КОРУПЦИЯТА В ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО ИМА ОБЕКТИВНА ОСНОВА

Етикети

здравеопазване, корупция

Материалът сам по себе си е достатъчно аналитичен и информативен. Затова не се нуждае от никакво представяне или въведение. Тук искам само да благодаря на известния и уважаван български лекар и защитник на правата на пациентите – д-р С. Кацаров, за неговото безусловно съгласие да публикувам текста му.

КОРУПЦИЯТА В ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО ИМА ОБЕКТИВНА ОСНОВА

  д-р Стойчо Кацаров

Според изследване на Евробарометър, здравеопазването е най-корумпираният сектор у нас.
От Центъра за изследване на демокрацията, изнесоха данни, че 40 от всеки 100 подкупа в страната са в сферата на здравеопазването. Общо 150 000 са корупционните сделки, месечно. Годишната цифра е  1 800 000, което означава, че в здравеопазването ежегодно се осъществяват 720 000 корупционни сделки. България е на незавидното четвърто място сред страните от ЕС по ниво на корупция, но с най-голям ръст през последните две години, като според анализаторите се дължи именно на здравеопазването.

Възможно ли е това и ако да, на какво се дължи този феномен? Преди всичко 720 000 корупционни сделки в здравеопазването за година е цифра, която изглежда твърде висока. Трябва да се има предвид, че данните са резултат от проучване на общественото мнение и е възможно част от отговорите на анкетираните да не са съвсем верни, определяйки като корупция всяко едно плащане за медицинска помощ, дори когато е определено със закон като дължимо. Уроненият през последните години престиж на медицинската професия, включително и в резултат на целенасочени усилия от Правителството, също може да даде отражение при отговорите на една анкета.
Предвид организацията на здравната ни система, вероятно основното поле за корупция са болниците и медицинската експертиза на работоспособността, общият брой на които е близо 2 000 000 случая годишно. Това означава, че всеки втори-трети пациент, който е постъпил в болница или е получил болничен лист/ТЕЛК решение е бил участник в корупционна сделка. Означава, също че всеки един лекар, работещ в болница или свързан с медицинската експертиза годишно е участвал в поне 50-60 корупционни сделки.
Така или иначе дори и да имаме съмнение в достоверността на цифрите самите мащаби на констатираната корупция и нейният огромен ръст за последните две години сами по себе си означават, че здравната ни система има голям проблем.
Защо това е така и какви са причините? За да се даде отговор на този въпрос трябва да се анализират спецификите на здравната система, защото общите фактори, които обуславят корупционната среда(наличие на „мръсни пари“, слабо правораздаване, липса на свободни медии, концентрация на власт и др.) са валидни за всички системи.
Кои са тези специфични събития през последните години, които обуславят ръста на корупционни сделки в здравеопазването? От гледна точна на здравната администрацията. единственото за отбелязване е създаването на Изпълнителна агенция Медицински одит, която по дефиниция трябва да се бори с корупцията. Изводът разбира се не е, че ИАМО е допринесъл за  това, а че ефективността му да противодейства е нулева, както и на всички останали органи – МЗ, НЗОК, РЗИ, БОРКОР, МВР, ДАНС, ГДБОП и пр. Само по себе си създаването на органи за борба с корупцията не решава проблема.
Борбата би била резултатна тогава, когато освен да се създават контролни органи(които сами по себе си могат да се превърнат в място за корупция) се обърне внимание на средата и факторите, които благоприятстват корупционните практики. Такива  в здравната ни система има и голяма част от тях бяха създадени именно през последните години.
Цялостната политика на Правителството е насочена към засилване на държавната намеса и регулация в сектора. Идеята за Медицинските стандарти се изроди в инструмент за закриване на малки болници, чрез поставяне на абсурдни изисквания, които в един момент се оказаха непосилни и за така наречените големи болници. Въведоха се допълнителни регулации и чрез наредбата за осъществяване на болнична помощ. Системата за специализация на медиците, чрез своите правила поражда само отвращение у всеки рационално мислещ човек. Самата НЗОК загуби обществения си характер и по структура и управление стана типична държавна администрация. На практика бе прекратен процеса на договаряне между НЗОК и съсловните организации, като държавата си присвои правото сама да определя цените и обема на медицинската помощ. Закриха се Арбитражните комисии и се приеха правила, според които НЗОК получи безконтролна власт да санкционира всеки който желае.
Безспорно най-тежкият удар, обаче си остава въвеждането на регулативните стандарти в извънболничната помощ и особено на лимитите в болничната. Своеобразен връх в тази административна вакханалия е последното предложение на НЗОК да лимитира не само бюджетите, но и болните по всяка една диагноза.
Така финансовият резултат на лечебните заведения, а от там и доходите на медицинския персонал вече не зависи от това дали потребителите са доволни от работата им, а от благоволението на политически определени лица. В съвкупност всичко това превръща лечебните заведения в администрация, а медиците в чиновници. Доходите им са фиксирани, най-често на нивата на определените от Правителството осигурителни прагове или малко по-високи от тях, но най-важното не зависещи от количеството и качеството на положения труд, от търсенето и предлагането на тяхната услуга.
По тази причина пазарната корекция (разликата между фиксирания доход и потенциалния на база търсене и предлагане) се извършва, чрез корупционни сделки, досущ както в държавната или общинската администрации. Така Правителствата, следвайки естествения си нагон да управляват и регулират всичко и всички и не на последно място призивите за по-силна държавна намеса, която да реши проблемите на здравеопазването на практика създават условията и предпоставките за разрастване на корупцията в сектора.
Втората голяма предпоставка за корупция в здравеопазването е наличието на огромен брой болници, които са държавна собственост. Това е ситуация, в която бидейки директор разходваш чужди пари за да задоволяваш чужди нужди, сиреч не те интересува нито размера на разходите, нито дали нуждите са задоволени. Споменът за държавните предприятия от близкото миналото с частни интереси на входа и на изхода, в резултат на което се приватизират печалбите и се национализират загубите все още е жив. Хроничният проблем с натрупването на огромни дългове от държавните болници, които периодично Правителството покрива, но никога не решава трайно, неизбежно създават подозрение, че има умисъл, чиято цел е лесни пари за определени политически и/или икономически интереси.
В заключение ще кажа, че за разрастването на корупцията в здравеопазването има обективни условия. Решението на проблема не е в създаването на още една агенция за медицински одит. Решението се съдържа в две ключови думи – дерегулация и раздържавяване.

Бележка: Материалът се публикува с любезното съгласие и съдействие на автора – д-р Стойчо Кацаров.

