ИНВАЛИДНОСТ И ПОСЛЕДИЦИ ОТ ИНВАЛИДНОСТТА (ТЕЗИСИ ПО СОЦИОЛОГИЯ НА ИНВАЛИДНОСТТА)

Етикети

classifications, concepts, consequences of disability, дефиниции, инвалидност, класификации, концепции; disability, последици от инвалидността, социология на инвалидността, sociology of disability

Понятийни проблеми

Понятието „инвалидност“ се свързва с множество пейоративни конотации, водеща сред които е усещането за не-валидност на човека поради физически или ментални/психически заболявания и/или увреждания.
Два основни проблема, свързани с инвалидността:
– наименование на понятието, с което се обозначават хората с инвалидност – едни понятия се смятат за дискриминационни (например „инвалид“), други понятия се смятат за неверни и подвеждащи („човек с увреждане“);
– дефиниране на понятието „инвалидност“ – от дефинирането на ползваното в дадено общество понятие за инвалидност зависи величината на социалната категория „хора с инвалидност“, достъпът до социални услуги и облекчения и др.

Показатели, използвани при дефиниране на инвалидността

а) медицински

– отклонение от приета медицинска норма (различни видове, които са социално конструирани)
– наличие на патология
– увреждане
– функционални дефицити

б) социални (социологически)

– възможности за изпълнение на социални роли
– възможности за междуличностна комуникация
– възможности за извършване на основни ежедневни дейности

Дефиниране на понятието „инвалидност“

а) видове дефиниции

– функционални
– релативни
– административни
– социални
– субективни

б) дефиниране на инвалидността

„Инвалидността е състояние и/или процес, който е резултат от отговора на обществото към уврежданията на индивидите и който ги поставя в затруднена или неизгодна ситуация и създава пред тях икономически, социални, психологически и от физическата среда бариери, които те не могат да преодоляват, както останалите хора. Това трайно затруднява, ограничава или прави невъзможно извършването на всички или част от житейските дейности и/или изпълнението на социалните роли, присъщи за дадена възраст, пол, образование и квалификация, в съответствие с правните и социалните норми на обществото“ (Б. Ивков).

Процес или явление

Инвалидността е едновременно и явление, и процес.
Тя е динамично състояние, което може да се развива във времето.
Като процес инвалидността е:
– многоетапен процес
– многоизмерен процес

Видове инвалидност

На основата на различни критерии е възможно да се направят различни класификации на инвалидността.
Съобразно критерия „вид инвалидност“, се различават:
– физическа инвалидност, породена от: генетични аномалии, травматични увреждания, различни заболявания – ревматични, неврологични и др., заболявания и увреждания на слуха и зрението и др.
– умствена и психическа, породена от различни умствени или психически заболявания и увреждания.

Основни фактори, водещи до инвалидност

патология

увреждания

функционални ограничения

организация на обществото

инвалидност

Полседици от различните травми и увреждания

Последиците от различни травми и увреждания са свързани с настъпването на различни затруднения, ограничения и/или невъзможност за извършване на определени действия. Те се проявяват в следни сфери:
– биофизическа,
– умствена и/или психическа,
– професионална,
– социална,
– икономическа,
– правна.
Оценката и отношението на обществото към тези затруднения, ограничения и/или невъзможност за извършване на определени действия и дейности, както и условията и възможностите, които обществото предоставя на хората, които ги изпитват, да ги преодоляват и да се реализират оформят социалния контекст на инвалидността.

Оценка на степента на ограничаване на възможностите

Оценката на степента на ограничаване на възможностите би трябвало да се извършва на основата на система от критерии, в която влизат следните подсистеми критерии:
– биомедицински,
– субективни,
– правни,
– свързани с извършване на различни действия и дейности,
– свързани с физическата и социалната среда,
– мнение на близките на човека с увреждания.

Кога можем да говорим за инвалидност

За инвалидност може да се говори тогава, когато уврежданията и настъпилите като последица от тях функционални дефицити затрудняват, ограничават или правят невъзможно извършването на основните ежедневни дейности и изпълнението на присъщи социални роли. Те се проявяват в основните житейски сфери:
– лична хигиена и хранене,
– моторни възможности и възможности за придвижване в пространството
– придобиване на професия и професионална квалификация, както и намиране и задържане на работно място и получаване на доходи от труд,
– създаване и поддържане на трайни социални връзки и контакти с други хора (участие в различни социални мрежи),
– обучение и образование
– рекреация, почивка и свободно време.
Затрудненията, ограниченията и/или невъзможността за извършването на основните ежедневни дейности и изпълнението на присъщи социални роли, е резултат, както на влиянието на функционалните дефицити (породени от уврежданията), така и от организацията на обществото.

***

Към хората с пожизнена инвалидност (според приетата в България терминология), принадлежат лицата, които изпитват значими ограничения или невъзможност да извършват основни ежедневни дейности и да изпълняват присъщи за тях социални роли. Това са лица, които освен че имат ограничени възможности, допълнително изпитват ограничаване на възможностите си от самата организация на обществото, изразяващо се в съществуването на различни социални бариери в сферата на:
– физическа среда
– образование,
– професионално обучение и квалификация,
– заетост и професионална кариера,
– изкуство,
– социални контакти, създаване на семейство и репродукция,
– комуникация,
– рекреация и свободно време, и др.

Оценка на последиците от наличието на инвалидност

Оценката на последиците от появата и съществуването на инвалидност, е свързана с величината на затрудненията, ограниченията във възможностите при и/или невъзможността за:
– извършване на ежедневните, присъщи за всеки човек, дейности,
– извършване на дейностите, свързани със самостоятелния живот в общността и социалните групи,
– изпълнение на социалните роли в сферата на образованието, труда, семейството (в т.ч. сексуаланите отношения), участието в публичния живот и др.,
– нивото на достъп до всички сфери на социалния живот.
При оценката на тези последици трябва да се вземе предвид и какви елементи или подсистеми на обществото, се превръщат в социални бариери, предвид на актуалното състояние на тези подсистеми и елементи (организация на обществото) и на самия човек с инвалидност.

Последици от инвалидността за човека с инвалидност

Последиците от инвалидността за конкретния човек могат да се групират в три големи групи:
– физически,
– психически,
– социални.

Физически последици от инвалидността

Настъпването на инвалидност може да доведе до следните промени във физическите възможности на човека с инвалидност:
– възможни са промени във външния вид на тялото – настъпване на видима инвалидност,
– възможни са промени във възможностите за извършване на различни действия и дейности, като:
• затруднения, ограничения или невъзможност за физически усилия при извършване на различни действия и дейности,
• затруднения, ограничения или невъзможност за придвижване в дома и/или извън него (затруднена мобилност),
• смущения в пазенето на равновесие,
• промени в реакциите спрямо влиянието на външни фактори,
• затруднения в говора
– възможни са промени във възможностите за чуване и виждане и др.

Психически последици от инвалидността

В зависимост от вида и степента на увреждане и инвалидност при различните хора е възможно да се проявят специфични психични последици, като:
– различни по вид и степен притеснения за собственото здраве, в резултат на които е възможно да се проявят и да се развият: хипохондрия, фобии, депресия и др.,
– експресивни реакции,
– фрустрация и др.
При наличие на хронична физическа болка, в зависимост от силата й, е възможно да настъпят:
– страхови психози,
– паник атаки,
– принудителна самоизолация и др.

Социални последици от инвалидността

Основната социална последица от наличието на увреждания, водещи до инвалидност, е превръщането на множество елементи на системата общество в социални бариери, които хората с инвалидност не могат да преодоляват, както останалите хора.
Организацията на обществото, създаваща многобройни и разнообразни социални бариери, е основната причина за прерастване на уврежданията в инвалидност и социална недостатъчност.
Тук всяка последица за индивида е следствие от влиянието и действието, както на личните затруднения, ограничения или невъзможност, така и от самата организация на обществото.

Сред възможните основни социални последици за индивида от настъпването на инвалидност, са:

– затруднения, ограничения или невъзможност за обучение и образование,
– затруднения, ограничения или невъзможност за придобиване и/или запазване на професионалната квалификация,
– затруднения, ограничения или невъзможност за започване на работа и/или запазване на работното място,
– затруднения, ограничения или невъзможност за преквалификация,
– затруднения, ограничения или невъзможност за поддържане на нормални семейни отношения,
– затруднения, ограничения или невъзможност за поддържане на съседски и приятелски връзки и отношения,
– промяна, понякога тотална и доста драматична, на всички житейски планове и аспирации,
– понижаване на социалните позиции и статус,
– намаляване на личните доходи и развитие на някаква степен на финансова зависимост,
– попадане в процес на обедняване и – често това е съвсем реална възможност – изпадане в състояние на бедност,
– затруднения, ограничения или невъзможност за преодоляване на различни социални бариери и др.

Сред основните социални последици от инвалидността са и:

– наличието на затруднен, ограничен или отсъстващ достъп до различни сфери, системи и подсистеми на обществото, в т.ч. до социални услуги,
– проява на честа и множествена дискриминация поради инвалидността,
– маргинализация и автомаргинализация,
– сепарация, сегрегация и гетоизация.

