ОБРЪЩЕНИЕ НА ПСИХОЛОГА

Етикети

ciąża, darowizny; assisted reproduction, donations, асистирана репродукция, бременност, донорство; rozród wspomagany, pregnancy

С Ваня Савова и нейното прекрасно семейство се запознах по времето на един семинар, провел се в Благоевград преди половин година. Още тогава, докато обменяхме мисли и идеи по различни проблеми, установихме, че мислим в една посока, че възгледите ни по множество проблеми на хората с увреждания и въобще на хората със здравословни проблеми, са доста сходни.

Когато видях Обръщението й във фейсбук интуитивно реших, че трябва да го съхраня (при цялата условност, концентрирана в тази дума) в блога си. Защото проблемите, които се засягат в него са изключително важни, най-често натоварени с драматизъм и огромно човешко страдание. Защото това, което се съдържа в Обръщението е самата истина.

Не обичам дългите представяния. Самият текст, излязъл от дълбините на душата на автора му, може да говори сам, да ни „атакува” и да се „защитава” със своята сила и дълбочина на прозренията. Тук само ще акцентирам на няколко момента, които поне мен силно ме впечатлиха.

„…аз съм равностоен партньор, консултант и довереник, но не играя главната роля на героя в собствения му живот. В живота нищо не се случва без наше лично участие”.

„Когато не можем да продължим живота си напред щастливо без помощта на медицината, се налага да трансформираме целия си досегашен опит в услуга на крайния успех. Нито е необходимо, нито е в наша полза, нито подкрепяме лекарската работа, когато послушно, но изпълнени с тревога, водим тялото си на лекар”.

„Краят на медицината не е краят на надеждата, напротив – за някои животът едва сега започва”.

 доц. д-р Божидар Ивков

Приятели,

 с това изложение искам да очертая естеството, областите, целите и подхода на психологическа работа тук. МБАЛ „Надежда” вярва в концепцията за здраве като триединство на телесно, психично и социално благополучие. Затова и психичното здраве, като част от хуманното, наред със социалната работа, е наш приоритет.

С какво се занимава клиничната психология? С личността – радваща се на здраве или имаща здравословни проблеми, без значение телесни или психически. Стреми се към постигане, запазване и подобряване на благополучието, а здравето е част от него. Следователно – с всеки, който се стреми към по-добро. Затова не деля човека на тяло и душа, на здрав и болен, на щастлив и нещастен.

Всички ние от „Надежда” вярваме, че човек не е безпомощен. Че е в състояние не само да се справи, но и да живее качествен и спокоен живот, в съгласие със себе си в условия на лечение/процедури. Приемам медицината като част от нещата от живота. Затова психологическата помощ означава помощ в намиране на собствения, личен начин за преживяване на житейски предизвикателства. Тази помощ не е безусловна подкрепа. Тя винаги търси развитие, изход, активност. Работи за лична промяна. Затова и подходът ми е краткосрочен и фокусиран към решения. Формулираме случая и правим план за действия по промяна на настоящата ситуация (чувства, мисли, действия). Следва изпълнението му. В процес на лична промяна човек не само се чувства по-добре, но и често – дори без да иска – променя средата. Тук аз съм равностоен партньор, консултант и довереник, но не играя главната роля на героя в собствения му живот. В живота нищо не се случва без наше лично участие. Ние участваме и в доброто, и в лошото. А заложено в човека е да търси и открива по-доброто.

Когато не можем да продължим живота си напред щастливо без помощта на медицината, се налага да трансформираме целия си досегашен опит в услуга на крайния успех. Нито е необходимо, нито е в наша полза, нито подкрепяме лекарската работа, когато послушно, но изпълнени с тревога, водим тялото си на лекар. Макар и възможен, положителният резултатат е по-бавен и труден. Затова основната ми цел тук е завръщане към, един вид – спомняне на – реалността, за да станем съюзници с нея. Колкото по-яростно и гневно се борим, толкова по-трудно става. Нуждаем се от смирение и приемане, за да обединим разцепените дух и тяло. Тогава ставаме себе си и всичко се нарежда. Това, разбира се, не означава предаване и примирение, а е промяната, която търсим. Чрез нея е възможно и да не боли. Забременяването, бременността, възстановяването и оздравяването са промени, изискващи подготовка. Те не настъпват случайно, а са плод на целенасочени усилия. Длъжни сме да помогнем и ние. Тогава ще продължим пораснали и благодарни, умеещи да се радваме.

МБАЛ „Надежда” е нов вид концепция – комплексно здраве за жената и затова аз работя във всичките му сфери. Започнах с асистирана репродукция. Всъщност, вашите преживявания са и мои – в буквалния смисъл на думата. „Надежда” ми даде най-хубавото в живота – дете. Чувствата и начините за преминаване през този етап от живота са и моя съдба. Натрупах и доста терапевтичен опит, започнах да го предавам на психологическата общност. В контекста на АРТ развивам практиката на подготовка за включване в донорска програма. Пристъпването към донорска процедура изисква отговори на всички въпроси, съмнения и неясноти относно естеството и смисъла на това да имаш собствено дете чрез донорство. Често работим за преживяване на спонтанна загуба или прекъсване на бременността по медицински показания. Първостепенна задача тук е приемане на реалността, мобилизация, не само връщане към стария ритъм на живот, но и подобряването му, откриване на смисъл в миналото и в бъдещето. Във връзка с невъзможността за износване на бременност работя и обществено – за легализиране на сурогатството. Работя, обаче, и с жени без репродуктивни проблеми. Здравето на шийката на матката и гърдата са част от общото здраве. То също изисква адаптация и качествен живот в условия на превенция, лечение, интервенции. Срещам се и с жени в златна възраст, нашите майки, търсещи здраве и пълноценен, смислен живот. Все повече стават и двойките. При прекъсване, прекратяване и невъзможност за медицинско лечение целим трансформация на „медицинския опит” в зрели решения за компенсация и откриване на нови възможности. Краят на медицината не е краят на надеждата, напротив – за някои животът едва сега започва.

Като цяло, смисълът на работата си виждам в постигането на единението на човека със самия себе си в условията на обединени и комплексни клинични усилия. С медицината имаме обща цел – здравето, следователно – щастието. Летвата, която поставяте пред мен, е много висока и аз се старая смирено да служа на крайната цел: чрез вас животът да намери начин. Благодарна съм и на всички колеги, работещи в тази област.

Използвах множествено число, защото не мога да се освободя от пациентската гледната точка. Макар че използвам думата „пациент” условно, защото всички, пристъпили прага на „Надежда”, са, преди всичко, хора.

Ваня Савова, тел.: 0882 46 10 46

Ин витро клиника за Надежда

ПАЦИЕНТ ИЛИ ЛИЧНОСТ – ВЪПРОС НА ЛИЧЕН ИЗБОР

Етикети

choice, выбор, избор, личност, личность, пациент, freedom, свобода, osobowość, pacjent, patient, personality, wolność, wybór

Наскоро попаднах на един кратък текст, озаглавен „Пациент или личност”, написан от Лиза Купър[1]. Една от първите ми публикации в този блог бе свързана иманно с тази тема. Сега се връщам отново към нея.

Подобно на Лиза и аз растях през 70-те години на ХХ век. Растях с хронично заболяване, с постепенно настъпващи функционални дефицити, с хронична физическа болка, която ако не доминираше в живота ми, винаги беше негов фон. През деството ми и моите родители ме водеха от лекар на лекар.

Лиза казва, че това било „надеждата на медицинската професия да „изчисти инвалидността”[2]. Към тази надежда трябва да прибавя съпротивата на родителите ми, които не можеха и не искаха да приемат реалността. Лекарите направиха каквото можаха – едни правеха всичко възожно да ми помогнат според собствените си знания, съвест и морал, други – рядко ги срещахме – се гавреха с родителите ми и с мен, за да припечелят 10 лева[3]. Направеното обаче не бе толкова, колкото на моите родители им се искаше.

Още от детските си години заживях с едно страшно противоречие. От една страна, родителите ми се опитваха да ме излекуват с наличните ресурси на медицината и на своите скромни възможности. По този начин те ме прeвръщаха – несъзнателно – по-скоро от „човек в пациент-жертва”[4], а не в победител! От друга страна всички мои опити за бунт срещу безсмислените напъни на родители, близки, знахари, баячи, лекари да ме излекуват, бяха стъпквани едва ли не в зародиш. Не, това не беше пътя на интеграцията на човек с увреждания в обществото?

Като дете съм прекарал много, убийствено много пропилени часа пред и в лекарските кабинети. Бяха на 15, след това на 16, на 17 години, когато започвах да виждам страха и ужаса в очите на хората, чакащи в дългите болнични коридори. Някои от тях ме „използваха” като „таблетка морфин” за собствените си страдания. Стоях и пропилявах живота, младостта си, докато можех да чета, да играя с връстниците си, да се уча как да ставаме приятели и да правя всичко онова, което правеха другите млади хора на моята възраст.

Тогава още не си давах сметка колко унищожителен е етикета „пациент”, колко разсейващ и отклоняващ е. По-късно, когато вече знаех диагнозата си и започвах да прекарвам една част от живота си в санаториуми – през 70-те години на ХХ век много от тях приличаха на болници или някакви сюрреалистични катакомби, въздействието на етикета „пациент” се задълбочи и сякаш единствената му цел бе да отклони вниманието ми от всичко, което наистина имаше значение за мен тогава. За мое щастие успях да се измъкна от „прегръдките му”. Книгите и следването в Университета ми помогнаха да разкъсам лепкавата му прегръдка.