Източник: Център за защита правата в здравеопазването /http://czpz.org/index.php?option=com_content&view=article&id=1124%3A2012-09-25-19-00-18&/catid=48&Itemid=103&lang=bg

ИЗМЕРЕНИЯ НА НЕСПОСОБНОСТТА/ИНВАЛИДНОСТТА

Етикети

disability, неспособност, преживяване на неспособността, увреждане

Panek, M. P. (2012) Wymiary niepełnosprawności. Wydawnictwo Novae Res, Gdynia. ISBN: 978-83-7722-420-5

Наскоро в Полша издателство „Novae Res” пусна книгата на Марчин Павел Панeк „Измерения на неспособността”. Самият автор е човек с тежки увреждания.

Отзивите за нея са повече от ласкави. Според Йежи Щур – член на европейската филмова академия, книгата е като пътуване. „Пътуване в дълбините на човека, който живее до нас, но за който знаем малко, когото не искаме да разберем, защото това би изисквало от нас нещо повече от усилие; човекът, от когото понякога се страхуваме, защото не можем да приемем неговото различие, човекът с увреждане”.

Впускайки се в „приключението” да прочете книгата, Й. Щур се чувства като откривател – той започва да опознава светът на Другия човек. И това познание има своя исторически, социологически и психологически контекст. „Започвам да го разбирам и обичам, става ми близък”, споделя Щур в представянето на книгата.

„Измерения на неспособността” успява да пречупи някаква огромна бариера, която често се появява между хората с и без увреждания и отнема възможността за взаимно опознаване. „Тази книга е страхотна лекция за толерантността, лекция за отваряне към другия човек, за истинските ценности, понякога скрити зад завесата на инвалидността” (Й. Щур).

Научно-популярната книга на Панка разглежда различни аспекти от живота на инвалидите в Полша. За Янка Грабан, която представя книгата на специализирания полски сайт за хора с увреждания, тя е система от „Задълбочени научни познания, добър писателски семинар и много други, ценни приноси”.

Според Грабан всеки раздел е покана за общи търсения на отговори на фундаментални въпроси, които пораждат екзистенциални дилеми: „Какво представлява инвалидността? Какъв е човекът с неспособности? Как се отнася към него семейството, обществото? Как се справя със собствената си инвалидност човекът с неспособности? Защо някои хора с такова желание се пазят от своята дисфункция, а други напротив – бягат от предизвикваните от нея етикети?“.

Като допълнение М. Панeк представя резултати от своите изследвания, проведени в Центъра по рехабилитация в Сувалка и в Хеленув.

Книгата сякаш обобщава древната китайска поговорка от V век: „Контролирай себе си и позволи на другите да правят това, което искат – това не означава, че си слаб. Контролирай сърцето си и следвай правилата на живота – това не означава, че другите са по-силни”.

Изданието може да се купи на: www.zaczytani.pl.

Фрагмент от „Wymiarów niepełnosprawności”

Въведение

Това не е научна работа, макар че се стараех тя да съдържа единствено надеждно знание. В тази работа приписвам на инвалидността ценности, класифицирам данните, опитвам се да йерархизирам изследователските проблеми, което позволява да се вербализира структурата на инвалидността. Въпреки това се опитвам да подчертая, че зад всеки проблем стои човекът.

Отделните раздели на книгата представят човекът с увреждания в различни ситуации, по време на образованието му, на ежедневните дейности и в публичния живот. Той има много притеснения и се сблъсква с множество бариери, които стъпка по стъпка се опитвам да проследя.

Защото анализът на инвалидността се отнася до всички прояви на човешката активност, затова е толкова трудно да се определи точната област. Следващите страници на тази работа представят само рационалната част на проблемите, които срещаме всеки ден. Дефинирайки инвалидността, индивидите и публичните институции са задължени да оказват помощ на болните и са специфична форма на релации и социални интеракции, от които неотменна част е инвалидността.

Всички възгледи все пак водят до заключението, че инвалидността има значително, дори доминиращо влияние върху целия живот на индивида. В някои случаи това е затвор, нещо, от което не можеш да избягаш нито да изчезнеш. Инвалидността е апатия, ограничение, което не може да се преодолее, въпреки всички усилия. Отнема ни всичко, оставайки единствено малко надежда. Както е писал Хораций: „Трудностите събуждат в нас способности, които при обичайни условия никога не биха се проявили”. Все пак в случай на инвалидност тези трудности понякога са изключително големи, за да можеш да се мобилизираш и да ползваш благата на съвременната цивилизация. Архитектурните бариери, способността да се комуникира със здрав човек, здравословното състояние, всичко това са пречки, правещи невъзможна самостоятелността.

Представеното тук знание произтича, както от научните изследвания, така и от ежедневните преживявания. Не си присвоявам правото да представям чието и да било мнение. Всичко теми описвах субективно, защото смятам, че моят житейски опит ми позволява да правя такива, а не други изводи. Давам си сметка за това, че понякога читателят няма да е съгласен с мен, а друг път ще остави книгата възмутен. И в двата случая ще бъда много доволен. Бих искал всеки да се замисли над това, какво се описва тук и да стигне до собствени изводи.

***

Още древния философ Аристотел е казал, че човекът е социално животно. Сами не сме в състояние да се справим с прости проблеми, не сме в състояние да създадем структура, която е неизменна част от нашата реалност. Такава структура може да бъде семейството, работното място или най-добрите ни приятели в квартала. От социологическа гледна точка всички ние принадлежим към някаква социална група, дори към няколко групи. Това ни определя, дава ни цел и подкрепа в стремежите ни. Принадлежността към групата на полицаите, учителите или младите майки е нещо, към което се стремим през целия си живот, за да може постоянно да обогатяваме представата за самите себе си. Има, обаче, и такива групи, принадлежността към които не е разграничение, не е плод на нашите усилия и стремеж към успех. Тези групи включват всички малцинствени расови, етнически, религиозни групи… Към тях принадлежи без съмнение и групата на хората с увреждания.

Липсата на толерантност в отношенията към инвалидите, е явление, напълно изяснено от социологическа гледна точка. Разделението на „наша” и „чужда” група се вижда още при първия контакт. Деформациите на тялото са свързани със злото, предизвикват отвращение, дори страх. Поради тази причина групата на хората с видими при първи поглед увреждания и дефекти, се възприема като непривлекателен партньор. Както казва един от  интервюираните: „(…) най-накрая трябва да се разбере, че толерантността не е приятелство. Хората не трябва да ме обичат, да ме носят надолу по стълбите и да прекратят това куклено представление на състрадание и разбиране. Разбирам, че външният ми вид не принадлежи към идеалите, той е по-лош от средния. Моят парализа плаши. Дори и след дълго познанство е трудно да се свикне с него, трудно е да се игнорират крампите, моя говорен дефект. Толерантността разглеждам като нещо важно и болезнено. Това ми напомня за опитите да ме поберат в нещо, което не може да се наименова“.