Хроничното заболяване, уврежданията и инвалидността като семейни събития

Появата на хронично заболяване, увреждания и инвалидност в член на семейството може да породи различни последици за семейството. По-важните и значими сред тях са:
– смущения (с различна степен на сила и посока) в емоционално-психическото равновесие в семейството. Става дума например за:
• страх за съдбата на човека с увреждания,
• постоянно чувство за заплаха,
• несигурност и неопределеност за бъдещето,
• невъзможност или силно ограничена възможност за планиране на живота, както на човека с увреждане, така и на семейството,
• чувство за безнадеждност и др.
– смущения и промени в нормалния ритъм на семейния живот,
– засилване на потребностите и необходимостта от ползване на различни социални помощи и услуги,
– промяна на видовете и сферите на задължения към члена на семейството, който е с инвалидност,
– възникване на потребности от полагане на грижи и оказване на помощ в сферата на самообслужването, бита, свободното време и др.

Комплексна рехабилитация на хората с инвалидност

Най-общо комплексната рехабилитация може да се дефинира като сложен социо-медицински процес, чиято цел е възвръщане на физическите, психическите, професионалните и социалните възможности на човека с инвалидност, във възможно най-висока степен.
Комплексната рехабилитация е индивидуално и институционално (социално) усилие, включващо както активната позиция и действия на човека с инвалидност, така и активните действия и дейности на съответните институции, отговорни за един или друг вид рехабилитация.
Комплексната рехабилитация е толкова по-ефективна, пълноценна и с позитивен резултат, колкото
(а) повече социални бариери обществото е в състояние да отстрани пред човека с инвалидност, в т.ч. и тези (понякога най-вече тях), свързани с предразсъдъци, негативни стереотипи и социални представи,
(б) по-успешно се бори с дискриминацията на хората с инвалидност,
(в) не маргинализира, сегрегира и сепарира хората с инвалидност.
Комплексната рехабилитация включва следните

Видове рехабилитация

– медицинска рехабилитация – включва система от медицински методи за лечение чрез: кинезитерапия, физиотерапия (например светло лечение, водолечение, в т.ч. подводна гимнастика, прилагане на електрическо и магнитно поле и др.), криотерапия и др.,
– професионална рехабилитация – възвръщане на възможностите на човека с инвалидност за повторно започване на работа в същите или други професия и/или работно място. Включва множество обучителни, образователни, квалификационни и преквалификационни методи, които най-добре могат да се реализират на бъдещото работно място на човека с инвалидност. Важен елемент на професионалната квалификация – особено при млади хора, е професионалното ориентиране,
– социална рехабилитация – включва различни методи за адаптация, реадаптация и социално включване на хората с инвалидност (деца и възрастни) в образователния, професионалния и социалния живот на общността, в която живеят,
– психологическа рехабилитация – този вид рехабилитация е насочен към оказване на психологическа подкрепа и помощ в процеса на адаптация към собствените увреждания, към успешно завръщане в обществото, към преодоляване на страха, несигурността, зависимостта, възвръщане на емоционалното равновесие и др.,
– функционална (или елементарна, както се нарича при слепите) рехабилитация – това е рехабилитация, при която се използват различни техники и методи за обучение и възвръщане на уменията и възможностите на хората с различна инвалидност за извършване на дейности от ежедневието, за адаптация спрямо изискванията на ограничените от самото увреждане функции на тялото, обучение при самообслужване (в т.ч. правилно ползване на различни помощни средства), постигане на самостоятелност и развитие на умения за независим живот и др.

Дете с инвалидизиращо заболяване в семейството

Появата на дете с увреждане предизвиква в родителите множество негативни реакции, такива като:
– чувство за вина
– срам
– безпомощност и безнадеждност
– страх пред бъдещето
– отхвърляне на детето от единия или двамата родители и др.
Грижата, отглеждането и възпитанието на дете с увреждане е свързано с многобройни и различни по вид и степен трудности. Например:
– приемане на диагнозата и започване на правилно лечение и рехабилитация, които са основно улсовие за разгръщане на всички възможности и способности на детето,
– лечението и рехабилитацията в домашни условия – съобразно предписанията на специалистите, обикновено се върши от майката и то по няколко пъти на ден. Това води до огрмни психо-физически натоварвания за нея,
– понякога може да възникнат проблеми в релациите майка-дете, например поради прекомерната грижовност на майката,
– понякога мойката може да извършва несъзнателно насилие върху детето по време на рехабилитацията, водена от най-добри чувства и желание за максимално бързо възстановяване и т.н.
Инвалидността на едно дете в семейството оказва различно влияние върху неговите здрави братя и сестри. Например:
– такива деца е възможно да бъдат пренебрегвани в някаква степен от родителите си, за сметка на детето с увреждане,
– могат да бъдат „товарени“ с прекомерни за тяхната възраст и възможности задачи,
– понякога не получават необходимата подкрепа от родителите си, когато те имат свои проблеми
– понякога родителите искат да имат още деца, за да имат някаква сигурност, че те ще поемат грижите за детето с увреждане след тяхната смърт. Подобно желание натоварва негативно в психически план здравите деца в семейството и др.
За детето с увреждане е от изключително голямо значение да има контакти със своите здрави връстници.
За детето с увреждане това е полезно, защото:
– формира и развива психиката му,
– формира и развива духовността му,
– създава условия за адаптация и включване в обичайната социална среда и др.
За здравите деца контактите с техните връстници с увреждания са важни, защото:
– те се научават на отговорност,
– свикват да приемат различието,
– учат се на взаимно уважение,
– учат се на търпение към последиците от уврежданията и намалените възможности,
– развиват алтруизъм в себе си
– адаптират се към различните страни на социалната действителност и др.

Заключителни бележки

Това са само една част от проблемите, които са предмет и обект на изследване от научната дисциплина социология на инвалидността.
В теоретико-методологически аспект важните изследователски задачи са свързани с:
– изследване и анализ на съществуващите модели на инвалидността,
– изследване на възможностите на различни социологически теории и концепции, с помощта на които се анализират различни процеси и явления в сферата на инвалидността,
– създаване и въвеждане в изследователската практика на нови социологически теории и концепции или доразвитие на вече съществуващи,
– изследване и анализ на съществуващите модели на социална политика в сферата на инвалидността,
– изследване на публичните политики спрямо хората с инвалидност и др.
Сред най-значимите постижения на социология на инвалидността, са:
– концепцията за двата основни модела на инвалидността – индивидуален (медицински) и социален,
– концепцията за хората с инвалидност като потиснато малцинство,
– концепцията за стигматизация на хората с инвалидност,
– концепцията за социалните роли на хората с инвалидност,
– концепцията за медикализация на инвалидността,
– концепцията за публичното пространство като резерват за хората с инвалидност и др.

доц. д-р Божидар Ивков

ПАРАФРАЗИ ПО МИСЛИ НА ФРАНСОА РАБЛЕ

Етикети

Рабле, парафрази, laughing, man, смях, човек; paraphrases, Rabelais

Най-добрия начин да спреш често да срещаш глупостта, е като махнеш всички огледала от дома си.
***
Апетитът идва и си отива с яденето.
***
Бракът е територия, в която няма място за втори съдия и втори съветник.
***
Важно е не да бягаш бързо, а да избягаш на време и достатъчно далеч.
***
Детето не е наша собственост, която можем да украсяваме или да пълним със собствените си несбъднати мечти. Детето е възможност, на която трябва да дадем възможност да се развие според собствените му възможности способности.
***
Търпеливият и Марс ще покори!
***
Пия, когато мога, където мога, колкото мога и както мога. Но за това са ми необходими две неща – добър алкохол и добра компания.
***
Обичам смехът, особено, когато чета или пиша, защото смехът е чертата, която ме отличава от намръщените животни, които често ме заобикалят.
***
Казват, че разумът на човека е по-силен от юмруците му, но само когато се използва с предимство и по предназначение.
***
Количеството и качеството на смеха са право пропорционални на човешката същност.
***
Стари дебили се срещат по-често, отколкото стари невротици.
***
Човек пише сам цената на етикета си.

Божидар Ивков

ОТНОШЕНИЕ НА ПРОТЕСТАНСТВОТО КЪМ ПРОБЛЕМИТЕ НА ИНВАЛИДИТЕ

Етикети

disability, етика; Protestantism, инвалидност, протестантство, ethics

Известният логик и праксеолог Тадеуш Котарбински, автор на „Начини и грешки”, „Медитация за правилен живот”, както и на много други монографии, трактати и книги, не е бил протестант, нито е произхождал от семейство с евангелистки традиции. Все пак е изградил конструкцията на своята система за независима етика, която се осветявала от идеала за „всеотдайния покровител”, взаимстван от шльонския край, населен с много евангелисти. Това е някой, на който може безусловно да се разчита и който, без да има личен интерес, помага на другите във всяка ситуация, независимо от неговия светоглед, религиозни убеждения и др.п. Впрочем идеята за „всеотдайния покровител” е в съзвучие с това, което е означавала и означава евангелистката етика, етиката на протестантството.

От Лутер до Швайцер

Съществуващата вече почти пет века история на протестантството, започваща от историческото изказване на Мартин Лутер във Витенберг през 1517 г., дава много позитивни примери за подражание, както на самите реформатори от XVI век (Лутер, Калвин, Цвингли, Меланхтон), така и на техните наследници и продължители на протестантската реформа по отношение на идеята за предоставяне на помощ на болните, инвалидите, хората, нуждаещи се от рехабилитация, от благотворителност, от разбиране и благосклонност, както и от одобрение на тяхното активно и равноправно присъствие в обществото. Както реформаторите от XVI век, така и техните идейни предшественици (Хус, Виклеф) настоявали за широк достъп до Библията, както и за въвеждане на библейските норми на поведение в живота, за развитието на училищата и образованието, за задълбочаване на религиозния живот и християнската етика.
„Отвори широко очите си!… Може би някой безпомощен се нуждае от малко внимание?… Не подминавай никой случай!” – предупреждавал един от най-големите евангелисти и хуманисти на нашето време, лауреатът на Нобелова награда – Алберт Швайцер (1875-1965).