Днес, когато чета различни страници във фейсбук, различни форуми, отново усещам тази лепкава прегръдка. Колко много хора не са се измъкнали от нея. Навряли са се в това привидно „скривалище” от бурите на живота и са се оставили на течението. Превърнали са се в зависими индивиди. Да, индивиди, те дори не са зависими хора. Зависят от всичките си близки, от новите медицински подходи и техники, от новостите във фармацията, от „присъдата на лекаря”, превърнала се в последна инстанция… от всичко друго, но не и от собствената си воля, от собствения си интелект, от личната сила да взимат решения за живота си и да носят отговорност за него. Зависими са от страха да бъдат свободни или поне да се опитват да бъдат свободни.

Най-силна болка изпитвам, когато виждам родители на децата с увреждания, които ги превръщат по-скоро в пациенти, отколкото в членове на обществото? И се питам колко красота са отнели на детето си, поради ненужни посещения при лекари? Как тези деца ще наваксат изоставането в обучението си? Утре, когато дойде времето, ще могат ли да се потопят в реалния свят на общообразователните класни стаи? Или постепенно ще се оставят на „друго самоизпълняващо се пророчество за неуспех”[5]? Дали това ще продължи след време на работното им място? А какво ще се случи, когато родителите им напуснат този свят? Кой ще ги обгрижва? Кой тепърва ще ги учи на това, което е трябвало да научат още в детството си, но им е било отнето? Кой ще им каже…

Днес за всеки е ясно, че медицината и фармацията, медицинските професии не са чудотворни и не носят чудотворно излекуване. И хората с увреждания, и децата с увреждания, а най-вече родителите им, трябва да проумеят, да бъдат сигурни, че се ограничават до необходимия обем процедури и медицински прегледи, за да се гарантира, че медицината, опитвайки се да наложи етикета „пациент”, няма да отнеме и да лиши децата от училищно образование и всички други важни дейности, присъщи за тяхното детство; че няма да отнеме на възрастния човек с увреждане неговата воля, знание и съзнание за собствената му ценност и за способността му да прави избори, да бъде свободен.

За да бъдем личности, не трябва да бъдем пациенти в собствения си живот и на собственото си невежствео, страх и безсилие. В противен случай трябва да кажем сбогом дори на редките мигове истинско щастие.

 

---

[1] Lisa Kooper A Patient or a Person? (Пациент или личност) http://www.disabilityisnatural.com/your-stories/426-patient-person

[2] Пак там.

[3] В началото на 70-те години на ХХ век 10 лева бяха сериозна сума, може би колкото сегашни 100 лева.

[4] Lisa Kooper A Patient or a Person? (Пациент или личност) http://www.disabilityisnatural.com/your-stories/426-patient-person

[5] Пак там.

Божидар Ивков

ЗАЛЕЗЪТ НА КАПИТАЛИЗМА – РИЧАРД УЛФ

Етикети

capitalism, капитализъм

Николай Ковачев

Един задълбочен анализ на капитализма от професора по икономика Ричард Улф, който разглежда развитието му от 1850 г. насам и съвсем категорично стига до извода, че това е система, която е изчерпала своите възможности и трябва да се замени с друга. Има ли изход и какъв би могъл да бъде той.

Виж – http://www.youtube.com/watch?v=97cZmKl5Hd0/ видео в 6 части – 2007 г./

По-долу  изложението от филма е в текстови вид :

 

Бих искал тази вечер да се опитам да обясня какво се случва в Американската икономика и по света, тъй като САЩ играе изключително важна роля в световната икономика; да ви обясня как стигнахме до тази ситуация и се надявам да ви помогна да се ориентирате накъде сме тръгнали.

Три неща, които икономическата криза не е.Това е най-тежката икономическа криза на капитализма в моя живот, а гледайки присъстващите, сигурно и във вашия. Трябва да го осъзнаем и да се отнесем към ситуацията по съответния начин, ако искаме да разсъждаваме сериозно и ако хората разумно решат да преминат този период с по-малки щети в личен и социален аспект. Нека започнем, казвайки нещата, които тази икономическа криза не е.

Тя не е финансова криза – без значение, че това ни се повтаря през цялото време. Наричайки я финансова криза, тя бива ограничавана по безсмислен начин. Както ще видите, тази криза произлиза от цялата икономическа система тук, в САЩ. Кризата не произлиза от банкирането. Тя не засяга само сферата на банковото дело и не може да бъде ограничена по никакъв значим начин до кредитните пазари, или до банкови и застрахователни компании.

 Второто нещо, което не е – не е временна, мимолетна и кратка. Това е самозалъгване, както и представата, че кризата засяга само финансовия сектор, е самозалъгване. Нека илюстрирам това чрез два исторически примера, които трябва да имаме предвид. Първо, преживяхме още една голяма криза през 30-те. Онази криза избухна през 1929 г. През следващите 10 години – от 1929 до 1939 г. – двама президента, Хувър и Рузвелт, опитваха разнообразни монетарни и данъчни политики – подобно на това, което виждаме днес да се прави във Вашингтон. И те не проработиха. В продължение на 10 години ние не можахме да се измъкнем от депресията. Това, което най-накрая ни измъкна, не беше някаква умна политика, а най-голямата промяна в обществото, наречена Втора световна война. Ако случайно мислите, че този тип дълготрайни рецесии и депресии принадлежат само на миналото, позволете да ви дам друг пример. През 1989 г. Япония, втората най-важна индустриална страна в света, тогава и сега, изпадна в криза. Тежка криза. И сега, 18 години по-късно, японците все още не са излезли от тази депресия, въпреки че опитаха всяка възможна парична и данъчна политика, включително и всичко, което господата Полсън и Бернанке опитват сега. Затова идеята, че това ще бъде един бърз, краткотраен, остър или плавен завой, е самозалъгване.

Третото нещо, кризата не е така бързо и лесно поправима. Вече виждаме това. Започвайки със събитията покрай “Биър стърнс” миналото лято, видяхме правителството на САЩ да опитва една политика след друга – намаляване на лихвените проценти, наливане на повече пари в икономиката. Спомняте си миналото лято, много от вас може да са получили 300 или 600 долара данъчно намаление от правителството на Буш за стимулиране на икономиката. Всяка една от тези политики се провали. Всяка една бе представяна с фанфари като решение за този голям проблем. Всяка следваща стъпка е по-голяма от тази преди нея, сигнализирайки за провала на предишната. Виждаме, че бързото фиксиране или намаляване на лихвените проценти, наливането на пари или новите стимули, които правителството на г-н Обама обмисля сега, всичко това изглежда и е твърде малко и твърде късно направено. Нещо много по-голямо и много по-трайно ще трябва да се направи.

КАК СТИГНАХМЕ ДОТУК? АМЕРИКАНСКАТА ИЗКЛЮЧИТЕЛНОСТ.

Позволете ми да започна, като изложа какви според мен са историческите корени, от които произлезе тази криза. За да направим това, нека се върнем за малко в периода от 1820 до 1970 г. Сто и петдесет години, удивителни за света и за нашата страна. Ето как и защо са удивителни. През този период, всяко десетилетие от 1820 г. до 1970 г. американските работници се радват на нарастващо ниво на заплатите. Това е изумително! Всяко десетилетие, дори през Великата депресия от 30-те години, това е факт. В онези дни, дори когато заплатите се понижават, цените се понижават още повече. Това е може би единственото общество в историята на света, което може да се похвали с подобно нещо. Този факт превръща САЩ в забележителна страна. Привлича много хора в страната, с последователни имиграционни вълни, които също са изключителни, особено след Гражданската война, но и по-рано. Обяснението е, че това е много богата страна. Богата почва, богат климат, а прииждащите работещи откриват, след като премахват коренното население, че има много земя с наистина добро качество. По много причини изживяваме тези забележителни 150 години, през които работниците се радват на постоянно нарастващ стандарт на живот. Това е и времето, когато работниците стават по-продуктивни. Много машини идват на помощ на всеки работник. Обучението е осигурено. Скоростта е изискване. Работниците стават по-продуктивни, но пък и получават нещо в замяна на упоритата си работа и по-голямата си производителност. Получават растящ стандарт на живот. Както знаете, това променя и оформя САЩ, и е важно да се види как, защото това ще обясни днешната криза. Не е изненадващо, че население като нашето, което се радва на нарастващ стандарт на живот, започва да определя живота – успеха в живота – като много леснопостижим. Американците вътрешно започват да привикват с този забележителен исторически опит. Оттук произхожда убеждението за “американската изключителност” – че Америка е нещо уникално. Започва да се счита за нормална идеята, че децата ми ще живеят по-добре от мен, а моите внуци още по-добре – вяра, възприета в САЩ заради нарастващия стандарт на живот. Нашата стойност като хора започва да се измерва чрез това забележително качество на американския начин на живот. В този факт се корени нашето консуматорство – станали сме общество, което се възхищава от това, което можем да натрупаме – нарастващия брой стоки и услуги, които можем да купим и да консумираме. Ето защо в тази страна е родена рекламата и се превърна в нещо, което успяхме да дадем на останалата част от света – може би един малко съмнителен подарък. И така, ние сме потребителско общество. Образец за останалата част на света и до днес.

ИСТОРИЯТА ПРЕКЪСВА: ЗАПЛАТИТЕ СПИРАТ ДА РАСТАТ.

