ПРОБЛЯСЪЦИ III. (АФОРИЗМИ, МАКСИМИ И РАЗМИСЛИ)

Етикети

Aforyzmy, Aphorisms, афоризми, максими, maksymy, maxims, размисли, reflections, refleksje

АФОРИЗМИ, МАКСИМИ, РАЗМИСЛИ

Винаги съм смятал, че няма връзка между вида и степента на увреждането и чертите на личността при инвалидите – отделни, крайни случаи само потвърждават това правило. Инвалидността, обаче, има способността да засилва и да подчертава присъщите – вродени и възпитавани – за личността черти.

* * *

Хората имат склонност да виждат най-напред физическите или други ограничения на инвалидите, онова, което те не могат. Инвалидите са чувствителни спрямо такова поведение и реагират, като най-често виждат ограниченията на не-инвалидите. Търсенето на това, което не можем се превръща в сериозна бариера пред нашето общуване.

* * *

Разделителната линия между варварството и цивилизоваността на хората е тяхното отношение към човешкия живот. Разделителната линия между нормалността и анормалността е отношението на хората към Другия, Различния, чиято различност е породена от физическо, умствено или психическо увреждане (инвалидност). Ако имах таланта на Мишел Фуко бих написал монография за анормалността на съвременното българско общество на не-инвалидите, обрекло много хора на тотална изолация и страдания, които карат всеки цивилизован човек отново и отново да подлага на болезнена преоценка своето отношение към човешкия живот.

* * *

Слабостите на характера винаги ще намерят начин да се проявят в отношенията ни с другите.

* * *

Слабият човек е арена за изява на пороци.

* * *

Единствено човекът е онзи животинския вид на тази планета, който от зората на своето съществуване не е престанал да прави опити да се самоунищожи. За щастие все още неуспешни? А дали правилният въпрос не е: защо ли все така неуспешно?

* * *

Казват, че животът бил като стълба в кокошарник – кратък и посран… Вярно е. Животът е величие и затова е кратък, но той е и падение и затова е… като стълба в кокошарник.

* * *

Егоцентризмът, изразен в думите „Само аз…” е като грипа: лесно идва, трудно си отива и обикновено създава усложнения.

* * *

Винаги трябва да се помни, че за нас ще отсъждат по делата ни, а не по нашите намерения. Само добри намерения не са достатъчни. Само с тях най-често се стига до Ада… на собствения ни избор.

* * *

Човек винаги трябва да знае, какво може да поиска от себе си. Този, който не знае обикновено се чувства онеправдан от другите.

* * *

Историята винаги има любимци, останалите оформят своя принос, заемайки мястото си в историческия фон на събитията.

* * *

Човек, загубил способността да се надява, е загубил всичко.

* * *

Най-големите ни врагове са недостигът на образование и това, че позволяваме на други да мислят и решават вместо нас.

* * *

Нашето бъдеще е следствие от днешните ни избори или … от отказа ни да правим избор.

* * *

Демокрацията не е вечен двигател – веднъж пуснат в действие да не спира да работи. Нашата демокрация е това, което всички ние, с нашето действие или бездействие, сме създали. В България мнозинството хора са пасивни наблюдатели, знаещи всичко и вечно мърморещи…, а после се чудим защо нищо не върви.

* * *

Независимостта е илюзия – сладка, но все пак илюзия. Всички ние зависим от нещо или от някого. Истинската независимост – на хората, институциите и държавите, е в умението да се преразпределя тази зависимост.

 ПАРАФРАЗИ

Ако не можеш да се контролираш винаги ще се намери кой да го направи. Липсата на личен контрол е предпоставка за налагане на външен контрол. (по Джон Алстън)

* * *

Истината винаги се подлага на обругаване, след това на яростно отричане и заклеймяване, докато най-накрая хората свикнат с нея и тя престане да изглежда страшна или неприемлива и се превърне в нещо, което се подразбира от само себе си. Преходът от „началото” до „края” при всяка истина изисква и продължава различно време. (по Артур Шопенхауер)

* * *

Когато знаеш малко е беда, но поправима. Когато знаеш неверни неща е сериозна беда, която е трудно поправима. Но когато знаеш неверни неща и не знаеш, че те са такива – това вече е отчайващо. (по Марк Tвен)

* * *

Законите няма и не могат да премахнат предубежденията, предразсъдъците, негативните стереотипи и негативните социални представи на хората за една или друга социална група, категория или етнос. Това, обаче не е и не може да бъде нито мотив, нито причина да им се позволява да остават непроменени или прикрити в нашите закони, защото това ще увековечи несправедливостта и дискриминацията чрез бездействие. Нещо по-лошо: някой може да реши, че те са регламентирани законово и да ги прилага „съобразно закона”. (по Shirley Chisholm, in The Congressional Record 1970)

* * *

Не мога да разбера, защо хората не разбират, че могат да се опрат само на нещо, което оказва съпротива. (по Мари фон Ебнер Ешенбах)

* * *

Ако беше невъзможно, нямаше да бъде обсъждано. Всяко нещо, веднъж родило се в човешката мисъл, рано или късно става факт. (по Сторм Джеймс)

* * *

Всеки може да сгреши, но когато се греши непрекъснато става дума или за глупост или за болест. (по Б. Джонсън)

* * *

Животът е заем, който никой не иска да връща. (по Ф. Боденщет)

* * *

Природата никога не греши: ако поражда и поддържа глупостта, значи се нуждае от нея. (по Х. Шоу)

* * *

Ако се отнасяма непрекъснато към някои хора като към варвари или като хора „втора ръка”, рискуваме и ние да се превърнем в такива. (по Цв. Тодоров)

* * *

Между ветеринар и лекар, който лекува само тялото, а не човека, трудно може да се открие разлика. (по О. Конт)

 МИСЛИ С ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Не мога да разбера защо хората се плашат от новите идеи. Аз се страхувам от старите (Джон Кейдж)… а трети въобще изпитват ужас от идеи.

* * *

Мястото, където расте дървото на познанието е рая; така казват и древните, и съвременните змии (Фридрих Ницше)… и както винаги лъжат. Мястото, където расте дървото на познанието е… Земята, а дали е рай или ад, всеки преценява за себе си.

* * *

Доброжелателният патриархат все още е патриархат (Elizabeth A. Johnson, She Who Is)…, а какъв друг да бъде. Обикновено прилагателните само характеризират, а не променят съществителните.

* * *

Няма такова нещо като прекалено дълго очакване (Сюзън Чиивър)… само ако си заслужава чакането

* * *

Няма такъв живот, който да е без свой принос в историята (Дороти Уест)… Звучи прекрасно и затова едва ли е истина, но знае ли човек…

* * *

Променяйки себе си, променям света (Глория Анзалдуа)… Видими остават, обаче, само първите промени.

* * *

Научи се да мълчиш. Нека спокойният ти ум слуша и попива (Питагор)… Научи се и да говориш мълчейки.

* * *

Две неща на този свят са безкрайни – човешката глупост и вселената. За второто не съм съвсем сигурен (А. Айнщайн)… А как иначе да разберем, какво е безкрайност, ако не чрез това, в което сме сигурни!

* * *

Никога не предпочитай личната си глупост пред полезния съвет (Сократ)… И без това с нея си неразделен.

* * *

Всекиму е присъщо да греши, но само глупавият упорства в грешката (Аристотел)… и в глупостта си.

* * *

Ако на човек може да му се вярва договор не е необходим, ако не може да му се вярва — договора става излишен! (Пол Гети)… Тогава защо днес се подписват толкова много договори?

* * *

Трябва ли? Трябва!… (Лудвиг ван Бетовен)… Мога ли? Трябва да мога!

* * *

Има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед… и това са две гърненца с мед (Алън Александър Милн „Мечо Пух“)… Има само едно нещо, което е по-хубаво от две гърненца с мед – да можеш да ги изядеш без да се разболееш или преди да ти ги отнемат.

* * *

Разумният човек се приспособява към света, а неблагоразумния човек се опитва да приспособи света към себе си и затова целия прогрес зависи от неблагоразумния човек (Самуел Бътлър)… е, това все пак са крайности. В средата е доста трудно да разбереш, какъв си.

* * *

Когато трябва да направите избор и не го правите, това само по себе си е избор (Уилям Джеймс)…, но най-лошия избор.

* * *

Ако се провалите е възможно да се разочаровате, но ако не опитате сте обречени (Бевърли Силс)… да се самосъжалявате за вашата обреченост.

* * *

Държавата е слуга на гражданина, а не негов господар (Джон Ф. Кенеди)… слуга, слуга, но господстващ слуга.

* * *

Ако светът беше логическо място, то мъжете щяха да пътуват на дамско седло (Рита Мае Браун)… а какво ли мислят мъжете по този въпрос?

* * *

Хората виждат само това, което са готови да видят (Ралф Уолдо Емерсон)… или искат да видят.

Ако не можем да мислим за себе си, ако не желаем да задаваме въпроси на властта, то ние сме само маджун в ръцете на власт имащите (Карл Сейгън)… първото го можем, второто не го правим и затова най-често ни „месят” и ни „дърпат конците”.

* * *

От всички лъжци на света понякога най-лоши са вашите собствени опасения (Ръдиард Киплинг)… или страхове.

* * *

Навсякъде се учим само от тези, които обичаме (Гьоте)… или искаме да им се харесаме, или имаме някаква полза от тях.

* * *

Ясният размисъл изисква по-скоро храброст, отколкото интелект (Томас Шаш)…, но най-добре е да има изобилие и от двете.

* * *

Не позволявайте на това, което не можете да направите да се бърка в това, което можете да направите. (Джон Уудън)… тогава ще можете да постигнете това, което искате, защото ще знаете какво можете да искате.

* * *

Да обвиняваш другите за собствените си неуспехи е признак на желание за образование. Да обвиняваш себе си показва, че образованието е започнало. Когато не обвиняваш нито себе си, нито другите показва, че образованието е пълно… (Епиктет) … или, че въобще липсва.

 Буда (563 г.пр. Хр. – 483 г. пр. Хр.)

Не вярвай на онова, което си чул… защото най-често то е това, което си искал да чуеш

Не вярвай в традицията, само защото се е предавала от поколение на поколение… някога традицията може би е била добра, но дали и днес е такава.

Не вярвай на нищо, което е повтаряно много пъти… защото не знаеш причините за повторението.

Не вярвай, защото написаното идва от някой стар мъдрец… Той също е служил на някой господар.

Не вярвай на догадки… вярвай на вярата си.

Не вярвай на авторитети, учители или по-възрастни… това е твърде лесно и безинтересно.

Едва след внимателно наблюдение и анализ, когато е в съгласие със здравия разум и ще донесе полза за всеки и за всички, го приеми и живей според него… ако въобще е възможно да бъде направено.

 Шестте грешки на човека Марк Тулий Цицерон (106 г. пр. Хр. – 43 г. пр. Хр.)

1. Заблудата, че личният напредък се постига чрез потъпкване на другите…, осъзнаваме, когато ни стъпчат.

2. Склонността да се тревожим за неща, които не могат да бъдат променени или поправени…, вместо за неща, които могат да бъдат поправени. Първото ни „оправдава” и не изисква особени усилия, вторто изисква усилия, често големи и с неясен край.

3. Твърдението, че нещо е невъзможно, защото ние не сме способни да го направим… променяме едва тогава, когато осъзнаем, че можем да го направим и го правим.

4. Отказът да оставим настрана дребнавите си предпочитания… дори, когато осъзнаваме, че те са истинското бреме в живота ни.

5. Пренебрежението към развитието и усъвършенстването на духа и липсата на навика да четем и да учим…, което заплащаме с унижения и неимоверни трудности в живота си.

6. Опитите да натрапваме на другите своите убеждения и своя начин на живот… дори когато и те вършат същото, с което разбира се не см

Божидар Ивков

Реклама

ПРОБЛЯСЪЦИ II (АФОРИЗМИ, МАКСИМИ, РАЗМИСЛИ И ДРУГИ ГЛУПОТЕВИНКИ)

Етикети

Aforyzmy, Aphorisms, афоризми, максими, maksymy, maxims, размисли, reflections, refleksje

АФОРИЗМИ И МАКСИМИ

Предпочитам силата на парите пред парите на силата. Предпочитам да купувам, а не да бъда купуван.

