• За мен

bozhidar ivkov

~ Социология на инвалидността

bozhidar ivkov

Архиви за месец: март 2013

„БЕЗУМИЕТО” НА ЛИТЕРАТУРНИТЕ ВЕЛИЧИЯ

31 неделя мар. 2013

Posted by daroiw in Опити

≈ Вашият коментар

Лудостта на величията не изненадва никой. Нещо повече, почти всички ние си даваме сметка, че дори техните странности и „безумия” са част от гениалността им.

Тук представям няколко примера на „безумие” на велики писатели и поети. Някои са забавни и смешни, други – трагични. Е, все пак, дори гениите си остават преди всичко Човеци.

На нас, „обикновенните” читатели не ни остава нищо друго освен да приемем с усмивка или тъга техните странности и да продължим да черпим идеи, мисли, напътствия за живота си, да продължим да се наслаждаваме на произведенията на гения им и на малките им „безумия”.

 ***

НИКОЛАЙ ГОГОЛ[1]

Гогол, намирайки се в своето московско жилище, в пристъп на ярост, безумие или тотално умопомрачение, изгорил продължението на своя велик роман „Мъртви души”. Вторият том на знаменития роман изчезвал в небитието под воплите и молбите на слугата на Гогол – Семьон, който молел великия писател „Да не пгубва ръкописът”.

Уви, огънят – с помощта на Гогол, погълнал продължението на романа.

 УИЛЯМ БЪРОУЗ[2]

Вторият брак (1946-1951 г.) на У. Бъроуз е с Джоан Волмър. На едно парти през 1951 година вече пияния Бъроуз пожелал да впечатли гостите си. Писателят планирал да повтори известната сцена от „Вилхелм Тел”, който уцелил със стрела поставената на главата на сина му ябълка. Бъроуз заместил ябълката с чаша и я закрепил на главата на съпругата си. Стрелял, но куршумът попаднал в главата на Джоан, в резултат на което тя починала.

 СЕРГЕЙ МИНАЕВ И ЕДУАРД БАГИРОВ[3]

Двамата писатели избрали доста нетрадиционен начин да „споделят” несъгласието си с един журналист от лъскаво руско списание, който смятал, че авторите са – с една дума – бездрани. С помощта на най-древното оръжие – юмруците, писателите запознали журналиста с тяхната гледна точка.

 АЛЕКСАНДЪР ДЮМА[4]

Веднъж Дюма участвал в някакъв дуел, в който участниците теглили жребий, като този който загубел трябвало да се застреля. Този незавиден жребий се паднал на А. Дюма. Писателят се усамотил в съседната стая. Прозвучал изстрел, а след миг Дюма се върнал при участниците в дуела с думите: „Стрелях, но пропуснах”.

 МАРИНА ЦВЕТАЕВА[5]

След началото на Втората световна война Марина Цветаева е евакуирана в град Елабуга, Татарстан. По време на подготовката й за евакуацията й помага Борис Пастернак. Той донесъл въже, за да се завърже куфарът на поетесата и показвайки й здравината му се пошегувал: „Въжето ще издържи всичко, дори и да се обесиш”. Съдбата си направила отвратителна шега – по-късно предали на Патернак, че именно с това въже Цветаева се обесила в Елабуга.

 ФРЕДЕРИК БЕГБЕДЕР[6]

През 2008 година Бегбедер е заловен от полицията по време на употреба на кокаин. Писателят шмъркал кокаина направо от предния капак на автомобила си. Когато вижда „фараоните”, той се опитал да се скрие, но служителите на закона бързо го заловили и арестували. Наскоро след това бил пуснат на свобода.

 МАРК ТВЕН[7]

Марк Твен се ражда две седмици след перихелия на Халеевата комета, която преминала покрай Земята през 1835 година. Година преди смъртта си остроумния шегобиец написал: „Дошъл съм на тоз свят с комета и ще си отида от този свят с нея, когато долети през следващата година”. Така се и случило. М. Твен починал на 21 април 1910 година, на следващия ден след поредния перихелии на кометата. Наистина дори великите понякога трябва да внимават, какво казват.

Източник: http://biblio.forblabla.com/blog/45494545424/Samyie-bezumnyie-postupki-pisateley?from=mail&l=bnq_bn&bp_id_click=43962757563&bpid=43962757563


[1] Николай Василиевич Гогол е руски писател, роден на 1 април 1809 година в имението на баща си в Сорочинци (днес село Бельшие Сорочинцы), Украйна. Най-известната му творба е романът „Мъртви души“, който се смята за първия модерен руски роман.

През 1828 г., Гогол се премества да живее в Санкт Петербург. Сътрудничи в алманасите „Северные цветы” и „Литературная газета”, като така е въведен в приятелския кръг на А. С. Пушкин. С творбата си „Омагьосаното място” от 1831-32 той постига успех, в която показва дарбата си да съчетава фантастичното със страшното.

Умира от крайно физическо изтощение 4 март 1852, защото се опитва да изгони дявола от себе си чрез гладуване. Последните му думи са: „ Ще се смея през сълзи”.

[2] Уилям Стюард Бъроуз (5.02.1914 – 2.08.1997), псевдоним Уилям Лий, е американски романист, поет, есеист ихудожник. Той е значима фигура в т. нар. Бийтпоколение.

Бъроуз е написал 18 романа и новели, 6 сборника с разкази и 4 сборника с есета. В 5 тома са събрани негови интервюта и кореспонденция.

Работи по различни проекти с множество изпълнители и музиканти. Появява се и във филми.

Бъроуз напуска дома през 1932 г., за да учи в Харвард. Той е удивен и от ъндърграунд обществата на наркоманите. Неговата първа творба като романист е „И хипопотамите се свариха в своите резервоари“, върху която е работил съвместно със своя приятел Джак Керуак.

Първият му самостоятелен роман е „Дрога“. Един от най-известните му романи е „Голият обяд“.

[3] Сергей Сергеевич Мина̀ев Е роден на 25 януари 1975 в Москва. Той е руски бизнесмен и писател. Автор е на: „Мразя тази столица”, „The Мацки” и др. Едуард Исмаилович Багиров е руски писател от азербайджански произход. Роден е 25 октомври 1975 година в град Мари, Туркмения. Автор е на: „Гастербайтер”, „Любовници” и др.

[4] Александър Дюма-баща (24.07.1802 – 5.12.1870) е френски писател – романист. Известен с множеството си исторически и приключенски романи, благодарение на които е един от най-четените френски писатели в света. Освен романите си, Дюма е писал пиеси и е бил редовен дописник в редица списания. Едни от най-известните му романи са: „Граф Монте Кристо”, „Тримата мускетари” и др.

[5] Марина Цветаева (8.10.1892-31.08.1941) е родена в Москва в семейство на професор по изкуствознание. През 1902 г. заболява от туберкулоза, пътува със семейството си в Италия, Швейцария и Германия. През 1908 г. завършва гимназия в Москва, заминава за Париж, посещава лекции по старофренска литература в Сорбоната, прави опит за самоубийство. Автор е книгите „Вълшебен фенер” и „От две книги”. В периода 1915-1916 създава поетичните цикли „Стихове за Москва”, „Безсъници” и др. През 1917 г. се връща в Москва, но поради революцията не може да я напусне. През 1922 г. емигрира заедно с първата си дъщеря в Берлин, по-късно живее в Прага, от 1925 г. се установява в Париж. По-късно, вече в Русия, поради настъплението на нацистите е евакуирана от Москва през август 1941 г. Установява се в Елабуга (Татария), кандидатства за миячка в столова. Самоубива се на 31 август 1941 г., точното място на гроба й е неизвестно.

[6] Фредерик Бегбедер (или Бегбеде) е роден е на 21.09.1965 г. Учил е в престижните парижки лицеи Монтен (lycée Montaigne) и Луи-льо-Гран (lycée Louis-le-Grand), а след това се дипломира в престижния парижки Институт за политически науки (Institut d’études politiques, съкратено IEP или Sciences Po). Приключва своето образование с диплома по маркетинг в специализирано училище за журналистика и комуникации. Автор е на книгите „Мемоари на един откачен младеж”, „Почивка в кома” и др. През 2000 г. публикува най-известния си роман „9.99 лв“. („99 francs“, преименуван по-късно на „14,99 euros”, а после на „6,20 euros”). Тази творба е продадена в повече от 380 000 екземпляра по света.

[7] Марк Твен (30.11.1835-21.04.1910) е роден във Флорида, щата Мисури. Марк Твен е литературен псевдоним на Самюъл Лангхорн Клемънс. Той е американски писател, журналист и хуморист. Най-известен е със своя роман „Приключенията на Том Сойер” и неговото продължение „Приключенията на Хъкълбери Фин”, определян като един от Великите американски романи.

В началото на 20 век М. Твен е смятан за „най-големият американски хуморист на своето време”, а Уилям Фокнър го нарича „бащата на американската литература”. Години по-късно Ърнест Хемингуей ще напише: „Цялата съвременна американска литература произхожда от една книга на Марк Твен, наречена „Хъкълбери Фин”.

Божидар Ивков

Реклама

ПАРАФРАЗИ

29 петък мар. 2013

Posted by daroiw in Опити

≈ Вашият коментар

Етикети

парафраза, paraphrase

ВСЕКИ ЧОВЕК СЕ РАЖДА, КАКТО ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ, НО УМИРА ПО УНИКАЛЕН, СТРОГО ИНДИВИДУАЛЕН НАЧИН

(ПО М. ХАЙДЕГЕР)

ДЪРЖАВАТА ВИНАГИ Е ДЪРЖАВА, Т.Е. ПОТИСНИК, НЕЗАВИСИМО КАК Я НАРИЧАМЕ.

ПОЛИТИК, ОСЪЗНАЛ ЧЕ Е ВИНОВЕН ЗА СТРАДАНИЕТО НА ХОРАТА, ВЕЧЕ НЕ Е ПОЛИТИК.

(ПО Ф. М. ДОСТОЕВСКИ)

АДЪТ – ТОВА СА ПОЛИТИЦИТЕ

ВСИЧКО Е ИЗМИСЛЕНО, ОСВЕН КАК ДА НЕ ЖИВЕЕМ КАТО ВАРВАРИ – БЕЗРАЗЛИЧНИ КЪМ СЪДБАТА НА ЧОВЕКА ДО НАС.

ЧОВЕКЪТ Е ОБРЕЧЕН НА СВОБОДАТА… ДА СИ ОСТАВА РОБ

(ПО ЖАН-ПОЛ САРТР)

ОБИЧАМ РОДИНАТА СИ ТОЛКОВА МНОГО, ТАКА ДИВО И ИЗПЕПЕЛЯВАЩО, ЧЕ НЯМА КАК ДА НЕ МРАЗЯ ДЪРЖАВАТА, СЪЗДАДЕНА ОТ СЪВРЕМЕННИТЕ НИ ПОЛИТИЧЕСКИ „ЕЛИТИ“.

(ПО АЛБЕР КАМЮ)

ИМА САМО ЕДИН ПЪТ ЗА ПРОМЯНА НА ДЪРЖАВАТА, ЗА ДА ЗАПАЗИМ РОДИНАТА СИ – ДА ДЕЙСТВАМЕ!

(ПО П. КОЕЛЮ)

МОЯТА ДРАМА Е В ТОВА, ЧЕ ЖИВЕЯ В ДЪРЖАВА, КОЯТО НЕ ОБИЧАМ, НО НЕ МОГА ДА Я СЪБОРЯ, ЗАЩОТО ЩЕ СЪБОРЯ РОДИНАТА СИ!

(ПО М. БУЛГАКОВ)

ЗА НАСИЛИЕТО НАД СТРАДАЩИЯ ЧОВЕК

28 четвъртък мар. 2013

Posted by daroiw in Гласове от фейсбук

≈ Вашият коментар

Етикети

doctor-patient, отношение лекар-пациент

На 27 март 2013 година във фейсгрупите на ОПРЗБ и БСБББ се появи следния коментар на Вени Цветанова:

„Здравейте приятели! Искам да споделя колко сме жалки ние пациентите Отношението на някои лекари към пациентите е меко казано отвратително. От известно време имам болки в горната лява част на корема с подуване и ми се повръща ходих на лекар изписа ми лекарства, но ефекта е нулев. Днес в късния след обед започнаха по силни болки и моя приятелка ме закара в спешното на Военна болница и там лекаря който преглеждаше се държеше толкова грубо и безразлично към всички – е уж ни прегледа и каза, че след като нямаме нищо общо с военните да отиваме в Пирогов. А пък там сигурно ще кажат, че не съм спешен случай. Стана ми мъчно за едно младо момче видях сълзи на очите му като го наруга и него лекаря, но нали ни боли стискаме зъби. Възмутена съм и отчаяна от безразличието на такива доктори, ето защо умираме българите защото на докторите не им пука дали си болен, а и нищо не можем да им направим те винаги си имат оправдание“.

И колкото повече се връщах към тези думи на Вени, толкова повече усещах как гневът и безсилието ме изпълваха. Докато накрая не „изригнах“:

„Прочетох отново „вопъла“ на Вени – една изключително мила, усмихната и силна жена. Замислих се и си дадох сметка, че безсилието пред простащината, арогантността, агресивната демонстрация на „мускули“ на „лекаря“ пред страдащия човек, поражда отчаяние, безсилие и самоунижение.

Безразличието е част от варварството, което може да породи подобна арогантност и безразличие. И в такива моменти си даваш сметка, че не човекът, изпитващ болка, и превиващ се под напора и натиска й е жалък. А онзи, другият, зовящ себе си лекар, е жалък и достоен за съжаление.

Поне за мен този човек, с подобно отношение, ми прилича на индивид с тежка, проявяваща се и чрез агресивност, шизофения, който обладан от демона на маркиз дьо Сад е открил болното място, раната и изпада в нечовешки възторг. сипвайки сол в нея.

Да Вени, дали ще запазим в страданието и болката някакво достойнство, зависи от нас. Но колкото и да не ни се отдава това в мигове на страдание не ние сме жалки, а индивиди като размахващия „властта“ си белодрешковец. Единствено слабите и безсилните, силно комплексирани човечета, могат да имат такова поведение – нека го наречем синдром на властващия и войнстващ „лекар“.

Скъпа приятелко, дори когато не приемам твоите думи, че сме жалки, аз виждам в теб и в сълзите на момичето, за което говориш, далеч повече достойнство и човещина, отколкото в цяла армия занаятчии в бели престилки.

Желая ти бързо оздравяване. За мен е чест, че те познавам!“

Докато създавах този малък документ на човешкото безразличие, се появи и коментара на Боряна Ботева:

„Дано Вени да е по-добре. А това отношение, особено от лекарите от спешната помощ е наистина адски, адски обидно. Недай боже да ти се наложи да ходиш при тях по празници. Била съм свидетел на това в Пирогов и ИСУЛ“.

Четеш, гледаш и… немееш. И подтикван от собственото си достойнство, човек – макар и трдуно – вдига глава, изправя се и с болка се пита:

QUО VADIS ЧОВЕЧЕ?!

