Когато става дума за ревматични заболявания винаги трябва да се помни, че това са хронични заболявания, които веднъж появили се могат да бъдат лекувани – най-често през целия останал след появата им живот на човека, но не могат да бъдат излекувани. Много често хората с ревматични заболявания, журналисти, дори лекари използват неправилна терминология по отношение на тези заболявания – например: „Тази болест не се лекува“, „Тези болести са нелечими“. Това налага да се пояснят поне две основни понятия: „хронично заболяване“ и „лечение“.
Терминът „хроничен“ означава дълготраен, много продължителен, с бавно развитие, непроменящ се или циклично променящ се. Когато се използва заедно с понятието „болест“ (или „заболяване“) то показва, че болестта е дълготрайна, продължителна, т.е. продължава три и повече месеца – при ревматичните заболявания тя продължава през целия живот.
Според СЗО хроничното заболяване е „болест, чиято продължителност е дълга, а нейното прогресиране се извършва бавно“. Американската агенция NCHS (Национален център за здравна статистика) „дефинира болестта като хронична ако тя продължава три и повече месеца“ (Topór-Mądry 2011).
Терминът „лечение“ означава „всяка (подч.м.-Б.И.) процедура (или действие насочено към – б.м.-Б.И.) (…) за подобряване състоянието на болния човек“ (Арнаудова 2013: 166)
Съществуват множество видове лечения:
(1) амбулаторно лечение – това е комплекс от лечебни процедури, които се провеждат в здравно заведение на „приходящ болен или в домашна обстановка“. Тук става дума за лечебни процедури при по-леки състояния, които не налагат прием на болния в болница (Арнаудова 2013: 166);
(2) болнично лечение – комплекс от лечебни процедури, които не е възможно или не е препоръчително да се извършват при домашни условия и затова се се прилагат в болница;
(3) емпирично лечение – този вид лечение е почти непознат на болните. Тук става дума за комплекс лечебни процедури, „основани повече на наблюдение и опит от предишни случаи, а не толкова на научна база“ (Арнаудова 2013: 166). Това е тип лечение, което се прилага особено често при слабо изучени заболявания. Елементи от този тип лечение почти винаги се откриват и при другите видове лечения;
(4) консервативно лечение – комплекс от по-ограничени и проверени в практиката процедури, „главно медикаментознo лечение, без хирургическа намеса, освен ако се окаже абсолютно необходима“ (Арнаудова 2013: 166);
(5) палиативно лечение – „процедури и средства, които облекчават или временно отстраняват някои болестни симптоми, без да излекуват или премахнат причината на болестта“ (Арнаудова 2013: 166);
(6) радикално лечение – „оперативно премахване на болестните причини“ (Арнаудова 2013: 166). Не винаги оперативната (хирургичната) интервенция премахва изцяло болестните причини. Освен това някои видове консервативни лечения могат да придобият характера на радикално лечение с цел овладяване на болестната криза. Пример за това е т.нар. пулс терапия с кортикостероиди при висока активност на дадено ревматично заболяване – например ревматоиден артрит;
(7) самолечение – процес на самопредписване на медикаментозно или фитотерапевтично лечение, основано на личния знания и опит или на слухове. Това е може би най-погрешното лично поведение в условия на живот с хронично заболяване, особено в първите години, когато човекът все още не е натрупал опит и знания, както за възможните видове лечения, така и за поведението и реакциите на собственото си тяло.
За обозначаване на един от основните видове лечения в медицината се използва понятието „терапия“. Понятието „терапия“ (или терапевтичен) има две значения: (1) „лечение чрез прилагане на лекарствени средства (не на хирургични методи) с цел излекуване на болестите или облекчаване на страданията“ и (2) означава вида лечение – например „физиотерапия“, „радиотерапия“, „фитотерапия“ и др. (Арнаудова 2013: 166, 294). Терапиите също имат различни измерения и биват следните видове:
(1) адювантна терапия – „допълнително лечение, което се назначава към основното (най-често хирургическо), предимно при онкологични заболявания“ (Арнаудова 2013: 294).