* * *

Времето на живота се пилее само от бедни глупаци, които се мислят за богати умници.

* * *

Всяка година по малко ни взема. Малко по малко – и ето, нас вече ни няма.

* * *

Животът е само миг – едно трепване на клепача. Ала в него е събрана цялата страст на човека.

* * *

Независимо от чие стадо е, прасето винаги си остава свиня.

* * *

Човек трябва да се оценява по думите, които произнася с… очите си.

* * *

Лесно дадените обещания обикновено не се спазват.

* * *

Лесните обещания раждат фалшиви надежди. След като не се спазят надеждата се изражда в омраза.

* * *

Правото помага само на силните.

* * *

Дори времето се бои от глупостта.

* * *

Когато са създавали глупостта, боговете са били пияни.

* * *

Казах „Добър ден” – и то вече е минало!

* * *

Остаряването е външния белег на властта на времето.

* * *

Този, който непрекъснато гледа назад със сигурност ще се блъсне в нещо пред себе си.

* * *

Какъв е смисълът на живота зависи изцяло от нас самите.

* * *

И под фрака, и под съдрания елек тялото е едно и също. Различна е само душата.

* * *

Здравето е толкова голямо богатство, че обикновено не ни стигат нито силите, нито познанията, нито волята, за да го опазим.

* * *

Човешкото желание е като сюнгер – винаги може да поеме още малко.

* * *

Страданието ни прави по-силни, докато ни убие.

* * *

Който много обещава и не изпълнява, е дете на вятъра.

* * *

Всяка демокрация, наложена с оръжие, е тирания.

* * *

Сопата също възпитава. Въпросът е не как, а какво!

* * *

Който владее езика си – господства, който говори много – робува.

ПРЕДИЗВИКАНИ РАЗМИСЛИ

Ако някой твърди, че ми е приятел – не му вярвам. Приятелството е най-скъпата стока на този свят, защото се заплаща… с приятелство, т.е. с точно действие, в точно време и на точно място, за да ми помогне ако съм в беда, или в нужда, или за да сподели радостта и успеха ми, ако има такива. Когато видя и разбера, че някой плаща тази цена за мен, вече започвам да вярвам, че е мой приятел, защото зная, че ще му отвърна със същото. Останалото е без значение.

* * *

Истината! Сама по себе си – безчувствена. Поставяйки прилагателни пред съществителното ние му придаваме чувства, за да засилим или отслабим въздействието му. Така превръщаме истината в полуистина или в не-истина. Но истината придобива смисъл тогава и само тогава, когато бъде осъзната и осмислена от нас. А ние правим това като я оцветяваме емоционално. Без нас истината е безсмислена и дори обективно съществуваща тя е мъртва. Истината!

* * *

Ако Платон и Сократ са мои приятели няма защо да предпочитам истината – те самите са част от нея.

* * *

Когато скромността е поза почти сигурно е, че позьорът ще бъде забравен, независимо от това, какво е създал, или колко власт е имал приживе. Позата никога не е била в добри отношения с възможностите и способностите.

* * *

Историята винаги е била робиня на силните, но най-мъдрата и най-красивата робиня. Затова всеки я пожелава, всеки иска да я владее. О суета! О глупост безбрежна! Тези хора не разбират, че в страстта си да я обладаят, се превръщат в роби. С други думи – владетелят е роб на страстта си да владее.

* * *

Има хора, за които да обещаят нещо, дори когато не са молени за това, е като въздуха и водата. Това са тези, за които чуждото достойнство е нещо, което не съществува, защото те не познават собственото си достойнство. Така, обещавайки, те лъжат. И много скоро другите хора или ги намразват, или им се подиграват, или престават да им обръщат внимание. Тази склонност да се обещава лесно обикновено е свързана с мания за величие.

* * *

Ако сънят е образ на смъртта, както твърди Цицерон, то това означава, че около една трета от времето, което живеем сме мъртви. Защо тогава да лекуваме безсънието?

* * *

Ако имах власт всеки престъпник бих наказвал със собственото му престъпление. Така ще се отдаде всекиму своето.

* * *

Загубата на паметта и/или способността да се мисли е биологичен процес с тежки социални последствия.

* * *

Миналото е „видимата” проява на неумолимата и безчувствена власт на времето. Докато напиша това изречение в миналото отидоха няколко секунди, а вече минута-две. Ето защо не бива да пилеем времето си. Но ако все пак го правим – то ще ни попилее. Да се разчита на друго е проява или на лудост, или тъпоумие. Колкото повече време от живота си пилеем, толкова по-кратко ще бъдем помнени от потомците си. А единствения начин да „живеем” след смъртта си на тази земя, е споменът на тези след нас за нас. Празното време не ражда спомени.

* * *

Младите не разбират жалбите на възрастните по младостта. Когато започнат да разбират, значи са започнали да остаряват. Така е при всяко поколение.

* * *

Твърди се, че Галилей е казал: „И все пак тя се върти”. Най-вероятно е казал това или, когато съдиите не са можели да го чуят, или когато не са можели да го разберат. И това е проява на мъдрост. Отричайки се от възгледите си пред една побесняла и фанатизирана тълпа, Галилей се е заклел във вярност на идеите и работата си и направил доста ценни открития за човечеството.

* * *

Трепването на скулата, мигновения пламък в очите, промяната в цвета на кожата и т.н. могат да ни кажат толкова много за човека и за неговите мисли, колкото той не би изрекъл за себе си говорейки часове наред. Хората са надарени с два вида средства за комуникация – езикът, който ни отличава от животните, и жестът, мимиката, които ни напомнят, че сме с тела на животни. Благодарение на умът и душата си, човеците са очовечили и жеста. Но той продължава да си остава по-близо до животинската природа на човешкото тяло, защото много трудно може да се контролира съзнателно – това става обикновено след като жестът е факт. Затова умните хора, когато говорят не само мислят, какво казват, но и внимателно следят „езика” на лицето и тялото на тези, с които говорят.

* * *

Ако Вселената е толкова голяма, колкото казват астрономите, то направо е лудост да се смята, че сме единствения разумен вид. А ако продължаваме все така упорито да мислим именно това, то си задавам въпроса дали изобщо сме разумни.

* * *

Всеки учен, който твърди, че една наука е по-висша от друга, че неговите изследвания са по-значими от тези на колегите му, е обречен на изолация и забрава. Науката не може да бъде висша и низша, добра или лоша. Науката работи с факти, хипотези, догадки и др., но никога с прилагателни и сравнителни степени, които пряко или косвено да застрашават живота. Науката създава закони, обяснява загадки и т.н. Науката не е добра или лоша, такива са хората, които я правят.

* * *

Аз постоянно дебатирам със себе си. Непрекъснато мисля за нещо и го обсъждам пак със себе си. Сигурно затова не съм се научил и не мога да скучая. Аз съм „вечно” в един собствен мисловен водовъртеж. Често така задълбавам в него, че ми е трудно да изляза. И тогава изръсвам и по някоя глупост – както се казва: Никога не е късно да станеш за резил. Да, мозъкът ми вече не е така „пъргав”, както беше, но не мога да спра. Мисленето е по-силно от мене, а когато чрез него пътувам във времето и пространството, тогава изобщо не мога да се спра. Ето и сега, как да спра да пиша, като ми е толкова весело и приятно!

* * *

Винаги мога да победя себе си, но не го правя от себеуважение. Дали това, обаче, не е основната причина, поради която съдбата ме използва като боксова круша?

* * *

Няма нищо по-лесно от това да критикуваш от „принципни” позиции човек по определен проблем, който никога не си преживявал,. Това е и най-краткия път до неизбродимите пространства на глупостта. И съвсем не е случайно, че глупостта най-често се дава като пример за безкрайност. Това е най-лесния начин дори глупакът да разбере нещото, което няма край. Ето защо е най-добре, когато нещо не ни е познато, да не се обаждаме, а да слушаме внимателно и да се опитваме да вникнем „със сърце и душа” в проблемите, да съпреживяваме състрадавайки или изпитвайки радост с другите.

* * *

В едно съм напълно убеден. Всеки човек, който се опитва да решава вместо мен за живота ми, дори и да е изпълнен с най-добри и благородни намерения, ми вреди. Най-малкото защото отнема правото ми аз да решавам своя живот и да нося отговорност за решенията си. Единствено родната ми майка може би прави изключение, но нека не забравяме, че тя също е човек и не е дарена с непогрешимост.

* * *

Истински силния човек не насилва и не поробва други хора. Той ги владее с ума и сърцето си. Насилието е привилегия на слабите.

* * *

У нас равенството пред закона твърде често е следствие от броя на милионите – колкото повече са, толкова то е по-реално. Законът винаги е слуга на парите.

ПАРАФРАЗИ

„Истинско огледало на нашия начин на мислене е нашия живот”. Монтен

Как мислят другите разбирам по начина, по който живеят, a какво мислят – по очите и жестовете им.

* * *

„Адът – казва героят на Сартр – това са другите хора”. Никой не знае това по-добре, отколкото инвалидите. В допълнение към инвалидността и произтичащите от нея ограничения, те имат още един проблем – да убедят другите в това, че те имат същите човешки желания и пориви.

А. Comfort(1975. Foreword to Sexual Options for Paraplegics and Quadriplegics)

„Адът – твърди Сартр – това са другите хора”. Инвалидите знаят най-добре това. Освен инвалидността си и произтичащите от нея ограничения, те са принудени непрекъснато да убеждават другите, че имат същите човешки желания и пориви, същите човешки потребности, че се нуждаят от взъможности. Човешкият живот без възможности е не толкова социален, колкото биологично съществуване.

* * *

Блести медта при ползване. Овидий, „Любовни песни”,I, 8,58

Умът блести, когато се използва

* * *

Някога го приемали, защото идвал отдругаде, сега ще го изключват, защото идва от тукашното, защото мястото му е сред бедните, мизерстващите скитниците… той смущава подредеността на старото социално пространство… Мишел Фуко
История на Лудостта в класическата епоха 1996, с. 100

Някога приемали инвалида, защото идвал отдругаде, днес го изключват, защото идва от тукашното, защото не-инвалидите смятат, че мястото му е сред бедните, мизерстващите… някъде там, сред немите… Но инвалидът вече смущава подредеността на старото социално пространство… Освободена от наложеното й в близкото минало мълчание зад стените на институционализираното интерниране, днес инвалидността иска да бъде чута… дори у нас, в една полуглуха за страданието българска съвременна действителност.

* * *

Бога ми, предпочитам да греша заедно с Платон, отколкото да споделям истината с тези хора. Цицерон „Тускулански беседи”, I, 17,39

Бога ми, предпочитам да греша с М. Фуко, отколкото да остана да следвам някои съвременни десни в социологията.

* * *

Не е важно колко книги имаш, а колко са хубави. Сенека Млади „Писма до Луцилий”, XLV

Не е важно колко книги имаш, а колко си прочел и какво си разбрал.

* * *

Всеки ден трябва да послушаш поне една песничка, да погледнеш хубава картина и ако е възможно, да прочетеш поне едно мъдро изречение. Гьоте

Денят е пълноценно изживян, когато човек е послушал хубава музика, видял е вълнуваща го картина или прелестите на природата са го накарали да чувства и – най-вече, сътворил е или е изрекъл поне едно мъдро изречение.

* * *

Величието на човека е в мисълта. Паскал

Величието и падението на човека са в мисълта.

* * *

Да откраднеш от някого мисъл често пъти е по-престъпно, отколкото да откраднеш от някого пари. Волтер

Да се крадат мисли е престъпление, чието единствено наказание може да бъде забравата.

* * *

Идеите се възпламеняват една от друга подобно на електрически искри. Енгелс

Идеите раждат идеи.

* * *

Новите идеи не могат да бъдат прилагани от хора със стари идеи. Ф. Рузвелт

Нови идеи не се раждат в закостенели мозъци, нито могат да се реализират от хора, които са рожба на други епохи.

* * *

Едно от условията за оздравяване е желанието да се оздравее. Сенека

За да оздравееш, трябва да го искаш. Колкото по-силно е желанието, толкова вероятността по-бързо и по-добре да се възстановиш е по-голяма.