Нека разгледаме травмата, засегнала населението, което е възприело и свикнало да очаква след 150 години нарастващ стандарт на живот заради растящите всяко десетилетие работнически заплати, които му позволяват да купува все повече. Хората възприемат работата все повече като нещо, което им позволява после да излизат и да купуват. През 70-те години историята на САЩ спира. Реалните заплати спират да нарастват и оттогава процесът вече не се възобнови. Това е фундаментална промяна за САЩ, с която повечето хора вероятно все още не са се примирили. Дали ще се откажат от културата на растящо консуматорство? Дали ще успеят да си кажат: “Ще започна да измервам собственото си богатство и собствената си стойност като човек вече не чрез нарастващия стандарт на живот, а по някакъв друг начин”? Ако нищо в това общество не ви помага да направите това – а тази задача би била трудна дори и при най-добрите обстоятелства, но ако няма помощ, и всъщност това е нашата ситуация, населението няма да приеме да се откаже от нарастващото ниво на потребление. Вече няма заплати, за да консумира и трябва да намери друг начин.

Защо заплатите спират да растат?

Основно причините са четири.

Първо, зашеметяващият технически скок в САЩ, който позволи на бизнеса да замести работниците изключително бързо. Той се нарича “компютър”. У нас, като се започне от 70-те, огромен брой хора загубват работата си, защото компютрите сега могат да произвеждат с един или двама работника това, което преди се е правело от стотици. Изведнъж бързо навлизащите компютри оставят много хора без работа, създавайки прекомерно предлагане на работна ръка в сравнение с търсенето.

Второ, в същото време американските предприятия през 70-те откриват, че благополучният за тях период е към края си. Този прекрасен период продължава 30 години след Втората световна война – от 1945 до 1975 г. Когато всички конкуренти на САЩ са унищожени от войната и САЩ е единствената страна в света, която не е воювала на територията си. САЩ е в състояние да произвежда за останалия свят, което и направихме. Американските компании имат всичко за себе си. Нямат реални конкуренти. Но от 1970 г. европейските страни и Япония се възстановяват от войната и то по много специфичен начин. Гледайки САЩ като доминираща страна в света, европейците и японците разбират, че ако ще възстановяват производствени фабрики, ще се изправят пред САЩ като конкурент. Трябва да произвеждат по-добре или по-евтино, или и двете, иначе нямат никакъв шанс. Американците са доминиращи. И така всеки решава да конкурира Съединените щати, както и става. Останалата част на света се възстанови и американските предприятия откриха през 70-те, че са задминати от европейците и японците. Американският бизнес заключи, и това е много важно, че ако не може да ги победи, е по-добре да се присъедини към тях. Тогава започва този масивен износ на работни места. Американците затварят производствените мощности и ги преместват в чужбина. В момента, в който производството се изнася извън САЩ, хората губят работата си, и положението, силата на трудещите се в САЩ, се стопява.

Последваха и още две явления.

Налице е бърза промяна в позицията на жените в американската икономика. От началото на 60-те и през 70-те, американските домакини започват да работят извън дома – както на непълно, така и на пълно работно време. Ако дотогава са работили на непълно работно време, то се превръща в пълно. Започва масово движение на жените, търсещи работа.

Четвъртата причина за падането на заплатите е имиграционната вълна, започнала тогава. Масивна имиграция, особено от Централна и Латинска Америка, но не само. Жените, имигрантите – повече хора търсят работа. Компютрите и изместването на производството в чужбина оставят все по-малко работни места за търсещите. Перфектната комбинация, за да спре нарастването на заплатите. За всички.

СПРАВЯНЕТО С ТРАВМАТА: ОТГОВОРЪТ НА ХОРАТА.

Така през 70-те нашите заплати спират да нарастват и този банален факт, който не се е случвал от 150 години, принуждава всички да търсят решения. За да разгледаме ситуацията, ще ви разкажа историята в две части. Първо ще видим как работниците се справят с края на растежа на заплатите, а след това ще разгледаме начина, по който бизнес общността се справя с него. Защото в техните две реакции се корени кризата, в която сме изпаднали днес. Нека да започнем с хората. Какво прави американската работническа класа, когато заплатите спират да нарастват? Първо, американските работници започват да работят повече. Ако заплащането на час е фиксирано и вече не расте, първото решение са повече часове труд. Работят повече хора от семейството и повече часове – ето как реагира американската работническа класа. Между 70-те и днес, средният брой годишно отработени от американците часове нарасна с около 20%. Това е много. Работим 20% повече часове, отколкото преди 30 години. За сравнение, например, ако погледнете Франция, Германия и Италия през същия период от време, средният брой отработени часове е спаднал с 20%. Американците, имали достатъчно късмет да отидат в Европа през лятото на почивка, често се връщат учудени от прекрасния начин, по който тези хора живеят и от по-човешките темпове. Всички знаят това. Американците се скъсват от работа, а останалата част от света – индустриалният свят – не. Надеждата на американските семейства е, че повечето часове работа ще им позволят да консумират повече. Надеждата се оказа неоснователна. Защо? Оказва се, че ако работите много часове, ще трябва да намерите начин да решите проблемите, които се появяват, защото ходите на работа. Ако жената излиза от дома, за да ходи на работа, тя се нуждае от набор дрехи, нуждае се от собствена кола, особено в страна, която няма добър обществен транспорт. Оказва се, че работейки повече часове, имаме нови разходи, които подбиват целия смисъл от допълнително спечелените пари. Оказва се, че разходите ни са нараснали.

Понеже така не се решава проблемът, какво е второто нещо, направено от американската работническа класа, за да се справи с края на растящите заплати? За да може да продължи да консумира? Отговорът е, че американската работническа класа започва в 70-те да тегли заеми – нещо, което никоя друга работническа класа в никоя страна, никога в човешката история, не е правила. Американците започват да задлъжняват. Основният начин, по който американците решават проблема, е да вземат заем срещу къщата си – ипотекират дома си. Имайте предвид, че кризата избухна покрай нещо, наречено ипотека. Но американската работническа класа никога не може да увеличи консумацията си само чрез заеми срещу ипотека. Хората просто не разполагат с достатъчно богатство, което да ипотекират. Трябва да се измисли начин да се дадат на американския народ огромни суми пари, без странични гаранции. И този начин е намерен. Той е в портфейла ви. Нарича се кредитна карта. Това е механизъм, който позволява на банките да отпускат заеми на работническата класа без странично обезпечение. Вашата кредитна карта е необезпечен дълг от икономическа гледна точка. Но, разбира се, никой няма да ви даде заем без обезпечение, ако няма причина да прави такова рисковано нещо. Причината е размерът на лихвата. Колко е средният лихвен процент за кредитна карта днес? 18% на година! Ето защо има кредитни карти. Така на американската работническа класа бяха дадени заеми. Стотици милиарди долари в необезпечени кредити, с цел да потребява повече. И американската работническата класа го направи.

Причината да припомня историята е, че тя е най-добрият начин да разберем защо изобщо задлъжняването стана възможно в нашето общество. То реши един проблем, дълбоко вкоренен в историята на САЩ. Но и доведе в първите години на 21-ви век до работническа класа, изтощена от обема на работата, с липсващ личен живот заради стреса, причинен от това, че всички тичат да вършат цялата тази работа, а сега към това прибавяме и тревогата в населението, чието средно ниво на дългове надвишава годишния му доход. Стресирани и изчерпани, това е едно население, достигнало до предела. Ето защо кризата не е временен проблем. Ние сме достигнали границите на вида капитализъм, управляващ обществото ни.

ЗНАЧЕНИЕТО НА “ТРАВМАТА” ЗА БИЗНЕСА.

Нека сега погледнем бизнес общността. Е, за бизнес общността, последните 30 години са изключителни. На всичко, казано за работническата класа, сега погледнете с обратен знак. С въвеждането на компютрите американските работници стават все по-продуктивни. Имаме 30-годишен период на нарастваща производителност на труда. Всяка година работникът произвежда повече, но какво се плаща на работника всяка година? Едно и също. Ето какво означава замразяването на заплатите. На работниците се плаща едно и също. Те произвеждат все повече и повече, но взимат колкото и преди. Разликата между това, което произвеждат работниците за техния работодател и после бива продадено от него, и това, което той плаща на работниците за труда им, става все по-голяма. Заплатата на работника остава непроменена, а той произвежда повече. Тази разлика, приятели, се нарича печалба. Така последните 30 години със замразени заплати и с покачена производителност, носят най-големите печалби в историята на американския капитализъм и вероятно в историята на всеки капитализъм. Това не е криза на Уолстрийт. Не е създадена от Уолстрийт без участието на фирмите.  Това е криза на системата, дължаща се както на Уолстрийт, така и на индустрията. Това е сбъднатата фантазия на работодателите. “Платил съм си работници, и те работят все повече и повече за мен. Те произвеждат все повече за мен, а аз не трябва да им давам увеличения. Не може да бъде истина. Ощипете ме ! Истина е”.