(2) имуносупресивна терапия – лечение с имунопотискащи имунните реакции на организма лекарствени препарати (например кортикостероиди, цитостатици), което се прилага основно при автоимунни и системни заболявания, каквито са ревматичните болести, органна трансплантация и др. Това е добре позната терапия за хората с ревматични заболявания, чието основно лечение се провежда с т.нар. биологични лекарства;
(3) лекарствена или медикаментозна терапия (или фармакотерапия) – лечение, при което се прилагат различни лекарства (медикаменти);
(4) симптоматична терапия – процес на предписване и прием на лекарства за „облекчаване на общи симптоми“ – температура, болки и др.;
(5) специфична терапия – предписване и прием на лекарства, които оказват директно влияние върху причината за болестта – такива например са биологичните лекарства, прилагани при лечението на ревматични заболявания;
(6) субституционна терапия – или заместващо (заместително) лечение, при което се използват различни хормонални препарати, когато в организма липсват или не достигат естествените хормони, произвеждани от жлезите с вътрешна секреция – например инсулин, кортизол и др. (Арнаудова 2013: 294).
Става ясно, че лечението е процес, който протича във времето (динамика). Какъв ще бъде резултатът (статика) – постигане на определено състояние ремисия, излекуване или нещо друго, зависи от много фактори. Процесът никога не е идентичен, не е равнозначен на резултатът.
Ако една болест не може да бъде излекувана, това не означава, че тя е нелечима. Това означава, че тя е неизлечима.
Според мен понятието „лечение“ трябва да се дефинира в по-широк смисъл и граници с оглед на действителните процеси, дейности и действия, които то отразява. И така под „лечение“ разбирам: всички процедури, дейности, действия, изследвания и средства, насочени към диагностициране на дадено заболяване и последващото им прилагане за подобряване състоянието на болния човек или за неговото излекуване.
Процесът на лечение започва в момента, в който болният човек потърси помощта на лекаря, а той от своя страна предприема действия за диагностициране на заболяването и предписване на средства за неговото лечение. Какъв ще бъде резултатът от този процес – лечението на болестта, зависи от множество едновременно влияещи фактори. Резултатите могат да се разположат на следната скала: от отсъствие на резултат, водещ до тежка инвалидност или дори до смърт, през ремисия до пълно излекуване. Ако лечението е неефективно или слабо ефективно – както при някои онкологични заболявания – може да се стигне до смърт, а при ревматологичните заболявания до инвалидизация и силно влошаване на качеството на живот на човека.
*****
За много хора проблемът, който засягам тук – погрешното говорене в дадена област, или не съществува, или те го смятат за несъществен. В някои случаи може би това е вярно. Но, според мен, погрешното говорене – независимо дали има или няма последици – винаги издава различни нива на незнание и дори на невежество. Дори може да бъде симптом на неосъзната психологическа агресия спрямо самия себе си. За над 44 години живот с хронично заболяване и изпитване на хронична физическа болка съм забелязал следната зависимост при хора с болест на Бехтерев, с ревматоиден артрит и др. ревматични заболявания: при тези, които говорят, че болестта е нелечима рискът лечението да е по-неефективно е по-висок и те по-често и по-силно изпитват негативните последици от болестта. Сякаш създават психологическа нагласа в себе си, че нищо не помага, нищо не е в състояние да спре страданието им. Разбира се давам си ясна сметка, че тази закономерност е резултат от влиянието и на много други фактори и едва ли начинът на говорене предопределя ефективността на лечебния процес. И все пак съм убеден, че това как говорим има значение, защото начинът на говорене е витрината на начина на мислене. Никой не преминава курс, за да се научи да говори по един начин, а да мисли по друг. Езикът, който използваме разкрива нашата обща и специална култура, нашата менталност и интелигентност, нашата психологическа устойчивост и т.н.
С течение на живота си аз съм изградил за себе си едно правило: човек, който греши вербално в една област и не се поправя, на него не може да се има доверие за нищо. Ето защо например никога не се доверявам на журналисти и техни писания, на политици и техни обещания и др.
