Mearsheimer, John J. (2012) Dlaczego politycy kłamią? Wydawnictwo PWN,Warszawa.
Джон Миършаимър е все още малко познат на българската аудитория, интересуваща се от сериозни и задълбочени политически анализи. Той е известен американски политолог, професор в чикагския Университет и същевременно един от най-влиятелните представители на реалистичното направление в международните отношения.
Съавтор (заедно със Стивън Уолт) на нашумялата книга „The Israel Lobby and U.S. Foreign Policy” (Израелското лоби и Американската външна политика), издадена през 2007 г. Джон Миършаимър е автор и на „The Tragedy of Great Power Politics” (Трагедията на политиката на великите сили) (2001), a също и на често цитираното есе „The False Promise of International Institutions” (Фалшивото обещание на международните институции), издадено през 1994 г.
В това есе авторът представя тезата си, че международните институции имат много малко влияние върху поведението на държавите в техните международни отношения, а техните действия не се основават на изграждането на сфера на стабилност и сигурност (с. 7). Като остава реалист Миършаимър формулира пет предположения:
1) светът е анархичен (в международните отношения няма върховна власт),
2) държавите са потенциално опасни по отношение на себе си,
3) държавите не могат да бъдат сигурни по отношение на реалните намерения на другите държави,
4) приоритет на държавите е оцеляването (егзистенциална цел),
5) държавите, стремейки се да оцелеят, „мислят” стратегически и рационално.
В най-новата си книга „Why Leaders Lie: The Truth about Lying in International Relations” (Защо лидерите лъжат. Истината за лъжата в международните отношения), издадена през 2012 г., Миършаимър, вероятно основавайки се на споменатото есе, показва контекста на намеренията и целите, които са скрити в речите, решенията и действията на политиците, стоящи начело на отделните държави и решаващи посоката на провежданата от тях задгранична политика.
Търсейки отговори на основния въпрос, формиращ заглавието на книгата и досега само инцидентно засяган в някои анализи в сферата на международната политика, авторът още в началото отбелязва:
„Хората изглежда са убедени, че могат да посочат множество примери на взаимно надлъгване между ръководителите на държавите (…) Те смятат по същество, че лъжата в международните отношения е обичайно действие (…) като реалист (…) отначало бях склонен да се съгласявам с тях, но след изследването на този въпрос стигнах до извода, че те нямат право. В международните отношения между държавите няма твърде много лъжи. Това не означава, че това не се случва” (с. 10).
Като обсъжда извода си, той втърди, че
„…макар в ежедневния живот лъжата да се самята за наказуемо поведение, то все пак в международната политика се приема, защото политиците понякога имат важни стратегически поводи да лъжат други държави, че дори и своите граждани ” (с. 19).
Нещо повече, той показва, че
„политиците по-често лъжат своите общества, отколкото други държави, по въпросите на международната политика. Това се отнася именно за демократичните страни, провеждащи амбициозна външна политика и склонни към военни конфликти, дори в ситуации, в които няма ясно изразена и близка заплаха за техните жизнени интереси, които е възможно да бъдат отстранени единствено с помощта на сила” (с. 20).
След това Миършаимър обсъжда причините, поради които политиците лъжат, ангажирайки се в международната политика. Той започва анализа си като дефинира измамата, противопоставяйки я на казването на истоната. Според автора:
„измамата (…) се основава на това, че някой съзнателно предприема стъпки, насочени към пълно възпрепятстване на друг да разбере пълната (…) истина по даден въпрос (…) неговата съзнателна цел е описването на събитията по начин, скриващ истината или показващ не цялата истина” (с. 33-34).
Миършаимър приема понятието „измама” за обща категория, която обхваща три типа поведение: говорене на лъжи, преувеличаване и укриване, като се концентрира върху първото от тях.
По-нататък авторът представя – понякога доста образно и „научно-популярно” „инвентарът” на лъжите в международните отношения. Той диференцира лъжите на стратегически и егоистични. Сред първите различава следните седем вида: 1) междудържавни лъжи, 2) събуждане на страхове, 3) стратегическо прикриване, 4) изграждане на националистически митове, 5) либерални лъжи, 6) социален империализъм, 7) безсрамно прикриване.
Каквито и възражения да има спрямо това разделение не може да се отрече, че Миършаимър представя много интересни и подходящи примери, например: решението на САЩ да ударят Ирак и свързаната с това реторика на Белия дом, обвиняваща Садам Хюсейн в притежание на оръжия за масово унищожение; лъжите на Адолф Хитлер, който блъфира за военния потенциал на Германия през 30 години на ХХ век; лъжите на съветския ръководител Никита Хрушчов, в резултат на които възниква мита за „ракетния недостиг ” (с. 59-60); лъжите на Израел през 60 години на ХХ век, когато Израел лъже САЩ за програмата за изграждане на ядрено оръжие (ядрения комплекс в Димони); поведението на Бисмарк в периода преди френско-пруската война от 1870 г. (с. 69); или накрая лъжата към която прибягнал президента на САЩ Дуайт Айзенхауер и неговата администрация за Никита Хрушчов, принудени от свалянето на американски шпионски самолет над СССР, пилотиран от Гари Пуърс (с. 72).