* * *

Хиляди неща са необходими на здравия човек и само едно на болния – здраве. Ф. Рузвелт

Когато съм здрав – искам всичко. Когато съм болен – искам само едно – да съм здрав.

* * *

В лечебното изкуство има три неща: болестта, болният и лекарят. Лекарят е само служител на лечебното изкуство. Той трябва да се бори на страната на болния с болестта. Хипократ

В лечебното изкуство днес има само три неща: болестта, парите на пациента и лекаря. Лекарят се е превърнал в служител на парите и се бори с болестта само доколкото болния може да си плати. Който не плаща, не се лекува, а разчита на природата.

* * *

Облеклото внушава на глупаците уважение. Волтер

Само глупаци и сноби могат да се изпълват с уважение единствено и само от лъсквината на дрехите, скриващи същите тела, като на тези, облечени с кръпки.

* * *

Ако всички човешки желания биха се изпълнявали, земното кълбо би станало ад. П. Буаст

Ако всички човешки желания можеха да се изпълняват, Земята и човечеството отдавна нямаше да съществуват.

* * *

Сляпата вяра недовижда. Ст. Лец

Сляпата вяра е просто… сляпа.

МИСЛИ… С ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Не се срамувам да кажа онова, за което не се срамувам да мисля… (Вергилий), а днес може би трябва.

* * *

Дълбоко мълчание…, в което се пръска вихъра на посредствеността. Вергилий „Енеида”, Х, 13

* * *

Любовта е еднаква за всички…, само че всички я изживяват различно. Вергилий,„Георгики”,III,242-244

* * *

Търпи и въздържай се… от търпение и въздържание. Епиктет (девиз)

* * *

Изкуството е дълговечно, животът е кратък… (древногръцки лекар). Та нали затова се опитвам да „яхна” предците велики.

* * *

Смело клевети, все нещо ще остане… Нещо ли? Нима всичко е нещо? Плутарх „За ласкателя и приятеля”

* * *

Блажени притежаващите… тяхно е царството на екскрементите. Еврипид

* * *

Мисля, следователно съществувам… ама днес наистина само съществувам. Рене Декарт

* * *

Съвестта е 1000 свидетели… затова не е чудно, че бяга от такава тълпа, уплашена да не бъде смачкана. Квинтилиан, „Обучението на оратора”, V, 11, 41

* * *

Какво ли не погубва гибелното време?… Дори самото себе си. Хораций „Оди”, III, 6, 45

* * *

Благосъстоянието определя честта… честта, обаче, не определя благосъстоянието. Овидий „Любовни елегии”, III, 8,55

* * *

Правя, за да направиш (и ти)… Прави, за да не правя аз. Формула от римското право

* * *

Бързай бавно… за да стигнеш далече. Светоний „Дванадесетте Цезари”, 25.

* * *

Щастието е сляпо… (Цицерон) затова обикновено спира там, където не трябва. Или само така ми се струва?

* * *

Историята е учителка на живота… но това не пречи да бъде насилвана. Цицерон „За оратора”, II, 9, 36

* * *

Огънят лекува… чрез унищожение. Лат.погов.

* * *

Несправедливо е да оценяваш когото и да било по дрехите… (Еразъм Ротердамски) и въпреки това всички ние го правим.

* * *

Днеска парите ценят. За пари получава се почест, // дружбата пак за пари. Вредом беднякът е зле… (Овидий „Календар”) уви днес също така е и след двадесет века пак ще е тъй, ако изобщо ни има.

* * *

Раждайки се, умираме… обратното е въпрос на вяра. Манилий „Астрономия”, IV, 16

* * *

Естественото не е срамно… но това не значи, че трябва тотално да се изоставят добрите маниери. Еврипид „Хипсипила”

* * *

Сам човек не е достатъчно умен… но винаги е достатъчно глупав. Плавт „Войникът самохвалко”, 885

* * *

Името е знак…, който с делата си трябва да пазим. Плавт „Персиецът”, 625

* * *

Не за училището, а за живота се учим… всичко друго е без смисъл.Сенека Млади „Писма до Луцилий” CVI, 12

* * *

Не съм, какъвто бях… и няма да бъда, какъвто съм. Хораций „Оди”, IV, 1, 1-8

* * *

Не живея, за да ям, а ям, за да живея… аз – да, но всички ли са като мен? Квинтилиан „Обучението на оратора”, IX, 3, 85

* * *

Мразят поетите… нищите духом. Хораций „Сатири” I, 4, 33

* * *

О, свещена простота… ти си тъй ужасна. Ян Хус, думи, изречени на кладата

* * *

Парите не миришат… за разлика от тези, които ги притежават. Веспасиан

* * *

Ако искаш да бъдеш богат, бъди седем години свиня… лошото е, че обикновенно седмата година никога не свършва (полска поговорка)

* * *

Решено дело… загубена печалба. юридически термин

* * *

Алчният вечно е в нужда… и то голяма. Хораций „Писма”, I, 2, 56-57.

* * *

Слънцето грее за всички…, които могат да платят. Петроний „Сатирикон”, 1007

* * *

Сънят е образ на смъртта…, който обаче не е вечен. Цицерон „Тускулански беседи”, I, 38

* * *

Под знака на вечността … застават само великите. По Спиноза „Етика”, част II.

* * *

Времената се менят и ние се меним с тях… най-често до неузнаваемост. Овидий „Метаморфози”, XV, 165

* * *

Думите отлитат, написаното остава… и все пак нека да не забравяме, че всичко е относително. Латинска поговорка

* * *

Равният път е най-сигурен… затова там е най-многолюдно. Латинска поговорка

* * *

Насилието не е трайно… но последиците от него са „вечни”. Латинска поговорка

* * *

Животът е кратък сън…, в който най-често се сънуват кошмари. Латинска поговорка

* * *

Най-важната задача на цивилизацията е да накара човека да мисли… Уви, става точно обратното – все по-малко хора мислят. Едисон

* * *

Начинът на мислене е ненаказуем… само ако е на ум. Улпиан

* * *

Великите мисли идват от сърцето… и опита. Вовнарг

* * *

Великите мисли се раждат не толкова от велик ум, колкото от велико чувство… не, важни са и двете Ф. М. Достоевски

* * *

Светът на мисълта няма граници… освен тези, които самата тя си поставя. Х. Ибсен

* * *

Мисълта, изразена в слово, живее вечено… ако й позволят или ако си заслужава. У. Хезлит

* * *

Да е учено – добро, да е умно – по-добро… да е учено и умно – най-добро. Българска поговорка

* * *

Вината на предците изкупуват потомците… но дали предците са се интересували от това? Квинт Курции

* * *

Животът на един човек трябва да бъде нещо повече от просто приятен. Всеки вол на пасбището има приятен живот… това, обаче, не променя факта, че много хора му завиждат. Д. Дидро

* * *

Животът принуждава човека на много доброволни неща… включително и на живот. Ст. Лец

* * *

Животът е като огъня: началото му – пламък, краят – пепел… въпросът е колко хора е сгрял. Грузинска поговорка

* * *

И за пари не може да се купи живот… о, днес вече може. Китайска поговорка

* * *

Този, който е навсякъде, е никъде…, а този който е никъде си остава там като нищо. Сенека

* * *

Безцелният живот е ранна смърт… той просто не се е състоял. Гьоте

* * *

Целта на живота е да живееш така, че да не умреш и след смъртта си… Е поне ще се опитам да го направя. Жалко, че няма да знам резултата. Муса Джалил

* * *

Често, за да живееш, е нужно повече мъжество, отколкото, за да умреш… и това най-добре го знаят инвалидите. В. Алфиери

* * *

Да станеш човек е изкуство…, което малцина владеят. Останалите сме занаятчии. Новалис

* * *

Хората са цветята на земята… уви, твърде често отровни. Виетнамска поговорка

* * *

Мнението е по-силно от добродетел… ако го запазиш за себе си. Стобей

* * *

Облагите са за час, принципите – за век… затова хората обичат разнообразието. Х. Бичер

* * *

Първото благо е здравето… второто – здравето, а третото е сбор от първите две. Платон

* * *

Медицината е най-благородното от всички изкуства… да, но само по времето на Хипократ. Хипократ

* * *

Славата на един лекар са излекуваните от него болни…, защото другите най-често не могат да говорят. Парацелз

* * *

Външностите са лъжливи…, при това много лъжливи, силно подплатени със силикон. Езоп

* * *

Победителите не ги съдят…, често обаче направо ги осъждат. Екатерина II

* * *

Всяка победа, която не е предизвикана от необходимост, е престъпление…, но какво е необходимост. Ж. Л’Арп

* * *

Обмисли вярно и възможно ли е това, което обещаваш, защото обещанието е дълг…, но само за достойния, за другите е просто говорене да мине време. Конфуции

* * *

Някои хора дават обезщания заради удоволствието да ги нарушават… други, защото изобщо не знаят, какво правят. У. Хезлит

* * *

Който казал и направил, е човек, който не казал и направил – лъв, който казал и не направил – магаре… ето защо познаваме малко човеци, почти никакви лъвове и безброй магарета.Корейска поговорка

* * *

Човек е обществено животно… но все пак животно. Аристотел

* * *

Гласът на народа е свещен… затова му издигат светилища, извън които не го чуват. Сенека стари

* * *

Непоклатима основа на държавата е справедливостта… уви, днес в България държава и справедливост са несъвместими. Пиндар

* * *

Най-добрата власт е тази, която прави себе си излишна… затова тази власт съществува само в утопиите. В. Хумболт

* * *

Равни права за всички: привилегии за никого… ето това вече е неравенство. Т. Джеферсън

* * *

Нашата земя е майка на всички… но я превръщаме в мащеха. Т. Карлайл

Божидар Ивков

П Р О Б Л Я С Ъ Ц И I. (МИСЛИ, МАКСИМИ, ПОСЛОВИЦИ И ПОГОВОРКИ… С ПРОДЪЛЖЕНИЕ, ПАРАФРАЗИ)

Етикети

Aforyzmy, Aphorisms, афоризми, максими, maksymy, maxims, размисли, reflections, refleksje

ПОСЛОВИЦИ, ПОГОВОРКИ И МАКСИМИ С… ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Когато погладуваш ще познаеш света … на гладните. (корейска поговорка)

* * *

Законът е израз на общата воля … на малцина. (Монтескьо)

* * *

Мъдрият човек говори последен… ако му позволят. (азърбейджанска поговорка)

* * *

Мъдростта не оставя след себе си съжаление…, а само печал и тъга. (Монтескьо)

* * *

Няма нищо по-висше от правдата… на силния. (арабска)

* * *

Главата на лудия не побелява… само оплешивява. (френска)

* * *

Ти кажи истината, па ако ще след това и небето да се продъни…, но преди това помисли можеш ли да плуваш. (асирийска)

* * *

Лъжата е болест – истината лекарство…, ако болният е все още жив. (арабска)

* * *

Времето е най-скъпото средство…, защото се оценява с живот. (Теофраст)

* * *

Лови деня…, за да не те гони нощта. (Хораций)

* * *

Всяко нещо си има времето… и цената. (П.Берон)

* * *

Давам, за да дадеш… Вземам, за да не вземеш. (Латинска сентенция)

* * *

Щастието е сляпо… Блазе на прогледналите. (Латинска сентенция)

* * *

Нищо не е по-бързо от годините… освен старостта. (Латинска сентенция)

* * *

Не е важно колко си живял, а колко добре си живял… или защо си живял. (Латинска сентенция)

* * *

Няма правило без изключение… освен самото изключение. (Латинска сентенция)

* * *

Опасността е в бавенето… и в бързането. (Латинска сентенция)

* * *

Злоупотребата не премахва закона… само затвърждава безсилието му. (Латинска сентенция)

МИСЛИ, АФОРИЗМИ, МАКСИМИ И РАЗМИСЛИ

Днешните ни проблеми често са резултат от вчерашната ни небрежност към утре.

* * *

Мисълта за утре не бива да ни прави бездейни днес, защото бъдещето е и това, което правим сега.

* * *

Времето не тече самó за себе си.

* * *

Желанието да бъдеш не винаги е равнозначно на това, което си.