Божидар Ивков

КРАТКА ИСТОРИЯ, ИДЕИ, ЦЕННОСТИ И ТЕОРИИ ЗА СОЦИАЛНИТЕ ФЕНОМЕНИ САМОПОМОЩ И ГРУПИ ЗА САМОПОМОЩ

27 сряда мар. 2013

Posted by daroiw in Самопомощ и групи за самопомощ

≈ Вашият коментар

Етикети

групи за самопомощ, самопомощ, self-help, self-helps groups

Ока и Боркман[1] поставят три ключови въпроса:

1. С каква цел е започнало създаването на групите за самопомощ и по какъв начин са се развивали?

2. Как дефинираме групите за самопомощ и организациите, свързани с тях?

3. С какви възгледи по отношение на групите за самопомощ най-често се срещаме?

Според двамата изследвоатели всичко започва от групите на Анонимните алкохолици. Когато през 1935 година тези групи се зараждат, главната им цел е била да се помогне на хората, зависими от алкохола. Тези групи се заемат със задача, която дотогавашната медицина не е била в състояние да реши. Чак до втората световна война обаче единствено алкохолизма е бил предмет и обект на дейност на групите за самопомощ.

През 60-те години на XX век тази ситуация се променя. По това време в развитите страни голяма популярност придобиват движенията за защита правата на човека. Тогава хората започнали все по-добре да разбират силите и процесите, протичащи в обществото и социалните групи. Това е времето, когато групите за самопомощ започнали да се развиват по-масово. В Япония всички социални движения постигнали най-голяма популярност в края на 50-те години, като едно от най-популярните движения било това за самопомощ.

През 70-те години започва отлив от масовите движения за сметка на тези социални дйествия, които са свързани със съществуването на малките групи. В Германия хората се заинтересовали значително повече от своя ежедневен живот в сравнение с абстрактния за тях политически живот. В Япония хората с увреждания и/или с хронични заболявания започнали да отделят значително повече внимание на дейностите, реализирани вътре в техните общности, отколкото на действията, насочени против властта. Нещо повече, в средта на 70-те години държавите на всеобщото благоденствие били подложени на остра критика за начина на разходване на публичните средства или били подложени на силен натиск за поддържането на неефективни публични институции. Тези критики се появили успоредно с нарастващата цена на нефта.

През 1976 година в Северна Америка били издадени две книги и два броя на списания, написани от учени в сферата на социалните науки, които се опитали да опишат и да дефинират групите за самопомощ. През същата година в Япония също се появила книга с подобна тематика. Тя била посветена на подробното описание на различните групи, в т.ч. и на тези за самопомощ на хората с увреждания. През 1977 във Великобритания, а през 1978 година в Германия и Белгия излизат поредните изследователски книги, посветени на групите за самопомощ. През 1979 година японски психолози публикували книга за самопомощта, показвайки докъде са стигнали учените в САЩ.

През 80-те години на ХХ век в САЩ и западна Германия започнали да възникват т.нар. центрове за контакт при самопомощ, чиято задача била да осигури информация и/или услуги на отделни хора, търсещи помощ в групите за самопомощ. Тези центрове – в Япония не били създавани такива – подкрепяли нововъзникващи и вече съществуващи груши за самопомощ.

През 80-те години възникнали и международни връзки между тези центрове за самопомощ. През 1980 година в европейското бюро на СЗО в Копенхаген било създадена група, работеща по посока на групите за самопомощ в сферата на здравето. През 1983 година бил издаден поредния доклад, в който се описвала дейността на групите за самопомощ във Великобритания, САЩ, Канада, Западна Германия и Нова Зеландия.

В резултат на интернационализирането на групите за самопомощ през 1992 година в Отава се провела конференция, на която присъствали хора от Еропа, Северна Америка и Азия.

През 90-те годни на ХХ век се появил нов тренд в сферата на самопомощта: интернет групите за самопомощ, каквито днес хората с ревматични заболявания са организирали чрез своите организации – БСБББ и ОПРЗБ. Интернет отстранил бариерите в комуникацията между хора, живеещи далеч един от друг и имащи специфични проблеми и потребности.

За ползата от подобни групи е достатъчно да се спомене, че членове на тези групи са хора с ревматични заболявания, живеещи в България, но и в Европа и Северна Америка.

 Дефиниция на групите за самопомощ и на организациите, свързани с тях

Една от най-разпространеите дефиниции на групите за самопомощ е създадена по време на работните срещи, посветени на самопомощтта и публичното здраве, организирани от US Surgeon General през 1987 година. Според тази дефиниция:

„Групите за самопомощ са самоуправляващи се групи, чийто членове имат общи интереси и здравни проблеми, предоставят си взаимна емоционална подкрепа или материална помощ, при което не получават никакво заплащане за предоставяната помощ и събират минимален членски внос. Членовете на тези групи отдават голямо значение на знанието, родено от преживяванията и на вярата, че само такова знание може да осигури специално разбиране на ситуацията, в която се намират хората от групата.

Групите за самопомощ, освен с помощта и взаимната подкрепа, предоставяна на членовете им, могат също да се ангажират с информиране, обучение и осигуряване на материална помощ, както и да консултират своите локални общности” (с. 40)

 

 Макар дефиницията да разглежда групи за самопомощ, свързани със здравни проблеми, не бива да се забравя, че съществуват най-различни видове такива групи: на самотни майки, етнически малцинства, хора с различна сексуална ориентация и др.

Важно е да се знае, че освен групи за самопомощ, съществуват и групи за подкрепа. Ока и Боркман акцентират върху разликите между двата вида групи и както отбелязват независимо, че някои автори „наричат групите за подкрепа „професионално ръководени групи за самопомощ”, то все пак според стандартизираната терминология групата за самопомощ е нещо друго в сравнение с групата за подкрепа” (с. 40).

Групата за подкрепа е „такава група, в която крайната отговорност за ръководството на групата не се поема от нейните членове, а от подкрепящите я професионалисти, макар членовете на групата също да носят отговорност за нея” (пак там). При групите за самопомощ отсъства външна намеса и контрол, т.е. те принадлежат изцяло на своите членове. Това разграничение е много важно, но то не изключва възможността за съвместна работа, както и работата на групите за самопомощ с професионалисти.

Създадени са и т.нар. „агенции за самопомощ”, които осигуряват услуги срещу заплащане, но тяхната работа се основава предимно върху знанието, създавано в и от преживяванията на членовете на групите за самопомощ. Огромно количество подобни агенции в Япония са били създадени през последните години.

 Идеята за групите за самопомощ

Групите за самопомощ не са нещо ново, а дискусиите за тях започват през 70-те години на ХХ век. От тогава са създадени множество теории, но Ока и Боркман разглеждат само няколко в своя анализ.

През 1965 година Райсмън достига до интересното и по онова време новаторско заключение, че докато не можем да сме сигурни, че човека, получаващ помощ в рамките на дадена група, се чувства удовлетворен, то е сигурно, че човека, който оказва помощ на друг човек получава полза от това. Райсман нарекъл това явление „терапевтичен принцип на помагащия” (helper-therapy principle). Той го открил като наблюдавал, че хората с различни житейски проблеми забелязват, че техните болезнени и мъчителни преживявания могат да помогнат на други хора, които имат същите или подобни проблеми. Това на свой ред улеснило адекватната оценка на тежестта на човешките преживявания. Нещо повече, хората могат да задълбочат своето разбиране на затрудненията си като помагат на тези, които са попаднали в подобна ситуация.

Втори важен въпрос е знанието, формиращо се в и произлизащо от преживяванията. Още в самото начало на съществуването на гупите за самопомощ било забелязано, че „съществува разлика между професионалната и непрофесионалната помощ, предоставяна в рамките на групите, която е смес от самопомощ и лаическа помощ” (с. 41). Според Боркмън помоща може да се раздели на „професионална, лаическа и експериментална” (пак там). Това, което различава според Боркмън групите за самопомощ от лаиците е именно „собственото знание, основано на собствените преживявания”. Тази теория разкрива още един елемент: новосъздадените групи за самопомощ се превръщат в такива едва тогава, когато в тях вече идва знание от други групи, основано на преживяванията. Има конкуретна теория, според която трайната активност е „един от трите съществени фундамента, върху които се опира съществуването на групите за самопомощ”, а останалите два са „преживяванията и спонтанното участие” (с. 42)

Трето, подходът към проблемите, както и начинът за тяхното решаване при групите за самопомощ, са „напълно различни от медицинския и професионалния поглед върху същия този проблем и неговото решаване” (пак там). Toва дава възможност на членовете на групите да се чувстват по-добре, да гледат на себе си по-позитивно в сравнение със случаите, когато използват помощта на професионалистите. „Професионалистите не си дават сметка за това, колко силно тяхната помощ може да стигматизира и да лишава от уважение тези, които ползват тяхната помощ” (пак там).

Четвъртият въпрос е свързан с възгледа, че групите за самопомощ често са смятани за доброволни организации, а не за групи, които подпомагат терапията или лечението. Според Боркмън в литературата, посветена на групите за самопомощ, е отделено прекалено голямо внимание на теоретичната и индивидуалистичната перспектива, съсредоточавайки вниманието към такива въпроси, като: „по какъв начин индивидите се възползват от своето участие в групите” (пак там).

Един от позитивите на горната перспектива е това, че е по-лесно да се отграничат групите за самопомощ от групите, контролирани от професионалисти, местни органи на властта или други субекти, занимаващи се с публичното здраве. Освен всичко друго тази перспектива дава възможност да се зададат въпросите за това, по какъв начин групите за самопомощ участват в изграждането на гражданското общество, социалния капитал, или как влияят върху „промяната на подхода на професионалистите към даден проблем” (пак там).

доц. д-р Божидар Ивков


[1] Настоящият материал е изграден изцяло на основата на статията: Oka, T., T. Borkman (2003) Krótka historia, idea i teorie związane z istnieniem grup samopomocowych z perspektywy międzynarodowej. W: Od pomocy do samopomocy. Centrum wspieraniq aktywności lokalnej CAL, Warszawa. Всички цитати са от посочената статия.

БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ЦЕННОСТИ

21 четвъртък мар. 2013

Posted by daroiw in Анотации

≈ Вашият коментар

Етикети

​​values, ценности, wartości

Кертиков, К. (ред. И съст.) (2012) БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ЦЕННОСТИ. Статика и динамика в евроинтеграционния процес. ИИОЗ при БАН, София.

 KERTIKOW-SBORNIK

Публикацията е по проект на Фонд научни изследвания № ДОО 2–284/18.12.2008 на тема „ХАРМОНИЗАЦИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ЦЕННОСТИ С ЦЕННОСТИТЕ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ: ПОСТИЖЕНИЯ И ПРОБЛЕМИ“.

Сборникът съдържа докладите от проведената в София на 10 – 11 май 2012 г. конференция на тема: „Българските национални и ценностите на ЕС – конвергенция и дивергенция“.

В различните по тематика доклади са поставени множество въпроси, на които е търсен отговор. Например:

„Дали обаче (и ако да – доколко) възприетите безусловно от трите власти в страната (законодателна, изпълнителна и съдебна) принципи, респ. ценности на ЕС се възприемат еднозначно и непротиворечиво от българската нация?

Не съществуват ли противоречия между официалната държавна политика и възприемането от страна на българската нация? (И ако да – то какви и евентуално – защо?

Преодолени ли са колизиите в ценностната система на самата българска нация? (Напр. между представителите на различните нейни етнически и етнографки общности – българи, турци, роми, т.нар. „помаци“ и др.?)

Изградена ли е вече нова ценностна система, съответстваща на пазарната икономика и на политическата демокрация? И ако да – няма ли тя „системни деформации“, влизащи в противоречие с ценностите на ЕС?

Възможно ли е (и ако евентуално „да“ – то как) да бъдат научно изградени социални технологии за поетапното и желателно безконфликтно хармонизиране на традиционните български национални ценности с ценностите на ЕС?”[1]

Книгата е публикувана изцяло в брой 9 на електронното списание „Балкани’21” и може да се намери на адрес: http://www.balkans21.org/2013_9/index.html

доц. д-р Божидар Ивков


[1] Кертиков, К. (2012) Предговор. В: Кертиков, К. (ред. И съст.) БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ЦЕННОСТИ. Статика и динамика в евроинтеграционния процес. ИИОЗ при БАН, София.

ПРИ ОСНОВИТЕ НА САМОПОМОЩТА

17 неделя мар. 2013

Posted by daroiw in Самопомощ и групи за самопомощ

≈ Вашият коментар

Етикети

self-help groups

Въведение: самопомощ, или…?

Самопомощта съществува в живота на човека от най-древни времена. За това говорят в изследванията си много етнолози, антрополози, социолози и други изследователи. Археолозите от своя страна са открили материални доказателства, че още първите хора, населявали земята са оказвали помощ на своите по-слаби и болни съплеменници да преживяват суровите условия на живот по онова време.

Според известния руски революционер, теоретик на анархизма, географ, геоморфолог, историк и литератор П. Кропоткин, оказването на взаимна помощ е неотменен елемент от социялния живот на хората. Кропоткин се опитвал да докаже, че взаимната помощ е един от най-важните фактори човечеството да оцелее като вид, както и че представители на много други видове оцеляват благодарение на тази взаимопомощ[1].

Днес понятието взаимна помощ или самопомощ има по-тесен обхват. То се използва в социалната работа и практиката на различните социални институции за социално подпомагане най-често в процеса на борба със зависимостите. Понятието се използва и в НПО като му се приписват две значения.

Първото значение се използва основно по отношение на терапията на зависимостите и социалната работа и се отнася до тези дейности, които служат:

– за взаимно предоставяне на информация, как може човек да се справи с определени трудности. Пример могат да бъдат фейсбук страниците на Българското сдружение на болните от болестта от Бехтерев и Организацията на пациентите с ревматични заболявания, където хората обменят подобен род информация, свързана с достъп до лечение с биологични лекарства, смисъл и значение на един или друг вид изследване и т.н.;

– създаване в партньорите в социалните контакти на чувството, че не са сами в изпитваните трудности и процеса на тяхното преодоляване, и могат да разчитат на взаимна подкрепа. Това е друга социална функция, както на фейсгрупите на споменатите две НПО, така и на периодично организираните срещи между членове на сдруженията в различни градове на страната;

– взаимно материално подпомагане ако възниква такава необходимост. Този процес също може да се наблюдава между отделни членове на двете сдружения.

Самопомощта в този смисъл и значение се различава от другите форми на помощ, оказвана в процеса на преживяване на едни и същи трудности от всички участници в дадена група. В този тип самопомощ ключова роля имат хората, които по-добре успяват да се справят с тудностите, като със своите знания, поведение, опит, преживявания и воля служат за пример на останалите.

Основното в този вид самопомощ е предоставянето на такава помощ и подкрепа, която е доброволна, самостоятелна, без участието на професионалисти. Освен това тя се предоставя между хора, които имат идентични проблеми в своето ежедневие и психосоциално функциониране.

Известно е, че движението за самопомощ е инициирано през 1935 година в САЩ от двама алкохолици: хирургът Боб С. и борсовия посредник Бил У., които през 1939 година издали книга за метода за самопомощ в борбата с алкохолизма. Заглавието на книгата – „Анонимните алкохолици”, било възприето и от самото движение. Това движение най-напред прониква в Канада, след това в други страни, а днес е разпространено в над 160 страни, в т.ч. и в България.

Методът на анонимните алкохолици послужил като основа на борбата на хората с други зависимости. Към самопомощта започнали да се обръщат хора с най-различни индивидуални здравни, емоционални и интерперсонални проблеми, които най-често били загубили вярва във възможностите на професионалистите да им помогнат.