Все пак нека започнем от Лутер.

Да обичаме и да вършим добро

Протестантството има не едно име, то се дели на много части, църкви и изповедания (към голямото протестантско семейство се причисляват също лутераните, или аугсбурските евангелисти, както и калвинистите, т.е. реформираните евангелисти, а също и баптистите, методистите, адвентистите, поклонниците на Света Троица, квакерите и много други деноминации), но около библейските потребности то експонира общо формулираната още от Лутер идея и принцип за пренасяне ценностите на „вярата и доверието” върху ценността и значението на т.нар. добри постъпки, когато става дума за спасението на душата. Понякога се набляга прекомерно върху мисълта на самия Лутер, че „вярата е всичко, а делата нищо”, забравяйки, че авторът на тази мисъл е имал предвид преди всичко увеличаващите се злоупотреби, свързани с т.нар. търговия за опрощаване на греховете. Протестантството възникнало и укрепнало от „протеста против тази практика”!
В „ранния” Лутер все пак намираме отношението, което ясно може да се преживее при намаляване или пренебрегване на тези „добри постъпки”. В „Свободите на християнина” (1920) начинаещият реформатор доказва, че любовта, която живее в сърцето на човека, трябва да го насочва към милосърдие, към милосърдни действия. Четейки проповедта си на 6 март 1522 г. във Витенберг, Лутер заявил, че истинския религиозен човек не трябва да иска само за себе си права, а трябва да забелязва всичко това, което „помага и е полезно за неговите събратя”. За задължението децата да се изпращат на училище говорил, между другото, в проповедта си през 1530 г.
„Късният“ или „зрелият“ Лутер е преди всичко човек, глава на семейство, който ръководи широко отворен, гостоприемен дом. В него лесно може да намери подслон всеки беглец, всеки болен или инвалид, всеки, който го заплашва опасност. Дори неговия личен противник Карлщат. В дома на Лутер винаги е пълно с вдовици, сираци, бедни и нуждаещи се от помощ. Освен това в своите „Домашни постили“ (Hauspostille) и в Коментарите върху посланието на апостол Павел към галатяните, Мартин Лутер твърди, че разсъжденията на учените върху думата „любов“ често са голословни, бездушни. Защото не е достатъчно да храниш убеждението, че обичаш, това е толкова, колкото да желаеш на другите добро, да засвидетелстваш благодеяние. „Всичко това е голо, ялово и математическо милосърдие, което не води до действия“ – предупреждава авторът на коментарите. Защото трябва да се действа. Да се действа, да се „обича и да се прави добро“.

Евангелистката благосклонност и „всеотдайност“

Протестантството се развивало и променяло своя облик под влиянието на поредните „приливи“ и „отливи“ на вълните на реформацията. Говори се за „пререформация“ (хуситизъм, виклефизъм), за „първа“ и „втора Реформация“ (XVI и XVIII век), а понякога и за „трета“. Остава факт, че тенденцията към „разделяне на части“, към делението на все по-нови течения и изповедания при протестантството се е проявила най-силно, повече, отколкото при католицизма и православието (източното християнство). Все пак от друга страна съвременния екуменизъм, или движението за единност на християните, „за завръщане към единството“, се зародил най-рано именно сред протестантите.
Важен етап от развитието на протестантството несъмнено бил пиетизма (XVII век). Тогава се надигнали гласове за задълбочаване на набожността в малките групи, в малките локални общества. Протестантите пиетисти проявили също особена грижа за съдбата на тези събратя, на които трябвало да им се помогне, както при усвояването на нова професия, при изкарването на средства за издръжка, така и при рехабилитацията и адаптацията им към живота при променилите се условия. Те разпрострели грижите си над инвалидите, полагали грижи за равнището на училищата и образованието, организирали и развили мрежа от благотворителни пунктове. Между впрочем у нас традицията на тази специална педагогика, традицията на занаятчийските училища и професионалното усъвършенстване, а също и традицията на уважение към физическата работа, към уменията и майсторството на занаятчиите откриваме в още по-ранен период, когато в Полша се настаняват Чешките братя начело с Ян Амос Коменски, автор на пионерската работа „Дидактика магна“ и когато в планинските райони на страната започнали да възникват първите такива центрове за професионално обучение.
Евангелистката етика винаги е подчертавала – прави това и днес – необходимостта от солидност, честност, добросъвестност, акуратност, икономичност, трудолюбие, всеотдайност. Възпитателната и благотворителна дейност се превръща в нейна съставна част. Образцовото ръководене на центровете (макар и само такива като социални домове, в това число заведението в Джиенгиел) свидетелстват за това, че пропагандирания от проф. Котарбински идеал за „всеотдайния самарянин“ има нещо в себе си от евангелистката етика и традиция.

Воля и чест на живота

Родът на Швайцерите наистина произхожда от Швейцария, но фамилното име на един от най-големите хуманисти на нашето време – Алберт Швайцер, отдавна вече се е германизирало, макар че той самия носел в себе си нещо повече от французина, отколкото от немеца. Музикант, музиковед, обожаващ особено музиката на Бах, философ и теолог, лекар и преди всичко голям общественик и индивидуалист, решил да лекува мужините, да помага на инвалидите, болните и най-нуждаещите се в създадената от него болница в Ламбарене, малко селце в далечния Габон, в дълбините на Черния Континент. Там се ширели чудовищни болести: проказа, малария, фрaмбезия, различни форми на диария, възпаления не белите дробове и сърдечни заболявания, да не говорим за циреи, буци и хернии. Все пак най-лоша била проказата.
Още като студент Алберт Швайцер се занимавал със сираците и изоставените деца. Интересувала го съдбата на затворниците и скитниците, хора от т.нар. заден двор на обществото. На 26 години този виртуоз, автор на проникновени студии за музиката на Бах, „тройният“ професор (по философия, теология и музикознание) решил да посвети остатъка от живота си главно на медицината и започнал да следва. Първата му операция била чудесно извършената операция от херния. Продължавайки своята дейност в областта на философията и теологията през 1920 г. Швайцер огласил своя апел за „братство между хората, засегнати от страдание“.
Защото този „протестант по дух“ през целия си живот се стараел да съедини теорията с практиката. Проектът за строеж на болница в Африка възникнал през 1912 г., още преди избухването на първата световна война. Заедно със своята жена Хелена Бреслау, медицинска сестра, дъщеря на историк, заминал за Габон и построил малка болница в Ламбарене, при станцията на евангелистката мисия. Това било през 1913 г. За европейците тук климата бил убийствен, а броят на потенциалните пациенти многократно превъзхождал възможностите на семейство Швайцер. Все пак двамата работели с най-голямо желание, апелирайки към целия свят за дарения и помощ.
След почти пет годишно пребиваване в Европа, Швайцер се завърнал отново в Ламбарене през 1924 г. Намерил болницата в руини. След нейното възстановяване и преместване на друго място (а в периода на преместване се наложило да се разчиства джунглата, да понася глада и да се се бори с епидемиите), новата болница вече можела да приеме еднократно двеста болни. В нея работели трима лекари и три медицински сестри. Чак до средата на петдесетте години Алберт Швайцер извършвал в Ламбарене хирургически операции. От време на време пътувал по света, като между другото посетил и САЩ. Изнасял концерти, четял доклади, лекции и проповеди, събирал средства за по-нататъшното развитие на болницата. Починал тридесет години по-късно, на 4 септември 1965 г., и останал там, в Ламберене, погребан в африканската земя.
От 1915 г. Алберт Швайцер започнал да проповядва необходимостта от „уважение към живота“. Пътувайки на палубата на малък параход по течението на река Огове към отдалечената на двеста километра местност, където очаквала лекарска помощ тежко болна медицинска сестра, преживял нещо особено. Осенила го мисълта, а това се случило по време на септемврийския залез на слънцето, че от „волята за живот“ (Wille zum Leben) пряко произтича предписанието за „уважение към живота“ (Ehrfurcht von dem Leben). И че това „уважението към живота“ осигурява на човека собствената му моралност, собствената му етика, собственото му достойнство, култура. Швайцер отнесъл това между другото не само до човешкото общество, но и до цялата природа. С това той станал един от съвременните пионери на екологията, бранещ естествената среда. Защото не без значение били местностите, в които преживял това просветление. Корабът плувал покрай три малки острова, а неговите пасажери наблюдавали с интерес играещите във водата и на слънце африкански слонове и хипопотами… Това се случило в близост до селото, което се наричало Игендия. На някакви си 80 километра от Ламбарене…
За необходимостта от съблюдаване и задълбочаване на уважението към живота Швайцер говорил след това в Страсбург, където изнесъл серия проповеди в евангелистката църква. Навярно това било за първи път. Тогава той говорел на своите слушатели за уважението към живота като за етична консеквенция, както в религиозната вяра, така и в хуманизма. По-късно, в работата си „Култура и етика в световните реалности“, той представил тази своя етична концепция.
Швайцер подложил на сурова критика отрицателните черти на съвременната цивилизация, урбанизацията и механизацията. Строго заклеймил най-вече хищническата черта на западноевропейското декадентство, с либерален и неолиберален произход, разпореждащо да се оставят на собствената им съдба всички онеправдани, изоставени, слаби и инвалиди. Според разбиранията на този голям мислител и хуманист на ХХ век целия ни начин на мислене и усещане днес е погрешен. Например на много хора им се струва, че изключително инвалидите и хората с ограничени възможности се нуждаят от нас. Като при това забравят, колко много те са ни нужни на нас, здравите и можещите!
Да бъдеш човек – се казва в една от сентенциите на Алберт Швайцер, това означава да работиш съвместно с и да състрадаваш на другите. Аз съм живот, който иска да живее сред друг живот, който също иска да живее – казвал в друго свое изказване. Животът трябва да се уважава.

