ПАРАФРАЗИ ПО МИСЛИ НА ЧАРЛЗ БУКОВСКИ

Етикети

Чарлз Буковски, парафрази

Ако не можеш да бъдеш човек, то поне не бъди бивол или свиня! Макар че ако не си първото не знам как можеш да се стремиш към второто.

***

Прекрасно е, ако има къде да се приютиш, когато целия свят те отхвърля…

***

Винаги съм искал да бъда пуритан, защото именно те се наслаждават на секса така, както никой друг. Дори лицемерите.

***

Обикновено е по-добре да бъдеш на гости на една жена, отколкото тя да ти гостува. Винаги можеш да си тръгнеш, когато те ужаси с интелекта и желанията си.

***

Хората без морал се смятат за по-свободни. Може би! Но те са хора с тежки увреждания – не могат да чувсват и да обичат. Тогава за какво ли им е тази свобода!

***

Непрекъснато ме обивняват, че се влюбвам лесно и всеотдайно. Е, любовта – казват – била разновидност на предразсъдъка. А аз съм изтъкан от тях.

***

И аз не правя изключение от правилото: по-добър съм в написаното от мен слово, отколкото съм в действителност.

***

Рано или късно дори и робите възстават.

***

Има такива хора – започваш да ги презираш още от първия миг, в който ги видиш. Проблемът ми е, че не мога да бъда безразличен, за да мога да ги лиша дори от презрението си.

***

Просто само да живееш, докато умреш – понякога дори и това е непосилно.

***

Любовта е привилегия за хората, които могат да се справят с перманентно психическо претоварване.

***

Никой не си е тръгнал от този свят без да си плати сметката. Особено тарикатите.

***

Всеки може да пие от извора на доброто – за това не се изисква особена издръжливост.

***

Най-добре преуспявам, когато не се стремя да се доказвам, че съм някой.

***

Няма начин да оцениш или преоцениш глупостта на тълпата.

***

Всеки живот може да бъде по-лош от смъртта. Всичко е въпрос на гледна точка.

Божидар Ивков

Реклами

ПАРАФРАЗИ ПО ЦИТАТИ ОТ „МАДАМ БОВАРИ” НА ГЮСТАВ ФЛОБЕР

Етикети

Мадам Бовари; paraphrases, Флобер, парафрази, Flaubert, Madame Bovary

Всеки човек изпитва потребността да се облегне на нещо солидно в любовта.

***

Понякога щастието ни връхлита неочаквано, внезапно и залива цялата ни същество. И тогава е важно не само да оцелееш, но и да разбереш, че това е то – очакваното щастие.

***

Страданието ни може да придобие смисъл, когато носи облекчение за тези, които обичаме.

***

Когато обичаш не задушавай с любовта си любимия – това е най-сигурния начин да го прогониш.

***

Всеки може да бъде щастлив. По щастието им ще ги познаете!

***

Единстввената валута, с която мога да бъда „купен” е обичта.

***

Понякога една простичка дума, един простичък израз – „Благодаря ти, че те има”, може да прикове любимия човек към нас завинаги.

***

Словата са неизбродимо пространство, в което могат да се поместят всички чувства.

***

И най-нещастния човек среща своето щастие. Онова щастие, бленувано в самотни нощи, търсено в най-тежки мигове на загуби, в безкрайната прегръдка на болката. Това е миг на прераждане, на пречистване. Това е мигът, когато „ослепяваме” и се изправяме и започваме отново.

Божидар Ивков

ОТВЪД ГРАНИЦИТЕ

Етикети

любов, love

Площадът тънеше в тишината на обедната мараня. Лято в града. Хората се бяха изпокрили по кафенета и офиси. А жегата сякаш полагаше титанични усилия да стопи камъните, с които бяха заслани улиците, да проникне през стените на сградите и да сграбчи в лапите си човеците.