Това предизвиква в бизнес общността един вид дива еуфория. 70-те години свършват, идват 80-те, после 90-те, и печалбите са невероятни. Знаем какво направиха. Първото нещо, което направиха, е разбираемо. Започнаха да плащат на самите себе си нечувани преди заплати и премии. Големите корпорации плащат на хората си десетки, стотици милиони долари като годишни заплати. Откъде идват парите? Току-що ви казах. Какво друго направиха? Отприщиха оргиите, наречени “сливания и придобивания”. Купиха се един друг. Компаниите, натрупали огромни количества пари, купиха други компании. Раздразнен си от конкурент? Купуваш го. Притеснява те чужденец, който краде “твоя” пазар? Купуваш го. Имаш пари, за да го направиш. Какво друго направиха? Интересно… Сложиха парите си в банката. Банките изведнъж се оказаха с огромни суми пари, идващи от корпорациите. Депозирани в банката. Това правите с печалбата си, докато решите какво друго да направите с нея. И банките се превърнаха в хранилища на огромни суми пари.

Тогава корпорациите и банките, по едно и също време, откриват нещо забележително, което могат да направят с тези печалби. Банките и големите компании откриват един много печеливш начин да използват новите си огромни печалби. Те ще отпускат заеми на работниците! По този начин служителите ще могат да повишат потреблението си, понеже заплатите им не растат, а работодателите ще им заемат парите, които са спестили от заплатите! Американската икономика през последните 30 години е точно такава. Работодателите вече не повишават заплатите на работниците си. Вместо това, те им заемат парите. Ето защо се сбъдва фантазията на работодателя. Вместо да повиша заплатата на работника си, аз му заемам пари, които той трябва да ми върне с лихви. Не е ли много по-хубаво, отколкото да му плащам? Това е нирвана, или почти нирвана, за бизнеса. Така американското бизнес общество е в еуфория, защото парите, които отнема от заплатите, замразявайки ги, сега биха могли да бъдат удвоени. Не само ще използваме повече работника, без да му плащаме, но бихме могли да го натоварим и с лихви накрая. А пък работническата класа отчаяно търси заеми. Перфектно! Имаме пари, за да отпускаме заеми. Допълваме се перфектно! Така и стана. Американският бизнес, пряко или чрез банките, влезе в бизнеса с кредитирането. Всички сте чували, че Дженеръл мотърс, или поне някои от вас може би си спомнят, е известна с производството си на автомобили. През последните 30 години, Дженеръл моторс стана нещо много по-различно. Тя създаде дъщерно дружество, наречено GMAC – Дженеръл моторс ексепшънс корпорейшън. Това е банка. Тя заема пари. Тя започва с кредитиране на хората, за да си купят коли, защото със заплатите си не можеха да го правят. След това откри, че може да печели повече от лихви по заеми, отколкото от производството на коли. И така Дженеръл моторс се превръща в банка – много по-печелившо е да си банка, отколкото да си производител на коли. Днес виждаме последствията от това. Те не правят вече добри автомобили. Но са голяма банка. Единствената им грешка е преди около 10 години. Преквалифицират се и правят толкова много пари, но вместо да заемат на хората, за да купуват коли, те се превръщат в общ заемодател и влизат в ипотечния бизнес.

    Всички ние сме използвани в следното явление. Аз получавам две до три предложения за кредитни карти всяка седмица в имейла си – без да съм го поискал. Толкова е изгодно да даваш заеми на американския народ, че всеки го прави. Това е общество вън от контрол. Това е печалбата, златната мина, търсеща нови начини да печели пари. Финансовият сектор на Уолстрийт реагира на тази ситуация. Той не я е създал! Ръцете му са пълни с пари и намира нови начини, за да отпуска на нови хора нови заеми при високи лихвени проценти. Това е лудост. Това е безумие извън контрол, но не бива да се изненадваме. Ако сме създали от една страна натрупване на свръхпечалби, а от друга – отчаяно, изчерпано население, което иска и се нуждае да определя стойността си според растящото си потребление, получаваме една смъртоносна комбинация. При наличието на ентусиазма на бизнеса и банките да отпускат пари и да печелят все повече в момент на свръх натрупване на пари и при наличието на стотици милиарда долара печалби и стотици милиона долара премии за мениджърите, защо сме изненадани, че се стигна до отпускане на заеми на хора, които не могат да ги върнат? Хайде стига! Историята на капитализма е белязана от възходи и сривове. Откъде смятате, че идват те? Възходът и сривът се раждат от тази система. Единствената разлика днес е, че настъпи краят на този дълъг исторически период, който беше свръхбогат. Естествено е, че с натрупването на цялата тази печалба, имахме какво? Ще цитирам г-н Грийнспан: “Имахме изблици на неразумност”. Добре, това е учтив начин да се каже каквото показвам с жестове. Това имахме. В началото избликът се изрази с един вид лудост, а след това с друг. Това е лудостта на бизнеса.

Първата лудост: През 90-те, тъй като тези печалби бяха натрупани, изведнъж нашата бизнес общност реши, че новият интернет ще революционизира Вселената. Това наистина не е само допълнение към жълт вестник, а е наистина нещо радикално ново. И така, инвестират в дружества. Компании, създадени преди три или четири години, без никаква печалба досега, и които заявяват в годишните си отчети, че не очакват да направят някаква печалба в близките десет години. На кой му пука? Техните акции са наддават до 500 долара! Всички знаете какво беше. Беше бумът в края на 90-те, а през март-април 2000 г. фондовият пазар се срина. Беше първият ни балон от този последен период на растящи печалби.

Дива невъздържаност. Индексът Насдак, най-важният на фондовия пазар за този вид фирми, достигна 5000 долара през март-април 2000 г. Днес е по-малко от половината. Никога не се възстанови. Това е срив с пропорциите на Голямата депресия. Нашият фондов пазар не се възстанови. Беше толкова ужасяващ сривът на фондовия пазар в началото на 2000-та, че нашето правителство реагира ужасено, казвайки: “О, Боже, икономиката ще се разпадне. Ние трябва да я спасим, като накараме хората да харчат, затова ще намалим лихвените проценти. Знаем какво става, ако намалим всички лихвени проценти – хората ще заемат като луди!” И го направиха. И хората похарчиха парите си за жилища.

Така след спукването на балона с фондовия пазар, имахме друг балон – с недвижимите имоти. Полудяха. Всички купуваха жилища, строяха жилища навсякъде. Евтини пари за заеми – строителство, купуване, строителство, купуване, а сега се спука и имотният балон. Вече не остана нищо за създаване на нови балони. Какво ще правим сега? Няма нищо. Някои хора смятаха, че можем да направим нов балон, наречен “износ”. Падайки стойността на долара, нашите стоки стават наистина евтини и останалата част от света ще ги купува. За съжаление, останалата част от света отказа да играе тази игра. Не иска да го направи. Така не разполагаме с тази възможност. Вън сме от играта. Сега седим върху спукан балон, богатите създадоха армада нови инструменти, които сега нямат вече стойност. Така че нашите бизнесмени са втрещени от зашеметяващите загуби и така, по техния си начин изпитват същото изтощение и безпокойство като работническата класа. По други причини, както знаем. Икономическият пейзаж днес е осеян с трупове.

КАКВО НЯМА ДА ПРОРАБОТИ: ВРЪЩАНЕТО КЪМ РЕГУЛАЦИЯТА.

Добре. Поради причините, които се надявам да изложа ясно, мисля, че няма да стигнем много далеч и със сигурност няма да решим проблема чрез някоя от познатите парични и данъчни политики. Провалиха се. Предполагам, че те ще продължават да опитват. Затова да поставим въпроса: Какво друго може да се направи, освен тези неуспешни опити да се стимулира, тези спасителни планове, които явно се провалят и тези стъпки на правителството да купува акции от застрахователни дружества и банки, които изглеждат неуспешни? Тези малки, колебливи, плахи стъпки не водят до решение на проблема.

Те се надяват на нещо друго, което е доста интересна история. Искам да завърша, като се опитам да обясня защо тя също няма да проработи. Става дума за идеята за “регулация”. Тази идея е следната: Аргументът в защита на идеята е, че през първите 30 години след Втората световна война, сме живели в регулирана икономика. Появил се през Голямата депресия, режимът на Рузвелт в крайна сметка въведе всички видове регламенти, и това е вярно. Регламенти, регулиращи действията на банките, регламент, регулиращ действията на управителните съвети на корпорациите – какво могат и трябва да правят.   Много такива регламенти произлязоха от отчаянието на Голямата депресия. Тези регламенти се прилагаха от 30-те до средата на 70-те години. Това беше период на регулиран американски капитализъм. Ужасното нещо в края на 70-те години, започвайки с Рейгън, е ерата на дерегулацията. Аргументите продължават: добре, нашият проблем е само, че дерегулирахме при Рейгън, Буш, Клинтън и Буш-младши, и сега може би с г-н Обама ще загърбим ерата на дерегулацията и ще се върнем пак към регулираните, добри стари дни. Идеята е, че дерегулацията от последните 30 години сега трябва да бъде отменена.

Трябва да създадем нов набор от правила, да определим какво управителните съвети на корпорациите трябва и не трябва да правят, да дадем на правителството всички възможни правомощия да контролира, да регулира, да наблюдава, да отчита. Стига да направим това и ще премахнем всички щети и цялата ужасна ситуация, пред които сме изправени като нация. Донякъде това е разбираемо. След последната голяма депресия имахме регулации. Но тази теория не е добре обмислена. Нека видим защо. Тези регулации, които бяха наложени от Рузвелт и дори по-късно, дори и от Труман, дори и от Кенеди, дори и от Джонсън, тези регламенти наистина ограничиха и определиха какво управителите на капиталистическите корпорации можеха да правят. Така е. Но ето какво още направиха. Те дадоха на управителните съвети на корпорациите един огромен и мигновен стимул да провалят тези регламенти, да ги заобикалят при всяка възможност, да ги отслабят при всеки шанс и когато политическите условия го позволят, да се отърват от тях. Управителните съвети започнаха да работят – след като първо се опитаха да попречат на налагането на наредбите – започнаха да работят за избягването, отслабването и унищожението им. През последните 30 години успяха. Те станаха най-накрая политически достатъчно мощни, за да успеят да се отърват от повечето.