Практичната теория

Най-общо практичните англичани казват, че най-практична от всички неща е… добрата теория. В днешното ни ежедневно мислене обикновено се противопоставя теорията на практиката. В същото време теориите са различни: добри и лоши, годни и негодни, но без добра теория трудно може да се мине. Бележит пример за обединяването в едно на теорията и практиката бил живота и творчеството на Алберт Швайцер.
Полското и световно протестантство може да се идентифицира с много имена, с много действия произтичащи от този път на доброжелателство, „всеотдайност“ и благотворителна помощ, засвидетелствана на инвалидите и нуждаещите се, както с материална, така и духовна помощ. Както с финансова подкрепа, така и с частица от човешкото сърце. Ограниченото място за публикациите от този цикъл, който е своеобразен преглед на отношението на различните религии към човешкото страдание и недъзи, към бедността и болестите, не ни позволява дори да ги изброим…
В заключение ще се концентрираме върху главното послание, което струва ни се произтича от това, което може би е същността на протестантството.
Същността на протестантството – от Лутер до Швайцер, си остава протеста срещу егоизма и надменността, злоупотребите и лицемерието, самодоволството и религиозната повърхностност, протеста срещу разделянето на обществото на „равни“ и „по-равни“. Щом като в света съществуват заедно радостта и страданието, здравето и болестта, умението и неумението, щом като човек, без възможности в една област, може да постигне учудващи умения в друга, трябва да ревизираме нашето отношение към тези, които не могат да се придвижват свободно, не са лакоми, нуждаят се понякога от грижи, помощ и рехабилитация. Защото всеотдайността въздейства позитивно както на инвалида, така и на неговия „всеотдаен покровител“.

Анджей Токарчик
(авторът е написал и издал десетки публикации за протестанството и евангелизма, в т.ч. и за полския).
Превод от полски език: Божидар Ивков

ОТНОШЕНИЕ НА КАТОЛИЦИЗМА КЪМ ИНВАЛИДНОСТТА

Етикети

disability, инвалидност; catholicism, католицизъм

Бележка на преводача.

През февруари 1997 г. имах възможността и честта да присъствам на международен конгрес, посветен на политиката и управлението на фондове за хора с увреждания. Конгресът се проведе в Констанчин, Варшава. Тогава се запознах с един мъдър и изключително позитивен човек – д-р Йежи Микулски, главен редактор на полското списание „Problemy rehabilitacji społecznej i zawodowej“ (Проблеми на социалната и професионалната рехабилитация). В края на 90-те години списанието престана да излиза поради липса на финансови средства.
Благодарение на д-р Микулски получих няколко броя от списанието, както и имах възможността да преснимам четири статии, посветени на инвалидността в контекста на основните световни религии.
Малко по-късно получих и разрешение да преведа и публикувам тези статии като книга, но в края на 90-те години на ХХ век никой не се интересуваше от подобно издание. Така преводите „потънаха“ в архива ми. Наскоро, по друг повод, се натъкнах на тях. Прочетох ги отново и… реших да публикувам две от статиите, с надеждата, че разрешението за превод и публикация все още е валидно.
Убеден съм, че тези материали заслужават своята – макар и доста закъсняла – „премиера“ на български език.

Божидар Ивков

 