* * *

Човешкият живот е път. От нас зависи изборът на посоката и скоростта на движение. И когато се заблудим или спираме, не можем да виним друг за нашия избор.

* * *

Човек трябва да мери думите си, ако не иска да му вземат мярката.

* * *

Силата на словото не е в словото на силата.

* * *

Ако не цениш думите, не цениш човека.

* * *

Бръщолевенето и словоблудството са най-доброто доказателство за животинския характер на индивида.

* * *

В живота няма поправителни изпити.

* * *

Мишел дьо Монтен казва, че да философстваш, значи да разсъждаваш за смърта. Но какво е смъртта без живота?

* * *

Животът никога и никому не прощава грешките и рано или късно ни притиска до стената и иска да си платим сметките.

* * *

Проблемът не е дали на лъжата краката са къси, а дали истината може да се движи.

* * *

Хамелеоните имат и това свойство, че когато песента им е изпята започват нова.

* * *

Има хора, които веднъж наведат ли се забравят да се изправят.

* * *

Тръгни на път и ще разбереш колко струваш.

* * *

Най-висшата потребност е да бъдеш потребен.

* * *

Човек не може да се бори с другите преди да се е преборил със себе си.

* * *

Човек може да надскочи себе си само тогава, когато е пораснал достатъчно.

* * *

Да направиш човека безсилен е по-лошо, отколкото да го убиеш.

* * *

Има хора, които се нуждаят от непрекъснати битки, за да каляват себе си и колкото повече мъка и страдание изживяват, толкова по-силни стават. Това, обаче, е краен, а не безграничен процес.

* * *

Най-жестокият убиец е всекидневието.

* * *

Порокът винаги е нещо прекалено.

* * *

Доброто също трябва да има юмруци, в противен случай то не се различава от злото.

* * *

Доброто иска много енергия и всеотдайност, иска воля за битка, иска да се изправяш дори тогава, когато мислиш, че си мъртъв. Доброто иска всичко и дава всичко.

* * *

Доброто е красиво чрез простотата на проявленията си, злото е грозно чрез многообразието си на действие.

* * *

Доброто трудно се прави, злото лесно.

* * *

От доброто всеки се ползва и е доволен, от злото всеки страда и недоволства, че е засегнат.

* * *

Ако имах власт над човешките души, бих наказвал престъпниците със собствените им деяния.

* * *

Тези, които смятат, че на този свят всичко се купува, най-често забравят, че стоката се и обезценява.

* * *

Подозрението може да роди само глупост, злоба и унижение.

* * *

Едно дете може да осмисли и най-безсмисления живот.

* * *

Безсилието е майка на много пороци.

* * *

Някои хора са пълни с толкова много идеи, че замръзват на идейно ниво.

* * *

Идеи, идеи, идеи! Само не ме карайте аз да ги реализирам. Имам достатъчно проблеми с реализацията на собствените си идеи.

* * *

Мисленето е най-сложната и трудна човешка дейност. Затова много хора или не могат, или отказват да я вършат.

* * *

Понякога мнението на врага ни за нас е по-вярно и ценно от мнението на собствените ни майки.

* * *

Ако случайността е чест наш гост или сме забравили да мислим, или сме започнали да действаме преди да помислим.

* * *

Мисли се преди и по време, после е късно.

* * *

Глупостта на младостта често се състои в това, че предпочита сама да си „счупи главата“, дори когато това е повече от очевидно, че ще се случи. Защото, както знаем от собствен опит, младостта рядко приема или може да разбере съветите на зрелостта и старостта. За съжаление тази проста истина разбираме едва когато загубим част от себе си. Опитът винаги се заплаща с частица от нас и нашия живот.

* * *

Бягството понякога е мъдрост, а не страх.

* * *

Мъдрецът най-често говори като мълчи, глупакът – като гълчи.

* * *

Няма безполезно знание, има вредно незнание.

* * *

Всеки се учи както може, колкото може и когато може, ако въобще може.

* * *

Умният и от глупостта ще се поучи, глупакът и от мъдростта нищо не може да научи.

* * *

Мъдростта е не само образование. Срещал съм доста образовани глупаци. Мъдростта е непрекъснат процес на самопознание, познание и чувстване. Или казано по-простичко – мъдростта е стремеж да разбереш себе си, хората и събитията.

* * *

В съда всяка истина е половин истина. Срещу нея винаги има друга половин истина.

* * *

Казват, че бедността не е порок. Всяка крайност, обаче, е порок. Бедността е крайност и следователно е порок.

* * *

Гладът е лош съветник, дори когато не го усещаш.

* * *

Най-неблагодарното човешко чувство е благодарността към ближния.

* * *

За духовните аристократи самотата може да бъде и дар, за всички останали тя е само мъка и болест.

* * *

Мисъл, воля и търпение – ето тайната на силните.

* * *

Повторението на полезните неща ражда търпението. То калява волята и прави човека силен.

* * *

Страданието ражда и мъдрост.

* * *

Търпението и спокойствието ни помагат да се владеем и да преценяваме кога е възможно да летим с мисълта си във времето и кога да спрем върху мига.

* * *

Бог дава всеки му и всеки прави сам избора си. Ето защо отрицателните последствия от нашия избор не са доказателство за това, че Бог не съществува.

* * *

Нещо, което става на сила не е добро. За всяко нещо човек трябва сам да узрее.

* * *

Само вътрешното убеждение е това, което може да ни направи съпричастни към нещо. Насила действат само безсилните.

* * *

Когато искам – мога, но не винаги мога да искам.

* * *

Безкрайността е илюзия, която ни помага да преодолеем убийствения натиск на собствената си ограниченост.

* * *

За хората съдя най-добре по тяхното отношение към животните.

* * *

Кучето е най-добрият приятел на човека, а човекът – най-добрият враг на кучето.

* * *

Няма по-нещастно животно от магарето – него най-често го сравняват с човешките пороци и недостатъци.

* * *

Ако магарето не е проговорило досега, то е защото не може да реши какво да каже най-напред: „Хората са големи магарета“ или „Аз не съм магаре“.

* * *

Колкото едно общество е по-бедно, толкова е по-абсурдно.

* * *

Властта е по-сладка от секса.

* * *

Не се срамувам да призная вината си, нито се страхувам да призная правото на другия. Но винаги се срамувам, когато заради това ме смятат за глупак.

* * *

Човешките права имат общо с максимата \“На всяка цена\“, само когато се потъпкват.

* * *

Прекаленото търпение е порок, наричан примирение или робство.

* * *

Всеки човек е роб на нещо или на някого. Свободата не се състои в тоталното премахване на източника на робството, а в наличието на възможност да се избира да се отстрани или да не се отстрани този източник. Изборът, обаче, е отговорност, която не всеки е готов да поеме.

* * *

Духът на закона е признат и уважаван, когато се превърне в закон на духа.

* * *

В основата на всяка демокрация стои липсата на страх и наличието на чувство за собствено достойнство на човека. Демокрация, притежаваща тези характеристики само благодарение на парите е саката.

* * *

Цялата съвременна история на демокрацията е история на компромисите на обществото с престъпността и престъпниците.

* * *

Историята е това, което силните искат да бъде.

* * *

Инвалидността е различна свобода.

* * *

Главните групови признаци на една от най-големите, най-специфични и може би най-проблемни групи в обществото – инвалидите, са изолацията, самотата, безработицата, бедността и релативно по-ниското образователно равнище. Същевременно – парафразирайки А. Тойнби (A Study of History. London, 1946, vol. 5, p. 63), е твърде възможно да се окаже, че определяща характеристика на инвалидите е съзнанието и негодуванието, съпътстващо това съзнание, че те са лишени от изконното си място в обществото и че не са желани в една общност, в едно общество, които по право им принадлежат.

* * *

Благотворителността може би е хубаво нещо и за този, който получава милостиня, и за този, който я дава. Но тя никога не е решавала проблеми. Тъкмо обратното, създавала е такива. Най-доброто, на което е способна благотворителността, е отлаганането на проблема във времето. Но не бива да се забравя максимата: \“По-добре ужасен край, отколкото ужаси без край\“.

* * *

Благотворителността прилича на онези мъже, които целогодишно тормозят съпругите си, а на 8 март им купуват скъп парфюм, „фризират“ вниманието си с красив букет цветя и отиват да празнуват женския празник с колежките.

* * *

Благотворителността никога не разполага с достатъчно средства. Тогава кой решава (и с какво право) на кого да се даде и на кого не? Къде отива благотворителността, когато се помага там, където помощта не е необходима???

ПАРАФРАЗИ

Най-добрият начин да те забравят е като парафразираш другите.

* * *

Нашата мнима демокрация е само едно изтънчено варварство.

* * *

Изневярата на политиците може да лиши собствения им народ от наследство.

* * *

В политиката постоянството е химера.

* * *

Аз зная, че съм управляван от цивилизовани политици, защото те лъжат така изтънчено.

* * *

Историята на съвременната българска демокрация може да се изрази само със седем думи: колкото повече знаеш, толкова повече не можеш.

* * *

Ненужните думи на нужното място – ето истинското определение на политическия стил.

* * *

Свобода, справедливост, солидарност – три съществителни. Нека ги превърнем в глаголи, но по възможност без употребата на прилагателни.

* * *

Поживях достатъчно дълго, за да разбера: всяка истина има край.

* * *

Гръм пада върху дъб, не върху храсти.

* * *

Най-добрият начин да останеш беден е да продължиш да бъдеш честен.

* * *

Нищо не остарява така бързо, както благотворителността.

* * *

Привържениците на равенството никога не се отказват да имат привилегии.

* * *

Чуждият опит е извор, от който пият само мъдрите.

* * *

Няма такава нелепост, която едни или други адвокати не биха защитавали като истина.

* * *

Човек вярва в това, в което иска да вярва.

Божидар Ивков

СОЦИАЛНИТЕ РАБОТНИЦИ КАТО ГЕНЕРАТОРИ НА ПРОМЕНИ

Етикети

social work

Социальные работники как проводники перемен / под ред. Е. Р. Ярской-Смирновой, Н. В. Сорокиной (Библиотека «Журнала исследований социальной политики»). М.: ООО «Вариант», ЦСПГИ, 2012. 212 с. ISBN 978-5-903360-73-4

Преди броени дни проф. Ярская-Смирнова представи във мрежата нова книга „Социалните работници като проводници на промените”. Това е книга, която е резултат от работата на група автори в рамките на проекти на Центъра за социална политика и джендър изследвания.

Авторите на разработките – „странна”, но много успешна, смесица от специалисти-практици социални работници, от частни центрове за социални услуги, активисти на неправителствени организации, преподаватели и учени – се опитват да отговрят на такива важни и значими въпроси като: какви структурни промени е възможно да се реализират в съвременната руска социална политика „отдолу”, благодарение на инициативите на социалните работници; как тези инициативи са структурирани в различните условия на местно ниво?.

В първата част на книгата са представени аналитични статии, а във втората – изследвания на случаи, от които са изведени въпроси за обсъждане. Представени са не само истории на успеха, но се анализират и системни бариери, които не допускат иновации в социалната сфера.

Това е книга, която може да се използва в учебния процес, в работата на малки групи при провеждане на дискусии. Тя е адресирана към социалните работници, социолозите, активистите на обществените организации, преподавателите и студентите, към всички, които се интересуват от темата за социалните промени, иновации, социалната политика и социалната работа.

СЪДЕРЖАНИЕ

Елена Ярская-Смирнова, Наталия Сорокина, Павел Романов. Агенти и структури на социалната работа.

Раздел 1. Иновации в социалната работа: възможности за промени

Елмира Наберушкина. За инициативите и промените в системата за съдействие на заетостта.

Нина Ивашиненко. Обществените консултации в социалното развитие на местните сообщества: опитът при използването на KETSO.

Глория Виноградова, Олга Мелникова. Борбата на идеологиите за определяне на бездомния: случай на институциализация на грижите.

Александр Малишев, Оксана Парфенова. Социалните услуги като проводници на трансформации в родителските практики (по примера на разпространение папа-училищата в Санкт-Петербург).

Елена Барябина. Социална работа в руските съдилища за непълнолетни: история и перспектива на регионалния проект.

Рахат Орозова. Социална работа в ювеналното право на Киргизстан: предизвикателство и взаимодействие.