С други думи, налагането на разпоредби, когато същевременно управителните съвети на частни корпорации се оставят да съществуват, е странна политика, която гарантира, че сте допуснали съществуването на абсолютния заклет враг на регламентите. Но не само оставяте на място хората, които искат да отменят регламент. Нека си спомним какво представлява един управителен съвет. Управителният съвет на корпорацията е група от хора – обикновено между 15 и 25 души, в чиито ръце отиват печалбите на предприятието. Регулацията на нашата икономическа система означава ограничения и правила за група хора, желаещи да ги отменят и притежаващи всички финансови възможности, необходими им, за да изпълнят намерението си. Естествено е, че регулацията в крайна сметка бе премахната.

В нашата страна искаме ли да вярваме, че дадена регламентна система, която просъществува само 50 години, преди да бъде изкормена, трябва да се направи отново? Не мисля така. Американската работническа класа подкрепи Рузвелт за регулацията. Тя имаше големи надежди. Но ако тръгнем пак да регулираме, днес с право ще получим от американската работническа класа неприятния отговор: “Не, благодарим ви. Вече бяхме там, направихме го и не искаме да го правим отново!” Ако искаме да се справим с този проблем, трябва най-накрая да осъзнаем, и с това ще завърша, че ако оставим фирмените структури в нашето общество непроменени, няма да разрешим проблема в основата на цялата тази история – конфликтните отношения между хората, управляващи производствените предприятия в нашето общество и хората, работещи в тях.

И ТАКА, КАКВО МОЖЕ ДА ПРОРАБОТИ?

Какво е възможното решение? Представете си разликата, вместо да се прави нова система от правила, както обещава г-н Обама, да направим една различна организация на производството, в която бизнесът се управлява не от управителен съвет, отговарящ пред акционери, а от хората, които работят във фирмата. Тъй като всички те трябва да живеят с последствията, във всяка фирма хората ще си партнират с правителството, и сами ще следят изпълнението на нормативната уредба, вместо да са група хора, стремяща се да отмени и да осуети целия смисъл и целта на правилата. Защо не поискаме това решение? Предлагам да го поискаме, въпреки че съм наясно какво смело решение е, но все пак живеем в авантюристични времена. Нямаме много възможности за избор. Какво друго може да се каже за реорганизация на нашата производствена система, така че хората, които работят в дадено предприятие да се превърнат в свой собствен управителен съвет? Позволете ми да ви предложа три теми за размисъл.

Първо, ако сме сериозни, когато говорим за демокрация, хората, които трябва да живеят с последствията от решенията, трябва да бъдат в състояние да участват при вземането им. Защо винаги ограничаваме демокрацията само до политическата сфера и я изключваме от икономическата сфера? В крайна сметка прекарваме по-голямата част от нашия творчески живот, от 9 до 17 ч. от понеделник до петък, на мястото, където работим. Ако нямаме демокрация там, как бихме могли да имаме такава, където и да е другаде? Затова демократичното управление на бизнеса от работещите в тях, е едно основно изискване.

Ето още един аргумент. Много американски работници – повече, отколкото предполагате – вече правят това, което описвам. През последните 30 години, всяка година стотици, а в някои години хиляди инженери от тази малка ивица земя между Сан Франциско и Сан Хосе – Силиконовата долина, правят следното интересно нещо. Те напускат работата си в големи компании като Сиско, АйБиЕм и подобни, и заедно с няколко приятели, след като си тръгнат от тези работни места, създават малка фирма сами, работейки в някой гараж. Те ходят на работа всеки ден, но не се обличат с костюм и вратовръзка. Ето как управляват тяхната фирма: “Тук сме всички равни. Никой не е ръководител. Никой не казва на другите какво да правят. Правим всичко това като група. От понеделник до четвъртък правим софтуерни програми, както сме правели винаги, но в петък отиваме на работа и не си отваряме лаптопите. Не правим софтуери. В петък седим цял ден и говорим, защото ние сме нашия собствен борд на директорите. Ние решаваме какво да правим с изкараните печалби, ние решаваме как да променим технологията, дали да включим повече хора и всичко останало. Ние сме нашия собствен управителен съвет”. Това продължава от години. Тези хора са гласували самостоятелно и с живота си, за да оставят един вид организация на производството и да установят друг.

Ако разсъждавате върху това с учудване ще установите, че от една гледна точка може да се каже, че това е идеята на Маркс за комунистическо предприятие. Изглежда точно като неговата идея. От друга гледна точка, същото бива определяно по следния начин. Например: “Това е забележително успешна предприемаческа инициатива”. Става дума за едно и също нещо. Определено е като “предприемаческата инициатива”, защото хората, написали тези статии, са републиканци. И искат да го виждат по този начин. Оценявам това. Те никога не са чели Карл Маркс, затова не се смущават как това може да изглежда за някой друг. И те са много успешни. Толкова са успешни тези малки фирми, че един марксист, ако ми позволите този термин, може да каже: “Всички основни открития в сферата на компютърните технологии, които обикновено се считат за постижения на модерния капитализъм, не са такива. Те са постижения на комунистически предприятия, управлявани от републиканци с хавайски ризи в Калифорния”. Оказва се, че този нов начин на организиране на предприятие не е толкова нов и не се иска толкова голяма смелост. А ни предлага по-добър шанс да се справим със сегашната ни ситуация, отколкото всичко друго, което съм виждал. Ако не предприемем основни стъпки в тази посока, за да се справим с кризата, дошла в резултат от дългия период на възходи и сривове в нашата икономика; ако продължаваме да се занимаваме с паричната ни система, защото предпочитаме да я наричаме “финансова криза”, вместо “криза на капитализма”, каквато е, всички ние дълбоко ще съжаляваме.

ОТВЪД СВОБОДНИТЕ ПАЗАРИ И РЕГУЛАЦИИТЕ.

Аз съм професионален икономист. И съм продукт на икономическата професия в нашето общество. Тази професия през последните 50 години се лута между тези, които смятат, че дерегулираната икономика, свободните пазари и частните предприятия са магически път към благоденствието и растежа. Особено през последните 30 години, когато се превърна в мантра. Това е Утринната молитва, с която започва всеки икономическия отдел. Сега вече започва да се разклаща. От другата страна са тези, които казват: “Вие грешите и трябва да имаме държавна намеса и контрол!” Те обикновено се наричат кейнсианци, в чест на британския икономист, който предложи рецептите за това, което трябва да направи правителството – паричната и данъчната политика за стимулиране на икономиката. В моята професия се дебатира между тези, които вярват в свободния пазар и които сега се чувстват много зле, и тези, които вярват в регулациите и виждат възможност сега да ги върнат. Бих искал да си помислите дали и двете виждания не правят ужасна грешка, като не се запитват за основната структура на нашата икономика, и в следствие от това и двете са неспособни да се справят с действително случващото се в капитализма, който ръководи обществото и довежда до банкрута на бизнес общността, а от другата страна на барикадата, до изтощена и тревожна работническа класа. А това е основа за една социална катастрофа.

Ако не подходим към проблема сериозно, ни очакват едни от най-трудните времена, пред които този народ някога се е изправял. Тъй като на останалата част от света също й се налага да се справя със своите собствени версии на този проблем, можем да очакваме много малко помощ, твърде малко помощ от някой друг. Затова всичко зависи от нас. Ще имаме ли силата и дързостта да погледнем на тези проблеми по нов начин и ще решим ли да направим радикални промени? Много ви благодаря за вниманието!

 Превод : Даниела Пенкова. Материалът е с незначителни съкращения !

НАРОДОПСИХОЛОГИЯ И ПОЛИТИКА. ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ПЕТЪР НЕЙКОВ

Етикети

народопсихология, политика

Понякога във фейсбук могат да се срещнат политически мнения и коментари поднесени сериозно, аналитично, изпълнени с голяма доза познание и силна гражданска позиция. Такива са тези на Дима Варзновцев, Васил Проданов и др.

Понякога, пак във фейсбук, е възможно да се открие невероятна, предизвикваща смях и тъга, преклонение пред брилятните словесни пируети, сравнения и метафори политическа сатира, която за човек, който се опитва да мисли, също носи истинска наслада. Такива са „наброските” на д-р Тони Филипов, Ясен Ковачев и др.

За съжаление обаче мнозиството от менията и коментарите носят и излъчват интелектуалната немощ на своите „творци”, грубостта на посредствеността и безпардонността, истината от последна инстанция и какви ли не още „еволюционни шеги”, свързани с развитието на разума.

Та за последните – с тайната надежда, че и между тях има биологични единици, които се стремят да се качат на следващото стъпало на еволюцията – се решх да напомня кой е Петър Нйков и отново да „извадя на бял свят” забравените му гениални народопсихологични и политически прозрения и анализи.