Срещите* с теми от типа на „будизмът и инвалидността“ или „ислямът и инвалидността“ не са лесни за полския читател, който е възпитан в духа на християнската култура. Много по-свободен той ще се чувства при среща с проблематиката на инвалидността в контекста на християнството. Тук задачата на автора е също по-лесна. Защото може да се предположи, че той е освободен от задължението да представи основните сведения за християнството, както и неговата доктрина, етика и история.
Фундаментът, върху който се основава грижата на Католическата църква за инвалидите, е предписанието да се обича ближния. Щом като ближния е всеки (сравни с Еванг. на Лука 10, 29-37) (1), такъв е и инвалида. Мярката за любовта към него трябва да бъде любовта към Бога: „…Истина ви казвам, Понеже сте направили това на един от тия най-скромни мои братя, на мене сте го направили… Понеже не сте направили това ни на един от тия най-скромните, нито на мене сте го направили“. (Еванг. на Матея 25, 40,45) (2). Предписанието да се обича ближния и предписанието да се обича Бог, са в симбиоза. От достойнството на Бога произтича достойнството на създадения по негов образ и подобие човек (сравни гл. 1, 26-27; 5,1) (3). От любовта на Бога към човека (сравни Ев. на Йоан 3, 16) (4) произтича за него задължението да обича ближните. Любезни, понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго”” (1, Йоан 4, 11) (5). Необходима е действената любов: „Дечица, да не любим с дума, нито с език, но с дело и в действителност“ (1, Йоан 3, 18) (6).
Следователно, грижата на Църквата за инвалидите е обоснована дълбоко теологично. От зараждането на християнството предписанието за активна любов изпълва милосърдието към нуждаещите се. А че това е била важна и в значителна степен развита дейност, е установено чрез изпълняването на тази функция от дяконите. В кръга на увеличаване броя на вярващите и развитието на организационните структури на Църквата, грижата за нуждаещите се превърнала в задължение на всички отговорни за енориите свещеници. От IV век започнали да работят домове и болници, където тези, които днес наричаме инвалиди, също получавали грижи. В големите градове, под надзора на епископите, се създавали домове за обгрижване на неизлечимо болни, болни от проказа, сакати, слепи и др. С течение на времето ордените започнали да играят забележителна роля на това поле. Някои (като антонианите, традиционните каноници на Светия Дух от Саксия, алексияните) възникнали именно, за да обслужват болните и инвалидите. Тук също големи заслуги имали бенедиктинците и йоаниците.
През 1541 г. в Рим възникнали църковно заведение и училище за глухонеми. Първият известен учител на глухонемите бил починалият през 1584 г. бенедиктинец Педро де Понча. Провелият се през годините 1546-1563 триденски църковен събор формулирал сериозни инициативи за развитие на различните форми на грижи. Под негово влияние в благотворителната дейност на църквата активно се включило и възникналото още през XII век Братство на Милосърдието. Към тридентската епоха се датира възникването също на болничния орден на бонифратите, както и увеличаването на братята в болниците, наричани братя на християнската любов.
През XIX век възникнали няколко ордена, поставящи си за цел работа в полза на инвалидите. През 1810 г. отец Пиотр Триест създал в Гандавиа (Белгия) конгрегация за грижи над ослепели, глухонеми, умствено увредени и сираци. През 1816 г. във Франция възникнали Братята на Свети Габриел, грижещи се за слепи и глухонеми деца. През 1848 г. Паулина Малинкрот създала в Подерборн сдружение, грижещо се за слепи. Голямо значение за организирането на църковните грижи за нуждаещите се (не само инвалидите), имали възникващите в няколко страни, на границата на XIX и XX век, институции „Каритас“, съсредоточени с течение на времето в общоцърковната „Каритас Католик“. През 1951 г. името е променено на „Каритас Интернешънъл“ (7)
В Полша Църквата също (най-вече епископите и ордените) от самото начало била организатор на грижите за инвалидите. Задължението за развитие на тези грижи се поемало от провинциалните синоди. С течение на времето се появили болнични братства. През XII в. в Полша започнали своята дейност болничните ордени на миехонитите и йоанитите. В началото на XIII век пристигнали споменатите вече традиционни каноници на Светия Дух от Саксия, наричани у нас духаки. Очевидно създаването и ръководството на различни институции, в които инвалидите получавали грижи, от няколко века е било поприще за ордените. Много заслуги в тази област също така се преписват на йезуита абат Пиотр Скард, основател на Братството на милосърдието (1584 г.). С течение на времето се появили бонифратите и рохитите, а също и женските ордени на шаритите. През 1817 г. абат Якуб Фалковски основал във Варшава Институт за глухонеми. В края на XIX век за инвалидите започнали да се грижат албертинците и албертинките. В началото на ХХ век възникнал, създадения от Роза Чацка специално за работа сред слепи, орден на сестрите францисканки, служителки на кръста. През междувоенния период в Полша работи също и църквата „Каритас“, забранена през 1951 г. и възстановена през 1990 г. Лишена от комунистическата власт от възможността да създава свои социални домове, специални заведения, образователно-рехабилитационни центрове и др., Църквата насочила своята благотворителна дейност към обща програма за свещеническа работа. Оттук се заговорило за „свещеническа благотворителност“, занимаваща се с по-широк кръг от проблеми, отколкото само с тези на инвалидите. (8).
Много важно свидетелство, как католическата Църквата след понтифекса на Йоан Павел II, разглежда проблемите на инвалидите, бил документа на Ватикана от 4 март 1981 г. свързан с Международната година на инвалидите (9). Той определя принципите, „които могат да послужат като указания при подхода към инвалидите и да внушат някои линии на действие“. Огласявайки този документ, Апостолическата столица се включила в честването на обявената от ООН Международна година на инвалидите. „Църквата напълно се присъединява към инициативите и достойните за уважение усилия, които са насочени към подобряване ситуацията на инвалидите и желае да внесе тук своя специфичен принос. Това прави преди всичко чрез верността към примера и учението на своя Основател. Защото Исус Христос на първо място ограждал със специална грижа страдащите, дарявайки ги със своята безкрайна милосърдна любов и показвайки в тях силата на изкуплението, която притежава човек в неговата изключителност и цялост. Чрез словата и постъпките си показвал, че отблъснатите, ощетените, бедните, страдащите и болните са привилегировани получатели на посланията от Царството Божие, което навлязло в човешката история. Следвайки примера на Христос неговите ученици направили така, че през вековете разцъфнали делата на необикновено великодушие, които са свидетелство за вярата и надеждата заложени в Бога, а също свидетелстват за непоколебимата любов и вяра в достойнството, в неповторимата ценност на всеки човешки живот и в трансцедентното предназначение на тези, които са били призовани към съществуване“.
В първата част на документа се посочват „основните принципи“. Най-напред се казва, че инвалидът „е изцяло човешко същество, с отговарящите на това природни, свещени и ненарушими права“. Това се основава на признаването на достойнството и ценността на човешката личност във всяка фаза на нейното съществуване „независимо от физическото й състояние“. Този принцип „трябва да се признае за ненарушима основа на законодателството и обществения живот“. Във вторият принцип се препоръчва да се улесни „участието на инвалидите в живота на обществото, във всички негови измерения и във всички равнища, които са в техните възможности“. Следователно става дума за „създаването на подходящи психологически, социални, семейни, образователни и законодателни условия и структури, осигуряващи приемането и пълното развитие на инвалидите“. Третият принцип е свързан с предпазването от дискриминация „на слабите и болните от силните и здравите“. Тук се акцентира, че „инвалидът е един от нас, той е член на същото това човечество, към което принадлежим и ние. Признавайки и подкрепяйки неговото достойнство и права, признаваме и задълбочаваме нашето собствено достойнство и нашите собствени права“. В четвъртия принцип се говори за необходимостта от интеграция, нормализация и персонализация. Интеграцията се противопоставя на опитите за изолиране, сегрегация и отблъскване на инвалидите. Акцентът се поставя върху необходимостта „от пълно признаване на инвалида за субект, в зависимост от неговите възможности, както в областта на семейния живот, така и в науката, професията и въобще в обществото, политиката, религията“. Под нормализация се разбира „цялостна рехабилитация на инвалидите с помощта на всички достъпни днес средства и техники, а в случаите, когато това се окаже невъзможно, да им се създават условия за живот и дейност възможно най-близки до нормалните“. Накрая изискването за персонализация препоръчва в дейностите, насочени срещу премахване на инвалидността „да се вземат под внимание, да се опазват и подпомагат достойнството, условията на живот и интегралното развитие на инвалида, във всичките му измерения, а също и неговите физически, морални и духовни способности“.
Втората, значително по-обширна, част на документа на Апостолическата столица, посочва „сферите на дейност“. Най-напред, позовавайки се на известните днес пренетални изследвания, се посочва опасността от премахването на увредения плод. „Такова действие се поражда от отношението на псевдохуманизма, който нарушава етичния ред на обективните ценности и не може да не бъде отхвърлен от чистата съвест (…) Не може според собственото си предпочитание да се разпореждаш с човешкия живот, да претендираш за правото на арбитражна власт над него. Медицината губи своето благородство, когато вместо да атакува болестта, атакува живота“. Документът поощрява „предприемането на по-обширни и по-задълбочени изследвания върху борбата с причините за уврежданията“. Вместо това, доколкото те са оказват неизлечими и неотвратими, „трябва да се търсят и използват всички други достъпни възможности за развитие на човека , а също и за социалната му интеграция“.
Tрябва да се положат грижи за „създаването на подходяща образователна система, подходяща система за заетост, услуги, съответни форми за предоставяне на съвети, подходящи работни места“. В духа на Декларацията за правата на инвалидите на ООН Апостолическата столица акцентира върху значимостта на правото инвалидите да живеят със своите семейства или възпитатели. Защото „край домашното огнище, в пределите на семейството, инвалидите могат да живеят в най-естествената и най-благоприятна за тяхното развитие среда“. Затова е толкова важна „помощта, която трябва да получат родителите в момента, когато правят болезненото откритие, че тяхното дете е с увреждане“. Необходимо е „семейството да бъде обградено със голямо разбиране и симпатия от общността, а сдруженията и публичната власт да го обградят с подходяща помощ още от момента на откриването на инвалидността в един от неговите членове. Апостолическата столица, съзнавайки героичната сила на духа, която е потребна тук, не може да не изрази признанието и дълбоката си благодарност към семействата, които великодушно и храбро са решили да поемат върху себе си грижата за децата с трайни увреждания и да им помогнат при тяхната адаптация. Свидетелството за достойнството, ценността и светостта на човешката личност, което те притежават, заслужава да бъде открито признато и подкрепено от цялата човешка общност“.
По-нататък декларацията акцентира върху очакванията, които трябва да бъдат задоволени, „когато особени обстоятелства или специални изисквания, свързани с рехабилитацията на инвалидите, налагат временното или продължително отсъствие от семейството“. Става дума най-вече за доближаване на социалните заведения „до семейния модел, избягвайки сегрегацията и анонимността“. Става дума за „често и спонтанно“ поддържане на връзките със семейството и приятелите. Защото за „човешкото и професионалното развитие на инвалидите“ те водят „до неочаквано добри резултати“. По-нататък се говори за правото на инвалидите на интимен живот, на образование, за гражданските и политическите им права. Набляга се върху правото им „на професионална подготовка и подходяща заетост, осигурявани по такъв начин, че те да могат да се включат в достъпна за тях професионална дейност. Голямо внимание трябва да се обърне на условията на труд, например на осигуряването на подходящи за дадена инвалидност работни места, справедливо заплащане и възможности за напредък. Важно е работодателите предварително да бъдат запознати с възможностите, състоянието и психологията на инвалидите. Защото в областта на професионалната работа за тях съществуват много препятствия, като чувството за по-ниско ниво, свързано с физическия им вид или евентуално с производителността, страх от произшествие в работата и т.н“. След това документът се занимава с ролята на хората, организациите и институциите, отдали се на грижи за инвалидите, било то професионално или не. Тук се акцентира върху необходимостта те да получат не само подходящи познания, но и „богата човешка чувствителност“. За да могат „със сърцето си да разбират човека, засегнат от инвалидността“. Публичната власт трябва да окаже морална и материална подкрепа на „професионалните служби за инвалиди“ и да гарантира правата на инвалидите чрез подходящо законодателство. Все пак – четем в документа на Апостолическата столица, „дори най-доброто законодателство е заплашено от това, че в социален контекст няма да се прилага изцяло, или че няма да даде всички плодове, ако не бъде прието от индивидуалното съзнание на гражданите и колективното съзнание на обществото“. По-нататък се говори за психичните механизми, които често маргинализират и дискриминират инвалидите. Споменава се, също така, за задълженията на християните, „които трябва да придобият чувствата, които Спасителят е изпитвал към страдащите, създавайки в света отношението и примера на любовта, за да не отслабва любовта към обдарените от мен братя“. Християните „искат да подкрепят и развиват инициативите, насочени към облекчаване ситуацията на страдащите, към включването им по хармоничен начин и в зависимост от техните възможности в нормалния граждански живот; те искат да дадат своя принос – по отношение на хората и средствата, помнейки добре тези заслужили институции, които в името на и за любовта на Христос, чрез чудесния пример на хората изцяло посветили се на Бога, по особен начин са се отдали на образованието, професионалната подготовка, грижата за увредените младежи след завършване на училище или на благородната грижа за най-болезнените случаи; енориите и най-различните младежки сдружения нека поискат да полагат особена грижа за семействата, в които се ражда и расте едно от тези, белязани с болка създания, а също – ако необходимостта го изисква, да прилагат подходящи катехезисни методи към инвалидите, а също и да следят за тяхното включване и участие в културните дейности, във вътрешните прояви на религиозния живот така, че да станат – притежавайки правото на съответното духовно и морално ниво – пълноправни членове на отделните християнски групи“.
По време на международната година на инвалидите Йоан Павел II особено често говореше за инвалидите. За тях той говореше още в хомилията от 1 януари 1981 г. Преди молитвата си към Бога на 8 март 1981 г. той акцентирал върху ценността на инициативите на ООН насочени към инвалидите, носеща „голямото знаме на хуманизма и човешкото братство“. Две седмици по-късно представил правата на инвалидите (10). Посещавайки на 10 септември 1984 г. Центъра за инвалиди „Francois-Charon“ в Квебек (Канада), Йоан Павел II в обширното си изказване насочил подопечните си и персонала към задълженията им. Говорил много за човешкото страдание, разкривайки неговия християнски смисъл. Говорил за мястото и правата на инвалида в обществото. Той апелирал: „Трябва да се улесни неговото участие в живота на обществото, във всичките негови измерения и на всички равнища, които са в границите на възможностите му, като семейството, училището, работата, обществените, политическите, религиозните организации. В практиката това се основава на безусловното уважение към живота на инвалида, от момента на неговото започване и минава през всички етапи на неговото развитие“. Папата поощрил борбата за отстраняване на причините за инвалидността, подпомагането на семействата, осигуряването на образование и „подходяща работа със справедливо възнаграждение, възможности за напредване и такива условия за безопасност, които ще позволят да се избегнат нещастните случаи, на които инвалидите са особено изложени“. Той подчертал, че е много важно „инвалидът да бъде обграден не само с грижи и любов, но също да може да осъзнае, доколкото това е възможно, своето достойнство, своите възможности, това, че е способен да иска, да се разбира с другите, да работи съвместно с тях, да обича и самият той да дава нещо на другите и постоянно да се бори за поддържане на своите възможности и за по-нататъшното им развитие“ (11)
Както си спомняме енцикликата на Йоан Павел II за човешкия труд Laborem exercens имала голям отзвук, акцентирайки върху работещия човек като субект и виждайки в неговата работа основен елемент за развитието на човека и цялата цивилизация. Трудът, по мнението на папата, е основно измерение на човешкото съществуване на земята. Чрез него „човекът реализира себе си като човек (…) до известна степен по-бързо се превръща в човек“ (n 9). „Не само променя нещата и обществото, но също и самия себе си“ (n 26). Щом като трудът за човека е фактор за неговото израстване, то не може да не бъде признат за добро за инвалидите. Нещо повече, по отношение на тях този основен фактор още повече разкрива значението си. Защото от икономическия ефект от работата на инвалидите най-важен е рехабилитацията чрез труда. „Инвалидът – пише Йоан Павел II – е един от нас и напълно участва в нашето общество. Би било в най-висша степен недостойно за човека и обществото, ако се допускат до обществения живот, а също и до работа, само здравите, тъй като по този начин се попада в опасна форма на дискриминация на слабите и болните от страна на силните и здравите. В такива случаи работата, в предметно значение, също трябва да бъде подчинена на достойнството на човека, на субекта на труда, а не на икономическата полза“. По-нататък Йоан Павел II акцентира върху задълженията „на различните инстанции, действащи в сферата на труда“, в областта на професионалната подготовка на инвалидите, както и на самите предприятия. Става дума за „създаването на достъпна за инвалидите работа, в съответствие с техните възможности, защото това го изисква тяхното достойнство като хора и като субекти на труда. Всеки колектив може, в рамките на съответните структури, да намери или да създаде място за работа за такива хора, било в държавните или частни предприятия, предоставяйки им обикновена или специализирана работа, било в т.нар. защитени предприятия и центрове“. Трябва да се обърне внимание – по мнението на Йоан Павел II, „на физическите и психологическите условия на работа за инвалидите, на справедливото им възнаграждение, на възможностите за напредване и на премахването на различните видове бариери“. Папата изказва пожеланието „правилното разбиране на труда в субектното му значение да доведе до такава ситуация, в която инвалидът не би се чувствал изоставен в света на труда или зависим от обществото, а би могъл да действа като пълноправен субект на труда, полезен и уважаван от гл.т. на своето човешко достойнство, призван да даде своя принос за развитието и добруването на собственото си семейство и обществото, съобразно своите възможности“ (n 22). Следователно, видимо е развитието на католическата църква в отношението й към инвалидите: някога третирани изключително като получатели на грижи и помощ, днес те са разглеждани също и като работници. Някога изолирани в социални домове, днес са насърчавани да търсят своето подходящо място в семейството.
Дейността на Католическата църква в Полша, насочена към инвалидите, днес е ясно изразена в две посоки. Първо, действа (главно в рамките на благотворителните акции на ордените и сдруженията) в социалните и здравни заведения (заведенията за хронично болни, инвалиди, умствено и психично болни), второ, духовно подпомага инвалидите и техните семейства. В работата с умствено увредените голям опит има движението „Вяра и Светлина“ (12). В отделни епархии и в национален мащаб вече са успели да създадат своите организационни структури и методи на работа свещеническите сдружения на глухите (13) и слепите (14). Свещениците създават контакти с Полския съюз на глухите, на слепите, с Полското сдружение за борба с инвалидността. Все пак основното място за насочените към инвалидите свещенически действия си остава енорията. Случва се, че около услугите за болните и инвалидите се правят опити да се организира изцяло енорийския живот (15). Нещо повече, само в енорията съществува възможност да се отговори на потребностите на инвалидите сред съвкупността от вярващи.
Обобщавайки, нека се върнем още веднъж към цитираното изказване на Йоан Павел II в Канада: „В последна сметка качеството на обществото и цивилизацията се измерва с уважението, което те оказват на най-слабите от своите членове. Едно технически развито общество, в което биха имали място само здравите му членове, би трябвало да се счита за изцяло недостойно за човека, за развратено от известен вид дискриминация, еднакво достойна за осъждане, както расовата дискриминация. Инвалидът е един от нас, той е част от същото това човечество. Зачитайки и подкрепяйки неговото достойнство и права, зачитаме нашето собствено достойнство и нашите собствени права“.