На ъгъла, в единия край на площада имаше малка цветарница. Дори цветята, потопени в живителната влага на водата, изглеждаха измъчени от жегата. Пред кофите с цветя се суетеше уморената снага на стара цветарка. Двамата младежи, разглеждащи стоката й, бяха мълчаливи, влюбени и не забелязваха жегата. Светът се бе свил до тях. Друго нямаше или те не го забелязваха.

Младежът плати цветята, подаде ги на момичето, а от очите му грееше толкова светлина, сякаш тази, която обливаше площада и го превръщаше в огнен ад, не бе достатъчна. Момичето ги притисна до гърдите си, завъртя се бавно и тръгна. Обърна глава към момчето и погледът й промълви:

– Обичам те! Благодаря ти, че те има.

Не можейки да откъсне очи от него, то стъпи на уличното платно. Направи две-три крачки… Скърцане на спирачки, тежък удар… Цветята се разпиляха, а момичето отхвръкна на няколко метра.

На площада повя хлад, сякаш слънцето онемя от болка. Момичето лежеше безжизнено, а в ръката си стискаше опаковката от букета.

Момчето застина. Не беше истина… не можеше да е истина… В миг животът му изгоря. Изчезна. Видя, че около любимата му се събират хора… И тогава „излетя”… Коленичи пред тялото й и я прегърна. От очите му рукна порой, тих, но страшен. Отвори уста и изрева… Никой от събралите се не чу викът му.

Младежът погледна лицето на любимата си. Тънка струйка кръв обагряше нежните устни. Притисна я в отчаяна прегръдка. И тогава… тогава от гърлото му се разнесе невероятна, нечувана до този миг песен. Хората замряха… Небесен ангел бе дошъл да прибере девойката. Гласът му се извисяваше над площада – чист, като планински ручей, звънък като камбана… А думите – това бе молитва, молитва за любов, молитва за живот. Песента проникваше навсякъде, дори в каменните сърца на хората без души.

За миг човеците на площада забравиха за трагедията, обладани от красотата на песента. Безкраен миг на мъка и любов в смъртта.

Изведнъж песента секна. Главата на момчето клюмна, тялото му се разтърси от конвулсии и… замря.

– О неее, не и това – една жена се притече до него и опипа шията му. Поклати глава. До нея застана току що появил се задъхан млад мъж и попита тревожно:

– Какво му стана?

– Последва момичето… мъртъв е… след такава песен.

– Каква песен… той ли пееше? – попита удивен и потресен мъжът.

– Да, той…

– Не може да бъде… та те бяха… той… той беше глух по рождение…

Божидар Ивков

ПАРАФРАЗИ ПО ЦИТАТИ ОТ КНИГАТА „ПИГМАЛИОН” НА БЪРНАРД ШОУ

Етикети

Bernard Shaw, Бърнард Шоу; paraphrases, парафрази

Човек, който сам се подлага на другите като роб няма право да се жалва, че не се интересуват от него, защото никой не се интересува от роби.

***

Ако не умеете да цените това, което имате, внимавайте да не получите всичко онова, което цените.

***

Жените имат дарбата да поставят всичко наопаки. Ако не вярвате пуснете в живота си жена и веднага ще разберете, че тя има винаги различни от вашите потребности.

***

Пазете стотинките, левовете сами ще се пазят. Тази максима е еднакво добра, както за формиране на вашата личност, така и за натрупване на капитал.

***

Оженете се за жената, която обичате докато е млада и нищо не разбира. Ако се ожените по-късно ще съжалявате. А ако се ожените тя така или иначе по-късно ще съжалява. Но по-добре е тя да съжалява, отколкото вие, защото тя е жена и никога няма да успеете да й угодите.

***

Независимост! Това е най-глупавата измислица на либералите. Всички ние – и хора, и институции, зависим един от друг.

***

Големият проблем за всеки един от нас е, не че се държим добре или лошо. Проблемът е, че се държим еднакво с всички хора.