***

Гоемият български дипломат и публицист Петър Нейков е роден в Браила през 1879 г. и умира в София през 1968 г. Биографичните данни – тип биографична статистика – ни казват малко за чувствителната душевност и невероятмия ум на великия българин. И все пак е добре да се знае, че той е учил в Браила, Свищов и София, а по-късно през 1903 г. завършва право в Женева. Петър Нейков сътрудничи на в. „Българан“, пишейки под псевдонима „Магнус“, а от 1928 г. сътрудничи на в. „Знаме“ и в. „La parole bulgare“.

През 1908 и 1909 г. e последователно служител в българските консулства в Сяр и Скопие. По-късно е назначаван на постове в посолствата ни в Букурещ, Цариград, Киев, а от ноември 1918 до 1920 г. е управляващ българската легация в Будапеща.

През 1927-1928 е общински съветник и помощник-кмет във Варна. През октомври 1930 г. участва в българската делегация на Първата балканска конференция, възстановен е на дипломатическа служба от дейците на Народния блок. В периода 1931-1935 г. е пълномощен министър в Атина, на който пост е заместен от Димитър Шишманов. От 1935 до 1937 е политически секретар на министерството на външните работи и изповеданията, като взима участие в конференцията в Монтрьо и заедно с Николай П. Николаев подписват като упълномощени български представители Конвенцията от Монтрьо. Посланик е в Прага за период от 14 месеца през 1937-1938 до назначението му в Австрия, когато поради аншлуса e освободен от служба поради закриване на поста.

Участва в делегацията на конференцията в Париж за подписване на Парижкия мирен договор през 1947 г.

Издава книга със спомени „Техните образи“ за литературни дейци.

***

По-долу помествам няколко цитата от неговите „Спомени”. Нямам смелост да коментирам словата на великия българин. Те сами по себе си са достатъчно красноречиви и показателни дори „само” със своята актулност и днес.

Не мога да се въздържа обаче да не възкликна: О неразумни юроде, укроти своята простотия, помни своя род и величие и се преклони пред тях. Ако, разбира се, си успял да разбереш, че това, върху което седиш е предназначено за мислене, а това с което мислиш, е предназначено за седене.

***

„Политиката… беше за мен, остава и до днес, зловеща игра на тренирани тимове, които търсят за сметка на народите власт, слава и богатства извън полето на производството и духовното творчество”. (с. 116)

„Предразсъдъците бяха непобедими, хората – безнадеждни, борбите – свирепи”. (с. 134)

„Не е излишно да отбележа тук колко неблагоприятни са били почти винаги впечатленията, които съм имал в течение на дългия си живот от честия си личен или служебен досег с наши държавници и висши военни. Неизменното ми чувство е, че на всеки един от тях е липсвало по нещо съществено: слаб усет за мярка или за съобразителност, отсъствие на лично достойнство; арогантност пред слабия, крайно лицеприятие пред силния; несъразмерна общителност, недостатъчно присъствие на духа, трудност за съответен възраз… а всичко това се покрива с един само общ за всички недостатък: липса на въображение. Не само на творческо, но и на най-обикновено въображение. А във всяка област на човешката дейност нищо велико и нищо трайно не се създава без въображение.

Личности с качества несъмнено сме имали. Но качества не събрани в едно и също лице. Едните са имали усет, други са имали воля, трети са имали гъвкавост. Най-малко трима би трябвало да събере човек на едно място, за да създаде един завършен политик или военен. Това е най-читата поука от продължителното ми общуване с първенците на държавата ни”. (с. 186).

„Но не беше достатъчно да се издават закони. Те трябваше да се прилагат. И тук изпъква слабото място на комунистическия държавен строй. С малки изключения чиновническият апарат остана неизменен. И чиновниците на командни места, които с малки изключения принадлежаха на малката аристокрация (джентри), саботираха с бавения и отлагания новите законодателни мероприятия”. (с. 218)

„Призракът на Хабсбургите пак се явяваше на средноевропейската сцена с всичките си зловещи внушения. Но западните победители, които току-що бяха наложили своя мир на новата на вид Ваймарска Германия, искаха на всяка цена да преградят пътя на червената вълна и смятаха, че и призраците са добре дошли като съюзници”. (с. 226)

„Нищо демократично нямаше в схващанията му (на адмирал Хорти – б.м.-Б.И.). Той възприемаше формулата „всичко за народа”, но и добавката „всичко чрез народа”. Право за гласуване, да, не обаче и право за дейно участие в управлението. Селяни и работници да си гледат работата и властта да се упражнява от богопомазания елит”. (с. 229)

„… събитията в Европа се развиваха бързо по стръмен път, очертан от набраните през войната политически страсти. Договорите за мир бяха чисто и просто наказателни присъди”. (с. 231)

„… признателността никога не е била политическа добродетел. Тези държави, изникнали върху някогашни земи на велики сили, имаха своите националистически грандомании и своите стопански автакически амбиции. Уилсъновското народностно самоопределение създаде в края на крайщата нови народностни малцинства, много-по-опасни от старите, защото всяко едно от тях се допираше и опираше о някоя временно изнемощяла велика сила”. (с. 231)

„Събитията бяха съкрушили всички стари партии, които носеха солидарно отговорността за народните беди.

Самата логика на нещата налагаше властта да мине в ръцете на Земеделския съюз, чийто водачи бяха не само предвидили и предсказали грозящата катастрофа, но бяха предупредили смело отговорните. И Земеделския съюз беше дошъл на власт по конституционен ред, без сътресения, без жакерии, въпреки революционния дух на Радомир. Напротив, всичко беше останало здраво и общественото мнение на страната и трезвите групи в старите партии баха дали безусловна подкрепа на правителството на Стамболийски”. (с. 237)

„Но преди и след играта следях с внимание приказките и жестовете на нашите първенци. Правеше ми впечатление, че малцина от тях умееха да се държат достойно пред чужденците, които ги дебнеха. Несръчност у едните, лице приятие у другите, те като че ли не си даваха точно сметка какво може да се каже и какво да се премълчи. Тези, у които преобладаваше комарджийската страст, бяха по-безопасни от другите, опозиционно настървените, нямаха никаква мярка в приказките си. Представителите на съседните държави, които следяха със загриженост развитието на народната власт в България, бяха винаги нащрек и ловко предизвикваха най-невероятни изповеди. И зрелището съвсем не беше насърчително за съзнателния наблюдател”. (1990: 248)

„… винаги заявяваше (има се предвид А. Стамболийски – б.м.-Б.И.), че никоя малка държава не може да си позволи безумието да плува срещу течението”. (с. 251)

„… възможна ли е истинска демокрация в съвременните държави?

Априорният ми отговор беше не. Личните ми наблюдения в чужбина, дето бях прекарал много повече от половината на живота си, мо подсказваха, че със своята репрезентативна система, непозната на древните, модерната демокрация е една фикция, предназначена да приспи народните маси с внушението, че те участват дейно в управлението. Но трябваше да изследвам внимателно пътя на понятието „демокрация” от гръцките градове-държави, създатели на демократическите режими, през „Духът на законите” на Монтескьо и „Общественият договор” на Жан-Жак Русо до тъй наречените съвременни демокрации. Препрочетох с перо в ръка, всичко, което имах при себе си, главно Кроазо, Ранке, Бургхарт, Момзен, Фереро, Ренан, върху гръцката древност, Рим, първите христиански общества, свободните градове от средните векове и италианските градове от Възраждането, преди да мина към големите мислители на осемнадесети век, бащи на модерната демокрация. Тези проучвания ме доведоха до няколко заключения, между които следните три съществени: първо, понятието „демос” не е покривало целокупния народ, живеещ в даден град, а само част от него, именно пълноправните, привилегировани граждани; второ, тези пълноправни граждани са упражнявали пряко и постоянно своите права (представителната система им е била неизвестна) и, трето, нищо, или почти нищо от демократическата практика на Древността не може да се пренесе и приложи в съвременните многомилионни държави с пръснато и диференцирано общество”. (с. 277-278)

„Политиката ми се виждаше професия на хора, които никаква друга прилична работа не можеха да вършат, освен може би адвокатство. Някакви въобразими свръхграждани, които се смятаха призвани за властт, но без власт над собствените си страсти. Обичах да казвам, че политиката е единствената област на човешки действия, в която от самата зора на историята и до днес няма никакво облагородяване на човешките нрави и никакъв напредък. Поле на завоевателни инстинкти и на непрестанна хладна гражданска война, дето примирията са рядкост”. (с. 293)

„Останах крайно разочарован. Варненските дружбашки първенци бяха загубили ума и дума. Едните се бояха от сенките си, криеха се дето можеха, други, лишени от всякакво достойнство, правеха реверанси на властта… Страх юдейски, готовност за компромиси или пълна безсъзнателност. Явно беше, че нищо смислено не можеше да се върши с подони хора”. (с. 294)

„В природата на Ляпчев нямаше злоба, нито коварство. При други условия той можеше да стане един от най-свестните ни практично-делови държавници. Но ерата на беззакония и насилия, осветена от военен преврат, му налагаха компромиси, които парализираха и опитност, и добра воля”. (с. 320)

„Речите бяха цветисти, усукани и… подмолни. Във всеки по-сложен период трептеше съзяклятието, което целеше българите да бъдат притиснати до стената.