Източници:

http://www.niepelnosprawni.pl/ledge/x/117549?utm_source=biuletyn&utm_medium=email&utm_campaign=20.09.2012

http://niebywalesuwalki.pl/17618/

http://allegro.pl/wymiary-niepelnosprawnosci-od-autora-i2558296755.html

Божидар Ивков

„ДОСТЪПНА СРЕДА” – ДА НАПРАВИМ ПЪЛНОЦЕНЕН ЖИВОТЪТ НА ХОРАТА С ПРОМЕНЕНИ ВЪЗМОЖНОСТИ

Етикети

бариери, достъпност, социално включване

Тази сутрин, благодарение на моя колега и голям приятел на хората с увреждания доц. д-р Стефан Николов, се запознах с изказването на руския премиер Д. Медведев, посветено на хората с променени (от увреждането) и променяни (от социалната среда) възможности в Русия. И тъй като – поне според мен – то е пример как един политик трябва да говори и да се грижи за решаването на проблемите на хората с променени възможности, си позволявам да преведа и да представя на вашето внимание неговото изказване по повод реализацията на държавната програма „Достъпна среда” в Русия.

 

Целта на държавната програма „Достъпна среда” е да направи пълноценен животът на хората с ограничени възможности.

Изказване на Д. Медведев на заседанието на Правителството на Русия от 14 септември 2012 година

Д.А.Медведев: Днес в страната има около 13 милиона инвалиди. За да се променят качествено условията на живота им, трябва да се променят много неща и в здравеопазването, и в системата за социална защита, и в образованието, и в строителството на жилища, и, може би най-главното, да променим нас самите. Необходимо е да се изгради безбариерна среда във всички градове и населени места в нашата страна, за да могат инвалидите безпрепятствено да се придвижват по улицата, да пътуват с обществения транспорт, да посещават театрите и музеите, да спортуват, и, разбира се, да получават качествено образование, да имат възможности за самореализация, за трудова заетост по специалността си, т.е. с други думи животът им да бъде пълноценен.

Това е и целта на държавната програма „Достъпна среда”. Реализацията й започна през миналата година, за първи път тя предполага системни решения на проблемите на инвалидите. Общият обем на финансовите средства по тази програма е значителен – над 46 млрд рубли. И, разбира се, разчитам на това, че тези пари ще бъдат похарчени ефективно, а целевите показатели, които са заложени в програмата ще бъдат постигнати в срок.

Сега за задачите, които предстои да се решават. Първо, всеки регион трябва да изработи карти за достъпността на най-важните за инвалидите публични обекти и услуги в социалната сфера, транспортът, комуникациите и постоянно този списък да се актуализира. При това е нужно на хората да се осигури информация за работата на тези институции и възможността да се записват в тях чрез интернет.

Второ. Стандартите и правилата, в които при строителство се внасят съответните параметри, трябва да съдържат по-строги изисквания за спазване на условията за достъпност. Независимо от предприетите през последните години мерки (не може да се каже, че нищо не сме правили), все пак са малко сградите, средствата за обществен транспорт, които са оборудвани за ползване от инвалиди. Относителният дял на такива обекти в социалната, транспортната и инженерната инфраструктура сега е около 16%. Ще напомня, че към 2015 година той трябва да бъде не по-малко от 45%. И, разбира се, време е вече да преминем към проектиране нови типове домове, удобни за живот на инвалидите, техните семейства и семействата, които отглеждат деца с трайни увреждания.

Трето. Трябва да се подобри качеството на рехабилитационното оборудване, да се обмисли механизъм, който ще позволи да не съ създават опашки за такова оборудване, преди всичко за инвалидни колички, и по-пълно да се отчитат индивидуалните особености на всеки инвалид, да им се даде възможност те сами да избират техническото средство. Едновременно с това е необходимо да се изградят адаптирани за инвалидите сайтове, да се възроди сурдопревода по телевизията и, естествено, да се осигури този превод в културните институти. По пет наши общоруски канала тази дейност се извършва, в т.ч. в рамките на програмите.

Четвърто. Детцата с трайни увреждания, наравно с всичким трябва да получат добро и съвременно образование, да бъдат максимално включени в културния, образователния, а също и в спортния живот. Това ще им помогне да се интегрират в обществото, ще разкрие техния потенциал, и, разбира се, като цяло това трябва да променя отношението на хората към тези с ограничения поради здравни проблеми. Следва да се усъвършенстват корекционните детски учебни заведения и в същото време заедно с това да се създава безбариерна среда в обичайните училища, да се подготвят повече педагози, в т.ч. такива, които работат по програмите за включено обучение. В отделни случаи, разбира се, е необходимо да се занимават и с обучение на децата по домовете им.

Наша задача, и това е пето, което бих искал да кажа, е ежегодно да се създават значителен брой специални работни места за инвалиди – не по-малко от 14 000. За тези цели на регионите са предоставени субсидии. Реална помощ при трудоустрояването им оказват и обществените организации на инвалиди. Те, разбира се, се стремят да осигурят най-пълна защита на правата и интересите на инвалидите, социално-психологическа адаптация, привличат средства от благотворителни кампании. Трябва да се подкрепят техните програми. Още веднъж бих искал да кажа, че всички показатели на програмата „Достъпна среда” трябва да се изпълняват ефективно и в срок.

И разбира се, необходимо е да се основаваме на оценките на самите инвалиди. Именно те, естествено, са длъжни да ни подсказват, кое се прави неправилно, или върху какво трябва да се концентрира вниманието.

Източници:

http://blog-medvedev.livejournal.com/93713.html (материалът е публикуван на 19 септември 2012 г.)

http://government.ru/docs/20712/ – на този адрес се намира стенограмата от съответното заседание на руското правитлество.

Превод от руски: Божидар Ивков

Бележка: За всички, които се интересуват от пълния текст на Прогарамата „Достъпна среда“, тя е качена в рубриката „Публикации“, в частта „Публикации на руски език“. Файлът е: dost_sreda.pdf

НАКРАТКО ЗА ДЕПРЕСИЯТА

В новия брой на полското списание „Палиативна медицина” е публикувана обзорна статия за разпознаването и лечението на депресията при соматични заболявания. Тук представям само една малка – струвами се важна – част от статията.

Според авторите днес, в зависимост от източника на данните за разпространението на афективните разстройства, те се оценяват от няколко до десетки проценти. Изследователите на това явление смятат, че всеки шести човек поне веднъж в живота си е изпадал в депресия. Приема се, че в момента и при мъжете, и при жените над 50 години депресивните разстройства са един на главните поводи за хоспитализация. За изследователите е тъврде обезпокоителен факта, който се наблюдава от няколко години в Европа – продължаващото нарастване на честотата на афективните заболявания.