Този тип самопомощ приема различни, най-често слабо формализирани организационни форми, наричани групи за самопомощ. Тя е свързана преди всичко с оказването на взаимна помощ и подкрепа между хората в групата.

Второто значение на самопомощта се отнася до най-различни дейности на хората, които заменят или допълват дейността на органите на властта и създадените от тях институции, които са призвани да удовлетворяват многообразни социални потребности на хората. Този вид самопомощ е насочена към дейности за общото благо. В този смисъл самопомощта се разбира като противодействие спрямо безсилието пред съдбата, природните сили или авторитарната власт. Именно този вид самопомощ често се използва в дейността на неправителствените организации.

Ценности на движенията за самопомощ

Над 70 годишния опит в тази сфера е верифицирал ценностите, които могат да се отдиференцират в движенията за самопомощ. Франк Райсман (Frank Riessman) и Дейвид Керъл (David Carroll) – американски популяризатори и организатори на подобни движения, обръщат внимание в книгата си „Нова дефиниция на самопомощта. Политика и практика” на това, че субект на самопомощта е преди всичко конкретния човек, но може да бъде и дадена група или общност. Такъв субект прилага в самопомощта своите ресурси и силни страни.

Благодарение на развитието на движенията за самопомощ нараства социалния ресурс като цяло, както и социалния ресурс на различните социални мрежи, за решаване на проблемите, за повишаване на личните възможности за справяне с трудностите, защото както посочват Райсмън и Керъл:

– намалява броя на хората единствено ползващи предлаганата помощ, а се увеличава броя на тези, които предоставят или са готови да предоставят помощ и подкрепа на другите. Макар и много бавен и мъчителен този процес може да се наблюдава в двете споменати по-горе НПО на хора с ревматични заболявания;

– хората, които получават помощ и подкрепа виждат и разбират, че самите те са в състояние да помогнат на другите и по този начин могат да избегнат деградацията, която преживяват тези, които са „осъдени” само да използват предлаганата помощ и подкрепа;

– благодарение на това, че много хора помагат на другите нараства потенциала и ресурса на цялото общество да оказва помощ и подкрепа.

Райсмън и Керъл посочват, че потенциалът, силата на самопомощта, е в стремежа към оказване на влияние върху собствената съдба и влияние отдолу нагоре. Самопомощта е съпротива срещу бюрократичността на институциите, създадени да обслужват гражданите, срещу тяхната безличност и прекалено голямата формализация на процедурите.

Самопомощта сближава хората по между им, защото се основава върху неформални, непосредствени контакти. Като си помагат един на друг хората започват да овладяват и да доминират над чувството за безпомощност, безсилие спрямо проблемите, които ги притискат, като например зависимости, социални патологии, хронични болести и др.

Самопомощта учи на акцептация (приемане) на самия себе си, на собствените слабости и различия. Благодарение на нея хората получават възможността да имат какво да кажат и възможността да го кажат, могат да повлияят върху процеса на промяна на собственото си обкръжение. „Подходът на самопомощ е изключително съществен за продължаване на световното движение за демокрация. Това движение се интересува преди всичко от проблемите с управлението, а философията за самопомощ разширява понятието за ангажираност на консуматорите извън чисто решаващата им роля по посока на производството на помощ и услуги. Важна е също така демократизацията на ежедневния живот и особено дестигматизацията на всички поведения, свързани с психичните заболявания и физическите увреждания”[2].

Много изследователи смятат, че в този контекст самопомощта е от изключително значение за функционирането на демократичните общества, защото обогатяват и засилват техния потенциал, както за развитие, така и за преодоляване на житейските трудности на индивидите и общностите. И все пак се смята, че за да бъдат успешни и да могат да реализират целите си, тези движения – освен индивидуалната подкрепа, се нуждаят и от политическа и правна подкрепа и приемане. Без това самопомощта е обречена на неуспех, ако въобще успее да възникне. Такива примери в България могат да се открият не един и два, когато едва възникнало някакво движение за самопомощ „угасва” поради липса на акцептация от страна на политици и общество.

Принципът за оказване на помощ (субсидиарност)

Понятието „субисидарност” (од англ. „subsidiarity”), също има множество значения. Според научното, представено в енциклопедиите, значение на термина става дума за:

1. Правомощията за вземане на решения трябва да бъдат поставени там, където се концентрира отговорността за последиците от тези решения;

2. Решенията трябва да бъдат вземани възможно най-близко до средата, в която ще бъдат реализирани.

Правомощията за вземане на решения трябва да се обвържат с отговорността за последиците, които те пораждат, което насочва към разумност и рационалност при използването на тези правомощия. Същевременно локализирането на правомощията за вземане на решения, както и на отговорността, за най-близките места, в които ще бъдат реализирани, увеличава шансовете за това, че при тяхното вземане ще бъдат взети предвид локалните особености.

Това разбиране на оказването на помощ е близко до формулираната от съвременната наука за организациите теория за успешното управление, която препоръчва делегирането на правомощията за вземане на решения, участие във вземането на решения и техните бъдещи изпълнители, както и за лицата, за които се отнасят тези решения. Такъв подход към управлението повишава вероятността от успех на взетите решения, защото тези хора внасят в процеса на вземане на решение своето знание за проблемите, които трябва да бъдат решени и получават импулс за участие в подкрепата и прилагането на тези решения, бидейки техни съавтори.

Влиянието на идеята за субсидиарност върху социалния живот не се ограничава само до споменатата област, а има далеч по-широко занчение. Тя присъства в европейската философия още от Аристотел, а ако представлява новост за България то вероятно е свързано с факта, че нейните основни ценности са автономия и самостоятелност на човека. Принципът на оказването на помощ едновременно се основава на тези две ценности и ги защитава.

Съвременните политически и правни разбирания на принципа за субсидиарност произлиза от концепцията на папа Пий XI, изложена в енцикликата Quadragesimo anno (Четирдесет години) от 1931 година, противопоставяща се на експанзията на идеите на тоталитарността, обхвщащи по това време Европа. Папа Пий пише: „(…) днес по повод на промяната в условията, само силни организации могат да реализират определни задачи, които преди са изпълнявали малки организации. Въпреки това все пак ненарушимо и неизменно остава това най-висше право на социалната философия: което човек може да направи по собствена инициатива и със собствени сили, това не трябва да бъде ограбвано от обществото; подобна несправедливост, социална вреда и нарушаване на устройството е отнемане от по-слабите и по-низшите социални групи на тези задачи, които могат да изпълняват, и прехвърлянето им върху по-силните и по-висшите. Всяка социална акция по своята цел и природа има характера на оказване на помощ; тя трябва да помага на членовете на социалния организъм, а не да ги унищожава или поглъща”[3].

Принципът за оказването на помощ, изведен от тази концепция, бил приет за устройствена основа на европейската интеграция от Европейската Комисия през 80-те години ан ХХ век.

Впечатляваща изглежда една от най-новите интерпретации за приложението на приниципа за субсидиарност, представена от позициите на католическата социална наука. Според нея този приницп трябва трайно да се отнася към конкретните условия на социалния живот, а разделението на компетенциите между индивида и общността да намаляват, a между общностите да се увеличава. Освен това той трябва трайно да се приспособява към конкретната социална ситуация. Всяко прехвърляне на компетенции от по-нисзши към по-висши инстанции трябва да се предшества от обществен дебат с участието на всички заинтересовани страни. Това ще позволи да се запазят по-малките субекти от обезвластяване, а държавата ще се предпази от прекомерно натоварване със задачи, които биха могли да се изпълняват от индивидите и по-малките общности.

Необходимо условие за релаизацията на принципа за оказване на помощ е активността на гражданите. Липсата на такава кативност може да се проявява както в общества, живели в условия на тоталитаризъм, които не са се научили на активно участие в обществения живот, така и в общества, живеещи в държави на всеобщото благоденствие, привикнали към развити системи за социално подпомагане. Социалните формациии, намиращи се между гражданите и държавата не създават последната, а активно общество, което само иска да взема решения за своята съдба.

 Библиография:

Drąźkiewicz, J. (1992) (red.) Koła samopomocy rodzin z dziećmi niepełnosprawnymi. Szkice monograficzne. Uniwersytet Warszawski, Instytut Polityki Społecznej, Warszawa 1992

Ks. Łuźyński, W. (2001), Funkcje zasady pomocniczości w pañstwie. W: Społeczeństwo, nr 1

Streeck, W. (2005) From Market Making to State Building? Reflections on the Political Economy of European Social Policy. In: Leibfried, S., P. Pierson (eds.) European Social Policy. Between Fragmentation and Integration. The Brookings Institute, Washington, D.C.

Winczorek, P. (1998) Zasada subsydiarności jako klucz do reform ustroju administracyjnego pañstw Europy Środkowej i Wschodniej (na przykładzie Polski). W: Milczarek, D. (red.) Subsydiarność, Warszawa

Wolf, P. J. (2001) Authority: Delegation. In: International Encyclopedia of the Social and Behavioral Sciences. Elsevier Science Ltd.

Zgud, Z. (1999) Zasada subsydiarności w prawie europejskim. Zakamycze, Kraków

 Допълваща литература:

Milczarek, D. (1998) (red.) Subsydiarność. Centrum Europejskie Uniwersytetu Warszawskiego, Warszawa

Millon-Delsol, C. (1995) Zasada pomocniczości. Znak, Kraków

Riessman, F., D. Carrol (2000), Nowa definicja samopomocy. Polityka i praktyka. Państwowa Agencja Rozwiązywania Problemów Alkoholowych, Warszawa

Бележка: Материалът е написан (и преведен) изцяло на основата на: Szmagalski, J. (2009) Fundamenty samopomocy. Socius. Polsko-niemieckie pismo o osobach z niepełnosprawnościami. № 4, ss. 16-17.

доц. д-р Божидар Ивков


[1] Виж: Кропоткин, П. (1995) Взаимопомощта – фактор на еволюцията. Артиздат 5, София.

 [2] Szmagalski, J. (2009) Fundamenty samopomocy. Socius. Polsko-niemieckie pismo o osobach z niepełnosprawnościami. № 4, ss. 16-17.

[3] Цитат по: Szmagalski, J. (2009) Fundamenty samopomocy. Socius. Polsko-niemieckie pismo o osobach z niepełnosprawnościami. № 4, ss. 16-17.

ФЕНОМЕНЪТ САМОПОМОЩ В СОЦИОЛОГИЯ НА МЕДИЦИНАТА

15 петък мар. 2013

Posted by daroiw in Самопомощ и групи за самопомощ

≈ Вашият коментар

Етикети

групи за замопомощ, самопомощ, социология намедицината; self-help, self-help groups, sociology of medicine

 САМОПОМОЩ

Понятието „самопомощ” в сферата на здравето обхваща много разнородни явления. Към тях принадлежат, преди всичко, различните индивидуални поведения, основаващи се на понятието „начин на живот”: профилактично поведение, оценка на симптомите на болестта, самолечение, интеракции с професионалния сектор. Понятието „самопомощ” обхваща също и такива въпроси, като грижата на роднините за „своя” болен, различните форми на помощ, оказвана от страна на локалната общност (съседите и другите хора от неформалните кръгове), както и от формалните групи за самопомощ. Във всички случаи може да става дума за проблеми, свързани с физическото или психичното здраве, за профилактика, лечение или рехабилитация. Формите за организация на помощта и действията разбира се, са различни във всеки отделен случай.

Участието на лаиците в здравеопазването не е нещо ново. Където и да е и по всяко време хората са могли да получат лекарства, смятани за „собствени”, като също така са имали роднини или съседи, които са им препоръчвали „проверени” лечебни методи, така почти всички са били склонни да се оповават предимно на тези източници и на собствените си оценки. Никаква здравна система, независимо от техническите си и финансови възможности, не би била в състояние да обхване това, което хората правят един за друг в сферата на здравето и болестта, не би могла да се справи с толкова огромен товар. Първите наръчници и съветници по „домашна медицина” през 18 в. били създадени от лекари, тъй като още тогава те си дали сметка за значението на съюзниците и партньорите, каквито са лаиците, интересуващи се от здравето.

Тази ситуация се променила успоредно с развитието на научната медицина и професионализма. Непрофесионалистите престанали да се разглеждат като партньори. Още преди десетилетия СЗО смятала „техническата” помощ за единствената форма на задравни грижи и помощ. Считало се, че всички недъзи на здравните служби могат да се отстранят с помощта на професионалните решения. 70-те години донесоха основна промяна в тази идеология. Това се свързваше, между другото, с огласения от СЗО девиз „Здраве за всички до 2000 г.”, който се превърна в доминираща цел на тази организация. Дългогодишният процес на реализация на това намерение се опира върху постулата за промяна на ценностната йерархия в медицината. Фундамент става (или трябва да стане) първичното здравеопазване с възможно най-широкото участие на лаиците, които трябва да носят главната отговорност за своето здраве, по смисъла на друг девиз „Твоето здраве е в твои ръце”.

Лаическият компонент в здравеопазването до скоро оставаше малко изследвана и позната сфера. Социологията на медицината беше концентрирала вниманието си върху медицинските институции, т.е. изследваше болниците, професията на лекаря, отношението между лекаря и пациента и др.п. Съвсем до скоро дори изследванията върху поведението на хората по време на болест се концентрираха в посока на професионалните аспекти, а подминаваха семейството, дома, съседския кръг, църквата, клубовете. А точно там се реализират мнозинството от човешките действия, които се свързват със здравното поведение или лечението на болестта. Все пак през последните години се разшири обхвата на изследователските интереси. Изследователите обърнаха внимание на съществуването на различни форми на самопомощ в процеса на боледуване, действали от зората на човечеството, както и на огромното значение на това явление.

 ГРУПИ ЗА ВЗАИМНА ПОМОЩ

Взаимната помощ, а следователно предоставянето и приемането на помощ в рамките на естествените или други групи социални връзки, винаги е било важен елемент от историята на човека. Все пак едва през втората половина на ХХ век тази форма на самопомощ се превърнала в динамична обществена сила.Това е реакция срещу нарастващата комплексност и отчужденост на съвременните институции, срещу увеличаващите се материални и социални разходи, свързани с техниката.

Съвременните групи за взаимна помощ посредничат между анонимните държави и беззащитния спрямо тях човек, като си осигуряват взаимно материални средства, социална, морална и емоционална помощ, като улесняват самореализацията. Те обхващат не само естествените социални връзки, т.е. семействата, колегите от работата или училището, съседите, кръвните роднини и приятелите, но преди всичко много просветни, икономически, здравни организации. Това е характерна черта за съвременните групи за самопомощ.

В сферата на здравето тези групи възникват, както в капиталистическите, така и в социалистическите страни, както там, където има държавна служба по здравеопазване, така и там, където тя не съществува. Те възникват затова, защото липсват подходящите служби и необходимите услуги, или защото те са препълнени и малко ефективни, или защото хората искат други служби и други грижи.

