Според известния полски социолог Ян Шчепански целия човешки живот може да се разглежда през призмата на това, как човек възприема времето: „Върху субективното време най-силно (…) влияе страданието, което дава възможност да се опознае ненавистната „вечност” на всяка минута, особено когато се измерва с непоносима болка. Болестта и страданието ни показват времето като унищожаващо нас и нашия организъм (…) Само времето на страдание дава чувството за преходност, унищожаване, то е предизвестие за смърт, често е и време на страх” – пише Шчепански.
Тези разсъждения се отнасят за това, как се преживява времето при болест, като те се ограничават само до субективното време. Това е „рефлексия на тема своеобразност на структурата на времето при болест”, преживяване на „времето в ежедневните дейности на човека, но също и времето, съотнесено към неговото цялостно биографично преживяване”. Защото времето, както се изразява Х. Миид „… представлява интерпретативен хоризонт за всичко, което ни се случва.Това, което се случва днес е последица от това, което е било в миналото и ще има своите последици в бъдеще. Паметта, историята, предвиждането, плановете за бъдещето – това са елементи на ежедневния живот и съзнание, това са елементи, разположени в структурата на времето”.
Времето тук се възприема като социална конструкция, чрез която се анализара живота с болест и която организира трудни за обхващане и подреждане преживявания на болния, а под болест се има предвид хроничната болест. Онази, която е дълготрайна, трудно поддаваща се на лечение, оказваща огромно влияние върху качеството на живота на човека и – „чрез настъпващите ограничения, преввръщаща се в предизвикателство за свободата на човека”.
Изследователите на социалното поведение на индивида по време на боледуване или инвалидност се опитват да класифицират поведението и преживяванията на болния човек, като търсят етапност и някаква логика в изявата им с течение на времето. Един от най-известните примери тук е концепцията на Е. Кюблер-Рос, в която са отдиференцирани следните пет последователни етапа на психическите състояния:
1) отричане,
2) гняв,
3) водене на преговори,
4) депресия,
5) акцептация.
Това са етапи, присъщи за хора в терминален етап на онкологично заболяване. Тези лица са наясно със своето състояние. „Протичането на болестта, нейната продължителност във времето и след това процесът на умиране позволяват също да се анализира вече класическата концепция за „траектория на смъртта”, отразяваща поредните промени в състоянията на пациента и неговото обкръжение в различните етапи на неговата болест и по време на различните етапи на лечение”. Концепцията за траектория на страданието е развита по-късно от Раймън и Шютце и днес е важна теоретична концепция, полезна за анализа на „страданието и хаотичните социални процеси”, присъщи не само за процеса на умиране.
Авторите забелязват, че траекториите се отнасят за болестите, за страданието и могат да се подновяват, като в края на една от тях може да започне друга. Всички траектории притежават някои общи елементи и са присъщи еднакво както за страданието на психиатричния пациент, за протичането на живота на алкохолика или болния от рак, както и за ученика или студента, преживяващи систематични и деградиращи неуспехи в учението. В траекториите се проявяват такива схеми, като: „притискането на индивида от събития, над които поне в началото той няма влияние, чувството, че тези събития са обусловени от външни фактори, които той не е в състояние да контролира, чувство за дезорагнизиране на ежедневния живот, отслабване на възможностите за влизане и поддържане на социални отношения, поддаване на настроения и логика на страданието като доминиращо неговата мисъл”.
Както пише Островска една от най-известните в сферата на социология на медицината работа, свързваща преживяването на времето при болест, е и основаната на емпирични изследвания работа на Е. Зерубавел „Patterns of Time in Hospital Life”. Тук е показана ролята на времето като фактор координиращ работата и функционирането на една сложна социална организация, каквато е болницата.Тук времето е организатор на определен социален ред, обгръщащ болестта. Самата времева структура на изживяванията и преживяванията на болния са предмет на описание и анализ от Волфрам Фишер в неговата книга „Време и хринични болести”.
Времето при хронична болест
Хроничната болест по дефиниция съдържа в себе си отношение към времето (време = chromos). Тя продължава дълго, често през целия живот и се превръща в траен елемент на ежедневната екзистенция на болния. И дори да не бъде непосредствена заплаха и причина за смърт, тя – като съществува до края на живота – систематично го променя.
Хроничната болест може да бъде причина за:
1) дълготраен дискомфорт и страдание,
2) социална изолация и промяна в идентичността,
3) промяна на отношението на болния към собственото тяло: успоредно с протичането на времето в преживяванията на болния се появява често ясната опозиция – аз и моето тяло:
3.1.) тялото е тежест, преграда пред реализацията на целите, 3.2.) източник на болка.
Времето и болестта се свързват и с непрекъснато конфронтиране с биографичните преживявания, т.е. „със завръщане в миналото; в миналото без болест, без ограничения във възможностите на тялото и цялостна концепция за самия себе си”.
Установено е, че дори в случаите, когато проблемите са решени успешно и болния не изпитва физически страдания, знанието, съзнанието за наличие на прогресираща болест оказва принуда за справяне с този факт, особено в случаите, когато развитието на болестта заплашва живота. „Тогава субективното удължаване на ограниченото време или също незабелязването му, или игнорирането на измеримото му изтичане, се превръща в проблем”. Тук могат да се прилагат понякога неосъзнати стратегии за промени в „темпорални ориентации” (определение на Тарковска):
1) интензифициране на актуалното време. Болният активно се заема със своите текущи дела, без да се обръща нито към бъдещето, нито към миналото, като се концентрира върху сегашното време на своя ежедневен живот;
2) ориентация към бъдещето. Тук човекът с хронична болест се насочва към решаване на важни за него задачи (лични, професионални, семейни, имуществени) в бъдеще, когато – познавайки своята болест и нейното вероятно развитие – няма да бъде в състояние да се погрижи за тях, както и да живее в бъдеще време, абстрахирайки се от трудностите, преживявани днес;
3) насочване на съзнанието към миналото. Тук човекът с хронично заболяване се обръща към спомените и преживяванията от миналото, когато тялото е било здраво и не е предизвиквало страдания, а всичко е било просто и безопасно.