Според на Ръководството на Световната здравна организация ICD-10 (Международна статистическа класификация на болести и сходните здравни проблеми или Международната статистическа класификация на болестите и здравните проблеми), по-специално неговата глава V – „Класификация на психичните и поведенческите разстройства”, към основните симптоми, позволяващи да се диагностицира депресивен епизод при възрастни, се включват:

• понижено настроение (тъга, потиснатост, отчаяние, апатия), които могат да варират леко през различните дни, обикновено независимо от текущите събития,

• загуба на интерес и на възможностите да се изпитва удоволствие,

• намаляване на енергията, свързано с повишена уморяемост (дори и след малко усилие), което води до намаляване на двигателната активност и забавени движения (подвижност).

За да се диагностицира депресия е необходимо да се проявяват най-малко два от посочените симптоми и да продължават най-малко две седмици.

Към често срещаните допълнителни симптоми се включват:

• отслабване на концентрацията и вниманието,

• ниска самооценка,

• чувство за вина,

• песимистична, черна визия на бъдещето, • мисли за, тенденция към и опити за самоубийство, • нарушения на съня (особено плитък, накъсан сън, в съчетание с ранно събуждане и невъзможност за се заспи отново),

• понижен апетит (загуба на тегло, намалено либидо).

***

Освен при соматичните заболявания, депресията често се среща и при ревматичните и мускулно-скелетните заболявания. Затова е важно да се познават симптомите, които могат – образно казано – „да нашепват”, че депресията или „чука на вратата ни” или се е настанила „в дома ни”.

Депресивните състояния могат да породят множество психологически и ментални проблеми, а също и социално-психологически и социално-икономически такива. Депресията е един от основните фактори за влошаване на социалните интеракции, за възникването на процеси на самоизключване и самоизолация.

Ето защо при наличието на симптоми за начало на депресия е препоръчително да се потърси специализирана помощ, за да може да се предотврати развитието и задълбочаването на депресивното състояние, а оттук и на негативните личностни, семейни и социални последици.

Нека не забравяме една много мъдра мисъл на Хелън Хейс: „Най-трудните години в живота са между 10 и 70″.

 Източници:

Majkowicz, М., A. Zdun-Ryżewska (2012) Rozpoznawanie i leczenie depresji w sytuacji choroby somatycznej. W: Medycyna Paliatywna, № 2, ss. 75–79

Ebmeier, K., C. Donaghey, J. D. Steele (2006) Recent developments and current controversies in depression. In: Lancet, Vol. 367, pp. 153-67.

Pużyński, S. (2000) Zaburzenia depresyjnewpraktyce lekarza rodzinnego. Instytut Psychiatrii i Neurologii,Warszawa.

ICD-10 (2000) Międzynarodowa Statystyczna Klasyfikacja Chorób i Problemów Zdrowotnych – Klasyfikacja Zaburzeń psychicznych i zaburzeń zachowania w ICD-10. Opisy kliniczne i wskazówki diagnostyczne. Uniwersyteckie Wydawnictwo Medyczne „Vesalius” Instytut Psychiatrii iNeurologii, Kraków–Warszawa 2000.

 Божидар Ивков

НЕСПОСОБНОСТТА (DISABILITY) ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА КОЛИН БАРНС И ДЖОФ МЪРСЪР

Етикети

disability, възможности, niepełnosprawność, социален модел на инвалидността, социално включване

Barnes, C., G. Mercer Geof (2008) Niepełnosprawność. Wydawnictwo Sic. Warszawa. // Barnes, C., G. Mercer Geof (2004) Disability. Polity Press, Cambridge

За броени месеци книгата на английските изследователи Барнс и Мърсър се превърна в класика и задължително четиво за студентите по социология, социална политика, за изследователите на здравеопазването и уврежданията, както и за професионалистите в сферата на лечението и грижите за хората с увреждания.

Книгата представлява кратко и достъпно въведение в концепциите за инвалидността. Въз основа на богата литература по въпроса и позовавайки се на различни гледни точки, авторите изследват развитието на идеите за инвалидността и подлагат на мащабна критика на доминиращите мнения. В нея се акцентира върху социалното изключване на хората с увреждания и маргинализацията в най-важните области на социална дейност и в различни исторически и културни контексти, такива като семеен живот, репродуктивни права, образование, заетост, свободно време, културни възгледи и политиката. Анализът на Барнс и Мърсър се концентрира върху инвалидността като форма на социално потискане, подобно на това, което изпитват жените, етническите, расовите и сексуалните малцинства. Ключовите въпроси, които са включени в книгата, са: теория на неспособността, исторически и сравнителен план, преживяване на увреждането и неспособността, професионална и политическа намеса в живота на хората с увреждания, политиката към хората с увреждания, социална политика и гражданство, култура на неспособността.

Според Гари Албрехт – друг известен изследовател на неспособността от Университета Илинойс в Чикаго „В Неспособността” Барнс и Mercer вдигат нивото за бъдещи дискусии по социалния модел на неспособността. Добре аргументираната им работа използва социалния модел, за да се анализират класически въпроси за дефиницията, производство, представянето, опитът, стратификацията, изключването, политиката и глобализацията на неспособността. Тази навременна книга е задължително четиво за студенти, учени и активисти”

Шейла Ридел от Университета в Глазгоу пише: „Тази книга е задължително четиво за всички учени, занимаващи се с изследване на неспособността. Това е исторически добре обосновано и строго теоретично внимателно проучване на теориите за неспособността, увреждането и тялото. Същността на социалното потисничество се преживява и анализира от хората с увреждания и неспособността се локализира в отношенията към пола, расата и социалната класа. Като всяка добра социология, книгата е изключително достъпна и отлична за четене”.

***

Ето и няколко цитата от полското издание на книгата.

„Обратното, академичната литература широко приела „ортодоксалната” представа, че инвалидността представлява индивидуален и медицински проблем. Макар че джендър и расовите пробмлеми през 1980-те години да са били признавани за характерни причини за социално потисничество, това не било вярно за инвалидността. Критиците на инвалидността отклонили преобладаващите случаи в социалните науки като ирелевантни, като „теоретическo връщане назад” (Abberley 1987: 5) и решително се „инвалидизирали” (Oliver 1996b). “Нямало никаква дезюнкция между доминиращите културни разкази за инвалидността и академичните разкази. Те се поддържали и защитавали един друг” (Linton 1998: 1)…” (с. 2)

„Индивидът се нуждае от колектив професионалисти при рехабилитацията си, за да постигне някаква степен на „нормалност”. Това описва йерархическите отношения, където професионалистът (помощникът) идентифицира потребностите и способностите на човека (на който се помага) и предписва съответните индивидуализирани „решения” в рамките от здравето и социалното обгрижване до осигуряването на специалното образование (Finkelstein 1983). Освен това, приема се възгледа на професионалиста за „идеалния” пациент като някой, който се подчинява на неговите знания и власт, и игнорира потенциала за обратен интерес или експертиза (Freidson 1970)” (с. 10).