Понякога се среща възгледа, че самопомощта е сякаш заместител на здравеопазването за хора, които са лишени от него, че по своята същност то е втора категория, насочено към бедните, онеправдани от съдбата хора. В познатата декларация от международната конференция в Алма-Ата, посветена на първичното здравеопазване, СЗО заема друго становище. „С цел да се осигури бърз повсевместен достъп за дадена общност до основното здравеопазване е необходимо да се опрем на индивидуалните и групови грижи за собственото здраве на тази общност”[1]. СЗО смята, че от една страна самопомощта е (или трябва да бъде) интегрална част от професионалното основно здравеопазване, а от друга, че успехът на която и да е система за основно здравеопазване може да зависи в голяма степен от познаването и използването на неформалната самопомощ.

Науката от скоро се заинтересува от групите за самопомощ и по тази причина това е малко позната и изследвана област[2]. Групите за самопомощ съществуват под различни форми почти във всички страни, но точно не се знае колко и какви. Този факт е следствие от това, че значителна част от тези групи цени своята интимност и неформалност, избягва публичността и не желае да се превръща в обект на социологически изследвания или каквито и да било други интереси.

Най-старите традиции имат групите на Анонимните алкохолици, но съществуват също много други, например обединяващи родители и попечотели на деца с умствени увреждания, хора, страдащи от различни форми на психически смущения, от различни форми и видове рак, болести на сърцето, почти всички видове недъзи и инвалидност, групи, обединяващи наркомани, лица след прекарана болест, травма и операция (например след инсулт, след изгаряне, след операции на сърцето, жени, след ампутация на гърдите и др.).

В САЩ, където това движение е най-старо и сравнително най-добре проучено, се оценява, че през 1980 година са съществували около 750 хиляди групи, обхващащи около 15 милиона души. Почти всяка от 200-та най-разпространени болести и увреждания с хроничен характер притежава своя еквивалент в група за самопомощ. В тези групи се срещат също хора, които например са правили опит за самоубийство, развели са се, загубили са дете или съпруг, били са напуснати от партньора си. В последно време в САЩ, Канада и в мнозинството от страните на Западна Европа, на успех се радват групите на жените, които поемат много функции, традиционно присъщи на гинеколозите, например в сферата на контрацепцията и грижата за бременните.

Мнозинството от групите за взаимна помощ функционират независимо от формалната система на здравеопазване. СЗО в Европа се стреми да сближи тези два компонента на помощ. В някои европейски страни, между другото и в Полша, такива групи съществуват главно в рамките на формалната система. Така например мнозинството от клубовете на анонимните алкохолици са свързани с местата за лечебно отказване от алкохол. При днешните условия у нас е трудно да се разчита на спонтанна инициатива за организиране на група, която да се създаде от алкохолици и техните близки. Обикновено такъв „запалянко” у нас най-често е лекарят.

По примера на алкохолизма в Полша се вижда, колко много е недооценено у нас и не само у нас, движението за самопомощ. А впрочем помощта на групата за алкохолици навсякъде е призната за най-успешна и при това много евтина. В различна степен това касае и другите групи за самопомощ. Наистина, самопомощта не е лекарство за всички болежки на съвременната система за здравеопазване, но би могла да се превърне във важно допълнение.

Бележка: Този материал е превод на част от книгата: Sokolowska, M. (1986) Socjoloocjologia Medycyny. Panstwowy Zaklad Wydawnictw Lekarskich. Warszawa, с. 77-81.

Превод от полски език доц. д-р Божидар Ивков


[1] Primary Health Care. Report of the International Conference on Primery Health Care, Alma-Ata 1978, World Nealth Organization, Geneva 1978

[2] В Полша е написана интересна работа по тази тема: H. Andrzejczak, D. Duch: Samopomoc jako zjawisko społeczne na przykladzie ruchu Anonimowego Alkoholika w Polsce. Institut Socjologii UW, 1981

САМОПОМОЩ И ГРУПИ ЗА САМОПОМОЩ

15 петък мар. 2013

Posted by daroiw in Самопомощ и групи за самопомощ

≈ Вашият коментар

Независимо, че взаимната помощ между хората е съществувала от най-древни времена, едва от скоро този феномен – наричн самопомощ, се превърна в предмет и обект на научен интерес и изследвания. Все още се водят дискусии за дефиницията на самопомощта, за нейната същност. Алфред Кац и Еужен Бендер, едни от най-известните изследователи на взаимната помощ, я идентифицират посредством четири категории групи за самопомощ:

– група, която се концентрира върху удовлетвореността от себе си и личното развитие на членовете на групата;

– група, оказваща психосоциална подкрепа и помощ;

– група, която предлага алтернативни начини на живот;

– група, с цел запазване на „различните”[1].

Движението за самопомощ и динамичното му развитие е очевидно в много страни. Малки или по-големи групи се създават, поддържат и развиват, за да предлагат различни подходи и начини, с помощта на различни специалисти, за оказване на помощ и подкрепа при решаването на психосоциални и здравни проблеми на техните членове. Идеите и философията на самопомощта могат да се открият, както в движението за независим живот, така и в смисъла на съществуване и дейността на множество неправителствени организации (НПО) на хора с увреждания.

Според американски учени (на основата на множество изследвания) всеки пети човек в течение на своя живот ще участва в срещи на такива групи за самопомощ, a всеки четвърти пациент, който е бил лекуван по-рано амбулаторно, ще се възползва от услугите на такива групу[2].

Групите за самопомощ се занимават с решаването на множество въпроси, като например: алкохолизъм (в САЩ известните групи на анонимните алкохолици), групи на диабетици, на жени с рак на гърдата, безработни и др. Според данните от изследване на самопомощта, проведено в Полша през 2006 година, огромното мнозинство от групите (90%) сътрудничат със специалисти, свързани със сътветната област или проблем. Всяка трета група има и своя лидер[3].

В САЩ Роналд Кеслер, за потребностите на Националния Институт за Ментална Помощ, формулира дефиниция, според която групите за самопомощ са „групи, организирани и ръководени от хора, имащи подобни преживявания и опит, с цел взаимна помощ и подкрепа”[4]. Нещо много важно, което подчертава Кеслер и което трябва да се има предвид от българските НПО на хора с увреждания, е че групите, създавани и ръководени от лекари, психолози, социални работници или други професионалисти, не могат да се разглеждат като групи за самопомощ[5].

Т. Ока и T. Боркмън дефинират групите за самопомощ като „самоуправляващи се групи, чийто членове споделят общи здравни интереси и проблеми, предоставят си взаимно емоционална подкрепа или материална помощ, при което не получават никакво заплащане за предоставената помощ и събират мнимален членски внос. Членовете на тези групи придават голямо значение на занието, пораждано от преживяванията и опита на другите и вярват, че само знание от този тип може да предостави специално разбиране на ситуацията, в която се намират членовете на групата[6].” Освен това авторите добавят, че „групите за самопомощ – освен помощта и подкрепата, която предоставят, могат да бъдат ангажирани с информиране, обучение и предоставяне на материална помощ, а също и да предоставят съвети на локалните общностни, в които функционират[7].”

Групите за самопомощ често могат да бъдат част от дейността на НПО – нещо, което ясно може да се забележи в Българското сдружение на болните от болест на Бехтерев и Организацията на пациентите с ревматични заболявания. Самопомощта може да се превърне в основен елемент от дейността на НПО. Често се наблюдава специфично „разделение на труда”. Групите за самопомощ се занимават с оказване на помощ и подкрепа, а НПО с обучението и профилактиката в рамките на местните общности.

В групата за самопомощ се придава много голямо значение на личността на всеки нейн член и неговата самодостатъчност, от гл.т. на различните емоционални импулси. Особено внимание заслужават групите за самопомощ на хората с увреждания и техните семейства.

Освен със справянето със собствената инвалидност и ежедневното преодоляване на физическите бариери, те трябва да се борят със социалната изолация и със стереотипите и предразсъдъците спрямо даден вид инвалидност и/или увреждане, особено спрямо видимите такива.

Обичайно групите за самопомощ са свързани с определни НПО и това е един от факторите, който сериозно затруднява създаването на статистически данни за тези групи. Много често в НПО на хора с увреждания действат по няколко групи за самопомощ. Има и много групи за самопомощ, които работят неформално, което също затруднява определянето на техния брой.

В групите за самопомощ „дреме” огромен социален потенциал и в този смисъл правилната и ефективна легитимация и регулация е от изключително голямо значение. Правната регулация би трябвало не само да съхрани свободната им дейност, автономност и спонтанност, но и да създава усовия за тяхното развитие. Социологическите анализи на американското общество недвусмислено са показали, че е много важно да се инвестира в самопомощта. Изследванията върху лица, лекували се амбулаторно и които са участвали в групи за самопомощ показват, че резултатите при втория тип респонденти са много по-добри. Нещо повече, в краткосрочен и дългосрочен план това лечение е и по-евтино в сравнение с лечението в медицински заведения[8].

Ако се вземе предвид факта, че хората с увреждания непрекъснато са принудени да се борят за своите права, а липсата нa знание за уврежданията в обществото стеснява перспективите за тяхното развитие, то групите за самопомощ са едно от възможните условия, които биха им позволили да се справят с ежедневните си проблеми и могат да предоставят шансове за по-добро бъдеще.

 Бележка. Материалът е подготвен на основата на: Sobierajski, T. (2009) Samopomoc. W: Socius. Polsko-niemieckie pismo o osobach z niepełnosprawnościami . № 4, ss. 16-17.

доц. д-р Божидар Ивков


[1] Katz, A. H., E. I. Bender (1976) The Strength in Us: Self-Help Groups in the Modern World. New Viewpoints, New York.

[2] Powell, T. J. (2005) Circles of Recovery: Self-Help Organizations for Addictions. In: Psychiatric Rehabilitation Journal, Winter, vol. 28, issue 3.

[3] Samopomoc. Prawne, ekonomiczne i społeczne uwarunkowania ruchu samopomocowego w Polsce, WRZOS, Warszawa 2006.

[4] Riesseman, F. (1996) Understanding the Self-Help Organization (Book), In: Addiction, Vol. 91, Issue 6, June, s. 887.

[5] Frank Riesseman, Understanding…, op. cit., s. 887.

[6] Oka, T., T. Borkman (2003) Krótka historia, idea i teorie związane z istnieniem grup samopomocowych z perspektywy międzynarodowej, przekł. Adam Paradowski. W: Od pomocy do samopomocy, Centrum Wspierania Aktywnoœci Lokalnej, Warszawa.

[7] Tomofumi Oka, Thomasina Borkman, Krótka historia, idea i teorie…, op. cit., s. 40.

[8] Humphreys, K. (1997) Individual and Social Benefits of Mutual Aid Self-Help Groups. In: Social Policy, Spring, Vol. 27, Issue 3.

Ja starzeję się w ten sposób

13 сряда мар. 2013

Posted by daroiw in Опити

≈ Вашият коментар

Етикети

choroba Bechterewa, choroba przewlekła, starzenie, wiedza

Ja starzeję się w ten sposób

Bozidar Iwkow

Kiedy przeczytałem temat konkursu, przypomniała mi się myśl Montaigne`a: „starość… to potężna choroba, która rozwija się w sposób naturalny i niezauważony”. Boże – powiedziałem sobie – jakie zdrowe starzenie się kiedy masz chorobę Bechterewa, kiedy ból fizyczny „karmi się” twoim ciałem i nie przestaje próbować połknąć także twój duch?

Czytając temat po raz pierwszy, nie zdałem sobie sprawy z tego że umieściłem je tylko i wyłącznie w jego biologicznym kontekście. W nim ten temat jest bezsensowny. Pojęcia „zdrowe”, „starzenie się”, „choroba reumatyczna” – połączone w ten sposób – są wzajemnie wykluczające się. Są oddalone i pozbawione sensu poprzez przewagę i dominację cierpienia i bólu, poprzez skupienie całego świata człowieka tylko i wyłącznie na nich. Na zależności, na natrętnej roli pacjenta, totalnej medykalizacji… Nie widziałem głębokiego sensu tego tematu w jego psychologicznych i społecznych wymiarach. W owych ważniejszych, prawdziwych i sensownych wymiarach.

Jednak to nabrało sensu po przeczytaniu krótkiej historii o muzyku Itzhaka Perlmana. Ten geniusz, który chorował na paraliż dziecięcy, na jednym swoim koncercie, po męczącym wspinaniu się na podium, usiadł, zostawił kule, rozpiął taśmy które przytrzymywały jego osłabione nogi, wziął skrzypce i… zagrał. Zabrał ludzi do królestwa światła. Jednak tuż po pierwszych dźwiękach los postanowił coś innego – jedna ze strun skrzypiec się zerwała. Grać symfonię bez jednej struny? Niemożliwe. Być może, ale nie dla Perlmana. On grał dalej, zmieniając, komponując, dostosowując muzykę do swoich „postrzelonych” skrzypiec.

A na końcu? Co się stało na końcu? Ludzie zrozumieli, że zostali świadkami cudu. Tytaniczne wysiłki skrzypka pomogły ludziom pokonać także coś w sobie. Perlman uśmiechnął się i skromnie powiedział: „Wiecie co, czasami zadanie muzyka jest robić muzykę tym, co mu zostało.”

Tworzyć muzykę tym, co Ci zostało. Być człowiekiem mimo choroby, bólu i cierpienia i znaleźć w sobie siły by podać rękę człowiekowi obok, żeby on także mógł osiągnąć swoje małe zwycięstwa w życiu.

Nagle przypomniała mi się jeszcze jedna historia. Na olimpiadze w Seattle na starcie sprintu na dystansie 100 metrów stanąło dziewięciu uczestników – młodzi niepełnosprawni umysłowo i fizycznie ludzie. Ogłoszono sygnał startowy i… bieg się zaczął. Po około 30 metrach biegania jeden z chłopaków potknął się, zrobił kilka kroków i upadł. Zaczął płakać. Pozostali sportowcy usłyszeli jego płacz, odwrócili się by zobaczyć co się stało i przestali biec. Jedna dziewczyna z syndromem Downa usiadła obok niego, objęła go i spytała: „Czy teraz czujesz się lepiej?”. Następnie wszyscy – dziewięciu – ramię w ramię doszli do finałowej mety. Widownia uczciła to długą owacją.

Zdałem sobie sprawę, że nigdy w swoim życiu póki walczyłem z bólem i z powoli, ale nieustannie następującymi funkcjonalnymi deficytami, spowodowanymi przez chorobę Bechterewa, nie mogłem ani biegać ani grać. Miałem tylko słowa. Ale zawsze obok, w chwilach kiedy choroba mnie potykała i upadałem, albo kiedy zrywała się struna w mojej duszy, miałem rękę przyjacielską – rękę nieustannego pragnienia wiedzieć. Ręka wiedzy. Zawsze miałem dobre słowo. Arystoteles, Montaigne, Pascal, Neitzsche, Weber, Durkheim lub Hadzijski. Balzac, Dostojewski, Dickens, Wazow oraz wielu innych było przy mnie i oferowało mi swoje objęcia lub nowe skrzypce. A ja zawsze się podnosiłem i dalej „grałem” małą i chaotyczną symfonię swojego życia.

Po latach walki z medycyną i jej nieustannymi próbami by „pokroić” mnie na organy, systemy i tym podobne, zacząłem trochę zwalniać i próbować pomóc temu obok, „obcemu”, „innemu” żeby wstał i dalej „grał” na skrzypcach swojego życia. To że ja pozostaję nie ma znaczenia.