***

Да съзидаваш живот означава да създаваш безпокойство, илюзии, мечти, желания и в крайна сметка страдание.

 ПАРАФРАЗИ ПО ДРУГИ МИСЛИ НА БЪРНАРД ШОУ

Не се тревожете, какво ще каже историята! Както всяка дама тя ще поизлъже – колкото и където трябва.

***

Властта сама по себе си не развращава хората. Мръсниците, изкачили се на върха й, я развращават.

***

Много велики истини в началото са били ерес, кощунство или просто лудост.

***

Свободата означава поемане и носене на отговорност. Ето защо много хора се страхуват от нея.

***

Демокрацията е социална технология, която гарантира, че ще ни управляват толкова добре, колкото сме заслужили.

***

Демокрацията е такава, каквато са хората – единствените социални актьори в тази тъжна трагикомедия.

***

Да искаш промяна без да се променяш е също толкова невъзможно, колкото да се променяш и да не искаш промяна.

***

За нашите неуспехи виним другите, обстоятелствата, съдбата, Бог, само не и себе си. И не забелязваме, че просто трябва да сменим посоката, да потърсим други хора и обстоятелства, а ако не можем да ги намерим, да се опитаме да ги създадем.

***

Когато четете биографии, спомени, лични мнения помнете, че истината – или поне част от нея, никога не става за публикуване.

***

Четенето е направило Дон Кихот рицар, а сляпата вяра в прочетеното го превърнала в умопобъркан. Но да не забравяме, че именно Дон Кихот, а не Санчо Панса, е символ.

***

Да се учиш от живота означава непрекъснато да изпитваш унижения. Единственият изход е да се смееш над себе си.

***

Опасно, твърде опасно е да бъдеш искрен, ако си същевременно и глупав. Но ако си глупав няма как да спреш да бъдеш всичко останало.

***

Добродетелта не е отсъствие, а управление на страсти.

Божидар Ивков

ПАРАФРАЗИ ПО ЦИТАТИ ОТ КНИГАТА НА ВИКТОР ПЕЛЕВИН „GENERATION”

Етикети

Виктор Пелевин; paraphrases, парафрази, Viktor Pelevin

Любовта си отиде без да изпълни нито едно от своите обещания.

***

Антибългарски заговор безусловно съществува. Най-лошото е, че в него участва и целия т.нар. политически елит на България.

***

Всяка реклама всъщност показва не някаква вещ, а най-обикновено човешко щастие. Всяка реклама има щастлив край и всички хора са еднакво щастливи. Различни са само материалните вещи. И това е една от основите причини хората да отиват в магазините, за да си купят щастие, дори с цената на непосилни заеми. В магазините обаче щастие не се продава.

***

Българското икономическо чудо, ако въобще има такова, се състои в това, че икономиката все повече пропада, а отделни хора процъфтяват, дори в чужбина.

***

Не усложнявайте нещата. Животът е далеч по-прост и глупав.

***

Светът, който сме сътворили, си остава все така непознат и неразбираем за всички.

***

Оказва се, че любовта съществува само до тогава, докато ние искрено вярваме, че сме влюбени. Отвъд тези предели няма любов. Но за да вярваш искрено в любовта е необходимо да съществува друг човек, с когото да споделиш тази вярва. Защото вяра, която не е споделена, е шизофрения.

Божидар Ивков

„НА ЗАПАДНИЯ ФРОНТ НИЩО НОВО”. ПАРАФРАЗИ ПО ЦИТАТИ ОТ КНИГАТА НА РЕМАРК

Етикети

democracy, Ремарк, демокрация, парафрази, free market, свободен пазар; Remark, paraphrases

Човек очаква чудеса докато не разбере, че всичко се свежда до къшей хляб и… власт, много власт.

***

Когато човек е самотен той започва да се вглежда внимателно в природата и в душата на хората. Първата обиква, втората рядко.