БЕЛЕЖКИ

(*) При превода на цитатите от Библията е използвано изданието от 1924 г. Библия или Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. Вярно и точно преведена от оригинала. София, 1924. Ревизирано издание. (бел.прев.)

1. Свето Евангелие от Лука, гл.10, стихове 29-37.
2. Свето Евангелие от Матея, гл.40, стих 45.
3. Битие, гл.1, стихове 26-27, гл.5, стих 1.
4. Свето Евангелие от Йоана гл.3, стих 16.
5. Първото Съборно Послание Йоаново гл.4, стих 11.
6. Първото Съборно Послание Йоаново гл.3, стих 18.
7. За работата на Църквата с инвалидите виж повече в M. Grzybowski ks. Kosciol wobes osób niepełnosprawnych. Aspekty historyczne „Ateneum Kaplanskie“ 1984, z. 452; J. S. Pelczer bp, Zarys dziejów miłosierdzia w Kościele katolickim, Kraków 1916.
8. За работата на Църквата в Полша виж напр. T. Glemma ks., Z dziejów miłosierdzia chrześcijanskiego w Polsce, Kraków 1947; M. Grzybowski ks., Kościol wobec osób niepełnosprawnuch, art. cyt.; J. Majka, ks., Kościelna działalność dobroczynna w Polsce w XIX i w pierwszej polowie XX wieku, w: Księga 1000-lecia katolicyzmu w Polsce, t.1, Lublin 1969, s.547-583; Rola dobroczynnosci w zyciu społecznym i gospodarczym na przykladzie działalności dobroczynnej w Polsce po II wojnie światowej, Roczniki Filozoficzne 1980, z.2.
9. „L’Osservatore Romano“ (wyd.polskie) 3, 1981, а също сравни Zb. Szostkiewicz: Nauczanie Jana Pawla II w dekadzie ONZ poswieconej osobom niepełnosprawnym. PRSiZ 1-4 1991 ss. 98-106.
10. Виж Papieź Wojtyla wobec chorych i niepełnosprawnych, wybór W. Chudy, „Znak“ 1981, nr.8. Там се намират и други интересни изказвания.
11. L’Osservataore Romano (wyd. polskie) nr 9, 1984
12. От богатата, достъпна на полски език литература виж напр. Karta Ruchu „Wiara i Światło“, w: Chrześcijanin w Świecie, 1983, nr 121; M. Przeciszewski. Dzielić sie swoja słabościa – ruch „Wiara i Światło“, w: Ateneum Kaplanskie, 1984, z.453; също Współnoty pokoju i nadziei, w: Chrześcijanin w Świecie, 1983, nr 121; J. Vanier, Wspólnota. Wybór pism, Kraków-Warszawa Struga 1985. За образованието на умствено увредените последно е писала H. Koselak s., Duszpastersko-wychowawcza działalnosc wobes osób niepełnosprawnych umyslowo. „Horyzonty Wiary“ 1993, z. 17; Formy wychowania religijnego osób głębiej upośledzonych umysłowo, w: Katecheta, 1990, nr.2; също Wychowanie religijne osób niepełnosprawnych umysłowo, w: Horyzonty Wiary, 1993, z. 15. Виж също M. Pienkowski ks, Kościol w sluźbie niepełnosprawnych umysłowo, w: Kościol w Polsce wobes potrzebujacych, red. M. Chmielewski ks, Lublin 1994, s. 163-168; Semik S. SDB, Problemy duszpasterskie upośledzonych umysłowo; Seminarium. Poszukiwania naukowo-pastoralne 1979; Upośledzony jest znakiem milości Boga. Rozm. z P. Wierzchoslawskim, Biuletin KAI 69, 1994, P. Wierzchoslawski: Teoretyczne aspekty Jeana Vanier w: PRSiZ 3 1994.
13. Виж K. Lubos ks.: 25-lecie Krajowej Centrali Duszpasterstwa Gluchoniemych, w: Ateneum Kaplanskie 1984, z. 452; A. Nowak ks., Duszpasterska troska o gluchoniemych w diecуzji tarnowskiej, w: Tarnowskie Studia Teologiczne, 1977, t.6; също Duszpasterstwo gluchoniemych, Tarnów, 1983; също Opieka duszpasterska gluchoniemych, Ateneum Kaplanskie 1984, z. 452; Sprawdzanie z ogólnopolskiego dnia skupienia duszpasterzy i katechetów osób gluchoniemych „Pismo okolne“ 1990, nr 49. R. Tujak ks. Duszpasterstwo niepełnosprawnych sluchowo, w: Kościol w Polsce wobec potrzebujacych, dz.syt., s.169-174.
14. Виж B. Z. Pawłowicz OFMCConv. Duszpasterstwo niеwiadomych, w: Ateneum Kaolanskie 1984, z. 452; Spotkanie duszpasterzy niewiadomych, Biuletin KAI 43, 1944.
15. Виж I. Kedzierski, Parafia środowiskiem integracyjnym dla osób niepełnosprawnych i ich rodziń, PRSiZ 4 1993; A. Pawlowski ks. Caritas w parafii; akcja dobroczynna czy duszpasterstwo, w: Ateneum Kaplanskie 1993, z. 507-508.