Mam tylko słowa. Słowa, o których Sartre mówi, że są naładowaną bronią. Przetapiam je i robię z nich malutkie, głupkowate, nieokrzesane obrazki nadziei, oporu, rzeźby wiedzy i próbuję podzielić się tym z moimi przyjaciółmi – w ten sposób starzeję się zdrowo z chorobą Bechterewa. Wszystko pozostałe – medycyna, choroba, walka z bólem i cierpieniem są już jakby drugorzędne. Starzeć się zdrowo z chorobą reumatyczną to stan ducha, a nie ciała. W starości, chorobie i śmierci nie ma nic pięknego, nic honorowego. Piękno i honor są w wyborach, których dokonujemy. I ja nie mogę i nie chcę pozwolić chorobie i czasowi mnie pokonać i sprawić bym stał się niewidzialnym.

tłumaczenia z języka bułgarskiego na język polski – Petya N. Aratchieva

Бележка: Това есе беше написано за конкурса „Едгар Стейн“ – 2013, ежегодно обявяван от ЕУЛАР. Скоро есето ще бъде публикувано и на английски език. Българският вариант на есето може да се намери в електронното списание „Бехтеревски търсения“, бр. 1 (2) / 2013 на сайта на Българско сдружение на болните от болестта на Бехтерев.

РИСКОВЕ ПРИ ИЗПОЛЗВАНЕ НА БИБЛИОМЕТРИЧНИ ПОКАЗАТЕЛИ от проф. дсн. Духомир Минев

12 вторник мар. 2013

Posted by daroiw in Свободна наука

≈ Вашият коментар

Етикети

bibliometric indicators, библиометрических показателей; социология на знанието, библиометрични показатели, знание - библиометрических показателей - невежество, knowledge - bibliometric indicators – ignorance, риск; знание-библиометрични показатели-незнание, социологии знания; риск, risk, ryzyko, sociology of knowledge, socjologiа wiedzy, wiedza - bibliometryczne wskaźniki – niewiedzy, wskaźniki bibliometryczne

На сайта на Съюза на учените откривам официално съобщение и афиш за предстояща дискусия. Съобщението гласи:

АКТУАЛНО ОТ СУБ

Дискусионният клуб на СУБ по проблемите на науката и висшето образование ще проведе поредната дискусия на 21 март 2013 г. (четвъртък) от 14.30 ч. в Големия салон на БАН.

Темата е „Рискове при използване на библиометрични показатели” и ще бъде представена от проф. дсн Духомир Минев.

 Кратката биографична визитка на проф. дсн. Духомир Минев показва, че той е икономист и социолог. Работи в Института за изследване на обществата и знанието при БАН и завежда секция „Публични политики и социални промени”. През 1991-92 г. е зам.-министър на социалните грижи в правителството на Филип Димитров. Проф. Минев е председател на НПО „Антибедност мрежа” – България, която е част от Европейската Антибедност мрежа, притежаваща консултативни функции към Съвета на Европа и Европейската комисия.

Автор е на множество статии, студии и монографии, сред които се окрояват особено „Кризата на публичните политики в развитите страни” и фундаменталния му труд „Социология, власт и общества. Незнанието, което разрушава свтовете на хората”, издадени през 2011 година. В тях той прави всестранна „социална аутопсия” на кризата: кризата в теорията, в доминиращи доктрини и дискурси (най-вече в социологията) и в публичните политики, в интерпретациите на пазара, на българския преход, на бедността, на социалните неравенства и други социално значими феномени. Нещо повече, предлаганите от проф. Минев решения, алтернативи и цялостни теоретични концепции не само не отстъпват и могат да се конкурират с тези на водещите изследователи в различни области извън България, но често ги надминават и предизвикват заслужен респект и уважение.

Представеният по-долу доклад на проф. Минев, е посветен на кризата, свързана с целевото налагане на „определени показатели за оценка на постиженията на учените…”. Става дума за показатели, отнасящи се индиректно до същината на „съдържанието на самите научни резултати”; за „предимно косвени и количествени показатели”, наричани библиометрични.

Какви проблеми и рискове за науката и за обществата поражда налагането на тези показатели за оценка на учените и научните постижения? Какви слабости и съмнителна полезност притежават библиометричните показатели? Как „новата система за оценка на постиженията на учените влияе върху процеса на създаване на знание”? „Защо тази система е особено неподходяща за социалните науки”?

Изключително важни въпроси, на които публикуваният по-долу материал търси отговори, а основната му цел е „да предупреди изрично за специфичните рискове, които въвежданата система поражда главно за социалните науки и – което е много по-важно – за обществата, които социалните науки са призвани да изследват”.

***

Публикуваният, с любезното съдействие и съгласие на автора, доклад за рисковете при използване на библиометричните показатели, представлява ядрото на предстоящата дискусия, организирана от Съюза на учените в България.

доц. д-р Божидар Ивков

РИСКОВЕ ПРИ ИЗПОЛЗВАНЕ НА БИБЛИОМЕТРИЧНИ ПОКАЗАТЕЛИ

 Проф. дсн Д. Минев

От няколко години в много страни (главно – ЕС и САЩ) протичат промени, състоящи се в по-интензивното използване на определени показатели за оценка на постиженията на учените – обикновено при атестации, а в някои случаи и за оценка на изследователски проекти. Както е известно, тези показатели не се отнасят пряко и по същество до съдържанието на самите научни резултати, а отразяват интензитета на публикациите, цитиранията и „нивото” (и престижността) на списанията, в които се публикуват съответните резултати, т.е. това са предимно косвени и количествени показатели (не е случайно, че обикновено ги наричат библиометрични). Използването на такива показатели не е радикална иновация при оценяване на значимостта на научни постижения – в някаква степен подобни показатели винаги са се използвали, тъй като при формирането на научната кариера винаги са се изисквали определен брой (и обем) публикации. Новото сега са няколко основни момента. Единият е значителното засилване на ролята на споменатите показатели за оценка на труда на учените, което се постига:

а) чрез увеличаване на „тежестта” (влиянието) им при оценка постиженията на учените – дотолкова, че изпъква ясна тенденция да се подменят формираните от самите научни общности традиционни, преки и същностни оценки на научните резултати (някои от приетите правила за атестиране на учените ясно илюстрират този факт);

б) чрез разширяване и увеличаване интензитета на тяхното използване – не само при присъждане на научни степени и звания (формирането на индивидуалните научни кариери), но и при периодично провежданите атестации на учените.

Другият нов момент е масивното институционализиране на новата роля на въпросните показатели в голям брой страни. Институционализирането се постига чрез правилата за атестирането на учените (на ниво отделни научни организации) и правилата за оценка на самите научни организации (на национално ниво). Комбинацията от тези нови моменти, практически формира една нова система за оценка на труда на учените. Начинът на практическото въвеждане на системата, както и възможните ефекти от нея заслужават голямо внимание.

Още при първите опити за институционализирането на такъв тип оценки, много учени и научни организации заеха остро критична позиция спрямо тях. В Европа, Австралия, САЩ и Русия бяха проведени специални проучвания и обсъждания на качеството на споменатите показатели и евентуалните последствия от прилагането на системата, основана върху такива показатели. Между организациите, които заеха активна позиция може да се посочат: Европейското дружество на природните науки; Академията на науките на Френския институт  (Académie des Sciences of the Institut de France); Европейската научна фондация; Научният и Технологичен Комитет към Камарата на общините в Обединеното кралство; Мрежата за изследователска информация в Обединеното кралство; Шведският изследователски съвет; Австралийският съвет за научни изследвания и други.

Освен тези проучвания има и многобройни други, осъществени от индивидуални изследователи или изследователски екипи, и те също изтъкват сериозни дефекти на системата за оценки на учените, въз основа на библиометрични показатели.

Но ето че съмненията в адекватността на самите показатели и възраженията срещу начина на тяхното използване бяха посрещнати по начин, който илюстрира поговорката „кучетата си лаят, керванът си върви” – институционализирането на новата система упорито се прокарва, въпреки несъгласието на голяма част от учените. Така възникна още един нов момент – разделителна линия между учени (главно от природните науки и математиката), които критикуват показателите и оспорват тяхното използване, и центровете на власт (министерствата) формиращи научните политики, подкрепяни от малки групи учени – било активно, било чрез „мълчаливо съгласие”. Това разминаване между вижданията на двете страни, комбинирано с голяма политическа упоритост да се въведе новата система, са изключително интересен феномен, който остава слабо проучен и почти непознат, въпреки че заслужава огромно внимание. Възникват ред въпроси: защо така настъпателно се въвежда системата, въпреки съпротивата; какви са мотивите за въвеждането; какви биха могли да бъдат последствията от нея?

Спецификата на системата за оценка и начинът на нейното въвеждане се допълва от друг щрих – социалните науки и преди всичко – социологията, включително и субдисциплината, от която най-много се очаква да внесе яснота по тези въпроси – социологията на знанието – не бяха в състояние да подпомогнат дебатите чрез предоставяне на адекватно знание по неговия предмет. Повечето социални учени останаха встрани от интензивните дебати и протестите на учените от други науки (най-вече – природните). Така възникна впечатлението (поне в България), че социалните науки изразяват „мълчаливо съгласие”, а доколкото това е така, то социалните учени се оказват непропорционално високо представени сред „подкрепящите групи”.

Настоящият доклад е подтикнат именно от очертаната картина на промените в научните политики и особено от позицията на социалните науки по повод на промените.

Първата част от доклада разглежда сравнително добре познат проблем – слабостите и дори неадекватността, и съмнителната полезност на въпросните библиометрични показатели; втората част е посветена на два въпроса, които обикновено остават извън рамките на дебатите:

– как новата система за оценка на постиженията на учените влияе върху процеса на създаване на знание;

– защо тази система е особено неподходяща за социалните науки?

Основната цел на доклада е да предупреди изрично за специфичните рискове, които въвежданата система поражда главно за социалните науки и – което е много по-важно – за обществата, които социалните науки са призвани да изследват.

 МИТЪТ ЗА ОБЕКТИВНОСТТА НА БИБЛИОМЕТРИЧНИТЕ ПОКАЗАТЕЛИ: КАКВО ПОКАЗВАТ СПЕЦИАЛНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ?

Един от основните аргументи на „промоутърите” на системата е, че тя осигурява „обективност” на оценката на постиженията на учените. Редица наблюдения показват, че в действителност, не само не се постига обективна оценка, но и се затруднява постигането на такава оценка, тъй като възникват проблеми в дейността на научните списания.

Първо, деформиране на процеса на публикуване на научните резултати (дейността на списанията).

А) Появата на „хищническите списания”. Един особено уродлив феномен, който се породи от хипертрофираната роля на библиометрично базираните оценки, е възникването и бързото разрастване на „тъмен сектор” от списания (predatory open-access journals), чиято основна цел е да извлекат печалба от натиска, който се оказва върху учените да публикуват колкото е възможно повече в чуждестранни списания. Така системата за оценка на труда на учените и резултатите от него, буквално тласка учените към тези списания. А последните родиха практиката, наречена „bait-and-switch” – учени получават привлекателни покани да публикуват в дадено списание, но след това става ясно, че трябва да плащат значителни суми за публикуването. Особено лесни жертви са учени от периферни страни, където натискът, чрез изисквания за публикуване в чужди, (най-вече – международни и затова „по дефиниция” – престижни) списания е особено силен. Типичен пример: „Нигерийските учени са особено доволни от такива покани, защото Комисията по националните университети (National Universities Commission (NUC) сега изисква за промотирането на лекторите в статус на професори, да публикуват някои от техните работи в „международни” академични списания”. И разбира се добавят, че изискването засяга много зле Нигерийската академична общност. Същото спокойно може да бъде написано и за Българската академична общност, както и за всяка друга общност, която е поставена в подобно състояние.

Разбира се, тези open-access journals публикуват всичко, което е надлежно заплатено и са много слабо загрижени за адекватността на знанието, което се предлага чрез публикуваните в тях статии. Учени съобщават за случая с някакъв преподавател в Benue State University, който в едно интервю за Гардиън (Guardian, 28 юли) съобщил, че в своя статия, публикувана в някакво научно списание бил представил решение на една 262-годишна математическа загадка. Както се оказва, списанието (неговата редколегия и рецензенти) не е било много загрижено относно достоверността на предложеното решение. Естевстено, „най-продуктивни” се оказват онези, които могат да плащат достатъчно, а платежоспобните са онези, които имат достъп да щедри проекти. От своя страна, достъпът до проекти (българският опит е добра илюстрация) често е организиран по специален начин, за специални участници, особено в социалните науки.

Б) Научни списания заради библиометричните показатели. Случаи като горните не се срещат само в списанията – машинки за пари. Задължителният характер на „библиометричните оценки” в комбинация със силното им влияние върху кариерите на изследователите може да поражда аналогични ефекти и в „нормални” списания, създадени с други цели. Така например, Journal of Applied Pharmacy, издавано от Intellectual Consortium of Drug Discovery & Technology Development, от Саскатун (Саскачеуан), не е машина за правене на пари, но е създадено от пакистанци, живеещи в Саскатун, за да подпомогнат пакистански учени да получат необходимите им нива на „библиометрични показатели”, които се изискват от Висшата комисия по образованието в Пакистан. Списанието става известно поради случая с една млада и много активна изследователка, която постигнала много високи „библиометрични стойности” чрез статии в същото списание. Прегледът на нейните статии обаче показал мащабни повторения в „различните статии”, както и „заемки” чийто източници не са били посочени. В една от статиите си въпросната авторка твърдяла, че някакви растения, не били вредни, а имали полезен ефект, но проблемите в нейните публикации карат учените да се питат доколко може да се вярва и на научните й „открития”. А какви ли могат да бъдат последствията, ако се повярва? Очевидно такива практики могат да създават фалшива научна значимост на постиженията на даден учен.

В) Престижните списания и техния рейтинг. Основна предпоставка за възникването на горните проблеми в публикуването на научни резултати е, че импакт факторът на списанията подлежи на фалшифициране и както показват редица наблюдения, тези възможности широко се използват (1). Използват ги и списания, които не спадат към горните две категории, и се считат за „престижни издания” – установени са зашеметяващи факти на такива фалшификации и то – за списания от точните и природните науки. А какво ли се случва в списанията от областта на социалните науки? Същото разбира се, но многократно увеличено.

Австралийският съвет за научни изследвания (Australian Research Council) е публикувал резултати от сравнения между официалните (формални) стойности на импакт фактора и специални експертни оценки на импакт фактора на едни и същи списания. За целта са били ангажирани големи групи експерти от различни научни организации, включително и Австралийската академия на науките.

На такива преценки са били подложени 170 списания с импакт фактор в областта „Математика, приложна”. Резултатите от сравненията са доста красноречиви.

Оказало се, че стойностите на импакт фактора слабо съответстват на оценката на експертите. Има примери на списания, които имат по-висок импакт фактор от други, но по същностната експертна оценка стойностите на показателя са се оказали на много по-ниско ниво. От 10 списания с най-високи стойности на импакт фактора, само две списания са получили и най-високата експертна оценка. А списанието, което по своя импакт фактор се е считало за най-добро в приложната математика, според експертната оценка се е оказало на много по-ниско ниво. Това удивително несъвпадение между импакт фактора на списанията и експертните преценки за тяхното качество обикновено се обяснява с неточности при определянето и дори преднамерено фалшифициране на импакт фактора (2,3).