***

Те все още се кълняха в демокрацията и пазарната икномика, а ние виждахме просяците, болниците-скотобойни за бедни и умиращите поради липса на парите, потънали в техните джобове. Те ни подхвърляха родината като късчета клиширани идеологеми, а ние се чудехме как да преодолеем глада и страха от смърта.

***

На всеки приличен политик му е нужен поне един сериозен политически скандал, за да се прослави. Но дори и тук нашенци са ненаситни.

***

Всички ужаси на съвременния свят могат да се преживеят докато се храниш послушно с пропагндните клишета на власт имащите. Но само се опитай да се замислиш за тези ужаси и те ще те убият.

***

Дори да допуснем, че ще останем живи, богатите няма да ни позволят да живеем.

***

Глобализацията ни направи безполезни хора.

***

Не съм млад – над 50 години съм. Но всичко, което съм видял в живота е отчаяние, смърт, страх и тържество на безсмислената абсурдност на вегетиращи хора с неизмерима мъка. Виждам как натрапват на всеки народ демокрацията, пазарната икономика и свободния пазар, за да може една малка група престъпници, самоопределила се като елит, да граби останалите.

***

Все пак, колко болка, мъка и страдание могат да се поберат в две мънички петънца (толкова мънички, че можеш да ги закриеш с пръсти) – в човешкитеочи?

***

До каква степен е лъжовна и безполезна нашата хилядолетна цивилизация, щом не може да предотврати смъртта на хора поради липса на лекарства, поради неадекватно здравеопазване, поради превръщане на здравето в стока, а на лекаря в едноличен търговец? Само когато видиш в очите на умиращо дете простичкия, но ужасяващ въпрос: „Защо?”, можеш да разбереш, колко жестока е цивилизацията, която сме сътворили.

Божидар Ивков

„ПО ПЪТЯ” С ДЖЕК КЕРУАК. ПАРАФРАЗИ

Етикети

"Попътя"; paraphrases, "On the Road", Керуак, парафрази, Kerouac

Някои са големи боклуци, други – не толкова големи. Трети не са. Това е схемата на привидното социално неравенство.

***

Има хора, които умеят да танцуват и при най-малкия повод. Винаги съм им се възхищавал и винаги съм се тътрил след тях, защото са ми интересни. А на мен единствените хора, които са ми интересни,са лудите, онези, които са луди от живота, луди за разговори, луди от спасение, онези, които жадуватза всичко наведнъж, които никога не умеят да скучаятили да дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни фойерверки, които разпростират своята паужина в зездното небе, а в центъра им се ражда светлината на надеждата. И тогава те изпадат в транс, в транс от живота.

***

Пътят е това, което институцията е предписала.

***

Техните отношения са утвърдени и закрепени със неразривни, дяволски възли, създадени по време на денонощните им контакти.

***

Нищо не може да бъде разбрано веднъж и за винаги. Това не е дадено на никого, освен може би на глупака.

***

Раздялата с хора е огромен товар, който надвисва над нас. Но животът ни принуждава да се приведем напред и да започнем „битката” с новите безумства под небето.

***

Той беше истински учител. Той имаше право да учи, защото не спираше да се променя, докато се самообучаваше.

***

Момчетата и момичетата препускат към секса като подивели коне, забравяйки, че са хора и трябва да говорят. А да се говори е необходимо, дори за секса. С простички, откровенни думи. Още по-важно е да се говори така за душата. Животът е толкова кратък и толкова безценен, че всеки миг е вселена, която не се търгува.

***

Лежахме притиснати на тревата и гледахме прекрасното небе. Не можехме да се начудим защо Бог е създал живота толкова печален и горчив.

***

Всичко в света е взаимосвързано, взаимозависимо. Рано или късно дъждът на чуждия, ще те докосне и ще стане твой. Тогава защо между нас има стени?