Екатерина Федотова-Антонова. „Най-добрият социален работник”: демонстрация на професионално майсторство или PR-технология на институцията.

Раздел 2. История на успеха – истории на промените

Михаил Новиков. Съдействие за самостоятелността на инвалидите: развитие на услугите.

Нина Живолупова, Анастасия Шубина. Опитът от прилагането на метода на работа с мрежа от социални контакти в ситуации на възстановяване на родителски права.

Ирина Кузнецова, Искендер Ясавеев. „Недостъпния Казан”: отсътствието на безбариерна среда, предизвикателства на общественността и реакции на властта.

Светлана Афолтер, Наталя Сорокина. Трансформация на социалната услуга: достъп на децата с инвалидност до интегрирани форми на образование (по примера на град Петрозаводск).

Александра Ляшок. „Тук какво може да се промени? Та това е система!”: опит за изследване на инициативите в системата за социална защита на населението в Краснодарския край.

Екатерина Федотова-Антонова. Домашното насилие в отношението към децата: вердикт или повод за действие.

Анастасия Милая. Папа-училищата – нова форма на социална работа с бъдещите бащи в Санкт-Петербург.

Информация об авторах

Източник: https://www.facebook.com/photo.php?fbid=365047780258719&set=a.160378614058971.34628.100002605017806&type=1&theater

доц. д-р Божидар Ивков

ВЪПРЕКИ ВСИЧКО

Ивков, Б. (1997) Въпреки всичко. ИК „Богиана“, София.

Това е книга за едно мое работно посещение във Франция през 1995 година. Докато се чудя как да я представя, си давам сметка, че най-добре говорят самите думи в книгата.

„Трябваха ми години да осъзная, че най-висшата потребност за всеки човек е да бъде потребен. Но за да си потребен трябва да създаваш – нещо мъничко, но добро и полезно. Допирът с идеите на големите творци ме караше да разсъждавам, да мисля и оценявам преди всичко собственото си „Аз” и собственото си поведение. Променяше се бавно ценностната ми система, откриваше ми се едно сигурно убежище в света на човешкото въображение, където светът бе по-хармоничен, по-богат и красив, и откъдето излизах по-силен.

Сега, стоейки на площад де Вож, чувствах всичко това по-непосредствено и по-осезаемо. Попивах без умора духовната енергия, идваща от дълбините на историята. Бягството от действителността за мен се бе превърнало в необходимост и нея се мъчех да направя изкуство, разбира се, в рамките на духовните ми средства и възможности. Колкото и скромни да са те, щом ми помагаха да съхраня собствената си личност, да съм потребен, да градя нещичко около себе си – за себе си и другите, си заслужава да продължавам. Това правя и сега“

Публикувайки тази малка, вече може би поостаряла, книжка, все си мисля, че може би за някой едно пътуване с мен в миналото би било полезно. Надявам се да е така.

Божидар Ивков

Microsoft Word – НАЧАЛОТО

ЧОВЕКЪТ С ПРОМЕНЕНИ ВЪЗМОЖНОСТИ И ИНСТИТУЦИИТЕ ЗА ПОДПОМАГАНЕ

Етикети

disabilty, integration

Lejzerowicz,M., I. Książkiewicz (2012)Osoba z niepełnosprawnością a instytucje pomocowe. Gaskor, Warszawa.

 

„Човекът с променени възможности и подпомагащите институции” е разработка, чийто предмет е анализа на участието на хората с променени възможности в публичното пространство, както и ефективността на системата за подкрепа и осигуряване на тази група.

Особено важно е да се отбележи, че публикацията има за цел да информира по подходящ начин съответните институции за необходимостта от интердисциплинарен подход към проблемите на хората с променени възможности и инвалидността и за начините за преодоляване на бариерите, произтичащи от негативните стеротипи в обществото.

В книгата се обръща особено внимание на уникалността, различността и разнородността на инвалидността. Отделните раздели са изградени на основата на изследвания по метода на изследване на случай (case study). Някои от тях са извършени с прякото участие на практици.

В книгата могат да се открият анализи на такива въпроси, като: социално-икономически контексти на инвалидността, теоретични основи на обективното и субективно отношение към хората с променени възможности, институционални аспекти на подкрепата им в Полша, ролята на неправителствените организации в процеса на интеграция и изграждането на общество без бариери, профил на хората с променени възможности, добри практики в работата с такива хора и др.

Публикацията е адресирана към работещите в общинските и локалните институции, в които хората с променени възможности и техните семейства ползват различни форми на подпомагане и подкрепа.

Източници: http://www.sgh.waw.pl/katedry/kase/publikacje/atompage.2012-04-21.4882853135/

http://www.bemowo.e-bp.pl/bemowo/ini.php?dol=0&gora=0&przod=0&wstecz=0&katalog=2&indeks=2&opis_ile=10&szukaj=%20Osoba%20z%20niepe%B3nosprawno%B6ci%B1%20a%20instytucje%20pomocowe.

доц.д-р Божидар Ивков

ОБЩЕСТВО НА РЕМИСИЯТА: ПО ПЪТЯ КЪМ НАРАТИВНАТА МЕДИЦИНА

Етикети

Remission Society

  

Под това наименование в Русия излезе сборник научни статии, посветен на една изключително актуална тема, която засега не се артикулира достатъчно в Русия и изобщо в България. Става дума за изключително перспективната в теоретическо и практическо отношение проблематика за „общество на ремисията” и за „наративен поврат” в медицината, преди всичко в соматичната медицина.

В книгата се поставят, разглеждат и анализират хуманитарни проблеми на медицинските практики в обществото на ремисия, обсъждат се множество и разнообразни методологически стратегии за тяхото изследване, анализира се теорията на „наративната медицина” и се предлагат резултати от емпирични изследвнаия на наративите на пациенти и лекари.

Предложена е и историческа рекоснтрукция на литературното усвояване на някои медицински идеи и роли: в какво се състои особеността на страданието от хроничните патологии, с какви смисли болните натоварват своите болести, срастващи се с техните биографии, каква трябва да бъде медицнската помощ и др.

Сборникът е създаден на основата на проведената в град Самара – Русия, през лятото (1-2 юни) на 2012 г. международна конференция на тема” „Субективни смисли на болестта: по пътя към наратвината медицина”.

Източник: Лехциер, В. Л. (ред.) Общество ремиссии: на пути к нарративной медицине. Издательство „Самарский университет”, Самара, 2012.

По кратката анотация на книгата.

доц. д-р Божидар Ивков

ИНВАЛИДНОСТ И БЕДНОСТ

Етикети

disability, poverty

Според различни оценки, представени в Световния доклад за инвалидността около 15% от населението по света живее с някаква форма на инвалидност[1]. Обикновено представите на хората за инвалидността се формират на основата на усвоените в процеса на социализацията на човека предразсъдъци и стереотипи, на знанията, които се натрупват и които са присъщи на определени исторически условия и социални контексти.

Какво представлява и какво означава инвалидността

Според представите на съвременната медицина инвалидността се свежда до определена патология, пораждаща съответните увреждания на даден орган или система на организма. Проблемите, които поражда инвалидността се свеждат до тези, създавани от самата патология и се търсят в самия човек. Същевременно се пренебрегват социалните бариери пред хората с инвалидност, създавани от обществото.

Най-често инвалидността се възприема като „състояние, при което човек, вследствие на своето физическо или психическо състояние, загубва способностите си да изпълнява обичайните си функции”[2] и социални роли. Подобно схващане може да се определи като функционално-ролево разбиране на инвалидността, което най-вероятно води началото си и от идеите на Толкът Парсънз за ролята на болния[3].

Според т.нар. социален модел на инвалидността тя е резултат от съществуващите социални бариери в обществото и от отношението на здравото мнозинство към хората с различни увреждания. Инвалидността се поражда в и съществува чрез социалните взаимодействия между хората.

Във феноменологически аспект инвалидността може да означава смислите и значенията, които в дадено общество или общност се приписват на определени здравни и/или патологични (болестни) състояния и свързания с тях опит „аз не мога”[4]. На тази основа се смята, че хроничното заболяване унищожава или силно ограничава жизнения свят на човека.

Инвалидността най-често се класифицира като физическа (например паралич, загуба на крайници), сензорна (например глухота, слепота), психическа (например депресия или постравматичен стрес) и умствена (например необучаемост). Съществуват и т.нар. смесени видове инвалидност – някаква комбинация от посочените по-горе.

Инвалидността може да се появи по рождение или в ранното детство. При други хора тя може да се появи в по-късна възраст и да бъде резултат от някакъв инцидент – производствен, пътно-транспортен и др, или резултат от заболяване, най-често хронично.

В различните страни по света тежестта на инвалидността се определя по различен начин. Съществуват и различни степени на инвалидност: от средна до тежка, от временна до трайна. Според всички научни изследвания, както и според световни организации като ООН, ЕС, СЗО и др., състоянието на хората с различни увреждания може да се подобри ако те имат възможност да живея в общността, където са родени и която ги подкрепя. Освен това те се нуждаят от социална среда, предоставяща им богат набор от възможности в сферата на образованието и професионалното развитие[5].

Какво показва световната статистика

• По данни на СЗО в света има 750 милиона лица, живеещи в състояние на инвалидност;
• 80% от тях живеят в развиващите се страни;
• 10% от населението на бедните страни са инвалиди;
• Всяко десето дете в света е с някаква форма на инвалидност;
• В бедните страни само 2–3% от децата с инвалидност ходят на училище[6].

Смята се, че тези „данни в значителна степен са снижени, защото мнозинство инвалиди живеят в условия на отчужденост, изолация и неприемане и в тази връзка часто не са обхващат при провеждане на преброявания. Семействата крият децата с трайна увреждания, не позволявайки им да участват в семейния или обществен живот”[7].

Данни за инвалидността в България от последното преброяване от 2011 година

● Към 1.02.2011 г. призната трайно намалена работоспособност или степен на увреждане имат 474 267 лица (6,4% от цялото население на страната). От тях 9 039 (1,9%) са деца, а 465 228 (98,1%) са на 16 и повече години;

● Хората над 16 години със средна и тежка форма на инвалидност са 315 854 лица или 67,9% (т.е. над две трети от хората с инвалидност);

● Икономически активните лица (работещи или активно търсещи работи), са 67 594 или едва 14,2%. „Общо за страната коефициентът на икономическа активност е 65.3% (68.1% за мъжете и 62.5% за жените)”. С други думи сред хората с увреждания икономическата активност е почти пет пъти (4,6) по-ниска;

● В едночленни домакинства живеят 77 629 (16,7% от всички над 16 години) лица с увреждания. Двучленните домакинства, съставени от две лица с увреждания, са 22 643 (4,9%). Тричленните домакинства, в които всички лица са с увреждания, са 894 (0,2%). С други думи, почти всеки пети човек с увреждане живее сам или с друг човек с увреждане. Това поставя много остро проблемите, свързани със самотата, със възможностите за справяне с и решаване на ежедневните въпроси;

● Едва 12% от хората с увреждания над 16 години работят и получават доходи от работна заплата. Останалите 88% разчитат единствено и най-вече на трансфери от различни социални фондове и помощ от близки и роднини[8].

Всеки четвърти пенсионер по инвалидност живее с минималната лична пенсия, отпускана съобразно процента трайно намалена работоспособност и вида на пенсията. При такава житейска ситуация съвсем не е случайно, че „че в материалната сфера инвалидността често налага депривацията като „норма” на поведение и съществуване – структурата на доходите на домакинствата на инвалидите говорят за драстично (в една или друга степен) пестене, самоограничаване и извършване на дейности в дома, чиято цел е редуциране на разходите до размера на тези доходи. С други думи, една от основните характеристики на начина на живот на мнозинството хора с увреждания в началото на 21 век, е депривацията. Следователно, житейската ситуация на мнозинството от хората с увреждания – независимо в какви субкатегории и социални групи ще ги групиране, може да се определи като тежка и безперспективна, а качеството на живот – изведено индиректно от житейската им ситуация – като много ниско и незадоволително”[9].