Второ, „предразположености” на селектиращите и селекция на публикуваните резултати

Често се твърди, че научното качество на публикациите в списания с висок импакт фактор е много високо защото там предложените резултати се подлагат на прецизно и високо квалифицирано рецензиране. Това твърдение може да бъде дълбоко подвеждащо и в много случаи наистина е такова. Разгледаните по-горе проблеми на процеса на публикуване на научните резултати показват, че е напълно възможно дори и списания, които изглеждат напълно солидни, да правят лоша селекция на публикуваните в тях научни резултати.

За това съмнение има ред сериозни основания.

В действителност, формирането на редколегиите на списанията и на техните кръгове от рецензенти, както и начинът по който те работят, са процеси, които стоят доста далеч от необходимата прозрачност, публичен мониторинг, участие и контрол от страна на научните общности. Във всеки случай, възможно е (и точно това се случва) да се селектират автори и публикации, изразяващи определени виждания, предразположености, пристрастия и даже предразсъдъци.

Един фамозен случай показва какви могат да бъдат последствията – Алън Сокал, физик от Университета в Ню Йорк, направи специален експеримент, за да ги покаже. Той изпраща на научно списание („Социален текст”) една статия под заглавие: „Преминавайки границите: към херменевтична интерпретация на гравитацията на квантума”. Статията е била безсмислица, нарочно съставена от механично събрани извадки от областта на физиката и математиката, но списанието я публикува. Причините за това, според самият Сокал са две: „звучала е добре и е отговаряла на идеологическата предразположеност на издателите”. Изследователи на знанието считат, че този експеримент на Сокал доказва, че „селекцията на статии за списанията силно зависи от политически, социални и културни елементи” (6; 95).

Именно поради тези зависимости, научни списания от най-висока класа често изопачават най-силният инструмент за оценка на научни резултати – пиър ривютата. Изброените по-горе научни организации и представените от тях добри практики на пиър ревю-та показват, че резултатите от тази процедура за оценки на научните постижения са много по-добри, ако процедурите се провеждат в рамките на самите научни общности – особено там, където са създадени съответните резултати.

Но ето, че точно този адекватен инструмент се деформира, когато се прилага в списания. По този въпрос се е произнесъл не друг, а Върховният съд на САЩ. В едно свое решение той е постановил, че „пиър ревютата” в списанията могат да дават (а учените твърдят, че често дават) деформирани, изкривени преценки. Същото, само че по-категорично твърдят и самите учени. Чубин и Хакет посочват едно изследване, според което само 8% от членовете на Научното изследователско общество (САЩ), са изразили мнение, че методът на пиър ревюто в списанията дава добри резултати. Очевидно възниква въпросът защо един и същ инструмент дава различни резултати в списанията и в научните общности? Отговорът очевидно е в това, че онези, които селектират материалите за публикуване в списанията, ги подбират според своите идеологически, политически, социални и културни предразположености.

Трето, мрежи и самоцитирания.

Европейското дружество на природните науки посочва, че „Годишно публикуваните импакт фактори на реферираните списания  са усреднени въз основа на много публикации и публикуването в списание с висок импакт фактор не гарантира, че всяка отделна статия е еднакво често цитирана”. Критиците на Индекса на Хирш привеждат и немалко данни, които показват, че Индексът стимулира формирането на мрежи от взаимноцитиращи се автори. Но това не е всичко. При подготвянето на този доклад доц. Георги Ангелов ми напомни, че преди няколко години в класацията за естествените науки по показателят „брой на цитиранията на една статия”, на първо място са били Бермудите, след тях на челни места се нареждали Панама, Гамбия и Габон. Класацията може и да противоречи на здравия разум, но показва на какво са способни правилата за регистриране на цитиранията. Освен това, дори и да са перфектни правилата на регистрацията, очевидно е, че крайната преценка на научната значимост на постиженията може да бъде манипулирана по други начини. Така възникват дълбоки съмнения в адекватността на правилата на регистрация и дали те отразяват само научната значимост на дадени научни резултати или регистрацията се влияе и от други, недобре познати (може би дори – напълно непознати) фактори.

Проф. Ан-Уил Харзинг (12) от университета в Мелбърн фокусира своя анализ върху публикуваният от Томсън Ройтерс Highly Cited Papers List, обхващащ 1% най-много цитирани статии от дадена дисциплина, през даден период и илюстрира ефекта от Списъка с конкретен случай, който нарича „Супер автор”. Последният е събрал 512 цитирания, отразяващи позовавания на негови работи в 169 статии на други автори или мрежи от автори. Следователно, всяка от статиите, които са цитирали работи на Супер автора, е посочвала поне три от неговите публикации. И въпреки че нееднократните позовавания в една статия, на работи на един и същ автор не са нещо необикновено, все пак споменаването повече от три пъти изглежда доста много. Още по-интересно е, че цитиращите автори образуват тесен и силно авто-рефериращ се клъстер. Заедно с това делът на самоцитиранията на Супер авторът също е доста висок – около 30%.

Проф. Харзинг задава въпроса дали „това е история на успеха на един високо продуктивен автор или е много по-сложна и смущаваща история на системното въздействие на серия от „иновативни” и в някакъв смисъл – анормални, решения, които изглежда имат потенциала да променят самата същност на начина, по който учените и академичността биват възприемани и оценявани?” (12). Въпросът разбира се е реторичен. Истината е, че е създадена система, която позволява бързи научни „успехи” (съответните кариери) независимо от научната валидност и социалната значимост на постиганите научни резултати. В центъра на системата стои консолидирана мрежа за самоцитиране. Харзинг посочва и основните компоненти на модела на (само)цитирането:

а) Изключително висок дял на самоцитиране на списанията – 85% от 512-те цитирания на Супер автора са направени в публикации на същото списание в които той самият е публикувал своите работи. А за неговите 10 най-цитирани статии този процент е 93. Доста интересно е също, че 10-те му най-цитирани статии не се цитират в други списания или имат само по едно цитиране;

б) Изключително висок дял на самоцитиране на издателствата. 94% от 169-те статии цитиращи работи Супер автора са от същия издател (Academic Journals). Само 10 цитирания са направени в списания, издавани от други издатели. Седем от тези 10 цитирания са направени в списание от мрежата ANSINetwork’s journals (друг издател с отворен достъп, който анализаторите считат за „хищнически”);

в) Взаимно цитиране на автори – Ти цитираш мен, аз цитирам теб. Онези 169 статии, които цитират Супер автора, са били цитирани на свой ред в други 165 статии. От тези 165 статии само 7 не цитират и статиите на Супер автора. Така 158 от тези 165 статии, цитират едновременно Супер автора и статиите, които го цитират.

Клъстърите от взаимноцитиращи се автори привличат вниманието на много изследователи (някои ги наричат „картели за цитиране”) и ги дефинират по следния начин: „Група автори, която е постигнала съгласие по конкретни научни или изследователски методи, дефиниции, или изводи, и които цитират само себе си или други съгласни с тях автори, и пренебрегват автори, несъгласни с предпочитаните от групата методи, дефиниции, или изводи”.

В действителност, тези картели са известни много отдавна. Най-вероятно с тях е свързан и прословутия „ефект на Матей”[1]. С този термин Р. Мъртън означава факт, който е забелязал отдавна – средствата за изследвания (и възнагражденията) се концентрират у едни и същи учени.

Четвърто, цялата система за разпространяване на резултатите от научни изследвания чрез „високо престижни издания” е мащабна частна индустрия, която дълбоко несъответства на факта, че много от списанията в една или друга степен, се издържат чрез дарения. Тази критика отправя не друг, а списание „The Economist” (14 април, 2012), което поставя въпроса защо средствата от дарения се използват за формиране на голяма частна индустрия извличаща печалби. Критиката на „The Economist” фиксира важната роля, която играе частна корпорация (Thomson Reuters Corporation), поддържаща и база данни относно регистрирането (преброяването) на публикациите в чужбина и на мрежите от цитирания.

Всъщност „The Economist” насочва и към друг, и още по-важен проблем, който „промоутърите” на системата за оценка на учените са забравили – че знанието, създавано в социалните науки, трябва да бъде общодостъпно, а не стока чрез която се изкарват огромни печалби, защото така става трудно достъпно (Р. Мъртън отдавна е обърнал внимание на този вече добре забравен факт). Превръщането на социалното знание в такава стока не само трансформира процеса на производството на знание относно обществата, но и деформира самото знание. Деформираното знание поражда немислимо тежки последствия защото по същество то е преднамерено генерирано и поддържано незнание.

Изложеното по-горе, обяснява и защо стремежът към подмяна на системите за преки и същностни оценки на създаваното знание с „библиометричните” сурогати, поражда и обичайният ефект (и индикатор за проблеми в науките) – расте броят на научните измами. Такива винаги са съществували, но през последните десетилетия нарастват взривно(9). Изобилстват случаи като този с А. Сокал, или преподавателят, решил 262-годишната математическа загадка или спомената напориста труженичка на научния фронт, обилно публикуваща открития по лечебните свойства на различни растения.[2] Но нарастването на измамите все пак е по-малката беда – те подлежат на сравнително лесно разкриване. Голямата беда е друга – зараждат се социални механизми за систематичен контрол и изкривяване на знанието – особено в социалните науки, а тези механизми се установяват трудно и последствията от тях са много тежки.

КАКВО СЕ КРИЕ ЗАД БИБЛИОМЕТРИЧНО БАЗИРАНАТА СИСТЕМА ЗА ОЦЕНКА НА ПОСТИЖЕНИЯТА НА УЧЕНИТЕ?

Изводът е, че импакт факторът, както и другите библиометрични показатели въобще не са солидни и „обективни” показатели за оценка на труда на учените, както твърдят техните „промоутъри”. Последните или проявяват невежество или просто мамят, преследвайки някакви свои цели. Но какви могат да бъдат ефектите (ако системата се въвежда от невежество) или целите (ако предварително се знае какви ще бъдат ефектите)? Отговорът е, че посредством системата за оценка на учените се въвежда в действие система за контрол и направляване на процеса на създаването на знание. Именно този факт засега убягва на повечето от критиките към библиометричните показатели за оценка труда на учените. Но това е проблем заслужаващ огромно внимание.

Всъщност, горните слабости на библиометрично базираните оценки може да се обобщят така: такава система за оценка на труда на учените предизвиква крайно негативна тенденция, при която същностните оценки на научната валидност и значимост, както и социалната ефективност на научните резултати губят своята значимост, тъй като се подменят с косвени и подлежащи на манипулиране „обективни” показатели. В резултат на това, учени и научни общности „се приспособяват” към отправяните към тях изисквания и се възползват от слабостите им; научните кариери все по-малко зависят от научните постижения и все повече се формират под влиянието на сурогати, които от своя страна отразяват влиянието на други фактори (най-вече – очакванията и предразположенията на тези, които контролират списанията).

Експериментът на Сокал не е изолиран случай, а разкрива ефект от един цялостен механизъм за изкривяване на процеса на разпространение на знанието. Когато селекцията на материалите за публикуване зависи силно от „политически, социални и културни елементи”, това просто означава, че списанията провеждат селекцията в зависимост от идеологическите, политически и културни предразположености на своите редколегии и рецензентите, които те привличат за своите пиър ривюта. Точно затова недоверието към преценките на списанията в САЩ е толкова голямо и дори Върховният съд е регистрирал този факт. Но когато постиженията на учените се оценяват в зависимост от това доколко съответстват на „предразположенията на издателите”, механизмът за селекция се превръща в своеобразен механизъм за цензуриране – подборът не е в зависимост от научната валидност и социеталната значимост на резултатите, а в зависимост от „предразположеностите” на селектиращите. Така се изкривява цялостния процес на публикуване, при който едни резултати придобиват публичност с предимства, произтичащи не от тяхната научна стойност, а от други фактори.

Когато това изкривяване на процеса на публикуване се комбинира с принудително включване на учените в този изкривен процес (и силно влияние на успешността на включването върху оценките, които ученият получава и върху неговата научна кариера), резултатът е един – „изкривява се” и работата на учените, а по-точно казано – изкривява се процесът на създаване на знание.

По-общо казано, изкривяванията в разпространението на знанието (публикационния процес) се превръщат в изкривявания на производството на знание – който иска да бъде публикуван трябва да създава резултати, отговарящи на определени извъннаучни изисквания. Поради това научните списания (и силните изисквания да се публикува в тях) могат да играят ключова роля в изкривяването на създаваното знание. И (особено в социалните науки), списанията наистина играят такава роля, още повече, че има силни социални интереси от преднамерено изкривяване на знанието относно обществата. Знаменателен факт илюстрира добре този проблем: преди много години една легенда в икономическия анализ – Васили Леонтиев (Нобелов лауреат), забеляза, че пазарната теория е загубила своята връзка с икономическите реалности и че това крие огромни рискове, както за самата икономическа наука, така и за икономическите политики, и за самите икономики. В знак на протест срещу това изкривяване в създаването на знание Леонтиев престана да публикува в „престижните” икономически списания – защото именно те особено допринасяха за възникване на разрива между теория и реалности, чрез интензивно разпространяване на постиженията на пазарните теоретици. Докъде е стигнал този разрив между икономическите реалности и доминиращите направления на икономическия анализ, и какви са последствията от него, проличава много ясно от 2008 г. досега.

Особено важна роля за систематичният контрол, направляване и изкривяване на производството на знание играят клъстърите (картелите) за самоцитиране. Тези клъстъри не са просто механизми за използване слабостите на една недомислена и слаба система за оценка на постиженията на учените. Те са много по-опасен феномен, който има потенциал да оказва негативно и силно влияние върху процеса на създаване на знание и върху резултатите от този процес – самото знание. И има данни, че оказват такова влияние като пораждат сериозни изкривявания в структурата на публикуваното знание, а чрез него – и върху направленията на научните търсения. В споменатия случай със „Супер автора” на Харзинг например, „картелът за цитиране” е постигнал обявяване на неговите статии за важно направление на изследванията (a research front), а ефектът от това е появата на имплицитно изискване – ако искаш да си успешен учен, следвай „фронта”, този или някой друг, който може да е формиран по същия начин.

Възможностите за такива влияния нарастват неимоверно, когато картелите се свържат тясно (или овладеят чрез свои представители) редакции и издатели на списания с „висока престижност на публикационния пазар”. С течение на времето, те неизбежно започват да контролират не само публикуването, но и цялото производство на знание в дадена област, като го насочват в коловоза на своите групови предпочитания.

За усилване влиянието на взаимноцитиращите се картели върху създаването на знание може да се съди и по изследванията, които показват, че при въвеждане на библиометричните оценки се усилва споменатият „ефект на Матей” – който следва доминиращите „фронтове”, получава и адекватното възнаграждение.

Ето защо в крайна сметка задължителната регулярна атестация, базирана на „библиометрични показатели” и имаща сериозни последствия за изследователите, не само позволява, но и усилва капацитета на организирани групи (клъстъри, картели, клики и т.н.), да влияят върху: направленията на научните изследвания; доминиращите парадигми; научния инструментариум използван за създаване на знание; а следователно – да влияят върху самото съдържание и структурата на създаваното знание. Това са контурите на широка система за контрол върху знанието, а следователно – за неговото фалшифициране.