Всяка една от тези темпорални ориентаци преработва обективното време на болестта и страданието в субективно време, като му придава друго значение, ценност и продължителност. „Промените в темпоралните ориентации могат да се разглеждат като използване на своеобразен предпазен механизъм, намаляващ усещаното напрежение и стрес”.
Според Антони Кемпински: „Едни от първите въпроси, които човек си задава, е защо? и за какво? В тези въпроси от първите години на живота чак до смъртта се изразява съществуващия в човешката природа стремеж към подреждане на явленията в света, както външен, така и вътрешен. Въпросът защо? е насочен към подреждането им в областта на успоредното минало време, а въпрост за какво? в областта на бъдещето (…), резултат от причини (минало) и целесъобразност (бъдеще)”.
В социо-темпоралните анализи често се взема предвид етапността, настъпването на определени събития едно след друго. В живота с хронично заболяване могат да се отграничат определени етапи, следващи един след друг. Те са толкова общи, че могат като цяло да се отнесат към и да се открият във всяко хронично заболяване. Те отразяват различни психични състояния и ситуационни контексти, в които попада болния.
Изследователите смятат, че най-общо траекторията на болестта е изградена от три етапа – „части” на траекторията:
1) Процедури и време, необходимо за нейното диагностициране, т.е. това е времето межу забелязването на първите симптоми на болестта и крайното и разпознаване, респективно диагностициране. „Този етап се придружава с безпокойство, свързано с очакването. Притесненията се вплитат с антиципацията на бъдещите ограничения, необходимостта от лишения и промени, настъпващи в живота; все пак продължава да съществува надеждата, че състоянието има преходен характер и болният ще се завърне бързо към нормалното функциониране”.
Тук човекът с хронично заболяване започва да се ориентира в болестта си, в по-нататъшното й протичане и разглеждане на това, „какво се случва в сегашния момент като състояние, което още по неопределен начин е възможно да продължи и да се задълбочава в бъдеще”.
2) Приспособяване към болестта. Тук човекът с хронично заболяване започва постеопенно да нормализира прекъснатите рутинни дейности в своя ежедневен живот. Той осъзнава, че болестта е продължителна и това налага да изработи нови начини за ефективно решаване на своите задачи в променените условия, старае се да приеме действителността на ограниченията, да създаде и затвърди нова йерархия на ценностите, да промени периодите както на ежедневните, така и на дълготрайните активности, да се приспособи към определен ритъм на живот с болестта. Всичко това изисква определени специфични времеви изисквания към ежедневието на човека с хронично заболяване и променя неговия ритъм. „Лекарствата трябва да бъдат приемани по определен начин в определено време, възможно е да се наложи прилагането на специфична диета, разпределение на времето за хранене и за допълнителна почивка. Появява се необходимостта от извършването на системни контролни изследвания и различни процедури. Някои от тях няма да нарушават ежедневното разпределение на ангажиментите, други ще изискват постоянен контакт с лекаря, с лабораторията или рехабилитационния център, или с отделения в болницата, а всичко това ще изисква планиране и промени в досегашната структура на времето на ежедневния живот”. Така хроничното заболяване затруднява хронично болния със своите симптоми и навлиза в структурата на ежедневните му дейности. „Независимо от това, доколко пациентът си дава сметка, времето и изчакването се првръщат във все по-голяма степен организатори на неговия живот”.
Според Кати Чармаз самия процес на адаптиране към живота с болест „все пак ще бъде подчинен на разнородни нарушения и по-нататъшни модификации, маркиращи поредните етапи от нейното преживяване във възгледите за припособяване към живота с болестта”. Тези нарушения ще бъдат предизвикани преди всичко от по-нататъшното развитие на болесттаи изявата на нейните и нови симптоми. Твърде вероятно е с течение на времето и с напредване на болестта и възрастта на човека с хронично заболяване общото му здравословно състояние и възможностите на организма ще се влошават. „Всички функционални ограничения, пониженото самочувствие, непоносимостта и необходимостта от справяне със симптомите, изискващата много време терапия, също ще влияе върху релациите на болния с другите хора, ограничавайки периода на контактите и често предизвиквайки задълбочаваща се с времето социална изолация. Болният ще се обръща към себе си и ще се задълбочава все повече в своята болест”.
3) Терминална фаза. Животът с болест може да бъде значително продължителен във времето, в някои случаи чак до преминаването в третата, терминална фаза. Това означава необратим, прогресиращ и не позволяващ да се спре процес, в който главната медицинска интервенция може да бъде единствено смекчаване на симптомите, а преживяванията на пациента – ако е в съзнание и разбира състоянието, в което се намира – се придружават със стресиращата борба с времето или очакването на смъртта.
Във всеки един етап от живота на човека с хронична болест се пораждат едни и „угасват” други траектории на страданието, променят се биографичните планове, а зависимостта от непрекъснато съобразяване на ежедневието с изявите на болестта се задълбочава. Често това изисква от човека изключителна психологическа издръжливост. При справянето с тези процеси особено важна роля играе семейството.
доц. д-р Божидар Ивков