Според Зигмунд Фройд: „Някога думите са служели на магията, съхранили са и до днес много от старата си магична сила. С думи един човек може да доведе друг до блаженство или до отчаяние (подч.м.-Б.И.), с думи учителят предава своите знания на учениците, с думи ораторът завладява слушателите и определя техните мнения и решения. Думите пораждат чувства и са всеобщо средство, чрез което хората си влияят един на друг“ (Фройд 1991: 53).
В сферата на медицината, на здравето и болестта, правилното говорене за проблемите е един от факторите, които определят психологическите нагласи на човека с хронично заболяване, в т.ч. с ревматично заболяване. Струва ми се, че грешката в терминологията, за която става дума тук, се поражда от факта, че ревматичните заболявания са свързани с тежки страдания, а лечението често не е достатъчно ефективно. Така човекът с ревматично заболяване поставя знак на равенство между невъзможността да бъде излекувано заболяването и самия процес на лечение. Това заместване или подмяна на процес с резултат вероятно е свързано – първоначално – с отказа на човека да приеме, че болестта не може да бъде изцяло премахната, а в по-късните етапи на развитието й с примирението, че тя се е превърнала в част от живота му, въпреки всички усилия за нейното излекуване. За съжаление тук няма никакви изследвания и е почти невъзможно да се говори за установени тенденции, механизми на влияние или нещо друго.
*****
Често съм си задавал въпросът дали подобна терминология – „нелечимо заболяване“, не е продукт на медикалисти дискурс и практики за утвърждаване на властта на медицината над живота на хората? Дали подобно погрешно говорене не се поддържа с оглед на „замъгляване“ на възможностите за разбиране функциите на медицината като институт за социален контрол и властовите отношения между лекар и пациент? Известно е, че социолозите започват да изучават „начините на използване на езика като инструмент за формулиране на политически послания, изключване на определени идеи от дебата и контролиране на това, как хората говорят по определени теми“ (Giddens, Sutton 2014: 14). С други думи, подобно невярно говорене е възможно да обслужва (или да е обслужвало) властовите интереси на лекарите, предотвратявайки или силно редуцирайки въпросите на пациентите за тяхната терапия (лечение) и за нейната ефективност.
Така или иначе не бива да се гадае. Важното е да се осъзнае реалността: ревматичните заболявания се лекуват, но не могат да бъдат излекувани. И щом това е така на преден план изникват следните въпроси:
(1) как и с какво ни лекуват?,
(2) какви са последиците за нашето здраве от прилаганото лечение?,
(3) имаме ли достъп до всеки вид и форма на лечение?,
(4) имаме ли достъп до информация и наистина ли правим информиран избор?
*****
В заключение на тези объркани и неподредени размисли ще кажа, че „Думата носи със себе си своя атмосфера и обладава понякога особена вътрешна сила, която не се изчерпва с нейното пряко значение“ (Делчев 1995: 121), защото „всички съществителни нарицателни имена са подобни: те отпращат към идеи, обикновено всеобщи, а не към предмети“ (Дроа 2007: 57). С други думи – пак ще повторя, начинът, по който говорим, думите, които използваме, за да кажем какво мислим, са прозорец към нашия вътрешен свят, към света на нашата менталност, интелигентност, невежество, предразсъдъци и стереотипи, към нашата психика и психична устойчивост.
Литература
Арнаудова, П. (2013) Малка медицинска енциклопедия за всеки. ИК „Изток-Запад“, София.
Делчев, Б. (1995) Дневник. Поредица „Извори”. Изд. „Народна култура”, София
Дроа, Р.-П. (2007) Философията – диалог с дъщеря ми. ИК „Рива”, София.
Фройд, З. (1991) Въведение в психоанализата. Издателство „Наука и изкуство“, София.
Giddens, A., P. W. Sutton (2014) Socjologia. Kluczowe pojęcia. Wyd-wo PWN, Warszawa.
Topór-Mądry, R. (2011) Choroby przewlekłe. Obciążenie, jakość życia i konsekwencje ekonomiczne. W: Zdrowie Publiczne i Zarządzanie, Vol. 1, s.s. 25-49
доц. д-р Божидар Ивков
