Етикети
bariery, barriers, ból, books, София, бариери, барьеры, болка, боль, книги, filosofia, książki, pain, Sofia
Да живееш и да функционираш в столицата на Република България – София, когато имаш физическо увреждане, което много сериозно ограничава подвижността ти, е равносилно на мазохизъм. Да, аз съм човек с инвалидност. Поне днес, когато искам да разкажа за приключенията си, аз съм предимно човек с инвалидност, но и – преди това – човек с определени научни и в сферата на изкуството, сиреч културни, потребности и интереси. Та този мазохизъм ми е наложен от социалната и физическата среда на столицата, в която съм роден и израснал.
И така, днес 30 май 2018 година, съм планирал да посетя Панаира на книгата, разположен в градината пред НДК.
Около 11 часа напускам дома си и поемам надолу по етажите със стържещия, почти 40-годишен асансьор. Напускам блока и тръгвам по полуразбитите улици и неравните тротоари. Погледът ми е вперен в краката и в тясното около 2-3 м. пространство пред тях. Не мога да си позволя лукса да вдигна поглед и да наблюдавам непрестанната борба за храна на гълъбите и другите красиви птици, незнайно как и откъде долетели в квартала. Не мога да си позволя да наблюдавам зеленината, която изпълва пространството около мен и прикрива донякъде сивотата и грозотата на панелените блокове. Не мога да си позволя да наблюдавам срамежливо покаралите цветенца по тревните площи. Принуден съм да внимавам, за да не настъпя кора от банан, прясно изплюта дъвка, лепнещо хлъзгава хартийка от детски бонбон. Принуден съм да внимавам кракът ми да не се закачи за някоя подвижна или издадена над другите плоча… Опасността от падане ме дебне непрекъснато и отвсякъде.
С известни усилия стигам до спирката на трамвай № 22 на пазара в Красна поляна. Още докато пресичам улицата виждам, че се задава. Късметлия съм. Ватманката е внимателна – намалява скоростта на мотрисата отдалеч. Изчаква ме търпеливо да се кача с много усилия и затруднения в трамвая и потегля. Макар и за няколко спирки – сядам. Не, не на място за „хора с увреждания“ – винаги са на най-неподходящото място и са направени по най-неподходящия начин.
Трамваят спира на метро станция „Константин Величков“ и аз бавно, трудно и с повишено внимание слизам. Усещам нетърпението и притеснението на хората зад мен в трамвая и на тези пред мен, очакващи реда си да се качат. Усещам нетърпението на шофьорите. Всички са нетърпеливи. Бързат! За къде? А аз съм пречка. Вместо да си седя у дома, съм тръгнал… на панаир на книгата. Сигурно ще ме погнат с камъни ако знаят накъде съм се запътил.
Слизам в метрото. След броени минути съм на станция „Сердика“ и се прехвърлям на другата линия към НДК.
Скоро стигам и там. Не работят отделни асаньори, ескалатори. По едно време горчиво си казах: „Стига капризи! Важното е, че чудото го има – метрото се движи“.
Най-после съм отгоре, изпълзял из под земята, на около 50 метра от панаира. Слънцето е започнало да напича. Времето е страхотно. Фонтаните пред НДК работят. Поемам бавно към шатрите, изпълнени с книги. И се питам: кой и защо „изгони“ панаира извън Двореца? Защо една дългогодишна културна традиция е подиграна по този начин? Какво е по-важно от културата? От нейно величество Книгата?
Така и не видях никъде някаква продавница, от която да си купиш поне вода, да не говорим за кафе или нещо друго. Да, забравих – под земята има всичко, само не и книги.
Започвам да оглеждам щандовете. Търся определени издателства. Виждам първото от тях – „Критика и хуманизъм“. Щандът е разположен в самото начало на панаирната алея. В ума и очите ми нахлува онзи глад за хубава книга, който никога досега не съм успял да наситя. Забравям за предпазливостта и се устремявам към щанда… и едва не се пребивам. В краката ми, точно там, където човек би застанал, за да разгледа дадена книга, е поставена метална тръба. Вероятно е част от конструкцията на шатрата – не знам, но е доста неудобна и налудна.
Купувам две книги – „Вътрешният свят и неговото представяне“ на Пол Холмс и „Раждането на биоетиката“ на Албърт Джонсън и продължавам под палещите лъчи на софийското слънце. На връщане към метрото, едвам повдигайки краката си, за да направя поредната крачка, виждам трета книга: Атлас Философия. Купувам и нея и се отправям към прохладното подземие на метрото.
Слизам на Сердика и вместо да продължа към дома, решавам да хапна една чорба в „Супа бар“ на Централни хали. Успявам да се добера полужив. Храня се – столът не ми е удобен, но… След това отново по неравните тротоари, мъчително качване в трамвая и… след дълги „митарства“ съм у дома. Но през цялото време в душата ми пее камбана на радостта.
Лягам и докато се пресегна да взема една от новите книги, вече съм заспал.
*****
Иван Инвалидович се събужда. В стаята е светло – идва лято и се стъмва по-късно. Решава, че днешните му приключения са просто сън. Но тежестта на умората и съпротивляващия да си отиде сън, хроничната болка, му напомнят че не сънува. Изправя се от леглото с усилие, отива в кухнята и пуска машината за кафе. Шумът на кафемелачката й започва да го връща към реалността. След по-малко от 10 минути се връща в стаята си, поглежда към бюрото си и се усмихва. Новите книги го очакват – спокойни, без излишна настойчивост, готови, когато Той пожелае да общуват с него.
Иван Инвалидович включва компютъра си и докато чака да се зареди взема в ръце една от книгите, отваря я и сякаш светът се променя. Той знае, че вече е в друг свят, в друга Вселена – тази на знанието, където всички пътища са трудни но благодатни. Знае, че оставя следи след себе си. Може би мънички, почти невидими за другите. Но той знае, че ги оставя и може да ги види.
Компютърът сигнализира, че е готов за работа, но Иван Инвалидович не го чува. Поел е по пътищата на знанието. И негова спътница е книгата. Душата му е спокойна, а в очите му грее радост…
Сиво, глуповато ежедневие. Може би. Но Иван Инвалидович е победил за пореден път. Победил е болката и ограниченията си, победил е негласното отхвърляне на обкръжението си… преодолял е бариерите, издигани в живота му ежедневно от обществото. Победил е себе си, за пореден път е постигнал това, което е пожелал, въпреки ограниченията и съпротивата на тялото си.
Животът навън си тече по своите си закони. А Иван Инвалидович живее по законите на красотата и знанието. Въпреки ограниченията, въпреки болката… Не усеща, как стотиците други книги зад гърба му радостно приветстват своите нови посестрими.
Божидар Ивков