Анджей Потоцки
превод от полски език Божидар Ивков

ПАРАФРАЗИ ПО ЦИТАТИ ОТ КНИГАТА НА ТАДЕУШ ДОЛЕНГА-МОСТОВИЧ „ЗНАХАР“

Етикети

Dolenga-Mostovich, Доленга-Мостович, време, любов, парафрази, love, man, уважение; paraphrases, човек, respect, time

Вярата е крехка и изисква непрекъснати грижи. Без грижи тя изтлява.
***
В основата на всяка трагедия е глупостта или тъпотата.
***
Човек непрекъснато се сблъсква с различни жертви на чувствата, докато и той не се превърне в жертва.
***
За любовта единствените лекарства са почтеността, доверието и… самата любов.
***
Животът обикновено внушава на хората разни мисли, но някои са лишени от тази привилегия.
***
Щастието продължава, докато човек може да го цени. То не е даденост. Даденост е умението да ценим щастието.
***
Човек винаги степенува своите и чуждите ценности и способности. Рядко са тези, които умеят да правят това честно и обективно.
***
Без да уважава, човек не може да обича.
***
В природата непотребното се самоунищожава, а потребното съществува, независимо дали можем да уловим смисъла на самоунищожението или съществуването. Природата не се нуждае от нашите претоварени с предразсъдъци оценки.
***
Съзнанието и съвестта са най-голямата ни инквизиция.
***
Знанието се постига чрез страдание.
***
Възрастта не е само въпрос на изживяно време. Тя е и въпрос на ниво на развити за това време, въпрос на постижения на индивида вътре в него и извън него. Тя е въпрос на умствено и духовно съзряване…

Божидар Ивков

ПАРАФРАЗИ ПО МИСЛИ НА ЗИГМУНД ФРОЙД

Етикети

children, Фройд, деца; paraphrases Freud, парафрази, подсъзнание, man, разум, човек, subconscious mind

Не малко хора имат граници, отвъд чиито предели тяхната същност отказва да следва изискванията на културата. За жалост най-често тези граници са твърде тесни и толкова здрави, че ако тези хора поискат да бъдат по-благородни, отколкото им позволява тяхната природа, изпадат в интелектуална кома или получават невроза.
***
Две трети от биологията и химията на човека се състои от очаквания. И затова за много хора животът също е очакване, което най-често завършва с разочарование. Не можеш да очакваш от едни и същи елементи непрекъснато да получаваш различни вещества.
***
Велика тайна на живота е, защо в един момент внезапно започваме да мислим за същите хора и събития по коренно различен начин.
***
Ние сме забравили собственото си детство още преди дори да сме направили опит да го разберем. Как тогава очакваме да разбираме собствените си деца.
***
Когато разговарям сам със себе си, се старая да бъда искрен. Тогава е излишно да бъда много любезен, както и да проявявам цялата си глупост. Какъв е резултата от тези опити, е тема на друг разговор.
***
За разума няма по-висша инстанция… от разума. Въпросът е, за кой разум става въпрос?
***
На този свят идваме сами от едно тайнствено нищо-нещо и го напускаме сами, отивайки в още по-тайнствено нещо-нищо.
***
Сравнявайте се със себе си от миналото и бъдете по-добри от себе си в настоящето.
***
Всяка параноя има своите корени в нещо, колкото и дълбоки и скрити да са те.
***
Никога не срещаме случайни хора в случаен момент, защото съдбата ни се ражда в нашето подсъзнание.
***
Да бъдеш напълно честен със себе си е най-трудната дейност в живота.
***
Цивилизацията е започнала от човека, който вместо да се крие и трепери, е убил.

Божидар Ивков

ПАРАФРАЗИ ПО ЦИТАТИ ОТ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ДЖОН СТАЙНБЕК

Етикети

Стайнбек, глупост, добро, живот; paraphrases, любов, парафрази, good, life, love, Steinbeck, stupid

„На изток от рая”
Насърчавайте другите да говорят и ще бъдете най-търсеният събеседник в света, но внимавайте да не се превърнете в кошче за душевни отпадъци.
***
Понякога мълчейки казваме всичко онова, което иначе не можем да изкажем.
***
Не искаше да говори за проблема, защото той го беше обладал изцяло.
***
Единствено времето може да засили или да заличи страданието ни. Рано или късно всички преставаме да страдаме – въпросът е как!
***
Доброто възпитание може да скрие вътрешните ни терзания и душевните мъки.
***
Количеството знание е обратно пропорционално на количеството щастие и право пропорционално на духовната нищета.
***
Познанието е бреме и затова се споделя в други мозъци.
***
Човек не знае, че може да издържи всичко докато не му се наложи.
***
Да се отгледат деца се изисква кураж и… мъничко лудост. Иначе никой не може да издържи лудостта на израстването на един човек.
***
Тържество на интелекта е, когато един посредствен човек разбере, че да си велик, означава да си преди всичко велик самотник и след това велик…
***
Добре изживян живот е този, който след свършека си не носи облекчение на света.
***
Ако не можеш да бъдеш с човека, когото обичаш, по-добре е да го забравиш. Любовта изисква споделеност и отдаденост, а тях не можеш да поддържаш единствено посредством пощенски марки или техните съвременни технологизирани проявления.
***
Мълчанието е израз на мъдрост, но и на духовна нищета. Трябва да се изчака, за да се разбере, кое от двете е. Ако е второто, няма да се наложи дълго чакане.

„Зимата на нашето недоволство”
Благодарение на собствената ми глупост понякога успявам да започна нещо ново.
***
Ако човек има следи от рани, значи е живял. Ако има „живи“ рани, означава, че продължава да живее.
***
Милостта, състраданието и взаимопомощта в политиката и бизнеса се проявяват след като си се научил да унищожаваш съдбите на всички, които са се изпречили на пътя ти. А след като си се научил на унищожение, едва ли ще можеш да градиш, освен ако чрез градежа не продължаваш унищожението.
***
Колкото повече гледате назад, толкова по-вероятно е това, от което се страхувате да ви настигне и да ви сграбчи.
***
Ако глупостта и омразата на отделни хора те обиждат, значи, че имаш сериозни пробойни в интелигентността и чувството си за сигурност.
„За мишките и хората”
Трудно е да се установи балансът между добротата и глупостта. Сигурно е обаче, че те взаимно се предполагат.
„Луната залезе”
За да си истински победител трябва да си истински свободен.

Божидар Ивков

СМЕХЪТ Е ЗДРАВЕ. СМЕЕЩИЯТ СЕ НОРМАН КЪЗИНС

Етикети

анкилозиращ спондилит, болка, лечение, healing, laughter, laughter therapy, смехотерапия; ankylosing spondylitis, смях, pain

„Един ден бях бос, а нямаше откъде да взема обувки.
Тръгнах към владетеля на Куфа и се чувствах нещастен.
Когато стигнах видях човек без стъпала.
Обърнах се към Бог и прославяйки го му благодарих,
Поех по своя път и от тогава търпеливо понасям това, че съм бос.“
Саади, „Гюлистан“ [1]

„Смехът е здраве“ – казва народната поговорка.
Историята на Норман Къзинс изглежда силно преувеличена, нереална, дори може би скучновата. Тя е рядък, изолиран случай, който потвърждава правилото. И все пак в нея има рационално зърно. Затова реших да си направя труда да я представя, позовавайки се на материала на Жан-Марк Дюпюи, публикуван в „Здравна поща“ на 8 август 2014 година, както и на други материали. Разказът на Дюпюи се базира от своя страна на книгата на Норман Къзинс „Как се излекувах със смях“ или „Анатомия на смеха“.

Кой е Норман Къзинс?

Норман Къзинс (24 юни 1915 – 30 ноември 1990) е американски политически журналист, писател, преподавател, привърженик и активист на световното движение за мир. Бил е и редактор в седмичника „Saturday Review”.
„Трагедията на живота не е смъртта, а онова, което позволяваме да умре в нас, докато сме още живи“ – казва Норман Къзинс.

Неизлечимата болест

През 1964 година Н. Къзинс постъпва в болница и там му поставят диагнозата „анкилозиращ спондилит“ (болест на Бехтерев). По това време болестта се смята за изключително тежка и неизлечима. Дори един от лекарите безцеремонно му заявил, че при тази болест оживява 1 от всеки 500 заболели [1; 2]. Болестта, както е известно днес, протича със силни болки и постепенно обездвижване на гръбначния стълб и различни периферни стави, но не застрашава пряко живота на човека.

Самият Норман имал медицинско образование и започнал да търси литература за своето заболяване. След известно време се решил и направил три неща, в разрез с препоръките на лекарите.

1. Приемане на витамин С във високи дози

Норман се вгледал внимателно в лекарствата, които приема и разбрал, че те изчерпват запасите от този витамин в организма му. На тази основа решил да прекъсне някои от лекарствата и вместо това да започне да приема високи дози витамин С [1].