Инвалидността засяга всеки член на обществото

За много хора инвалидността е нещо чуждо, нещо, което тях няма да ги сполети. Тя е някакво наказание, нещастие което връхлита другите, не и тях. Те не си дават сметка за много „простички” неща, които ги засягат прако или косвено. Например, ако хората с инвалидност са лишени от възможности да посещават училище и/или по-късно да намерят работа, те, като правило, се превръщат в най-бедни сред бедните.

В много страни по света, в т.ч. и в България, много хора мислят, че децата с трайни увреждания не могат да учат, защото са необучаеми, или да създават и развиват в себе си някакви навици за самостоятелен и независим живот, за работа в полза на обществото и в този смисъл те се възприемат като бреме и от тях почти нищо не се очаква. В резултат на това, когато те пораснат наистина нямат възможност да бъдат равноправни граждани и да имат свой принос в развитието на обществото.

Същевременно нищетата и бедността са фактори, които пряко влияят върху увеличаването както на броя на хората синвалидност, така и за задълбочаване тежестта на инвалидността.

Бедните хора в много по-голяма степен са подложени на риск от инвалидизация, като същевременно те имат далеч по-малко шансове за възстановяване здравето и трудоспособността си. Това от своя страна повишава риска те и техните семейства да останат бедни и да продължат да живеят в нищета[10]. И това е доказано в много изследвания[11].

Децата могат да бъдат с някаква инвалидност по рождение

Известно е, че една част от децата се раждат с различни увреждания. Една от основните причини за това е, че техните майки не са имали достъп до здравеопазване в периода на бременността или са имали проблеми при раждането. Свободният достъп до здравеопазване и правилното хранене – често недостъпно поради бедност – могат да предотвратят множество видове инвалидност. Разбира се, има случаи, когато децата се раждат с някакви проблеми поради неизяснени причини. Така или иначе, появата на дете с трайно увреждане създава огромни психологически, икономически и социални проблеми не само за него, но и за цялото му семейство[12].

Децата могат да се превърнат в хора с инвалидност в процеса на израстване.

Възможно е и се случва децата да станат инвалиди в процеса на своето израстване – в ранно детство, в юношеска или младжека възраст. Причините за това често са свързани с лошо хранене, с липса на възможности за предпазване от предотвратими детски заболявания, например полиомиелит, или поради нещастни случаи[13] и др.

Войните също са източник на инвалидност и бедност. В страни, в които има военни конфликти, се срещат повече хора с инвалидност. Те са получили ранявания или са имали силни стресови преживявания. Ако това са хора, особено мъже, които внезапно попадат в ситуацията на нетрудоспособност и губят възможностите си да се грижат за семействата си, тяхното благосъстояние рязко се влошава и те се оказват в редиците на социалната категория на бедните[14]. В подобна ситуация могат да изпаднат българските военнослужещи, изпълняващи различни военни мисии зад граница.

Установено е, че хора, живеещи в зони на конфликти или в зони с често повтарящи се природни бедствия и катастрофи (например урагани или суши), страдат по-често от хората в по-спокойни райони от депресия, страх и нарушения, предизвиквани от посттравматичен стрес[15].

Заключение

Инвалидността е проблем, свързан не само със здравето на хората. Разбирането на това, кой е човек с инвалидност, смисълът и значението, което се придават на инвалидността като цяло и на нейните отделни манифестации, зависи от социо-културните измерения на социалния живот на дадена общност или общество. Например, ако глухо дете може да чете по устните и живее сред хора, владеещи жестомимичен език, то може да се смята за човек без инвалидност и да се разглежда като човек, участващ равноправно в живота на общността.

Хората с инвалидност трябва да получават подходяща помощ, за да си помогнат сами. Понякога решенията са много прости: да се осигурят на децата с увредено зрение очила за четене, хората с инвалидност да имат достъп до помощни средства, да бъдат отстранени архитектурните и транспортните бариери и т.н.

Всяко общество, което не създава възможности за социално включване на хората с инвалидност в основното русло на живота, по своята дълбока същност е бедно.

 доц. д-р Божидар Ивков

---

[1] Доклад (2012) Световен доклад за инвалидността. резюме. В: Бехтеревски търсения, Том 1 (1), с. 33.

[2] Инвалидность. http://www.un.org/ru/youthink/disabilities.shtml

[3] Parsons, Т. The Social Sysem.Glencoe,Ill.,Free Press 1951.

[4] Ивков, Б. (2012) Преживяване на хроничната болка. https://bojidarivkov.wordpress.com/2012/12/06

[5] Виж например: Инвалидность. http://www.un.org/ru/youthink/disabilities.shtml

[6] Пак там.

[7] Пак там.

[8] ПРЕБРОЯВАНЕ 2011. ЛИЦА С УВРЕЖДАНИЯ КЪМ 1.02.2011 ГОДИНА. НСИ, София. // Пенсии (2012) Статистически бюлетин. Пенсии към 30.09.2012 г.

[9] Ивков, Б. (2011) Увреждания и инвалидност на населението. В: Населението на България в началото на XXI век. Състояние и тенденции. Академично издателство „Марин Дринов”, София, с. 339-370 // Ивков, Б. (2012) ЕФЕКТИВНОСТ НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ СРЕДСТВА ЗА ФИНАНСИРАНЕ НА СОЦИАЛНИ УСЛУГИ ЗА ХОРА С УВРЕЖДАНИЯ – ИЗСЛЕДВАНЕ НА СЛУЧАЙ. В: Изследване на възможностите за по-пълно усвояване и по-ефективно използване на средствата от Европейските фондове – ЕСФ, ЕФРР и КФ. Колективна планова работа, ИИОЗ при БАН. (непубликуван материал).

[10] Инвалидность. http://www.un.org/ru/youthink/disabilities.shtml

[11] Виж наппример: Ивков, Б. (2011) Увреждания и инвалидност на населението. В: Населението на България в началото на XXI век. Състояние и тенденции. Академично издателство „Марин Дринов”, София, с. 339-370 // Edmonds, L. J. (2005) Poverty Reduction and Social Development Division Regional and Sustainable Development Department Asian Development Bank. Published and printed by the Asian Development Bank. // Narayan, D., R. Chambers, M. Shah, P. Petesch (1999) Global Synthesis. Consultations with the Poor. Poverty Group World Bank // Przybysz-Przybyszewski, Т. (2010) Nie mieć, ale być. http://www.niepelnosprawni.pl/ledge/x/71631 // Ubóstwo (2007). Ubóstwo. W: Dialogi o rozwoju. № 1. // Wilkinson, R., Picket, K. (2009) The Spirit Level: Why more equal societies almost always do better. Allen lane & Penguin Books, London и др.

[12] Obuchowska, I. (red.) (1993) Dziecko niepełnosprawne w rodzinie. PWN. Warszawa

[13] Инвалидность. http://www.un.org/ru/youthink/disabilities.shtml

[14] Пак там.

[15] Пак там.

ПРЕЖИВЯВАНЕ НА ХРОНИЧНАТА ФИЗИЧЕСКА БОЛКА

Етикети

pain, sociology of pain

Кратко въведение

Настоящата публикация представлява втора част на презентацията, представена на 28 септември 2012 г. в Благоевград по време на информационния семинар на тема: „Пациентите с ревматични заболявания в България – живот между болка и надежда”.

Вече споменах на друго място[1], че се наложи да разделя тази презентация на две относително самостоятелни части: едната, свързана с разпространението на и последиците от хроничната физическа болка, а другата, която представям тук, е изцяло посветена на преживяването на хроничната физическа болка[2].

Дефиниция на хроничната физическа болка (ХФБ)

Известно е, че множество хронични заболявания – неврологични, мускулно-скелетни, ревматични и др. – предизвикват често повтаряща се, постоянна, съпътстваща непрекъснато живота на човека, физическа болка. Обикновено тя се определя като хронична физическа болка.

В съвременната медицина и в контекста на биомеханичния модел на болестта, на ХФБ й е отреден статута на симптом. Това обаче е вярно само до някъде.

Според Международната асоциация за изучаване на болката (IASP), болката представлява „неприятно сетивно и емоционално преживяване, свързано с реални или потенциални увреждания на тъканите или описвано с термините на такива увреждания”. За целите и потребностите на медицинските науки и практика тази дефиниция е приложима. Същевременно тази дефинниция не разкрива достатъчно субективните измерения на преживяването на ХФБ.

Според Дейвид Морис: „Болката със сигурност е резултат от биохимичен процес. Но нервните пътища и телесните рефлекси не разказват цялата история. Болката е субективно преживяване, може би е архетипът на субективността, който се преживява само в самотата на нашите индивидуални умове. Това, като допълнение, винаги се насища с видим или невидим отпечатък на специфични човешки култури. Ние научаваме как се усеща болката и се учим какво означава това… Това, което има най-голямо значение при болката в крайна сметка е извън лабораторията – може би това са личните и социалните значения, с които ние и нашата заобикаляща ни култура ги натоварваме”[3]. С други думи, болката не е само биохимичен и физиологичен процес, тя е и социо-културен феномен, конструкт, който се променя през различните исторически епохи и в различните социо-културни контексти.

Хана Аренд – световно известен съвременен социолог, споделя подобни виждания за ХФБ. Според нея „… най-интензивното от познатите ни чувства, способно да заглуши всички други преживявания – именно усещането на силна физическа болка, е едновременно най-личното и най-трудното за споделяне. То вероятно не е единственото преживяване, което не успяваме да формираме така, че да може да се появи в публичната сфера, но фактически ни отнема чувствителността към действителността до такава степен, че можем да забравим за нея по-бързо и по-лесно, отколкото за каквото и да било друго”[4].

При опит да се обединят в някаква степен и да се изразят тезисно идеите, заложени в разсъжденията на Д. Морис и Х. Аренд, вероятно би се получило следното:

● Болката е резултат от биохимичен процес;

● Болката е субективно преживяване, което се преживява само в самотата на нашите индивидуални умове. Усещането на силна физическа болка, е едновременно най-личното и най-трудното за споделяне преживяване;

● Болката носи видим или невидим отпечатък на специфични човешки култури;

● Учим се как се усеща болката и се учим какво означава това;

● Усещането на физическа болка отнема чувствителността към действителността и изолира човекът от действителността;

● Най-голямо значение при болката имат личните и социалните значения, с които ние и нашата заобикаляща ни култура ги натоварваме.

Хроничната физическа болка е проблемна действителност[5], дори твърде проблемна действителност. Тя е изцяло лично преживяване на човека (изпитващ такава болка), към което никой друг няма пряк достъп. Хроничната физическа болка е проблемна действителност и поради своята продължителност – тя може да продължава с години, дори с десетилетия, а личностните и социалните последици от нея са огромни.

Какво означава преживяване на ХФБ?

Терминът „преживявам” е многозначен и когато говоря за преживяване на ХФБ е важно да изясня, какво значение му се придавам. Преживявам означава изпитване на чувства, мисли, настроения. Освен това означава прекарване на живота, или както са казвали нашите деди – поминувам. В думата „преживявам” мога да вложа и идеята, че намирам сили да издържа нещо, да изтърпя някакво нещастие. И накрая под преживявам може да се разбира, че живея повече от другите – например „Стар е, но може да преживее всички ни”[6].

В контекста на разглежданата тема под „преживяване” разбирам: начинът, по който човек възприема болката; смислите и значенията, които той приписва на симптомите и на самата болка. С други думи, процес на лично преживяване – самото търпене и изтърпяване на болката, в хода на което на болката се придават различни смисли и значения. Тези смисли и значения са исторически и социо-културно обусловени.

ХФБ като опит

Разглеждането на болестта като опит, се е утвърдил в принципните терминологични различия. Подобно на болестта и болката се разглежда като опит. Според Розалинда Рей – автор ма мащабен труд, посветен на историята на представите за болката, има два термина: sufferre и doleo. „Първият обозначава личното преживяване, самото понасяне, в процеса на което на болката се приписват различни значения; вторият – може да бъде използван в конструкции с безлични субекти, употребява се в безлична форма и обозначава определен психофизиологичен механизъм, в който психичното предварително е изтълкувано като част от физическото”[7].