„… особено внимание започнало да се отделя на категорията „преживяване”. Това се свързва със създаването на социологическа литература на тема „хронично заболяване и инвалидност”… Преживяването било поставено в орбитата на интересите на привържениците на социалния модел преди всичко затова, защото тази категория е силно свързана с индивидуализирания, медикализиран подход към инвалидността. Голямо влияние върху тези дискусии оказало и нарастващото значение на категорията „различие”, „вид” и развитието на сложната идентичност в социалната теория. Това пък довело до по-големия интерес на изследователите към чувствата и преживяванията на инвалидите, отколкото към структурите и социалната конструкция на идентичността, в т.ч. и идентичността на инвалидите.

…теории, отнасящи се до тялото в изследванията на инвалидността. Голямо влияние за възникването им имали анализите на Фуко върху „инвалидизираното тяло”… все повече социолози и автори на произведения на тема инвалидност започнали да приемат постструктуралистката и постмодернистична перспектива. В резултат на този подход се създало еклектичното схващане, което ще представи интерпретативните (феноменологични) начини на разбиране, основани върху социалния конструкционизъм и материалзма”. (с. 80-81)

„От социологическа гледна точка такова увреждане, каквото е болестта, може да се разглежда като социална конструкция, което означава, че нейното значение и социални реакции спрямо нея са определени исторически и културно…”. (с. 82)

„По мнението на Jenny Morris „в социалния модел на инвалидността съществува тенденция, която оспорва преживяванията на нашите тела, настоявайки, че нашите физически различия и ограничения са изключително социален продукт. Макар бариерите на социалната среда и социалните отношения да са ключова част от нашето преживяване на инвалидността – и съществено да ни инвалидизират – да се каже, че с това свършва нашето преживяване на инвалидността означава да се отрече индивидuалното усещане на физическите и интелектуалните ограничения, заболявания, страх от смъртта” (Morris 1991: 10). (с. 84)

„При разработването на темата за „социомедицински модел на болестите, предизвикващи инвалидност” Mike Bury (1997: 116) разграничава два типа значения, свързани с хроничните заболявания и „инвалидността” (или усещаните ограничения във функционирането). Първият е „консеквенция” от ограниченията, налагани върху ролите на индивида в ежедневния живот и междучовешките отношения; вторият е „значението”, което се отнася до културните и символните смисли, свързани с определени обусловености (с.224).” (с. 89-90)

доц. д-р Божидар Ивков

КАКВО И ЗАЩО НЕ НИ КАЗВАТ ЗА КАПИТАЛИЗМА? (What and why not tell us about capitalism?)

Етикети

идеология, капитализъм, неравенства, пазар

Chang, Ha-Joon (2010) 23 Things They Don’t Tell You About Capitalism. Allen Lane, London.

Ха-Джун Чанг е корейски икономист, преподаващ в Кембридж. Става известен със своята критика на пазарната ортодоксалност в икономиката на развитието. В книгата си „Отхвърляне на йерархията” (Kicking Away the Ladder) той разкрива как водещите западни капиталистически държави са налагали на развиващите се икономики да се отказват от всички онези протекционистки мерки, които те самите са прилагали в периода на своята индустриализация.

В новата си книга „23 неща, които не ни казват за капитализма” Чанг подлага на критика неолиберализма като цяло. Книгата е написана ясно и четивно. Сред наименованията на главите („Нещата”), откриваме такива заглавия, като „Капиталът има националност”, „Не живеем в постиндустриална епоха” и др. Всъщност Чанг разобличава, както казва и Калиникос, „свещенните крави” на Вашингтонския консенсус, като използва особено въздействащо съчетание от „убедителна аргументация, факти и хумор” (Каллиникос 2011).

Например в една от главите на книгата той твърди, че „Пералнята машина е изменила света повече, отколкото интернет”. Чанг показва, че телеграфът е ускорил предаването на информация два и половина хиляди пъти, докато интернет се е оказал едва сто пъти по-бърз от факса. Той твърди, че улеснявайки участието на жените в пазара на труда, „появата на пералната машина е довела до далеч по-революционни последици, отколкото развитието на интернет” (Каллиникос 2011).

Книгата има и своите не до там добри части. Но най-доброто представяне на дадена книга за всеки човек е прочитането на оригинала.

Текстът е достъпен в интернет и предоставя отговорите на въпроса: Какво и защо не ни казват за капитализма? Независимо дали сме съгласни или не с тези отговори.

За да се придобие по-пълна представа, по-долу са дадени 23-те неща, които според Чанг не ни казват за капитализма.

 Източници:

Chang, Ha-Joon (2010) 23 Things They Don’t Tell You About Capitalism. Allen Lane, London.

Каллиникос, А. (2011) Интеллектуальное оружие. http://www.rabkor.ru/review/book/12572.html

***

1. Наистина няма такова нещо като свободен пазар. (Thing One. There is really no such thing as a free market.)

2. Компаниите не трябва да се управляват в интерес на техните собственици. (Thing Two. Companies should not be run in the interest of their owners.)

3. Повечето хора в богатите страни плащат повече, отколкото трябва. (Thing Three. Most people in rich countries get paid more than they should.)

4. Пералната машина е променила света повече от интернет. (Thing Four. The washing machine has changed the world more than the internet.)

5. Да допуснем най-лошото за хората и ще получите най-лошото. (Thing Five. Assume the worst about people, and you get the worst.)

6. Голямата макроикономическа стабиност не е направила световната икономика по-стабилна (Thing Six. Greater macroeconomic stability has not made the world economy more stable.)

7. Политиките на свободния пазар рядко правят бедните страни по-богати. (Thing Seven. Free-market policies rarely make poor countries richer.)

8. Капиталът има националност. (Thing Eight. Capital has a nationality.)

9. Ние не живеем в пост-индустриалната епоха. (Thing Nine. We do not live in a post-industrial age.)

10. САЩ не са страната с най-висок жизнен стандарт в света. (Thing Ten. The US does not have the highest living standard in the world.)

11. Африка не е предназначена за икономическа изостаналост. (Thing Eleven. Africa is not destined for under-development.)

12. Правителството може да избере победителите. (Thing Twelve. Government can pick winners.)

13. Превръщането на богатите в по-богати не прави останалата част от нас по-богати. (Thing Thirteen. Making rich people richer doesn’t make the rest of us richer.)

14. Американските мениджъри са надценени. (Thing Fourteen. US managers are over-priced.)

15. Хората в бедните страни са по-предприемчиви, отколкото хората в богатите страни. (Thing Fifteen. People in poor countries are more entrepreneurial than people in rich countries.)

16. Ние не сме достатъчно умни, за да оставим нещата на пазара. (Thing Sixteen. We are not smart enough to leave things to the market.)

17. Повечето образование само по себе си няма да направи страната по-богати. (Thing Seventeen. More education in itself is not going to make a country richer.)

18. Това, което е добро за General Motors не е непременно добро за САЩ. (Thing Eighteen. What is good for the General Motors is not necessarily good for the US.)