Последният пример ясно показва, че лъжата често е необходима в международната политика, макар че тя може да не донесе очакваните резултати. Миършаимър описва лъжата с американския самолет U-2 – американците най-напред лъжат президента си, че този самолет е съоражен с механизъм за самоунищожение, което гарантира, че нито Пауърс, нито самолета са оцелели. След оповестената от Хрушчов информация за свалянето, администрацията на Айзенхауер оповестила, че това не е шпионски самолет, а метеорологичен балон на НАСА, който случайно е попаднал в съветското въздушно пространство. Скоро след като руснаците показали Пауърс, американците признали, че той е загубил съзнание поради липса на въздух и самолета е бил отнесен над СССР.
Авторът разглежда доста болезнен проблем, който обикновено е неудобен и се подминава от политолозите.
Работата има и слабости, които произтичат от структурата на книгата. Често се срещат досадни повторения. Това, което може би е по-важно, че Миършаимърне разграничава лъжата във външната политика от лъжата във вътрешната, а неговото предположение за „систематизиране на мисленето за лъжата в международната политика, а също и някои теоретически твърдения, отнасящи се до най-важните аспекти на този въприс” (с. 10) изглеждат малко преувеличени. Както отбелязва Марек Ревизорски, читателят може да остане с впечатлението, че авторът „въпреки че си служи с понятието „международна политика” и го преплита с израза „външна политика”, всъщност пише най-вече за междудържавните отношения в контекстта на действията на техните политически елити…”. Миършаимър разсъждава за държавата като за „всемогъщ субект на международните отношения, ръководен от своите жизнени интересии стремяща се да осигури равновесие на силите в международната система. Такава характеристика – казва Ревизорски – няма нищо общо с международната политика, която в книгата на Миършаимър е дума, изпразнена от съдържание”. Авторът не забелязва, че от средата на 90-те години на ХХ век държавите са принудени да делят властта си с нетериториални субекти, т.е. с международни организации, в т.ч. НПО, транснационални корпорации, социални движения, религии и с нарастващата сила ма глобалното гражданско общество, което създава основите на международната политика.
Проблематичен е и акцента върху анализа на „инвентара на международните лъжи” – на него е посветено малко място, когато става дума за националистическите митове (с. 127-135, 164-168), които в съвременна Европа са обезпокоителни именно поради зачестяващите конфликти на такава основа (например случаят с Андерс Бревик), или нарастването на реториката на Китай, Русия и Иран от позицията на суперсили.
Въпреки някои свои слабости книгата „Защо лъжат политиците” е солидно изследване, заслужаващо да бъде прочетено. В нея е систематизирано знанието за политическите лъжи. За съжаление авторът не забелязва света извън „запада”. Но работата е солиден анализ на американската външна политика (с. 174).
Книгата е ценна и в контекста на нарастващото значение в международния живот на Бразилия, Русия, Индия и Китай, на все по-честите дипломатически кризи, на нарастващата заплаха от тероризъм и киберпрестъпност.
За съжаление книгата не е преведена на български език и както много други добри и важни заглавия ще потъне в мъглата на ежедневните ни проблеми и Байганьовските лъжи на родния политически елит, раболепно обслужван от „експерти” и подхранван от западни и източни виртуози на политическата лъжа.
За съжаление рядко в предмет и обект на анализ се превръща взаимовръзката между политическата лъжа и манипулация и нарастващото негативно влияние на социеталните рискове. Потулени в мъглата на незнание са и различните социални технологии за социално изключване и задълбочаване на социалните неравенства, често рекламирани като публични политики за социално включване.
Освен въпросът „Защо лъжат политиците”, не по-малко важно е да се запитаме: какви са последиците за обществата от лъжите и манипулациите на политиците, целенасочено или несъзнателно създаващи незнание, на основата на което формират и реализират публични политики, в резултат на които нараства несигурността и неопределеността в обществата?
Източник: Рецензия на Marek Rewizorski в „Nowa politologia” на книгата на John J. Mearsheimer Why Leaders Lie? http://www.nowapolitologia.pl/wydarzenia/recenzje/dlaczego-politycy-klamia-recenzja-dra-marka-rewizorskiego
доц. д-р Божидар Ивков
bozhidar ivkov 