Етикети
Не ме интересува, че днес, точно на 24 май, бях забравен от всички. Това е добър начин да се „приземиш“ и да си спомниш, че не си най-значимото същество на Земята, че каквото и да правиш за другите на тях просто не им пука за теб. Ползват направеното и те захвърлят като стара и непотребна гюдерия.
За мен най-важното нещо не са фалшивите усмивки и уж добри пожелания от хора, за които не означавам нищо.
Най-важното нещо е да успея никога да не бъда зрител на собствения си живот, защото хроничната болка ме тика непрекъснато натам, към последния ред в залата на живота ми, а не към сцената му.
Най-важното нещо е никога да не влизам в къщата, към която ме тласка хроничната болка и безразличието на околните. Към онази къща без прозорци и без електричество и само с една свещ, скрита незнайно къде.
Най-важното нещо е, когато съм сам да не се плаша от думата „бъдеще“, а да се усмихвам, когато съм открил или научил нещо ново.
За мен не е важно дали ме харесват и дали могат да ме изтърпяват Другите. Най-важно е аз да мога да се понасям и да се гледам спокойно в огледалото, дори тогава, когато чертите на лицето ми са изкривени от болка.
Най-важно е да присъствам винаги в мига, в който съм жив и се уча, създавам и творя. В миговете, когато обичам и съм обичан.
Най-важното е да не превивам гръб пред наглостта, пред псевдонауката, пред овластената посредственост. Винаги се стремя да бъда Дъб, а не храсти. Последното го може всеки.
Аз съм! Тук съм! Присъствам! И това го знаят малцина истински приятели. Другите и Другото е суета на суетите.
Здравей, Живот. Обичам те, нищо че тази любов боли, понякога непоносимо.
Божидар Ивков
bozhidar ivkov 