19. Въпреки падането на комунизма, ние все още живеем в планова икономика. (Thing Nineteen. Despite the fall of Communism, we are still living in planned economies.)

20. Равенство на възможностите е неравно. (Thing Twenty. Equality of opportunities is unequal.)

21. Влиятелното правителство прави хората по-отворени за промените. (Thing Twenty-one. Big government makes people more, not less, open to changes.)

22. Финансовите пазари трябва да станат по-малко, не повече, ефективни. (Thing Twenty-two. Financial markets need to become less, not more, efficient.)

23. Добрата икономическа политика не изисква добри икономисти. (Thing Twenty-three. Good economic policy does not require good economists.)

Божидар Ивков

ИСТИНСКОТО КОЩУНСТВО. Славой Жижек за PUSSY RIOT

На 7 август на фейсбук страницата на Chto-Delat се появи текст на световно известния чешки философ Славой Жижек, посветен на станалата известна през последните месеци руска група Pussy Riot. Текстът заслужава да се прочете от всички хора – с или без увреждания, които ценят високо истинските ценности на демокрацията и човешките права и свободи. Жижек нарича Pussy Riot „Идея“ и затова завършва есето си с призив: „Свещено задължение на всички нас е да направим така, че смелите участнички в Pussy Riot да не се налага да плащат с живота си за това, че се превъраха в глобален символ.”

 Участничките в Pussy Riotсе ги обвиняват в кощунство и ненавист към религията? Отговорът е прост: истинското кощунство е самото държавно обвинение, вменяващо престъпление на основата на религиозна ненавист към това, което по очевиден начин беше политически акт на протест против управляващата клика. Спомнете си старата шега на Брехт от „Опера за три гроша”: „Какво е това ограбване на банка в сравнение с основаването на банка?”. През 2008 година от  Уол-стрит навлезе нова версия: какво е това кражба на няколко хиляди долара, за която вкарват затвора, в сравнение с финансовите спекулации, които лишават от дом и спестявания десетки милиони хора, а след това се възнаграждават с държавна помощ в десетократен размер? И ето сега от Русия получихме още една осветена от държавната власт версия: какво е това умерено непристойна провокация на Pussy Riot в църквата в сравнение с повдигнатото против тях обвинение, тази грандиозна и непристойна провокация на държавния апарат, надсмиваща се над всяко понятие за благопристоен закон и порядък?

Беше ли акцията на Pussy Riot цинична? Съществуват две разновидности на цинизма: горчивият цинизъм на угнетените, разобличаващ лицемерието на властовите елити, и цинизмът на самите угнетители, открито нарушаващи собствените си принципи. Цинизмът на Pussy Riot е от първия тип, докато цинизмът на властниците – защо да не ги наречем авторитарната бруталност Prick Riot? – принадлежи към далеч по-зловещия втори тип.

Някога, през 1905 година, Лев Троцки определил царска Росия като „порочна комбинация от азиатски бич и европейска борса”. Не подхожда ли това определение все повече и повече на днешна Русия? Това не предвещава ли подем на нов стадий на капитализма – капитализъм с азиатски ценности (които, разбира се, нямат никакво отношение към Азия, но изцяло и напълно са обусловени от антидемократичните тенденции на днешния глобален капитализъм).

Ако цинизмът се разбира като безжалостен прагматизъм на властта, тайно надсмивайки се над собствените си принципи, то Pussy Riot тогава е въплътен анти-цинизъм. Тяхното послание е: ИДЕИТЕ ИМАТ ЗНАЧЕНИЕ. Те са концептуални художници в най-благороден смисъл на тази дума: художници, въплъщаващи Идея. Затова те носят качулки: маските на деиндивидуализацията, на освобождаващата анонимност. Техните качулки казват, че не е важно, коя от тях ще арестуват – те не са индивиди, те са Идея. Затова и представляват такава заплаха – индивидте лесно могат да се вкарат в затвора, но я се опитайте да затворите Идеята!

Паниката на властниците, изразена в тяхната смехотворно излишна и жестока реакция, по този начин е напълно обоснована. Колкото по-брутално те ще действат, толкова в по-важен символ ще се превръщат Pussy Riot. Днес репресивните мерки вече доведоха до това, че името Pussy Riot е известно в целия свят.

Свещено задължение на всички нас е да направим така, че смелите участнички в Pussy Riot да не се налага да плащат с живота си за това, че се превъраха в глобален символ.

Славой Жижек

 Източник: Фейсбук страница на Chto-Delat https://www.facebook.com/pages/Chto-Delat-events-and-around/146230945427392

 

Превод от руски Б. Ивков

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ, ПРОМЕНИЛИ ОБЛИКА НА СЪВРЕМЕННАТА МЕДИЦИНА

Етикети

медицина, нобелови лауреати

Gilbert Thompson (red.) Nagrody Nobla które zmieniły oblicze medycyny. Wydawnictwo mediczne Termedia, Warszawa, 2012. ISBN 978-83-62138-95-1

 

 Книгата представлява сборник от есета, посветени на Нобеловата награда и нейните носители в сферата на медицината. Представените в нея открития са изиграли огромно влияние върху развитието на съвременната медицина и са допринесли за спасяването на милиони човешки животи.

Тук са разказани историите на откриването на инсулина, на витамин В₁₂, на пеницилина, структурата на ДНК, компютърната томография и др. Книгата е вълнуващо пътешествие в света на медицинските науки, в света на човешките отношения, свързани с живота, болестта, болката, страданието и смъртта.

За любителите на научно-популярното четивo, изданието ще представлява oгромен интерес. Книгата може да се закупи от полските интернет книжарници.

Божидар Ивков

ИЗЛОЖЕНИЕ „РЕХАБИЛИТАЦИЯ”

Етикети

помощни средства за хора с увреждания, рехабилитация

От 20 до 22 септември в полския град Лудж (в България известен като Лодз), в Конферентно-изложбения център, ще се проведе международно изложение на продукти и помощни средства за медицинска и социална рехабилитация, физиотерапия, ортопедия и здравна профилактика. За участие в изложението са подали заявка 253 полски и чуждестранни фирми. Организатор на събитието е Interservis sp. z o.o.

На изложението ще могат да се видят продукти от световна величина, а посетителите да се запознаят с най-новите технологии, иновативни методи за лечение, както и с нови области в медицината, които налагат нови стандарти в рехабилитацията и физиотерапията. Ще бъдат показани от приспособления, улесняващи ходенето, до специализирани физиотерапевтични уреди, както и ултрамодерно обзавеждане на кабинети и спа центрове. Посетителите могат да получат практически съвети, да тестват новите уреди и съоражения, както и компютърно изследване на стъпалата, зрително-двигателната координация и др.