Божидар Ивков

НЕСВОЕВРЕМЕННИ АКЦЕНТИ

Етикети

литературна класика; literary classic

„Инвалидността” – биологичната и социалната, често е обект и предмет на художествената литература. Интерпретацията й е различна и многообразна като нея самата. Тук няма да се занимавам с философски, социологически и социално антропологически анализ на начините на изобразяването й, нито с многобройните й форми. Само ще се опитам да акцентирам върху някои шедьоври на световната литература, до които съм се докоснал и които са формирали в една или друга степен моята личност. Нещо като автобиографична носталгия, като литературен антидепресант. Нещо като ориентир в хаоса на живота ни, когато вземе връх над нашите усилия да го подредим и да намерим късче сигурност и човешка топлина.

 Светът на Ерих Мария Ремарк

„Живот на заем”. Един от късните романи на Ремарк, писан през 1951 година.

Лилиан Дюнкерк е преживяла Втората световна война в подземията на Париж. Сега е в санаториума „Бела Виста” в швейцарските Алпи, обречена на бавна смърт. Клерф – автомобилен състезател, преживял вйната във военнопленнически лагер, се влюбва в нея. И двамата страдат от „бацила” на отчаянието и отчуждението.

Среща на две човешки сенки без бъдеще – той до следващото състезание, тя – до следващия кръвоизлив. Любовта се оказва онова пристанище, където те акостират, за да се предпазят от бурите на самотата, безизходицата и дебнещата ги смърт. Любов на границата на обречеността. Разкош на границите на разорението. Няма бъдеще, а смъртта не е просто дума, а връхлитаща реалност. И въпреки това животът продължава.

„Трима другари”. Една от най странните и особени книги на Ремарк, която няма как да разкажеш с няколко думи. Това е разказ за млади хора, завърнали се в Германия след Първата световна война, разказ за смърт, любов… разказ за живота. Разказ за връзката между оцелелите в тази война, разказ за т.нар. „изгубено поколение”. Единствено алкохолът може да ги разстърси по-силно. И… Любовта…

Светът на Даниел Кийс

„Цветя за Алджърнън”. Удивителна книга. И много, много специална. Тя няма печата на някакво „жанрово гето”. А и жанра тук е без значение. Тя просто е книга с човешко, много човешко лице. Книга за любовта, за душата на човека и отговорността на учените.

Цялата книга представлява дневника на Чарли Гордън – наближаващ тридесетте бавноразвиващ се човек. Група учени му предлагат да се подложи на експериментална неврохирургична операция, в резултат на която Чарли се очаква да стане умен. Негов приятел и съперник в тестовете е една мишка – мишката Алджърнън, която вече е преминала успешно същата операция.

Книгата представлява разказ за невероятния прогрес в интелектуалното развитие на Чарли – от умствено изостанал човек, обект на подигравки, до гений, предизвикващ уважение. Израстването е трудно, дори допълнително обременено от болезнените ретроспекции на живота на Чарли. Цялата книга, но особено краят, са покъртителни, разтърсващи. Това е книга, която предизвиква душевно земетресение от 12 степен по Рихтер. Е, няма как да останеш равнодушен.

Светът на О’Хенри

„Даровете на влъхвите”. Забележителен кратък разказ. В навечерието на Коледа, двама влюбени са без пукната пара. Дела продава разкошните си коси, за да купи платинена верижка за златния часовник на съпруга си. Джим – продава часовника си, за да й купи набор гребени.

Това, обаче не разваля празника им, тъкмо напротив – сближава ги и ги прави още по-щастливи.

Просто чудото на любовта.

Светът на Габриел Гарсия Маркес

„Сто години самота”. Както и да нарека този роман, все ще е малко и – като че ли – ще е клиширано. Този роман трябва да се изживее. Да се чете докато се изживее.

Души, изтъкани от зло и изгубили връзка с човека и природата, тирания, бюрокрация, бавно и мъчително унищожават планетата ни. Единствено в любовта, добротата и милосърдието Маркес вижда спасение за човечеството.