А това вече е тотален провал в създаването на знанието – контролът поражда промяната, която световно признати авторитети в областта на изследванията на рисковете (У. Бек и много други) са идентифицирали отдавна (макар че предлагат други обяснения) – институционализираните и специализирани системи за производство на знание, започват да произвеждат несигурност и незнание, вместо знание. За съвременните общества това е огромна беда, вещаеща други беди.

 БИБЛИОМЕТРИЧНАТА АКТА

Не е трудно за се забележат три основни нива в системата за контрол върху производството на знание. На първото ниво (отделни научни институции) централна роля играят задължителните системи за индивидуална оценка на учените – атестациите, базирани главно върху библиометрични показатели, свързани с публикационната им активност. Второто ниво обхваща оценките на самите научни организации. На това ниво правителствата (респективно – министерствата) създават нормативна рамка за национална система за оценка на работата на научните институции – университети и изследователски центрове. Националната система, както и индивидуалната имат едни и същи стълбове – библиометричните показатели. Третото ниво е наднационално и обхваща всички страни, присъединили се към системата. На това ниво оперират международните научни списания с различен рейтинг (особено тези с висок и много висок импакт фактор). Важен компонент на това ниво е частна рейтингова агенция, която придобива огромни възможности да контролира създаването на знание тъй като в крайна сметка решава кое знание (кои резултати) ще получи печат за научна валидност и кое няма да бъде валидизирано. Така частна корпорация може да определя основните направления, по които ще се създава знание; структурата на това знание; резултати, които са приемливи или не – при това – по известни само на тях критерии.

Тъй като практически ще издават сертификати за научна валидност на научните резултати и ще контролират и насочват създаването на знание, частни рейтингови корпорации си присвояват (монополизират, „приватизират”) функция с фундаментална социетална значимост – функцията да се определя развитието (посоките на напредък) на знанието и структурата на общото знание – какъв дял да заемат различните науки и създаваното от тях знание в тази структура; какъв дял да заемат различните направления в отделните науки, субдисциплините, а също така – какво ще бъде влиянието на отделни парадигми, теории, емпирични данни и т.н.

Трите посочени нива са свързани в цялостна система чрез едни и същи показатели. Тъй като високи оценки на първите две нива (организационно и национално), получават само онези учени и научни организации, които са одобрени от наднационално ниво (т.е. – публикуват в селектираните престижни списания) може да се каже, че това е и свръхцентрализирана система за контрол и направляване на производството на знание.

Тази система по същество е един аналог на прословутата АКТА – крупна система за контрол и ограничаване на свободата, но в нашият случай – за контрол, насочване и ограничаване на създаването на знание и особено – за ограничаване на социалното знание. Естествено, такава система поражда опасения.

Опасения поражда не само описаната система, но и начинът, по който тя се въвежда – на части, по отделните нива, тихомълком, не се описва като цялостна система, няма официален експлицитен документ (какъвто беше АКТА) в който открито да се заяви – създаваме нова система за оценка и направляване на развитието на науките и знанието, очакваме да получим следните ефекти от нейното въвеждане. Вместо това се работи на тъмно и участниците виждат само отделните части от цялото, но не ги свързват в едно; в министерството създават документ за национална оценка на научните звена (естествено – базирана на импакт фактори и индекси на цитирания); в университети и институти се въвежда система за индивидуална атестация (пак – импакт фактори и индекс на цитирания), а на наднационално ниво е създаден механизмът, който формира показателите т.е. ще издава удостоверенията за правилна наука и коректно знание.

СОЦИАЛНИТЕ НАУКИ – ОСОБЕНО НЕПОДХОДЯЩО ПОЛЕ ЗА БИБЛИОМЕТРИЧНИ ОЦЕНКИ.

Несъмнено описаната по-горе система, представлява сериозна заплаха за всички науки, за създаваното от тях знание и за обществата, които използват това знание. Но тази заплаха е особено силна за социалните науки и създаваното в тях знание, поради високата им уязвимост към такава система. И никак не е случайно, че социалните науки се считат за най-неподходящо поле за използване на библиометричните оценки – това се подчертава както от научни организации, така и от отделни изследователи. Като основни причини за тяхната висока уязвимост може да се посочат следните.

А) за разлика от другите науки, знанието, създавано в социалните науки може да влияе пряко и силно върху социалните промени и устойчивостта на социалния ред. Затова тези науки са изложени на влиянието на особено силни интереси от контрол върху създаваното знание, а контролът неизбежно и автоматично изкривява създаваното знание. Нещо повече, още през 1949 г. е забелязано, че: „незнанието може да бьде полезно и потенциално позитивно за поддьржането на социалния ред” (Wilbert, Tumin 1949)[3] Ето защо през 20-ти век, ясно изпъква продължително и преднамерено създаване на механизми за контрол върху създаването на знание в социалните науки. Така е възникнал специфичен модел на развитие на социалните науки, който може да бъде наречен Превантивен модел, тъй като неговата същност е да адаптира създаването на знание към изисквания за стабилност на социалния ред, чрез контрол и ограничаване на създаването (и разпространението, и трансфера) на знанието относно определени аспекти на социалните реалности. Моделът обхваща всички социални науки, но е особено забележим в социологията, като най-обща социална наука. Важен компонент на модела за контрол и ограничаване на социалното знание са научните политики, които превърнаха социалните науки в Пепеляшка на семейството на науките. Но в социологията Превантивният модел обхваща и няколко други компонента: вътрешната конструкция на науката, дейността на специфични групи учени, външни въздействия върху процеса на създаване на знание и резултатът от предходните компоненти – възникването на специфичен „Стандартен модел” на социални изследвания.

Следите от интервенции, чрез които е изграден Моделът са особено очевидни във вътрешната конструкция на социологията (представляваща комплекс от парадигми, теории (налични или липсващи), подходи, принципи, субдисциплинарната структура, правилата за научна работа, включително и начини за валидизиране (признаване на получените резултати за научни), механизми за оценка на работата, а следователно – и за формиране на научните кариери, на изследователите и т.н.). Тези елементи изграждащи самата наука постепенно са били конструирани така че науката да създава знание, като да поддържа защитната обвивка от незнание около ключови аспекти на социалните реалности. Така чрез самите инструменти за създаване на знание активно се ограничава знанието (поддържа се незнание) относно централни аспекти на обществата.

Превантивния модел е свързан и с определено състояние на цялата система на социалните науки – главно, дисциплинарното им раздробяване. Този проблем беше идентифициран от Комисията Гулбенкиян, оглавявана от И. Уолърстийн. Препоръката на Комисията: „отворете социалните науки”, се натъкна на остра критика от редица учени и практически остана без значими последствия.

Б) Поради горното, в социалните науки са особено силно развити и са необикновено активни групи от учени, чиято основна роля е да поддържат създаденият Превантивен модел. Наличието им е забелязано отдавна (А. Гулднър ги нарича „стари хора”; М. Бурдийо – „консервативни идеолози” и т.н.) Днес, тези групи формират силни „клъстъри (картели) за цитиране” и са особено ясно забележими в лицето на т.нар. „тинк-танкове”. Не по-малко опасна форма на съществуването им са и неформални мрежи в научните организации, свързани с групи и с мрежа от списания на международно ниво. Библиометричните оценки са особено благоприятни за тези групи, тъй като те имат възможност не само да действат като картели за цитиране, но и да използват подкрепата на специални научни списания. Точно затова картелите-мрежи в социалните науки са и най-активните поддръжници на „библиометрията”. Академичните учени, които не принадлежат към мрежите-картели много бързо ще се окажат с по-ниски оценки от членовете на тези структури;

В) В сравнение с другите науки, социалните имат по-слаби възможности (подходи, критерии, процедури) за експериментална проверка на научната валидност на създаденото знание и затова са по-малко „обезопасени” срещу значими изкривявания на създаваното знание, а това дава необичайна свобода на всички „направляващи въздействия” – политики, публикуващи институции, мрежи-картели за цитирания.

Г) Горните особености са породили и специфичен „Стандартен модел” на социални изследвания, забелязан от Рейнолдс, Търнър и много други. Моделът разширява и „стандартизира” ефект, който икономистът (и Нобелов лауреат) Хърбърт Саймън (17; ХХІ) отдавна е забелязал и проблематизирал – производството на знание, относно второстепенни, незначителни проблеми, т.е. ирелевантно, неизползваемо, ненужно, безполезно, противоречиво и несигурно знание (Бел. 1). Наскоро (19 април, 2012,) вестник Гардиан отново идентифицира същият проблем. Преглеждайки сайта на Британската социологическа асоциация, авторът на статията е установил, че няма нито едно съобщение свързано с кризата в ЕС и Великобритания. Вместо това Асоциацията е публикувала „фундаменталните резултати” от свое проучване, че „по-възрастните културисти могат да променят начина, по който младите възприемат хората над 60 години”. Авторът на въпросната статия е проверил и сайтовете на три списания с доста висок импакт фактор: American Sociological Review, Sociology (водещото социологическо списание във Великобритания) и British Journal of Sociology, като е пуснал търсене по ключовите думи „финанси”, „икономика” и „пазари” за цялото последно десетилетие. За десет години в първото списание са публикувани 9 статии (друг въпрос е какво именно са съдържали), във второто са били публикувани 3 статии съдържащи посочените ключови думи, а в третото – една. Накратко, трите списания така и не са успели да публикуват нещо съществено по проблема, който има първостепенно значение за цяла Европа. Централният проблем е посочен в самото заглавие на статията: „Кризата е провал на академичните елити”.

Стивън Пинкър също подчертава наличието на Стандартен модел на социални изследвания и посочва основният ефект от него: „Водещи социални изследователи могат да твърдят всякакви абсурди, стига те да съответстват на Стандартния модел на социалните науки. …трудно е да се вярва, че самите автори вярват в това, което твърдят. Твърденията се правят без оглед на това дали са верни. Те са част от катехизиса на нашия век. …Съвременните социални коментари си остават основани на архаични концепции…” (16; 57). Именно тук са корените и на други проблеми, забелязани от рисковият анализ – споменатото генериране на незнание и „политизирането” на знанието, констатираното изоставане на социалните науки в сравнение с другите; кризата на социологията; възникването на разрив между социалните реалности и техните научни репрезентации.

Ето защо библиометричните оценки не са в състояние да ограничат създаването на нискокачествено, социално ирелевантно, лишено от капацитет за позитивна социална функционалност (даже лишено от смисъл) знание. Нещо повече, такова знание може да бъде преценено като знание с приемлива степен на научна валидност и социална значимост именно поради хипертрофираното използване на „библиометрията”. Както посочва споменатата статия в Гардиън – учените бродират статийки за престижни списания, докато дълбока криза разтърсва обществата, които учените са призвани да изследват.

Изложеното позволява да се заключи, че библиометричните оценки разширяват и институционализират Превантивния модел за контрол върху създаваното знание и поради това имат потенциал да влошат още повече състоянието на социалните науки, а това от своя страна поражда непознати заплахи за обществата.

ЗАПЛАХИ И ЗА ОБЩЕСТВАТА

Твърдението, че кризата е провал на академичните елити бе потвърдено и от самите академични елити чрез един специален случай, който бързо стана известен в целия свят. Посещавайки Лондонското училище по икономика Английската кралица попита учените защо не са успяли да предвидят кризата. Професорите от Училището не успяха да отговорят, но по късно един от тях е дал очевидният отговор: „Хората правят това за което им плащат”. Така на преден план изпъква проблемът с научните политики и изследователски програми, които финансират изследвания, ирелевантни към най-важните рискове за обществата.

В един по-общ план, състоянието на социалните науки е генерирало „разтваряне на ножицата” между социалните изследвания и знание от една страна и социалните реалности т.е. най-острите проблеми на обществата, от друга страна. Тази социетална ирелевантност на социалния анализ е изключително опасен феномен – тя просто означава, че е загубена връзка със социалнте реалности, т.е. обществата нямат достатъчно познание за самите себе си. А загубата на такава връзка, от своя страна, означава, че намалява рационалността на обществата, разбирана като капацитет на обществата да идентифицират навреме рискове и да създават адекватни системи за тяхното неутрализиране. Естественият резултат от упадъка на капацитета за справяне с рискове е взрив на рисковете и на щетите, които те причиняват на индивидите и обществата (Бел. 2). И точно това регистрират отдавна изследванията на рисковете – „бум” на специфични рискове, които са различни от традиционните и затова ги наричат „нови рискове”. Характерно за „новите рискове” е, че те застрашават всички слоеве на обществата (а не само най-уязвимите) и приличат повече на опасности отколкото на рискове, защото не подлежат на предвиждане (липсва адекватно знание) и не може да се изграждат адекватни системи за неутрализирането им (превенция или отстраняване на щетите) – пак поради липса на знание. Така самият характер на „новите рискове” показва, че основна причина за тяхната поява и експанзия е липсата на адекватно социално знание. Впрочем, състоянието на социалните науки възпрепятства и самият напредък на знанието (изследванията) относно рисковете.

Въвеждането на библиометричните оценки в социалните науки и ефектите от тях още повече ще утежняват и без друго доста тежката ситуация в социалните науки и заплахите, които тя поражда за самите общества.

Ето защо дълг на съюзите на учените, особено от социалните науки е да предупредят обществата за тези опасности и да направят необходимото за тяхното редуциране.

Въз основа на изложеното си позволявам да направя следните предложения:

– Съюзът на учените да издаде документ, подобен на документите издадени от ред европейски организации на учените, за да предупреди относно рисковете на библиометричните оценки и ограниченията при тяхното използване;

– Съюзът на учените да изпрати същият документ на МОМН и да поиска отказ от Правилата за оценка на научните организации въз основа на същите показатели.

– Съответните секции и асоциации на учените от социалните науки да вземат отношение по констатираната неадекватност на „библиометрията” за оценка на учените от тези науки.

БЕЛЕЖКИ

Бел. 1. Х. Саймън дава пример с установяването на корелация между броя на неомъжените възрастни жени в селските райони и добива на детелинено семе. Било установено, че възрастни неомъжени жени в селските райони често отглеждат котки, котките ловят полски мишки, а полските мишки се хранят със земни пчели, които пък опрашват детелината. Така по-голям брой възрастни неомъжени жени е свързан с по-голям брой котки, по-малко мишки и по-голям добив на детелинено семе. Изводът бил, че трябва предварително да се преценява евентуален спад в добива на детелинено семе, когато се вземат решения за изплащане на помощи при сключване на брак или за семейни добавки в селските райони. Саймън посочва, че такова знание трябва да се отхвърля и ограничава защото създава излишни „шумове”, затрудняващи и даже подвеждащи вземането на адекватни решения. (Simon, H. A., xxiv)

Бел. 2. Един характерен пример: почти непосредствено преди възникването на кризата от 2008-а година, „Ситигруп” поръча крупно изследване, целящо да провери дали протичащата концентрация на доходите не застрашава по някакъв начин стабилността на финансовата система. Изследователите забелязват, че в редица страни около 20% от населението получават значителна част от доходите и имат решаващо влияние върху динамиката на спестяванията, инвестициите, структурата на потребителските разходи, следователно – на пазара и производството, т.е. – цялата икономическа динамика. Но изводът от тези наблюдения е, че няма опасност за банковата дейност, като изследователите изрично подчертават, че не се ръководят от някакви морални преценки.