Всичко това, а и многото други изненади на изложението, има своето отражение в няколкото тематични научно-приложни конференции и „работилници” за хората, професионално обвързани с рехабилитацията. Очаква се на изложението да присъстват лекари, физиотерапевти, рехабилитатори, представители на НПО, които подкрепят и помагат на инвалидите, както и самите хора с увреждания.

По време на изложението – 21 септември, ще се проведе и конференция, посветена на социалната и професионалната активност на хората с увреждания под наслов: „Хората с увреждания: присъствие, с пълни права, активни”. Очаква се конференцията да предостави много актуална информация и да породи интересни дискусии.

***

Програмата на конференцията включва:

Сесия I: Присъствие на инвалидите публичното пространство.

Дебатът ще е насочен към универсалното проектиране на градската среда без бариери, стратегия за превръщане на туристическите обекти в достъпни за хора с увреждания, адекватност на законодателството и др.

Сесия II: Социална икономика исоциална и професионална активност нa хората с увреждания.

Тук дебатът ще бъде насочен към социалната икономика и работата на „третия сектор” за задоволяване на потребностите на хората с увреждания; към ролята на социалното предприятие за професионална активизация; към образователните потребности на хората с увреждания и др.

Източници:

http://www.niepelnosprawni.pl/ledge/x/117017?utm_source=biuletyn&utm_medium=email&utm_campaign=06.09.2012

http://www.rehabilitacja.interservis.pl/

Божидар Ивков

НЕ СЪМ СЪГЛАСЕН, ЧЕ „Болестта на Бехтерев води до социална изолация”.

Етикети

болест на Бехтерв, болка, социална изолация, хронично заболяване

На 3 май 2012 година на сайта pils.bg е публикуван материал под наслов: „Болестта на Бехтерев води до социална изолация” (http://www.puls.bg/health/news/news_10150.html).

Категорично не мога да се съглася нито с изведеното заглавие, нито с категоричността на някои твърдения и изводи в публикацията. Ще се опитам да обясня за какво става въпрос.

Заглавието на публикацията – „Болестта на Бехтерев води до социална изолация”, звучи като присъда. Нещо повече, подобно заглавие – поне за мен – представлява етикет, стигма за хората с болестта на Бехтерев. Категоричността в заглавието означава, че наличието на болест на Бехтерев задължително – няма никакви условности или уговорки – води до социална изолация, следователно хората с тази болест са социално изолирани (стигма, етикет). Процесът на етикетиране и/или стигматизация е процес на затвърждаване на предразсъдъци, негативни стереотипи и негативни социални представи за хората с болестта на Бехтерев. Подобни социално-психологически нагласи са чудесна „хранителна среда” за пораждане, поддържане и развитие на процеса на дискриминация.

От 41 години съм с това заболяване. И само в продължение на около година съм се чувствал до известна степен изолиран поради много силните болки в тазобедрената става. През останалото време съм водил нормален, присъщ на всеки човек живот – училище и следване в Университета, работа, създаване на семейство, отглеждане на деца, научна кариера… Познавах и познавам десетки, може би стотици хора с болест на Бехтерев. Много рядко съм срещал наистина социално изолирани „бехтеревци”. И обикновено това са хора от по-затънтени села, хора, „робуващи” на социокултурни предразсъдъци, лица с по-слаба психика и най-вече в по-напреднала възраст и развитие на болестта. Мнозинството от хората с болест на Бехтерев бяха и са чудесни специалисти и експерти със средно специално и висше образование, а някои от тях уважавани и известни в страната и чужбина учени.

Апропо, давам си ясна сметка, че подобни разсъждения не са научно-обосновано доказателство, нито имат претенцията за представителност. Те са продукт на дългогодишни автоетнографски наблюдения и изследвания сред хората с Бехтерев, един от които съм и аз.

Освен това, категоричността на заглавието на публикацията е обвързано само и единствено с болестта на Бехтерев и няма и намек, че социалната изолация не е продукт толкова и единствено на самата болест, на уврежданията и функционалните дефицити, които поражда, колкото на социалната среда, на обществото и на многобройните и трудно преодолими социални бариери, които то е създало пред хората с болест на Бехтерев. И не само пред тях. Това ме навежда на мисълта, че тази публикация е поредния опит за медикализация[1] на живота на хората с увреждания. А медикализацията, както е добре известно, води не само до дискриминация, но и до пораждане и задълбочаване на социалните неравенства в здравеопазването.

***

В публикацията се твърди: „Заболяването засяга по-често мъжете – 2/3 от тях имат затруднения в работата, 1/3 имат социални проблеми и над 2/3 – нарушения в сексуалната активност”.

Това са твърдения тип „на ангро” ако използвам ежедневния разговорен език на улицата (жаргон), сиреч говорене на едро, изхвърляне, без познаване на детайлите. Няма как да не задам следните въпроси: На какви български и чуждестранни емпирични социологически – достоверни и представителни за съвкупността „болни от болестта на Бехтерев” – изследвания се основават подобни твърдения? (1/3, 2/3 от колко? 1/3 от 1000 изследвани лица при национално представително социологическо изследване, е едно, а от 27 (например) прегледани пациенти с това заболяване – съвсем друго).

Именно социологически, а не медико-клинични, защото става дума за социални проблеми. Поне на мен не са ми известни такива изследвания. И тук отново се сблъскваме с медикализация: тръгва се – вероятно – от клинични наблюдения и се налагат върху социални проблеми.

Кои 2/3 от мъжете с Бехтерев имат „затруднения в работата”? Младите или възрастните? Образованите или лицата с по-ниско образование? Живеещите в столицата, или в областните градове, или в селата? И какви са тези затруднения по своята същност? Доколко са пряк резултат от актуалните функционални дефицити на конкретния човек и доколко са последица от социалните бариери в обществото?

Ето ви ярък пример за говорене „на ангро”, граничещо с логорея: „1/3 имат социални проблеми”. Няма човек, който в един или друг период от живота си, трайно или кратковременно, да не е имал „социални проблеми”. Тогава защо се прави такова пряко обвързване – болест на Бехтерев = на социални проблеми. Освен чисто медикалисткия си характер, това твърдение е невярно, неистинно. Да не говорим, че терминът „социални проблеми” е много разтеглив и с твърде широки граници и тук въобще не е изяснен. Но така поднесен текста, означава едно – 1/3 от мъжете с болест на Бехтерев имат всички (друго не се разбира и не е казано) социални проблеми.

Накрая на този текст се мъдри твърдение, което е доста спорно – за мен категорично невярно, а и откровено обидно. Да се твърди, че 2/3 от мъжете с болест на Бехтерев имат „нарушения в сексуалната активност” е странно. Първо не е изяснено, какви са проблемите: затихваща сексуална активност, смущения (временни или по-трайни) в сексуалната активност, хиперактивност. Второ, кои мъже попадат в тази група? Спирам дотук, защото се изкушавам да дам един доста еротичен съвет на жените, които са взели участие в написването на материала.