Светът на Кен Киси

„Полет над кукувиче гнездо”. През 1961 година в САЩ излиза невероятното изследване на Ървинг Гофман – „Тоталните институции”, което година по-късно се „превъплъщава” в убийствения роман на Киси. Романът се превръща в една от библиите на битниците и хипитата. Това е брутално и опустошаващо честно описание на границите между здравия разум и безумието.

Книга е за това, че бунта срещу тоталността на институциите, превръщаща ни в привидно здравомислещи, свободни граждани, е бунт именно в името на здравия разум, на истинската свобода. Това е и книга предупреждение: опасността от лоботомия над обществото. Дали вече не е факт?

Светът на Колин Маккълоу

„Птиците умират сами”. Една невероятна история за любовта между Меги Клири и свещенника Ралф де Брикасер. Любов, оставяща без дъх читателите.

***

Убеден съм, че четенето е един от малкото ефектвини начини да се противопоставим на лудостта на човечеството. Хубавата книга е като мехлем за ранения дух. Да четеш и да разбираш историята, разказвана от майстор на словото, е може би най-великото постижение на еволюцията на вида ни.

Божидар Ивков

МАСАТА НА ПРОФЕСОРА

Етикети

love, magic

В едно малко градче в южна Полша, на малка масичка на тротора пред едно малко кафене, седеше застаряващ мъж. Пред него на масата имаше огромна, полупразна чаша с изстинало кафе, пълен пепелник и бележник, в който от време на време мъжът нахвърляше на непознат език някакви думи.

Сервитьорката – младо момиче на около 20 години – симпатизираше на този странен чужденец, появил се от нищото и всеки момент готов да отплува в него отново. Вече трети ден го обслужваше – мълчалив, добродушен и… много тъжен. И сякаш с всеки изминат ден тъгата му се засилваше. От малкото разменени думи с този странник разбра, че е някакъв учен, професор в някаква академия, в някаква балканска страна. Беше тих, вглъбен, леко грозноват, но с живи очи. Когато я гледаше имаше чувството, че прониква и в най-тайните кътчета на душата й. Усещаше, че чака някой. Кого ли можеше да чака един професор в нейното малко градче?

На четвъртия ден всичко се повтаряше, само тъгата дълбаеше следи по лицето му. Професорът дойде, поръча си кафе. Изпи го бавно с много цигари и от време на време нахвърляше по няколко думи в бележника си. В един миг, когато момичето дойде да изчисти пепелника, лицето му светна. В очите му заблестяха слънца. Професорът се промени – сякаш пред нея стоеше напълно друг човек – младеж, обладан от бял демон. Обърна се и проследи погледа му.

Изад ъгъла се бе появила жена на средна възраст. Вървеше с гордо вдиганата глава. Тялото й – тържество на материята – сякаш вибрираше при всяка крачка. Беше облечена скромно, но с вкус. Позна я – местната знаменитост. Художничката, както всички я наричаха с нескрита възхита и уважение. Жената погледна мимоходом към кафенето и продължи да върви. Направи няколко крачки и изведнъж се закова на място. Бавно, много бавно се обърна. Вгледа се в професора и вцепенената сервитъорка и… на лицето й грейна усмивка. Тръгна към тях.

С мъка професорът се изправи – имаше някаква болест, която почти го бе обездвижила и прегърбила леко. Приклекна, за да може да я види. Художничката се изправи пред него, усмихна се тъжно и леко, като ефирна пеперуда, докосна лицето му.

Двамата седнаха и се загледаха един друг в очите. Момичето не можеше да мръдне. Не беше виждала толкова оживен и с неизречени слова разговор. Говореше любовта. Преди да посегне към бележника, художничката й се усмихна и каза:

– Един чай, моля ви!