Финансовата криза настъпи съвсем скоро след приключването на изследването. При срива на имотния пазар рисковите ценни книжа понесоха милиарди загуби – 27.7 млрд. за „Ситигруп” и се наложи да поиска 45 млрд. помощ от Федерания резерв. Акциите на корпоративната структура се сринаха със 77% за една година. Акционерите понесоха загуби около 700 милиона. През октомври 2007 една акция на „Ситигруп” е струвала 47 дол. , но през 2009г. цената вече е 2 долара. Поради загубите, акционерите заведоха иск и осъдиха Ситигруп да им плати 590 млн. долара.

Литература

1. Adler,R., J. Ewing, and P. Taylor, Citation statistics. Statistical Sciences 24 (2009), 1-14.

2. Amin M., M.Mabe, Impact factors: use and abuse. Perspectives in Publishing 1 (2000), 1-6.

3. Arnold, D., Kristine Fowler. Nefarious Numbers. arXiv.org, Cornell University Library

4.Australian Research Council, Ranked Journal List Development, http://www.arc.gov.au/era/journal_list_dev.htm.

5. Begley, S., Science journals artfully try to boost their rankings. Wall Street Journal, 5 June 2006, B1.

6. Bucchi, M. 2004. Science in Society. An Introduction to Social Studies of  Science. Routledge

7. Ewing, J. Measuring journals. Notices of the AMS

8. Golubic, R. M. Rudes, N. Kovacic, M. Marusic, and A. Marusic, Calculating impact factor: how bibliographical classification of journal items affects the impact factor of large and small journals. Sci. Eng. Ethics 14 (2008), 41-49.

9. Grant  J. Corrupted Science. Fraud, ideology and politics in science. AAPPL, Church Farm House, Wisley, Surrey, 2007

10. Gross M. The Unknown in Process. Dynamic Connections of Ignorance, Non-Knowledge and Related Concepts,  Canadian Journal of Sociology/Cahiers Canadiens de sociologie, Vol. 25, N2, Spring 2000

11. Gross, M. 2010. Ignorance Surprise. Science, Society and Ecological Design. MIT.

12. Harzing, Anne-Wil; Web: http://www.harzing.com/index.htm

13. Institut de France, Académie des Sciences, Du Bon Usage de la Bibliometrie pour l’Évaluation Individuelle des Chercheurs, 17 January 2011,(http://www.academie-sciences.fr/activite/rapport/avis170111gb.pdf – english version)

13. Kasperson, R. 1992. The Social Amplification of Risk: Progress in Developing an Integrative Framework, In: S. Krimsky and D. Golding (eds) Social Theories of Risk, Praeger.

14. Macdonald S., J. Kam, Aardvark et al.: Quality journals and gamesmanship in management studies. Journal of Information Science 33 (2007), 702-717.

15. Monastersky, R., The number that’s devouring science. Chronicle of Higher Education 52 (2005). ScienceWatch.com, April 2008, http://sciencewatch.com/inter/aut/2008/08-apr/08aprHe/

16. Pinker, S. 1997. How the Mind Works, Penguin Books.

17. Simon, Herbert A.1957, Administrative Behavior. A Study of Decision Making Process in Administrative Organization. The Macmillan Company, New York, p. xxiv

17. Seglen, P.O. Why the impact factor of journals should not be used for evaluating research. BMJ 314 (1997), 498-502.

18. Strathern, M., „‘Improving Ratings’: Audit in the British University System“, European Review 5 (1997), 305-321.

19. Wilbert E. and  M. Tumin, 1949, „Some Social Functions of Ignorance”, American Sociological Review, 14 (6); 787-795. Цит. по Matthias G. 2010, Ignorance Surprise. Science, Society and Ecological Design. MIT.

20. European Science Foundation, European Peer Review Guide, Integrating Policies and Practices for Coherent Procedures, March 2011 (http://www.esf.org/activities/mo-fora/peer-review.html)

21. European Science Foundation, Survey Analysis Report on Peer Review Practices, March 2011(http://www.esf.org/activities/mo-fora/peer-review.html)

22. Peer review in scientific publications, Science and Technology Committee, House of Commons, UK, 18 July 2011 (http://www.publications.parliament.uk/pa/cm201012/cmselect/cmsctech/856/85602.htm)

23. Peer review, A guide for researchers, Research Information Network, UK, March 2010 (http://www.rin.ac.uk/our-work/communicating-and-disseminating-research/peer-review-guideresearchers)

24. Swedish Research Council, Quality Assessment in Peer Review, 5 November 2009 (www.cm.se/webbshop_vr/pdfer/2011_01L.pdf[1])

 ПРИЛОЖЕНИЕ

EUROPEAN PHYSICAL SOCIETY RECOMMENDATIONS

On the use of bibliometric indices during assessment

V – 11 June 2012

Recent years have seen quantitative bibliometric indicators being  increasingly used as a  central element in the assessment of the performance of scientists,  either individually or as groups, and as an important factor in evaluating and scoring research proposals. These indicators are varied, and include e.g. citation counts of individual papers published by researchers; the impact factors of the journals in which they publish; and measures that quantify personal research contributions over an extended period such as the Hirsch Hindex, and variants with corrections such as the G-index.

Although the use of such quantitative measures may be considered at first glance to introduce objectivity into assessment, the exclusive use of such indicators to measure science “quality” can cause severe bias in the assessment process when applied simplistically and without appropriate benchmarking to the research environment being considered. Funding agencies are aware of this, nevertheless experience shows that the reviewing of both individuals and projects on the national and European level is still relying excessively on the use of these numerical parameters in evaluation.

This is a problem of much concern in the scientific community, and there has been extensive debate and discussion worldwide on this topic (see for instance [1]).

 Since the very first applications of bibliometric indicators in this way, scientists and science organisations have taken strong positions against such purely numerical assessment.

Various organisations in Europe have published studies on their potential adverse consequences on the quality of funded scientific research. A prime example is the publication of the /Académie des Sciences of the Institut de France /that has presented clear  recommendations on the correct use of bibliometric indices [2]. Other publications have addressed the role of peer review in the assessment of scientists and research projects e.g.

the European Science Foundation /Peer Review Guide /published in 2011 [3] with  recommendations for good practices in peer review following an extensive European survey on peer review practices [4]. Other recent examples are a study of  peer review in  publications by the Scientific and Technology Committee of the House of Commons in the UK [5], the peer review guide of the Research Information Network in the UK [6] and the recommendations formulated at a workshop dedicated to quality  assessment in peer review of the Swedish Research Council [7].

A common conclusion of these studies is the recognition of the important role of PEER REVIEW in the quality assessment of research, and the recommendation to apply bibliometric performance indicators WITH GREAT CAUTION, and only by peers from the particular discipline being reviewed.

The European Physical Society recognizes and takes note of these recommendations for unbiased assessment procedures, and emphasizes in the following those aspects that are particularly important (in some cases unique) in the context of the assessment of the performance of the work of physicists, and of the quality and originality of physics research projects.

1. Evaluation should exclusively be carried out by peers, who must be independent and must have no conflict of interest with the evaluation process. They must strictly respect a published code of conduct. Whilst recognizing the role of  confidentiality in some forms of peer review, the names of evaluators should normally be made public, either before or after the assessment procedure as appropriate to the evaluation being carried out.

2. An unbiased assessment of the scientific quality of individual researchers or their projects using bibliometric indices must take into account many factors such as: the scientific content; the size of the research community; the economic and administrative context; and publishing traditions in the field. Publishing habits and traditions significantly vary between different fields of physics research, and are reflected for example in areas such as the name order in the list of authors and the particular choice of the journals in which to publish. A special example is publishing in the field of physics with large facilities where traditions are very different from many other fields. For example, accelerator physicists publish their work essentially in conference proceedings, while only a small percentage of their work appears in peer-reviewed journals. Another example is the publication policy of  the large collaborations of physicists in the field of experimental particle and astroparticle physics. These collaborations apply strict procedures for the assessment and endorsement of results by every member of the collaboration prior to the internal publication of results. The external  publication of results is also endorsed by the full collaboration. As a consequence of this policy, their articles in refereed journals often have long author lists published uniquely in alphabetical order.

3. The annually-published impact factors of refereed journals are averaged over many papers, and publishing in a high impact journal does not guarantee that every individual article is qually highly cited. Such quantitative measures based on the number of publications and/or citation statistics of researchers are one aspect of assessment, but they cannot and must not replace a broader review of researchers’ activities carried out by peers.

The European Physical Society, in its role to promote physics and  physicists, strongly recommends that best practices are used in all evaluation procedures applied to individual researchers in physics, as well as in the evaluation of their research proposals and projects.

In particular, the European Physical Society considers it essential that the use of bibliometric indices is always complemented by a broader assessment of scientific content taking into account the research environment, to be carried out by peers in the framework of a clear code of conduct.

Links: [1] http://www.cm.se/webbshop_vr/pdfer/2011_01L.pdf

[1] По текста от Евангелие от Матей, според който „ще се даде” на тези които имат, а „ще се отнеме” от  тези, които нямат.

[2] Разкритията на такива измами започнаха да засягат и индивиди с научни степени от най-високите върхове на политическата власт – особено нашумяха скандали в Германия.

[3] Wilbert E. and  M. Tumin, 1949, „Some Social Functions of Ignorance”, American Sociological Review, 14 (6); 787-795. Цит. по Matthias G. 2010, Ignorance Surprise. Science, Society and Ecological Design. MIT.

← По-стари публикации

Категории

  • Актуални информации (181)
  • Анотации (46)
  • Будилчета (134)
  • Велики Бехтеревци (4)
  • Гласове от фейсбук (20)
  • Инвалидността през вековете (история на инвалидността) (2)
  • Мъдростта на Библията (2)
  • Невросоциология (5)
  • Невросоциология, невроетика и други невронауки (1)
  • Опити (388)
  • Пациентски бисери (10)
  • Политически наброски (7)
  • Преводи (23)
  • Публикации (2)
  • Самопомощ и групи за самопомощ (6)
  • Световна социологическа класика (15)
  • Светът на хората с ревматични заболявания (114)
  • Светът на хората със загуба на слуха (1)
  • Свободна наука (51)
  • Социология на болката (31)
  • Социология на медицината и Социология на инвалидността (92)
  • Философия, социология и антропология на медицината (13)
  • доц. д-р Веселин Босаков (73)
  • Uncategorized (14)

Полезни връзки

  • БСБББ – АС
  • Градът и селото – предизвикателствата на 21 век. Библиотека Омда, 2014
  • Електронна страница в помощ на хората с увреждания
  • Ивков, Б. (2010) Социален контекст на видимата инвалидност. Изд. "Омда"
  • ОПРЗБ
  • Публикации в Портал за литературно общуване на хора с увреждания
  • Публикации на Б. Ивков в бр. 6 и бр. 7 на списание "Балкани'21"
  • Публикации на Б. Ивков в Liternet
  • Светът на хората с ревматични заболявания. Издателство "Омда", София.
  • Списание на институт за модерността
  • Oбществени нагласи към равнопоставеността и дискриминацията. Роля на медиите за тяхното формиране. Изд. "Омда"

Посещения

  • 569 143 посетители

Архив

  • януари 2023 (9)
  • декември 2022 (6)
  • ноември 2022 (9)
  • октомври 2022 (14)
  • септември 2022 (7)
  • август 2022 (12)
  • юли 2022 (8)
  • юни 2022 (9)
  • май 2022 (9)
  • април 2022 (8)
  • март 2022 (8)
  • февруари 2022 (5)
  • януари 2022 (9)
  • декември 2021 (8)
  • ноември 2021 (5)
  • октомври 2021 (7)
  • септември 2021 (5)
  • август 2021 (4)
  • юли 2021 (7)
  • юни 2021 (10)
  • май 2021 (10)
  • април 2021 (10)
  • март 2021 (13)
  • февруари 2021 (11)
  • януари 2021 (9)
  • декември 2020 (11)
  • ноември 2020 (15)
  • октомври 2020 (15)
  • септември 2020 (7)
  • август 2020 (7)
  • юли 2020 (6)
  • юни 2020 (14)
  • май 2020 (8)
  • април 2020 (7)
  • март 2020 (10)
  • февруари 2020 (4)
  • януари 2020 (6)
  • декември 2019 (5)
  • ноември 2019 (3)
  • октомври 2019 (6)
  • септември 2019 (5)
  • август 2019 (4)
  • юли 2019 (12)
  • юни 2019 (9)
  • май 2019 (10)
  • април 2019 (11)
  • март 2019 (8)
  • февруари 2019 (6)
  • януари 2019 (13)
  • декември 2018 (9)
  • ноември 2018 (7)
  • октомври 2018 (13)
  • септември 2018 (9)
  • август 2018 (17)
  • юли 2018 (12)
  • юни 2018 (16)
  • май 2018 (16)
  • април 2018 (15)
  • март 2018 (14)
  • февруари 2018 (15)
  • януари 2018 (15)
  • декември 2017 (8)
  • ноември 2017 (9)
  • октомври 2017 (8)
  • септември 2017 (9)
  • август 2017 (11)
  • юли 2017 (11)
  • юни 2017 (8)
  • май 2017 (11)
  • април 2017 (9)
  • март 2017 (14)
  • февруари 2017 (9)
  • януари 2017 (14)
  • декември 2016 (6)
  • ноември 2016 (11)
  • октомври 2016 (6)
  • септември 2016 (11)
  • август 2016 (9)
  • юли 2016 (7)
  • юни 2016 (6)
  • май 2016 (6)
  • април 2016 (5)
  • март 2016 (4)
  • февруари 2016 (6)
  • януари 2016 (8)
  • декември 2015 (6)
  • ноември 2015 (4)
  • октомври 2015 (5)
  • септември 2015 (6)
  • август 2015 (5)
  • юли 2015 (9)
  • юни 2015 (5)
  • май 2015 (4)
  • април 2015 (5)
  • март 2015 (10)
  • февруари 2015 (7)
  • януари 2015 (7)
  • декември 2014 (8)
  • ноември 2014 (9)
  • октомври 2014 (8)
  • септември 2014 (8)
  • август 2014 (13)
  • юли 2014 (18)
  • юни 2014 (12)
  • май 2014 (10)
  • април 2014 (18)
  • март 2014 (22)
  • февруари 2014 (18)
  • януари 2014 (14)
  • декември 2013 (11)
  • ноември 2013 (20)
  • октомври 2013 (18)
  • септември 2013 (14)
  • август 2013 (9)
  • юли 2013 (9)
  • юни 2013 (9)
  • май 2013 (10)
  • април 2013 (7)
  • март 2013 (11)
  • февруари 2013 (8)
  • януари 2013 (8)
  • декември 2012 (11)
  • ноември 2012 (11)
  • октомври 2012 (16)
  • септември 2012 (13)
  • август 2012 (32)

Мета

  • Регистриране
  • Влизане
  • RSS фийд за записи
  • RSS фийд за коментари
  • WordPress.com

Блог в WordPress.com.

Privacy & Cookies: This site uses cookies. By continuing to use this website, you agree to their use.
To find out more, including how to control cookies, see here: Cookie Policy
  • Последване Последвано
    • bozhidar ivkov
    • Join 40 other followers
    • Already have a WordPress.com account? Log in now.
    • bozhidar ivkov
    • Настройки на изглед
    • Последване Последвано
    • Регистрация
    • Влизане
    • Report this content
    • View site in Reader
    • Manage subscriptions
    • Прибиране на прозореца
 

Зареждане на коментари...