2. Напуснал болницата

След това Н. Къзинс решил да напусне болницата и се пренесъл да живее в хотел. Според него „болниците, със своята ужасна храна, съмнителна хигиена, непрекъснато даване на лекарства, мрачна атмосфера и системното нарушаване ритъма на съня на пациентите, не са подходящо място за наистина болни хора“ [1]. Когато прочетох това описание на болницата – казвам го без никаква зла умисъл или желание да обидя някого – в съзнанието ми незнайно защо изникна атмосферата в пациентските фейсбук групи на хората с ревматични заболявания.

3. Гледане на смешни филми

Къзинс си купил прожекционен апарат и натрупал запас от комедийни филми, в т.ч. и филмчета от „Скрита камера, както и филми с комиците братя Маркс. Първата нощ в хотела Н. Къзинс толкова много се смял, гледайки филмите, че успял след гледането да поспи няколко часа без да изпитва болки. Смехът предизвикал производство на ендорфини в организма му. Това са естествено произвеждани от организма химични вещества, които имат упойващи свойства. И така той започнал: когато го будела болката, включвал апарата, започвал да гледа комедиите и след солидна порция смях отново успявал да заспи [1].

Къзинс пише, че редовно изследвал утайката си – рутинно изследване (тест) за наличието на инфекция и възпаление в организма. Забелязал, че утайката му намалява след гледане на смешни филми [1; 2].

Чудодейното оздравяване

Скоро след напускане на болницата Къзинс изоставил всички лекарства, освен витамин С и… смехът. Следващите седмици той описал като едно велико лечение със смях, благодарение на който постепенно оздравявал. Нещо повече след време могъл да се върне на работа в „Saturday Review” и дори да започне да спортува [1; 2; 3].
Няма как да не се съглася с Жан-Марк Дюпюи, че самолечението на Къзинс било успешно благодарение на отношението към болестта, което възприел Къзинс. Освен стимулирането си със смях, той дълбоко вярвал в силата на любовта, вярвал на съдбата си и притежавал силно позитивно отношение към живота. Просто Къзинс направил своя избор – да не бъде пациент, постепенно превръщащ се в „професионален“ хейтър. Със сигурност силата на характера му и волята му за живот спомогнали за неговото чудодейно оздравяване.

Целенасочено предизвикване на ефекта плацебо

Още по-време на престоя си в болницата Къзинс развил теорията, че негативни емоции, като гняв и фрустрация, могат да увреждат здравето. И обратното, радостта и смехът водят до противоположни ефекти – те могат да лекуват и да подобряват самочувствието. За много хора това очевидно е ефект плацебо. За Къзинс основната причина да се прояви ефекта плацебо е креативността. Благодарение на нея в организма се провокират и протичат много процеси, които възвръщат равновесието в него (хомеостазата) и усещането на добро самочувствие.

„И така – каза Жан-Марк Дюпюи, възможно е ефекта плацебо да се задвижи със силата на волята, което води след себе си оздравяване“ [1].

И сега внимание: отношения с лекаря, основани на доверие

Успехите в лечението си Къзинс в голяма степен приписвал на личния си лекар, с кого имал близки приятелски отношения и който по всякакъв начин подкрепял оригиналния му подход и начин на лечение, независимо, че той бил в пълен разрез с постановките на класическата медицина. „Позитивната релация лекар-пациент има огромно значение и е потвърдена статистически като най-важния елемент на шанса за оздравяване по време на психотерапия. Възможно ли е това да се наблюдава в сферата на медицината? Случаят с Норман Къзинс потвърждава това“ [1]. Най-забележителното в разказа на Н. Къзинс е неговата способност да се смее, въпреки силните болки и – много вероятно – страхът, огромният страх, който изпитва всеки човек, когато разбере, че има неизлечима болест. Къзинс обаче се смеел, смеел се въпреки всичко, смеел се „до пръсване“ и това предизвиквало при него обезболяващ ефект [1; 2; 3]. В книгата си той описва и много мислители, които – през вековете – са използвали самолечението със смях. Става дума за Франсис Бейкън, Имануел Кант, Зигмунт Фройд, Алберт Швайцер.

„Смехът е здраве“, казва народът ни. И с право, защото смехът е дар, който помага на човека да преодолее страха си, фрустрацията, стресът, собствените си ограничения и да живее достойно и дълго време. Ето защо винаги напускам общности, в които самозатварянето в болестта, в болката, страданието и в медицинската терапия, се превръщат в „житейска философия“. Животът е далеч по-богат от нашата ограниченост, особено когато сме в ролята на пациенти.

Източници:

[1] Jean-Marc Dupuis. Śmiech przywraca zdrowie. https://www.pocztazdrowia.pl/smiech-przywraca-zdrowie/ Opublikowano dnia 8.08.2014

[2] Анатомия на смеха. http://www.zahorata.com/news/118/510

[3] http://en.wikipedia.org/wiki/Norman_Cousins

доц. д-р Божидар Ивков

ПАРАФРАЗИ ПО МИСЛИ НА МАРК ЛЕВИ

Етикети

choice, destiny, живот, избор, любов, парафрази, life, love, страдание; paraphrases, съдба, suffering

Любовта е процес, в който личната свобода придобива смисъл.
***
Човек никога не трябва да предава всички ключове от душата си. Винаги трябва да има свой собствен кът, своя крепост в нея, където да се приюти по време на буря.
***
Любовта изисква търпение и разбиране. Много търпение и много разбиране. И от двете страни.
***
Изборът да пренебрегваш тези, които те обичат заради тези, които изобщо не познаваш, е самоубийствена лудост.
***
Единствено глупавите и много тъпи хора не променят възгледите си. Те не си дават сметка, че на всеки пет години „емигрират“ в друго, различно социално пространство-общество.
***
В тъмнината на невъзможното винаги проблясва искрата на невероятната истина, на невероятното възможно…
***
Надеждата винаги се разпространява в геометрична прогресия. Трудното е само в началото, докато тръгне…
***
Във всеки човек има добро, което си заслужава да получи шанс да се изяви.
***
Чувствата, когато са истински, са неконтролируеми, прекрасни и… никога не умират. Оставят следа във времето.
***
Понякога е достатъчно само да чувстваш присъствието на другия до себе си, за да се надигнеш като феникс от собствената си пепел.
***
Господи, моля те дари ме с ясен ум и духовна сила, за да разбера, какво не мога да променя; дари ме със смелост и способности да променя това, което мога и с мъдрост, за да мога да правя разлика между първото и второто.
***
Ако човек не може да носи отговорност за собствените си избори той най-често отравя своя и на други хора живот.
***
Рационалната логика без логиката на сърцето, е евтина стока.
***
Привързването винаги е и страдание. Дори само поради опасенията да не загубиш човека, към когото си се привързал.
***
Да загубиш или да те напусне любим човек, е страшно. Най-страшно обаче е никога през живота си да не срещнеш любим човек.
***
Истински се дава само тогава, когато имаш малко или нищо от това, което даваш.
***
Човекът се обича като цяло, с всичките му плюсове и минуси. В противен случай господства илюзията или заблудата.
***
Случаят и случайността са деца на Бога, чрез които той остава инкогнито, подарявайки ни конкретния им смисъл… ако можем да го разберем.
***
Паметта е най-великия художник. Тя съхранява единствено най-ярките цветове и картини на живота, заличавайки всичко сиво и безлично. Паметта – рая на миналото и ада на настоящето. Или обратното?!
***
Всички велики творби са родени от живота, артистите само ги претворяват в изкуството си. Въображението на живота е реална безкрайност, която винаги ни удивлява.

Божидар Ивков

ПАРАФРАЗИ ПО ЦИТАТИ ОТ КНИГАТА НА ПАУЛУ КОЕЛЬО „АЛХИМИКЪТ“

Етикети

борба, живот; paraphrases, любов, парафрази, happiness, life, love, щастие, struggle

Тези, за които дните си приличат един на друг престават да забелязват, какво се случва в живота им, престават да забелязват дори себе си.
***
Изборите на човека зависят от това как гледа на света – като жертва, или като боец.
***
Човек трябва да е войн, но сърцето му да остава на пътя на доброто. Твърдостта и добротата, когато са разделени се израждат.
***
Винаги е добре да знаем, какво искаме, за да не приемаме решенията на други за живота ни.
***
Когато си далеч от любимия, любовта постепенно се разпада. Всяка навременна среща я оздравява и я прави по-силна.
***
Нашите решения са като река – понякога тиха и плитка, понякога огромна и буйна. Ако човек не може да плува не бива да се хвърля в неизвестното.
***
Несгодите и страданията ни променят, но животът си остава живот.
***
Изборът между навика и желанието винаги е драматичен.
***
Ако се притеснявате, че нищо няма да стане още преди да сте започнали, може би е по-добре да си намерите друго занимание.
***
За всеки скитник по света или между звездите винаги се намира град, където живее владетелката на сърцето му, заради която той е готов да спре да скита.
***
Всеки човек разполага с всичко необходимо, за да сбъдне мечтите си и да е щастлив.
***
Всеки, който се противи на съдбата си, остава гладен.
***
За да бъдеш истински щастлив трябва да можеш да виждаш красотата на света и да не забравяш коричката твърд хляб в ръцете на родителите си.
***
Във всяко дело решението е начало. Следва скок от високо и… ако не си забравил парашута може да стигнеш дори там, където никога не си предполагал, че можеш да бъдеш.

Божидар Ивков