Но българите не се даваха. С дълбок поклон пред идеята за побратимяване на балканските народи, те недвусмислено очертаха своите позиции, формулираха своите резерви. И сензацията дойде, когато дядо Янко (Сакъзов – б.м.-Б.И.) се яви на трибуната. Французкият му език беше тромав, но развятата му бяла коса, тънкото му лице, старовремската му остра брадичка и яркочервената връзка, която се подаваше под нея и преди всичко стойката и жестовете на роден оратор завладяха публиката. Повече от всеки друг делегат в това събрание, той беше оправдан да говори за сближаване между народите на Балканите. Истините му бяха тежки и предупрежденията смели, но никой не можеше да се съмнява в искренността на слво, което звучеше (поради неуточнения език) като делфийски оракул”. (с. 328)

„… и в международната област, както и в частния живот, нищо здраво о нищо трайно не се постига със способите на хитростта, измамата и насилието”. (с. 332)

„Подкрепен от проф. Киров, Янко Сакъзов казваше, че българите са на път да станат, след две или три десетилетия, постепенно и еволюционно, господари на своите съдбини, превъзмогнали политическото иго душевно и веществено по пътя на културния, социалния и икономически напредък. Предивременно дадената отвън свобода, добавяше той, дойде да прекъсне благотворния еволюционен процес, който щеше да ни възпита и издигне нравствено, за да бъдем достойни за нея”. (с. 334)

„Българинът е доста сложна и предимно неравна натура, в която проличават щастливи и нещастни кръстосвания на племена, да не говорим и за векове на приобщаване към политическо робство. Ту ще кажеш, че страда от безнадеждно ниско самочувствие, ту ще речеш, че е обхванат от манията на веселието, че всичко знае и всичко може.

При първия случай българският дипломатически представител е безличен, безцветен и до известна степен безобиден. С ограничени познания в областта, които той няма амбиция да увеличи, със слаба общителност, която го прави чужд на собствената му среда, и често без сносно знание на един поне чужд език, той се свива в бюрократическата си черупка и стъпка не прави извън изричните наставления, които са обикновено твърде оскъдни.

При втория случай, българският дипломат встъпва в поста си завоевателски. С високо мнение за личните си дарби, той е склонен не само да тълкува по своему наставленията, които е получил, но и да надценява значението на страната си и да преувеличава силата й. Самоувереността му дава своеобразна общителност, педантска, дидактична, високопарна. Липсват му качества, които улесняват личните връзки – най-ценнист лост в информационната област – и той ги замества с натрапническо самомнение, което нетърпи поправки. Знаейки всичко, нищо не може да научи. Средата, в която се движи, неохотно го понася, но той вижда в това белег на превъзходство. С една дума по-лош и често по-пакостен от най-посредствения си колега, годен да съзнава от време на време своята безпомощност”. (с. 341-342)

***

Е, драги ми читателю, позна ли ги? Разбра ли?

Който иска да научи повече може да прочете „Спомени”-те на Петър Нейков. Уверявам те, драги ми читателю, усилието си заслужава. Най-меко казано.

Източници:

http://bg.wikipedia.org/wiki/Петър_Нейков

Нейков, П. (1990) Спомени. Издателство „Отечествен фронт”, София.

доц. д-р Божидар Ивков

К. МАНХАЙМ ЗА ЦЕННОСТНАТА КРИЗА

Етикети

crisis of values, интелектуалци, ценностна криза

Все по-очевидна става неспособността не само на българското общество, но и на интелигентните му представители да очертаят някакви пътища за изход от дълбоката ценностна криза, в която се намиара обществото. Намирам за нужното да представя, разбира се, фрагментарно и схематично, обяснението за това състояние на големия немски социален мислител К. Манхайм. Той разглежда ситуацията, която в много черти се доближава до българската, където интелигенцията в по-голямата си част загуби своя социален статус и остана някак без глас в публичното пространство, отдаден на малкото „говорящи глави”. Ето какво казва той в своите „Студии по социология на културата” – „Сега се обръщаме към онези класи, и в частност към онези интелектуалци, чийто социални очаквания не са сбъднати. По отношение на тях Е. Ледерер говори за тенденции на изолация и самовъзхвала. За един грубо отхвърлен до своята първоначална позиция слой е излишно да се старае да подражава на висшите класи. Вместо това той възприема защитна позиция и развива мисловни и поведенчески модели на отрицание. Самата ситуация провокира подобно отношение…

…До голяма степен положениието им е резултат на изместване от издигнали се самозванци…

…Нека сега маркираме обичайните, открити пред интелигенцията пътища в процеса на декласиране.

Първа фаза. Един типичен повод за фрустрация е споменатата по-горе финансова неспособност за поддържане на конвенционалните условности. Обикновено възприемаме своите привички и очаквания за даденост, и докато са обезпечени, не се замисляме особено за икономическите им предпоставки. Започваме да осмисляме навиците и наклонностите си, когато някаква икономическа промяна ни принуди да ги модифицираме и адаптираме към нова ситуация.

Рефлексията при индивиди, интелектуализирали се в този процес на откъсване е белег за втората фаза и протича по следния начин:

Преживяването на промяната е свързано с поддържане на идентификацията с предишната ситуация. Когато това преживяване се генерализира, достигаме до философията на „доброто старо време“ – идеологията на традиционализма. Неспособните ясно да я артикулират индивиди спонтанно фокусират носталгичните си мечти върху миналото и го превръщат в идеал

Третата фаза завършва процеса и окончателно отхвърля променената ситуация. Често тя е завършек на някаква рязка промяна, която не позволява постепенна реадаптация и категорично отхвърля надеждата за по-добри времена. Сега традиционната нагласа става всеобща и се превръща в реакция срещу променения социален ред или неговите защитници.

… В първата фаза на съзнателното си самоутвърждаване те реагират на условностите на висшите класи като налагат свои обичаи и създават една утопия, която едновременно е и противоположен образ на съществуващия ред, и критиката на неговата идеология. Едва след дълъг период на консолидация импулсът за различие се трансформира в рационална критика на обществото и в реалистична опозиция.

…Подобни утопии и контра-образи са творения на отделни индивиди, а не на неудовлетворените, но неспособни на ясен изказ маси, въпреки че нереализирали се интелектуалци могат да се превърнат в техни съюзници и говорители. Масовото единомислие и съвместно действие кристализира именно чрез артикулираното от интелектуалците недоволство и чрез съзнателните им контра-символи”. С тези мисли на К. Манхайм се опитах да дам отговор на въпросите, които доста често се поставят тук по повод конкретните събития в днешната ситуация.

Коментар на автора. Ще си позволя да „продължа” разсъжденията на Манхайм, защото вижда конкретните опити за новото консилидиране на масите около идеи, представяне като обяснение на света от днешните български интилектуалци. Рои се нещо като епидемия за прости и „доходчини” обяснения, новото митотворчество в духа на ресантиманта на Ницше, но във версия на един от неговите нацистки последователи – Алфред Розенберг, в които боговете слизат на земята, за да установят новия съвършен свят.

доц. д-р Дмитрий Варзоновцев

Бележка: Публикува се с любезното съгласие на доц. д-р Д. Варзоновцев.

ЛЕКАР И ПАЦИЕНТ – ЗАЕДНО В БИТКАТА С РЕВМАТИЧНИТЕ ЗАБОЛЯВАНИЯ

Етикети

Chronić illness, лекар-пациент, ревматична болест, pain

Коларов, З. (2001) За човека, болестта и още нещо. Ревматични болести за пациенти. Кн. I, Размисли, съвети, препоръки. Издателство „Интервю прес”, София. ISBN 954-6660-25-6

 

Всеки човек с болестта на Бехтерев познава или поне е чувал за големия руски медик-психиатър, невропатолог, физиолог, психолог, основоположник на рефлексологията и патопсихологията в Русия, откривателят на болестта, чието име носи – Владимир Михайлович Бехтерев, роден на 20 януари 1857, в Сорали (днес Бехтерево, Елабужский район) и починал при съмнителни обстоятелства на 24 декември 1927 г. в Москва.

Малко обаче са хората, които са запознати с две бележити негови мисли:

„Всеки знае, какво магическо оздравяващо въздействие може да има една утешителна дума от страна на лекаря и, обратното, колко убийствено понякога действа на болния суровата, хладна присъда на лекаря, не знаещ или не желаещ да знае силата на внушенето”.

„Ако на болния след разговор с лекаря не му става по-леко, то това не е лекар”.

Днес, в крайно утилитаризираното, опазарено, често силно корумпирано българско здравеопазване трудно се намират лекари, след разговор с които на болния му става по-леко. И все пак такива лекари има. Нещо повече, това са лекари, готови на равнопоставено сътрудничество с болния в името на една висша цел – здравето на човека. Защото и двамата – и лекарят, и болният, преди да поемат тези социални роли, имат по рождение „вградена” в себе си една фундаментална, основополагаща социална роля – Човек.

Лекар, след разговор с когото на болния му става по-леко, е проф. д-р Златимир Коларов, д.м.н. – работещ в Клиниката по ревматология, МБАЛ „Св. Ив. Рилски”, специалист по вътрешни болести и ревматология.

„Сухите” биографични данни ни казват малко за човека, лекаря, учения, хуманиста и ерудита: роден 1954 година в София, той е потомствен лекар. През 1980 година завършва медицина в София и работи десет години като ординатор и асистент по вътрешни болести в различни болници в страната – Бяла Слатина, Пазарджик и Пловдив.

Автор е на над 190 научни публикации, отпечатани в български и чуждестранни списания и представени на научни форуми в страната. Член е на Съюза на учените в България, на Научното дружество по ревматология, на асоциация „Остеопороза” и на Клуба на лекарите-писатели към ЮНЕСКО. Доктор на медицинските науки. Проф. Златимир Коларов е автор и на повече от 5 художествени книги.