***

„Черешката на сладоледа” са следните редове: „При засегнатите от заболяването по-често се забелязват реактивна депресия и фрустрация, съчетани с нарушена оценка за собствената личност и социално вграждане”. И още: „Голяма част от тях коментират, че подбират местата, които посещават, в зависимост от толерантността, която срещат. Състоянието често е причина за напрежение и в семейството. Поради фрустрацията си, страдащите от болестта често се разгневяват на най-близките си. Всички тези особености свидетелствуват за значителния отпечатък, който болестта дава върху стила и качеството на живот”….

Единственото, с което съм съгласен, е че при хората с болестта на Бехтерев е възможно да се развие депресия. Дали е реактивна, активна или пасивна – не зная. Но тук също е необходимо пояснение. Депресия се развива в резултат на силните и продължителни хронични болки. Обикновено депресията се проявява (вероятно) по-често при жените, отколкото при мъжете. И за това има обяснение, свързано (вероятно) с особеностите на културните аспекти на джендър проблематиката и представите в масовото съзнание за двата пола. Освен това, хроничната физическа болка е изключителен феномен, чиято философска, социологическа, медицинско-антропологическа и социокултурна същност е изключително богата и разностранна и едва ли е позната на лекари, които не могат да излязат извън – макар и доста широките – биомедицинските граници на феномена. И за да бъда още по-ясен ще се позова на Дейвид Морис:

„Болката със сигурност е резултат от биохимичен процес. Но нервните пътища и телесните рефлекси не разказват цялата история. Болката е също така субективен опит, може би архетип на субективност, чувствана само в самотата на нашите индивидуални умове. Като допълнение това винаги е наситено с видим или невидим отпечатък на конкретни култури. Ние се учим как да усещаме болката и се учим какво означава това … Какво е значението, което се придава на болката – най-малко извън лабораторията – това може да са лични и социални значения, с които ние и заобикалящата ни култура й приписваме.” (Morris 1991, с. 14-15)

„По-често се забелязва…“ – по-често в сравнение с кой, кои, кого?

Да се говори, че при хората с болест на Бехтерев се наблюдава фрустрация, поне според мен е невярно, особено ако информацията се поднася по начина, използван в разглежданата тук публикация. Тук няма да питам отново на какви изследвания се основават подобни твърдения.

Твърдения от рода на „Голяма част от тях…” са – най-меко казано – несериозни. Първо, какъв е броя на хората, попадащи в съвкупността „тях”? Второ, какъв е относителния дял на термина „голяма част”? Трето, в какъв социален и изследователски контекст се оценява една цифра като голяма или малка? Подборът на местата, които посещават хората с болестта на Бехтерев със сигурност не е резултат само и единствено от „толерантността, която срещат”. Изборът в случая се диктува от множество фактори – личностни и социални. „Абсолютизирането” на един фактор в медицински контекст е отново проява на медикалистко мислене.

Такова е и твърдението, че „Състоянието често е причина за напрежение и в семейството”. Отново говорене на ангро. Колко често? При кои субгрупи хора с болестта на Бехтерев? Дали това е единствената причина? За какви семейни проблеми става дума?

Ще се съглася с едно твърдение в публикацията, че болестта на Бехтерев поставя значителен отпечатък, „върху стила и качеството на живот” на хората с това заболяване. Но ще направя следната уговорка. Този отпечатък е свързан както с видимите изменения и затруднения, пораждани от болестта, така и (предимно) с реакцията на обществото спрямо тях, със смислите и значението, което социалното обкръжение придава на тези изменения и затруднения.

***

В заключение ще цитирам една мисъл на един от най-големите критици на съвременната медицина – Айвън Илич: „На трето равнище т.нар. професионалисти в областта на здравеопазването имат по-дълбок здраве-отричащ ефект, доколкото отричат потенциала на хората с техните собствени човешки слабости да живеят със своята уязвимост и със своята уникалност, да вървят по своя собствен път. Културната ятрогенеза е страничен ефект от медикализацията на обществото и се състои в парализата на здравословния отговор на страданието, болката и смъртта”

Източници и препоръчвана литература:

Плавинский, С. (2006) Осознала ли медицина свои пределы? К 30-летию „Медицинской немезиды” Айвана Иллича. В: Отечественные записки, № 1 (28).

Goffman, E. (1963) Stigma: Notes on the Management of Spoiled Identity. Prentice-Hall.

Illich, I.(1976) Limits to medicine. Medical Nemesis: The Expropriation of Health. Penguin Books, London

Morris, D. (1991) The Culture of Pain. University of California Press, Berkeley

Zola, Irving Kenneth (1972) Medicine as an institution of social control. In: Sociological Review. Vol. 20, 487–504

 Приложение.

В. Р. Шухатович. Медикализация. http://www.onlinedics.ru/slovar/soc/m/medikalizatsija.html

 Медикализацията е процес, в хода на който се извършва разпространение на влиянието на медицината върху все нови сфери от живота, за които медицината не е компетентна да дава решения. Медикализацията се характеризира и с това, че в масовото съзнание прониква медицинския език  и стил на мислене, на медицинските концепции и представи за причините, формите на протичане и лечение на болестите, с нарастване на зависимостта на ежедневния живот и дейността на хората от медицината, с утвърждаване на медицинските „етикети” за някои човешки свойства или типове поведение (инвалид, наркоман, алкохолик, пациент, болен и т.н.), които могат да съдействат за социалното им изключване от процеса на нормалното социално взаимодействие. Производството и използването на медицински „етикети” в социалната практика може да има и стратификационен характер поради възможността за приписване и присвояване на статус и определяне на принадлежност към група, имаща социални привилегии или социални ограничения (чак до изолация) – групи на диспансерен отчет, инвалиди и др. Терминът „медикализация” се използва от тези критици на съвременната медицина, които обръщат внимание на засилването на социалната власт в съвременното общество на представителите на медицинските професии, главно чрез властта на медицинското знание и компетенции. Медикализацията се проявява във възникването на нови проблеми в съвременнот общество, например зависимост от антибиотицив, амфетамини и барбитурати; етични проблеми въвъ връзка с прилагането на репродуктивни технологии, трансплантации на органи, клониране и евтаназия; в нарастване на ятрогенните рисков (т.е. на тези рискове, които са свързани със заплахата за човешкото здраве от вмешателства на медицината, например в резултат на небрежност на лекаря; в случаи на прилагане на радикални методи за лечение и диагностика на заболявания или негативни странични ефекти при използване на медицински препарати.

---

[1] Медикализацията представлява процес и посока, по която медицината се разпростира към нови сфери, които не са били предварително определени така, че да бъдат част от сферата на медицината. Медицината, според Ъ. Зола, се е превърнала в главния институт за социален контрол и е заменила традиционните институции на управление – религията и закона. (Zola 1972). Виж по-подробно приложението.

доц. д-р Божидар Ивков