Американският медицински антрополог А. Клайнман различава болестта като illness и disease[8]. Illness – това е сферата на субективните реакции на човека спрямо появилите се „симптоми”. Това е сферата на неговите „оценки, преживявания, това е самия живот на болния в условия на нарушена функция и ограничаване на възможностите”. Illness е опитът с болестта, „опит, който включва класификацията и обяснението на страданието от самите заболели, техните опасения и надежди, самолечение, корекция на поведението, в т.ч. и решението за обръщане към лекар”. Болестта като illness имплицитно предполага „лични проблеми, свързани с функционирането в обществото, загуба на възможности…”. Именно с оплакванията от illness човек отива на лекар и описва „illness на приетия в дадена култура език”. Лекарят от своя страна обаче има професионалната задача „да преведе illness на езика на disease, т.е. на езика на „патологията”, на теоретичното обосноваване на възникналите функционални нарушения”[9].

По този начин лекарят свива, стеснява проблемът, като се отдалечава от „всичко екзистенциално и социално, което присъства в illness” и „тълкува проблемът със здравето в съответствие с детайлната номенклатура и таксономия, с медицинската нозология, като по този начин създава нова диагностична единица – самата патология”[10]. И ето тук, в процеса на този превод от езика на illness на езика на disease – в процеса на лечение, се генерира „потенциална, а често и реална конфликтна ситуация”. Тук Клайнман има предвид хронично болните, които са принудени дълго да продължават да живеят със своите заболявания. „Доколкото субективния фактор – той е по-важен за опита при протичане на хроничните заболявания, за честотата и продължителността на периодите на обостряне и ремисия – в обичайната медицинска практика напълно се игнорира, лечението става неефективно”[11].

Алфред Шютц – създателят на феноменологическата социология, както е известно, синтезира философията на Хусерл с теориите на Макс Вебер и Мийд. Според Шютц същината, ядрото на реалността в преживяванията на индивида представляват света в неговата достижимост. И това не е само „зоната за манипулиране” на Мийд, това са и вещите, достъпни за сензориката – зрение и слух.

Шютц смята, че успоредно със света, който за индивида се намира в актуална достижимост (hic), съществува и свят, в потенциална достижимост (illic). „Двете зони на потенциалност, коренящи се в миналото и бъдещето, Шютц – следвайки Хусерл, основава върху ретенциите[12] и протенциите[13], а те са организирани съответно от идеализацията „аз мога да направя това отново” („светът в пределите на възстановената достижимост”) и идеализацията „и т.н., и т.н.” („светът в пределите на достижимата достижимост”)[14]. Какво се случва обаче ако светът никога повече не може да бъде върнат или поставен в миналата зона на достижимост? Ако структурата „аз мога да направя това отново” престане да работи, при това необратимо? Ако достижимото се превръща в недостижимо? Ако опитът „аз мога” се предшества, превръща се във вторичен в сравнение с опита „аз не мога”? Ако структурата „и т.н., и т.н.” просто не изплува в съзнанието на човека, който осъзнава и знае, че никакво „и т.н.” няма и никога не е имало в него?

Според американския философ и специалист по биоетика Дрю Ледър от феноменологическа гл.т. не е възможно да се изясни здравето като изначален опит. То е разбираемо само, когато се появи опита с болката, с боледуването, когато всяко „аз мога” става видимо и осезаемо само в ситуации на „аз не мога”. Това, което всеки човек изначално може, в ежедневието той не го забелязва. В момента обаче когато неговите възможности бъдат ограничени и той почувства някакво не-можене, тогава започва да осъзнава истински опита „аз мога”[15].

С други думи, „сама по себе си болката има структурата на опит, изоморфната структура на опита с болестта. Това е опитът „аз не мога”. И болестта, и болката идват като ограничение на опита „аз мога”, като манифестация на крайността на човека, насилствено разкриване на границите на неговите възможности”[16].

За медицинската антропология и за социология на болката ключов проблем представлява проблемът за хроничната болка. За Дейвид Морис тя е „скрита епидемия”, епидемия, оставаща в сянка[17]. Този проблем е толкова значим, че към болката изследователите започват да се отнасят към нея не само като към симптом, но и като към диагноза: „Болката вече не може да се представи във вид на спътник, който се върти около болестта, болката само се издига в центъра. Самата болест, подобно на спътник, започва да се върти около болката”[18].

Преживяване на ХФБ

Болката може да се преживява като локализирана в конкретно място или орган на тялото, а също и като „подвижна, жива субстанция”, придвижваща се по тялото. Болката се преживява и като „знак”, който трябва да ни информира за нещо съществено въпреки нея. Всички „естествени” усещания в крайна сметка са опосредени от културните конструкти на болестта и здравето”[19].

Опитът, преживяването на болката има антиномичен (противоречив), амбивалентен характер – от една страна е факт конфликт с тялото, разчупване, криза на цялостността-персоналността, от друга страна – мъчителна индивидаулизация.

Амбивалентността на болката, според Лехциер, може да се опише и с помощта на опозицията чуждо/собствено. Болестта нахлува в тялото на човека и се преживява в качеството й на това, което „е дошло някъде отвън, което не е в нашата власт, което се стреми да ни подчини, което започва да живее в нас собствен живот, напомняйки живо същество”. Подобен – по Сартр – „анимизъм на болката”, когато „тя се представя като живо битие, което има своя собствена продължителност, свои навици”[20], присъства практически във всички автонаративи на пациентите[21].

Хроничната физическа болка трансформира, преструктурира жизнения свят на човека. В своите наративи хората с ХФБ възпроизвеждат опитът с анимизма на болката и опитът с нейната амбивалентност, отчуждение от тях самите и едновременно с това индивидуализация.

Тук е важно да се направи едно малко отклонение. В своите изследвания Байрон Гуд се позовава на понятието свят във феноменологията (което В. Лехциер[22] за краткост формулира като взаимовръзка на значенията) и на представата за множественост на световете, формулирана от А. Шютц: ежедневния свят (Lebenswelt), сънищата, фантазиите, науката, изкуството, религиозния опит и др.п. Така Гуд отграничава още един свят: „светът на хроничната болка”[23]. Той противостои на ежедневието, на всички негови конституиращи структури.

За ежедневния жизнен свят, според Шютц, са присъщи:

1) цялостност на субекта – тук човекът е господар на своето тяло, на своите постъпки, той действа чрез тялото си, постига и въздейства на света. В света на хроничната болка тялото на човека се превръща във враг номер едно[24];

2) жизненият свят това е светът на работата. В света на хроничната болка работата се разрушава, човек е в непрекъснат нервен срив, той не може да работи;

3) личното възприятие на времето, „вътрешното време” се синхронизира с външното, със социално организираното, с общото време. В света на хроничната болка вътрешното и външното време са се разсинхронизирани[25]. Вътрешното време се забавя, а външното протича по-бързо, загубва се.

***

Според А. Клайнман опитът с болестта (в т.ч. и с болката) включва различни значения, които са реални и потенциално (не се проявяват веднага) изменчиви под влияние на обстоятелствата, т.е на социалния контекст. А в него са втъкани нишките на културата на обществото. Схващането на значимостта, разбирането на важността на „субективните значения на болестта винаги се случва вътре във взаимоотношенията: между съпрузи, деца, приятели, тези, които полагат грижи, самият пациент”. И когато има ситуация на хронично заболяване, на изпитване на хронична физическа болка, всички споменати социални актьори осъзнават, че значението на болестта, на болката, с което ги натоварва човекът, могат или да съдействат на лечението и изтърпяването на болката, или да го затруднява, да утежнява изпитването на болка; „да задълбочи или да облекчи симптомите”[26].

Възприемане на ХФБ

ХФБ може да се възприема по различен начин:

ü Загуба (основно значение)

ü Изпитание

ü Наказание (напр. за морален провал)

ü Съдба

ü Слабост

ü Абсолютно зло (религиозен смисъл)

ü Повод за гордост, мъжественост и издръжливост

ü Житейска катастрофа (особено за хората от най-ниските социални прослойки)

ü Вина

ü Загуба на лична значимост[27]

Най-често болката се преживява като своеобразна социална смес от две или повече значения, които й се придават. Загубата обаче е основното значение, което се придава на ХФБ и е свързано със загубата на опита „аз мога”, със загубата на възможности, на бъдещо развитие, с необходимостта от тотална промяна на житейските планове и т.н. Загубата – под една или друга форма, се среща във всички наративи на хората с ХФБ.

Как ще се преживява болката зависи от множество фактори. Може би едни от най-важните фактори са:

• Ø възраст и пол,
• Ø социална ситуацията и социален контекст,
• Ø социално-икономически статус и социални позиции
• Ø предишен опит и актуални очаквания,
• Ø психологическа структура на личността и праг на поносимост на болка;

Не винаги възприемането на болката е пропорционално на интензитета на увреждане на тъканите или на нежелания стимул.

При хора, определяни като свръхчувствителни, острата болка често предизвиква безпокойство, а хроничната болка е по-вероятно да доведе до депресия.

Всички хронично болни, всички хора с ХФБ живеят в ситуация на постоянна заплаха от „предателство на тялото” – и най-малките изменения в състоянието могат да повлекат ужасни последствия. Тази заплаха от предателство на тялото, както и загубата, може да се превърне в страшна вина пред близките хора, в усещане за загуба на личната значимост, за превръщане на движението на живота по наклонена надолу плоскост.

Преживяването на ХФБ съвсем не е толкова просто и еднозначно, колкото обикновено се представя от съвременната медицина. Нещо повече, това, че ние можем да не го разбираме нито намалява ХФБ, нито я прави по-лесно преживяема. Игнорирането на субективните смисли и значения, на екзистенциалния опит на хората с ХФБ, която се превръща в част от биографията на човека, днес в медицината е по-скоро правило, отколкото изключение. Това оказва влияние върху ежедневния живот на човека с ХФБ, на способността му за социална мобилност, социална адаптация, на неговата самоидентификация.

С други думи, съвременната медицина и здравеопазване не са достатъчно ефективни в процеса на контрол над ХФБ. И тук водеща роля има системата на здравеопазването и по-конкретно здравната бюрокрация, която често – в името на финансови икономии, пренебрегва човекът. Той е превърнат в обект на административни правила, в източник на доходи, здравето му е стока, а лекарят е сведен до ролята на ЕТ, търгуващ със здравни услуги и здраве.

Заключителни бележки

Пътят на пациента с хронична болка през системата на здравеопазването може да бъде дълъг, сложен и неефективен, а това също се превръща в източник на страдание.

В медицината продължава да господства биомеханичния модел на болестта. В контекста на този модел (разпространяван чрез медикализацията в обществото) медицината и системата на здравеопазване са превърнали в медицинско табу психиката и нейното влияние върху тялото. Днес никой като че ли не оспорва влиянието на психиката върху физиологията на организма. Все пак на практика медицината последователно подминава тези въпроси. Достатъчно е да се направи един преглед на медицинската литература и в програмите на медицинските конференции.Медицината механично е разчленила човекът на областите на отделните специалности, раздробени на все по-дехуманизирани детайли. При тази ситуация неминуемо човекът като субект, като личност, отсъства от медицината, от здравеопазването и неминуемо се стига до конфликт на интерпретациите на на лекаря и пациента на ХФБ[28].

Бюрокрацията и административните бариери в достъпа до здравни услуги, заедно с медикализацията на живота и пренебрегването на субективните смисли, придавани на ХФБ са в основата на много от съществуващите проблеми, свързани с ХФБ.

Дехуманизацията на съвременната медицина не е въпрос на нечувствителността на лекарите – тя е системен проблем, произлиза от приетата парадигма за човека като машина и борбата с болестите. Успоредно с развитието на медицината това състояние на нещата може дамо да се задълбочава. Често против волята на хората, които я практикуват и които просто са наврени в тази медицинска машинария. Лекарите са обвързани с непрекъснатото професионално развитие, заливани са с невъзможна за осмисляне специализирана информация от фронтовата линия на научните изследвания[29].

Въпреки значителния напредък на медицината и огромните пари, влагани в нея, много болести не само не отстъпват, а тъкмо обратното – придобиват размера на епидемии. Същото се случва и с ХФБ – често приемана само като симптом. Резултатът: ниска ефективност, разрастване на проблема и недоволство на хората с ХФБ.