За хората с ревматични заболявания обаче е по-важно да знаят, че проф. Коларов, е автор и на книги, предназначени за тях и писани с грижа, внимание и уважение към Човека и особено към Човека, попаднал в трудна и предизвикваща трайни страдания житейска ситуация.

Тук ще се опитам да представя накратко една от тези негови книги.

„За човека, болестта и още нещо” е първа част от трилогия, която е посветена на ревматичните болести и е предназначена за пациентите, за хората с ревматични заболявания

Непосредствената работа с хиляди пациенти го сблъсква с техните съдби, с отношението на болния и близките му, с човешкото страдание. Още в увода на книгата проф. Коларов споделя, че един „от основните проблеми, на който се натъквам при тези срещи, е пълното непознаване на болестите от болните и тяхната безпомощност да се ориентират в сложните и деликатни ситуации по време на лечението и в периода на възстановяването”. И в тези думи няма нито оценка, нито присъда – само загриженост на човека за човека.

Книгата представлява своеобразно обобщение на един двадесет годишен лекарски опит – опит роден от и в контактите на лекаря с неговите пациенти „и техните проблеми, болки и вълнения” (с.3). Чрез нея проф. Коларов прави опит да даде отговор на множеството въпроси, пред които се изправят ревматичноболния и неговите близки. Нейната основна цел е да разшири общата и специалната (свързана с ревматичните болести) здравна култура на хората. Същевременно, както предупреждава и автора, това не е наръчник за самолечение.

***

Още самото наименоване на заглавията на отделните глави и части на книгата показва едно изключително внимателно боравене със словото, присъщо на ерудита – в голяма част от тях присъства диспозицията „за и против”, „за вредата и ползата от…”. Няма крайни и изведени „от последна инстанция” оценки, няма натрапване на лично мнение, няма и най-малък намек за стремеж към доминация. Тъкмо обратното – за автора болният е преди всичко човек, човек с някакво страдание, което изисква професионална и компетента намеса на специалист в рамките на постиженията на съвременната научна дисциплина – ревматологията.

Особено полезно за читателя е, че всяка следваща глава започва с един или повече тезиса, които авторът обосновава и развива по-нататък в текста. Например:

– „Един от най-важните моменти при лечението на ревматичните болести е обучението на болния”. (с. 5);

– … „Изявата на болестта е индивидуална за всеки болен, нейната активност зависи и е резултат едовременно от характера на болестта и състоянието на организма на болния”. (с. 10);

– … „Най-важното е – близките да не гледат на болния като на обречен, а като на пълноценен човек с проблеми, които могат да бъдат решени” (с 23);

– … „Макар и отчаян, макар и изтощен, всеки болен трябва да открие нов смисъл и измерения в живота, които да му дават стимул и сили да се бори с болестта и в крайна сметка да живее пълноценно” (с. 34) и т.н.

Книгата е изключително четивна, възприема се лесно и може да бъде полезна за всеки човек с ревматично заболяване. Разгледани са такива въпроси като: какво трябва да знае човек с ревматично заболяване за своята болест, какво трябва да знаят близките му в тази посока, какво представлява болката, какви са съвременните методи на лечение и рисковете, свързани с тях, позитивите и негативите от народната медицина и народните лечители, от физическите натоварвания и др.

С две думи, книгата е изключително ценно помагало за хората с ревматични болести, за да могат да осмислят своята житейска ситуация и да живеят по възможно най-добрия и достоен начин. Ето защо си позволявам да препоръчам тази книга на всеки човек, който по един или друг начин се сблъсква с ревматичните болести – и не само с тях.

доц. д-р Божидар Ивков

ЗА ЕДИННА СИСТЕМА ЗА ЕКСПЕРТИЗА НА ИНВАЛИДНОСТТА В ПОЛША

Етикети

disability, ICF, Poland

В момента в Полша съществуват шест системи за експертиза на инвалидността, като всяка една от тях е с различно предназначение и е подчинена на постигането на различни цели. Отдавна всички страни са наясно, че тази система не е ефективна, защото има хора с по две, три и повече експертни решения, издадени от различни места. Днес е ясно, че системата трябва да бъде стандартизирана и единна. Този преход ще бъде много труден, но не и невъзможен.

Трябва да се има предвид, че същността на сегашната система е да се оцени степента на увреждане за целите на достъпа до социални услуги, пенсии по инвалидност и др. облекчения.

Препоръчват се шест посоки за промени в закона: промяна на критериите в текущия модел по отношение вида и тежестта на увреждане на тялото и възможностите за изпълнение на присъщите за дадена възраст, образование и квалификация социални роли, предефиниране на понятието дете с увреждане и повишаване възрастовата граница за децата от 16 но 18 години, предефиниране на степента на увреждане, като се вземе предвид застаряването на населението. Стремежът е да се увеличи функционалността на професионалната супервизия и да се намали администрирането и бюрокрацията.

Интересни данни са показани в използвания тук източник. В момента в Полша функционират 298 областни и 16 воеводски екипи за експертиза на инвалидността. През 2012 г. исканията за издаване на експертно решение от експертизата на инвалидността са били 111 000 за лица до 16 г. възраст и над 727 хил. за лицата над 16 години. Наблюдава се трайно нарастване на експертизите – за 2012 те са с 5% повече в сравнение с 2011 г. През изминалата година експертизата е струвала 94 мил. злоти.

Особено важно значение продължава да се отдава на дефиницията на хората с увреждания и на дефинирането на същността на експертизата на инвалидността, но не единствено върху биомедицински критерии.

Ясно е, че в Полша предстоят сериозни дебати и промени в тази област, които заслужава да бъдат следени внимателно.

Източник: Rędziak, B. (2013) Duda: potrzeba zmian w systemie orzecznictwa o niepełnosprawności. http://www.niepelnosprawni.pl/ledge/x/160637?utm_source=biuletyn&utm_medium=email&utm_campaign=01.02.2013

доц. д-р Божидар Ивков

ХОРА И НАДЗИРАТЕЛИ. ИЛИ ЗА ТЕРОРА НА ЗДРАВНАТА СИСТЕМА НАД ХОРАТА

Етикети

bureaucracy, disease, болест, болка, бюрокрация; health, здравеопазване, pain

В броя си от 1 февруари „Новая газета” публикува материалът на Алексей Поликовски: „Хора и надзиратели”.

Един покъртителен разказ за „лудостта” на системата, наречена „здравеопазване” в Русия (или България ако предпочитате, същото е), за безсилието на хората и… затова, какво в крайна сметка сме допуснали да ни се случи. „Системата е създадена не затова, за да им бъде на хората по-леко, а за това на всяка крачка да им се устройва обиск, проверка на документи и преброяване според броя на позлвателите. Смисълът на тази система, е изтезанието”.

Това е разказ за безумията на здравната администрация, за терора над хората – и пациенти, и лекари. И всичко това заради пари и власт, власт и пари. „Днес в Русия всичко започва с едно: с парите” – казва автора. Да и в България – и не само в здравеопазването – всичко започва от, свързано е с и се свежда до пари, колкото се може повече пари. Ако ги нямаш? Е, ако нямаш – недей да си позовляваш лукса да боледуваш. Нямаш такива права. А ако все пак имаш нахалството да се разболееш, ей там отсреща е „сметището за нахалници в болестта” – ще те изхвърлят да гниеш. А ти си вий от болка, трепери за живота си, викай с пълно гърло, че си човек (тогава защо си на сметището?) и имаш права – на никого не пречиш.

А системата се самоусъвършенства, изтезанията стават все по-префинени, но болката и смъртта си остават все така страшни, ужасяващи и… грозни. Системата – наречена държава, в частност и още повече системата „здравеопазване” не „вярва нито на вас, нито на хирурга…, нито на болницата, в която той работи” – продължава Поликовски. С други думи „една част от държавата не вярва на друга нейна част и изисква подтвърждение от трета – и в допълнение ви подозира в това, че искате да легнете на операционната маса ей така, за развлечение”.

А млад лекар, смеейки се (дали поради младостта си, дали поради зараждащата се лудост от административно-бюрократичния бацил) обяснява ситуацията: „Системата на никой не вярва! Тя ни подозира всички, и вас също! Всички ние в нейните очи сме престъпници”. Започва да ме втриса така, както когато чета „1984” на Оруел.

Системата е подозрителна като надзирател. „Получаването на справки се превръща във втора професия за и без това привития до земята от болка и операции човек. За всяко нещо документи и трябва да се ходи по огромната Москва”. Познато, нали! Документи, изслевания… А болестта?! Е, и тя би трябвало да чака на опашка… ама не чака. В нея умора няма. И администрация, и бюрокрация няма. А не ги зачита.

„Тези справки са черни дупки, в които потъват силите и времето на хората. Някой е измислил тази обемиста, тежка, смазваща система на тотално недоверие, когато страдащият, болен човек го подгонват за справки, които трябва да докажат на бюрократа, че човекът не е крадец, че хирургът не е бандит, че операцията е направена и че протезата е протеза”.

Няма как да се преразкаже цялата лудост и безсмисленост на системата, наречена здравеопазване. Най-добре е да се прочете целия материал на Поликовски. Четеш, уж за Русия четеш, а имаш чувството, че е писано за България.

 Източник:

Поликовский, A. (2013) Люди и вертухаи. В: Новая газета, 01.02.2013 http://www.novayagazeta.ru/society/56547.html

 Божидар Ивков