Момичето се стресна, извини се и побърза към вътрешността на кафенето. Когато се върна художничката четеше бележника на професора. Сълзите й свободно и без свян се плъзгаха по лицето й. Професорът седеше като отнесен – леко усмихнат, впил поглед в нея с неизмерима тъга, замъгляваща погледа му. За малко да разлее чая върху него. Не бе забелязала, кога този човек бе изпълнил толкова много страници. От формата на редовете предположи, че това са стихове. А щом художничката не можеше да откъсне очи от листовете, сигурно беше нещо хубаво.

В един момент жената вдигна поглед към професора и промълви:

– Неверoятно…

Професорът се изчерви и притоври очи – не можеше да движи главата си. Момичето се усети и напусна масата. След десетина минути, когато излезе да обслужи други клиенти, видя, че масата на професора е празна. Огледа се, усмихна се и… изпита радост, че ще може да почерпи тази невероятна двойка. Когато доближи масата забеляза, че под чашата на професора имаше затиснати 100 злоти. Момичето поклати глава. Не беше срещала човек, който така щедро раздаваше парите си. Беше уверена, че въобще не поглеждаше каква банкнота дава. Пресметна целия бакшиш, който й беше оставил и изтича до книжарницата от среща. Купи си едно тънко томче с любовна лирика.

***

В едно малко градче в южна Полша, на малка масичка пред едно малко кафене на тротора, седеше възрастна жена. Момиче и момче се зачудиха защо на съседната маса нямаше никой. Само при възрастната жена имаше два свободни стола. Младежите седнаха. Момчето възкликна:

– Ха, масата на професора…

– За чужденец говорите прекрасен полски, млади човече.

– Благодаря ви – момчето се изчерви. – Има ли някаква тайна с тази маса на професора? Или е просто туристически трик!

– Постойте и ако имате късмет ще разберете.

Младите хора поръчаха кафе и забравиха за съседната маса. Възрастната жена се усмихна добродушно.

В един миг момчето замълча и не вярваше на очите си. Момичето проследи погледа му и видя възрастен човек да пие кафе, да издухва дима от цигарата и да пише нещо в бележника си. Спогледаха се и… и след това масата отново бе празна. Нямаше я и възрастната жена от тяхната маса.

– Да не би да видяхте професора – запита ги усмихната младата сервитьорка?

– Ннне знам… – заекна момчето!

Сервитьорката се засмя добордушно и каза:

– Видели сте го. Ние си го знаем и затова масата му винаги е свободна до обяд. И така е от цели 46 години.

– Кккакво… 46 години… значи… този човек е бил… тук…

– Да, майка ми ми е разказвала за него. Била е на 20 години. Дошъл от някъде, чакал нашата художничка, срещнали се и … майка ми така и не разбрала, какво се случило с тях. Сигурна е само в едно. Били много влюбени. Но художничката продължила да живее тук, със семейството си. Всичко започнало след около 5 години.

Един ден – разказваше майка ми – художничката дошла и седнала на неговата маса. Била облечена в черен костюм. И като никога си поръчала кафе. Запалила цигара и я оставила да дими в пепелника. Майка ми казваше: „Не го виждах, но цигарата гореше така, сякаш някой пушеше. Сигурна съм, че беше там”. И след няколко месеца започнал да идва всеки ден. „Не го виждах, но знаех че е там. Усещах аромата на цигарите му”. Бил си все същия, все така добър и усмихнат, както и вие сте го видели. Рядко го виждал някой. Майка ми казваше, че само истински влюбени хора можели да го видят. Тя го видяла в деня, в който баща ми й предложил да се оженят.

Сервитьорката се отдалечи. Момчето се озърна и видя в далечината бавно отдалечаващата се възрастна жена. Тя вдигна ръка и му помаха за сбогом. Една мъжка ръка я прегърна и… изчезнаха в маранята на жегата.

***

Осветлението в киносалона светна. Залата мълчеше. Изведнъж бурни овации я разтърсиха. Филмът се беше получил. Невероятен. Магия.

Никой не видя двете сенки, които напуснха залата хванати за ръка…

Божидар Ивков