Етикети

, , , , ,

Наскоро мой познат ме попита: „Защо във всички твои материали, посветени на ревматичните болести, които всъщност представят популярни лекции на полски ревматолози (да се чудиш къде са българските?), винаги въвеждаш социални, психологически и не знам още какви аспекти на проблемите, които представяш и разискваш?“ Тогава не му отговорих многословно, а само казах, че според мен всеки проблем има повече от едно измерение. И ако здравните проблеми свеждаме само до биоклиничните им измерения, това е сериозен и тревожен сигнал, че сме станали, че сме допуснали да станем жертва на една вулгарна медикализация на живота ни, станали сме зависими от медицината, развили сме една наистина неизлечима и целенасочено натрапена ни зависимост – зависимостта от медицината. Превърнали сме себе си в пациенти, а животът си в живот на пациенти, т.е. живот без особен смисъл.

Сега ми се иска да му отговоря отново, но този път малко по-подробно.

Скъпи приятелю, както добре знаеш, феномените здраве, болест, инвалидност, болка (и особено хронична физическа болка), страдание и смърт, са вградени в човешката биография. Още с раждането ни, те вече са вписани в нашата биография, те са част от фундамента й. Тези състояния, едновременно с това и процеси, на човешката екзистенциалност имат повече от едно измерение:

– физическо (тук става въпрос за функциите на тялото, за неговата анатомия и физиология, за биоклинични проблеми и др.);

– умствено (споменатите по-горе феномени предизвикват определени начини на мислене, правят се различни оценки, свързани са с някакви вярвания, идеи и т.н. Те са знаци, които имат своите смисли и значения.);

– емоционално (всеки един от споменатите феномени на човешката екзистенциалност поражда изживяването на позитивни и негативни емоции, формира доминиращ емоционален „букет“ и колорит);

– социално (живеейки с и в тези феномени ние непрекъснато сме в някакви отношения с нашите близки, съседи, приятели, колеги, с представители на други групи, институции и т.н., т.е изпълнявайки нашите основни социални роли ние непрекъснато влизаме в някакви социални взаимоотношения);  

– икономическо (всеки човек непрекъснато плаща някаква цена – в буквален и преносен смисъл, плаща някаква „сметка“, а не рядко самия той се превръща в икономическа или финансова ценност с различна стойност);

– онтично (през целия си живот ние не спираме да си задаваме въпроси за смисъла на живота, за смисъла на болката и страданието, за спасението, достойнството, за съдбата ни).

Ето защо смятам, че оставането само в първото измерение е показател за вулгарна медикализация на живота на човека и за превръщането му в зависим от медицината индивид, за превръщането му в пациент.

Всеки от нас има стотици проблеми и – да, наистина – един от тях е ревматичното заболяване и инвалидността породена от него. Но болестта не прави човекът, макар и да оказва съществено влияние върху неговата личност и идентичност. Човекът с ревматично заболяване не е самата болест, а начинът, по който преживява болестта, болката, кризите, смисълът и значението, които им придава, начинът, по който се справя с всички останали проблеми – не благодарение, а въпреки болестта, болката  и инвалидността. Болестта не е най-важната ни личностна характеристика. Такава я правят предразсъдъците, негативните социални стереотипи и представи на другите за болестта, стигмите, които обществото ни поставя и налага.

Пишейки – макар доста често фрагментарно и съвсем кратко – за всички останали измерения на споменатите по-горе екзистенциални феномени аз се надявам, че подсказвам и провокирам хората с ревматични заболявания да мислят (или поне да се опитват да мислят) извън тесните граници на болестта, да се опитват да запазят своята независимост от медицината, доколкото и там, където е възможно. Опитвам се да провокирам всеки един от нас да си зададе въпроса дали е допуснал болестта да се превърне в негов „идентификатор“ за личност и идентичност. Не можем да избягаме от болестта, но можем да не допуснем да бъдем зависими от медицината, а и в не малка степен от самата болест.

Или както се казва в една максима: Не е важно колко дълго си дишал, важно е колко пъти е спирал дъха ти – от възторг, от преклонение пред величието на човешкия дух и природата, от откриването на смисъл…

Виктор Франкл (1905-1997) – психиатър и невролог, преживял два концентрационни лагера по време на Втората световна война, създател на третата виенска терапевтична школа в близост до Фройд и Адлер, смятал, че „най-голямото човешко достижение не е успехът, а смелостта да се изправяш срещу предизвикателствата на съдбата. Той ценил особено много смелостта да бъдеш вътрешно свободен от външни ограничения (к.м.-Б.И.“ (Ossowski 2015).

Вероятно мнозина знаят, че психотерапията на В. Франкл е определяна като логотерапия (от гръцката дума logos – смисъл). Франкл смятал, че човекът не трябва да се разглежда „единствено като машина и да се полагат грижи за неговото химично равновесие, а като личност, преживяваща морални и духовни въпроси и проблеми. Придавал голямо значение на свободата и отговорността като основни качества на човека“ (пак там). Франкл смятал, че хората са същества, които винаги търсят и ще търсят смисъл. „Няма върховен смисъл на живота, но има смисъл на живота на конкретния човек и той функционира под формата на съвест“ (Ossowski 2015). В качествата си на учен и концлагерист Франкл забелязал, че „оцелявали само тези концлагеристи, които се чувствали вътрешно свободни от нечовешките условия на живот в лагерите, въпреки че външно живеели в тях. Благодарение на това те не изпитвали чувство на унижение. Притежавали дълбок личен смисъл на живота“ (пак там).

Една от основните характеристики, че сме Човеци, е непрекъснатото търсене на смисъл и значение, дори там, където мислим, че вече сме го открили.

 

Литература

Ossowski, R. (2015) Nadać chorym nowy sens życia. Z prof. Romanem Ossowskim rozmawia Iwona Duraj Medycyna Praktyczna „Psychiatria“ http://psychiatria.mp.pl/wywiady/show.html?id=121348

доц. д-р Божидар Ивков