 доц. д-р Божидар Ивков

---

[1] Ивков, Б. (2012) Хроничната физическа болка – разпространение и последици. https://bojidarivkov.wordpress.com

[2] Тази част от презентацията бе представена по време на „Трета национална конференция по остеопороза и остеоартроза с международно участие”, проведена в град Сандански 22-24 ноември. Домакин и организатор на коференцията бе Българското медицинско дружество по остеопороза и остеоартроза (БМДОО).

[3] Morris, D (1991) The Culture of Pain. University of California Press, Berkeley. рр. 14-15

[4] Arendt, H. (2000) Kondycja ludzka. Wydawnictwo „Aletheia”, Warszawa

[5] Baszanger, I. (1992) Deciphering chronic pain. In: Sociology of Health & Illness. Vol. 14 (№ 2), pp. 181-215

[6] Андрейчин, Л., Л. Георгиева и кол. (1963) Български тълковен речник. Второ издание. ДИ „Наука и изкуство”, София, с. 687

[7] Виж: Rey, R. The History of Pain. Harvard University Press. Cambridge, Massachusetts, London. 1995, p. 2. Цитат по: Лехциер, В. (2010) Феноменологические основания медицинской антропологии. В: Логос, № 5 (78). с. 184

[8] Kleinman A. The Illness Narrative. Suffering, Healing, and the Human Condition. NY: Basic Books, 1988, p. 14.

[9] Лехциер, В. (2010) Феноменологические основания медицинской антропологии. В: Логос, № 5 (78), с. 184-185

[10] Kleinman A. The Illness Narrative. Suffering, Healing, and the Human Condition. NY: Basic Books, 1988, p. 5. Цитат по: Лехциер, В. (2010) Феноменологические основания медицинской антропологии. В: Логос, № 5 (78). с. 185.

[11] Лехциер, В. (2010) Феноменологические основания медицинской антропологии. В: Логос, № 5 (78), с. 185.

[12] Ретенция – задържане. Бел.ав.

[13] Протенция – актът на проециране в бъдещето на придобитото знание предполага задържане, т.е. спомняне на миналите усещания; именно с помощта на нашите чувства или минал опит ние предчувстваме или „проникваме” в бъдещето – бел.ав.

[14] Шюц, А. Избраное: Мир, святящийся смыслом. М., 2004, с. 419. Цитат по: Лехциер, В. (2010) Феноменологические основания медицинской антропологии. В: Логос, № 5 (78). с. 186.

[15] Leder, D. The Absent Body. Chicago and London: University of Chicago Press, 2009, p. 89

[16] Лехциер, В. Л. Субьективные смыслы болезни: Основные методологические различия и подходы к исследованию. В: Социологический журнал, № 4, с. 26.

[17] Morris, D. (1993) The Culture of Pain. University of California Press, Berkeley, L.A., London, p. 57

[18] Morris, D. (1993) The Culture of Pain. University of California Press, Berkeley, L.A., London, p. 75.. Цитат по: Лехциер, В. (2010) Феноменологические основания медицинской антропологии. В: Логос, № 5 (78), с. 187.

[19] Mattingly, Ch., C. L. Garo (2000) Narrative and the Cultural Construction of Illness and Healing. University of California Press, Berkeley. Цитат по: Лехциер, В. (2010) Феноменологические основания медицинской антропологии. В: Логос, № 5 (78), с. 190.

[20] Сартр, Ж-П. (2002) Бытие и Ничто: Опыт феноменологической онтологии. ТЕРРА – Книжный клуб; Республика. Москва, с. 355.

[21] Лехциер, В. (2010) Феноменологические основания медицинской антропологии. В: Логос, № 5 (78), с. 192-193.

[22] Пак там, с. 194

[23] DelVecchio Good, М.-J., P. E. Brodwin, B. J. Good, A. Kleinman (Eds.). (1992). Pain As Human Experience: An Anthropological Perspective. University of California Press, Berkeley and Los Angeles, р. 37.

[24] Пак там, p. 37.

[25] Пак там, с. 40.

[26] Лехциер, В. Л. Субьективные смыслы болезни: Основные методологические различия и подходы к исследованию. В: Социологический журнал, № 4, с. 29

[27] Виж: DelVecchio Good, М.-J., P. E. Brodwin, B. J. Good, A. Kleinman (Eds.). (1992). Pain As Human Experience: An Anthropological Perspective. University of California Press, Berkeley and Los Angeles. // Morris, D (1991) The Culture of Pain. University of California Press, Berkeley. // Scarry, E. (1985) The body in pain: The making and unmaking of the world. Oxford University Press, New York. //

[28] Виж например Medycyna a zdrowie, 2012. http://ekomedycyna.net.pl/?p=301#_edn19

[29] Пак там.

„DESCHOLING SOCIETY” НА АЙВЪН ИЛИЧ В 10 ТЕЗИСА

Етикети

знание, образование, обучение, общество, училище

1) Много от учениците (особено тези от тях, които са смятани за бедни) ако не осъзнават, то поне интуитивно усещат, какво всъщност правят училищата с тях – те ги приучават да бъркат процеса със същността (и обратното) на обучението. Училищата се подчиняват и действат на принципа: колкото повече обучение, толкова по-добри резултати. Процесът на обучениe измества и заема мястото на целите на обучението по същия начин, по който „мястото на здравеопазването се заема от лечението, подобряването на условията на живот се подменя със социална работа, личната безопасност с полицейска защита, националната сигурност – с военното противопоставяне, а производителния труд – с гонитбата на успеха. Здравето, ученето, личното достойнство, независимостта и творческите усилия практически са приравнени до дейността на съответните държавни институции, които служат на тези цели, а тяхното постигане е приравнено до ръста на ресурсите, отделяни за управление на болниците, училищата и другите институции” (Кулябина).

2) Бюрокрацията на държавата на всеобщото благоденствие и въобще на капиталистическата държава, с течение на времето е успяла да превърне базовите потребности на човека във въпрос на търсене на стоки и услуги. Понятието „бедност” отдавна вече се отнася към тези хора, които в едно или друго съществено отношение са „изостанали от рекламирания идеал за потребление. Затова в Мексико бедните са тези, които са били на училище по-малко от три години, а в Ню-Йорк – по-малко от 12 години. Бедните винаги са били социално безсилни” (Кулябина). Днес обаче, когато бедните в цял свят са започнали все повече да разчитат на институциите за социално осигуряване, тяхната безпомощност придобива нови измерения: „психологическо безсилие, неспособност (не просто невъзможност) да се изхранят”. Ако се вземат за пример големите градове в Америка, се вижда, че „държавната грижа за бедните поражда зависимост, гняв, разочарование и все нови и нови искания. Модернизираната бедност придобила имунитет към паричните вливания и изисква институционална революция” (Кулябина).

Бележка. Най-страшно, според мен е, че тази зависимост поражда и безсилие, което се превръща в благоприятна почва за бездействие и социална апатия, клоняща към духовна нищета и оскотяване. А такива хора, както е известно, лесно се манипулират и управляват.

3) При оценката на федералните програми за социално подпомагане това трябва да се има предвид, смята Илич. Така например за периода 1965-1968 г. „американските училища са похарчили над 3 милиарда долара за компенсиране на неблагоприятните условия за около 6 милиона деца (известната програма „Title One”). Но тези деца не започнали да се учат по-добре” (Кулябина). Тъкмо обратното, в сравнение със своите връстници и съученици от средната класа те изостанали още повече. Не само това, ами в хода на реализиране на програмата били „открити още 10 милиона деца, изпитващи икономически или образователни трудности и сега те имат още по-съществени причини да искат дополнителни федерални средства” (пак там). Всъщност обаче проблемът не бил в това, че средствата са малко или се разходват неправилно. Същината на проблема, е в това, че „съвременното училище с цялата си структура възпрепятства създаването на допълнителни възможности за децата, които са неблагополучни в едно или друго отношение. Специалните програми, корекционните класове и допълнителните занятия само засилват дискриминацията на все по-висока и по-висока цена” (пак там).

Бележка. Точно това се случва в съвременното българско образование. Цялата му структура, философия и логика е насочена не в подкрепа, а по посока на възпрепятстване на интегрираното и включеното образование на децата с увреждания. Нито образованието като сфера, нито училището като конкретна институция, създават възможности за децата с увреждания да се включват в образователния процес, което ги обрича в бъдеще на бедност и нищета.

4) Известно е, че в цял свят училището се смята за единствената институция, специализирна да образова. „Дори провалите на училищната система се възприема като доказателство за това, че образованието е много скъпоструваща, много сложна, тайнствена, почти неразрешима задача” (Кулябина). Илич смята, че и в богатите, и в бедните страни училището, дори само със самия факт на съществуването си, лишава бедните „от сили и мъжество, като не им позволява да вземат в свои ръце властта над собственото си обучение” (пак там). Точно по този начин училището въздейства на практика антиобразователно върху децата и обществото, като не позволява на други социални институции да поемат върху себе си образователни задачи. „Работата, свободното време, политиката, преселването в града и дори семейния живот вместо сами да бъдат средства за образование, сега се прехвърлят на училищата и трябва да сформират необходимите в тези области навици и знания” (пак там).

Бележка. На практика децата с увреждания често са изключени дори и от тези процеси. Нещо повече, съвременните образователни възможности на интернет също са „окупирани” от училището. Това обаче често води до твърде негатвини последици най-вече за децата, тъй като се поражда конфликт на познавателните интерпретации между преподаватели и ученици, конфликт между педагогическата и на учениците парадигма за полезното и необходимо знание и др. Така в контекста на съвременното „мрежово общество” училището и образователната система сякаш повече задълбочават своите антиобразователни функции, отколкото да ги премахват.

5) Според А. Илич компетентността на даден човек в някаква област е необходимо да се отдели от неговия път на обучение, извървян според някакъв учебен план, в някакво училище. Затова трябва да се забранят всякакви въпроси относно историята на неговото учене, подобно на забраната да се проявява интерес за неговите „политически възгледи, принадлежност към една или друга религия, династия, раса, сексуална ориентация” (Кулябина). За Илич е важно да се приемат закони, забраняващи дискриминацията на основа на „продължителност на полученото училищно обучение” (пак там).

6) Обучението по традиция се смята за резултат от преподаване. Същевременно обаче мнозинството от хората получават множество полезни знания извън училище. Например чужд език се усвоява най-често и най-добре ако човек поживее в друга страна, предприеме пътешествие или се влюби в чужденец/чужденка. „Съществуват навици, които могат да се овладеят, като се използва дискредитираната система на зубрене или според армейския принцип „прави като мен”. Прякото и бързо обучение в най-необходимото, което е много по-евтино в сравнение с резултатите от училищното обучение, сега се е превърнало в привилегия на тези, които са достатъчно богати, за да не ползват услугите на държавните училища и на тези, които армията или крупния бизнес изпращат за повишаване на квалификацията” (пак там).

Бележка. Това наистина е така. В днешното българско училище има много предмети, които децата смятат за излишни. Образованието по никакъв начин не е съобразено с потребностите, желанията и способностите на децата. Да не говорим, че всяка нова „реформа” в училищните програми задълбочава пропастта между потребности, способности и необходимо знание и реално предоставяното знание. Тази пропаст е особено непреодолима ако в „уравнението” се включи и наличието на увреждане – независимо от своите възможности и способностити, върху детето се налага стандартизираната матрица на учебната програма и то често, още в самото начало на обучението, поради увреждането си, започва да се смята за проблемно дете в един или друг аспект – процес на етикетиране и стигматизация.

7) В потенциалните преподаватели няма недостатъци. „Въпреки това на хората, които действително имат умения, които са търсени и развитието им изисква помощта на преподавател, днес никой не им помага да споделят компетентността си с другите. На тях им пречат и преподавателите, монополизирали лиценза за преподаване, и профсъюзите, защитаващи интересите на този отрасъл” (Кулябина). Тук А. Илич привежда доста интересен пример с негов приятел. „През 1956 г. възникнала необходимост бързо да се обучат на испански език няколкостотин учители, социални работници и свещенници от „големия” Ню-Йорк, за да могат да общуват с пуерториканците. Моят приятел Джери Морис обявил в ефира на испанска радиостанция, че се нуждае от местни лектори от Харлем. На следващия ден пред неговия офис се събрали около 200 младежи, той избрал 50, много от които отдавна били изоставили училището. Научил ги да ползват пособие по испански език, което Американския институт за дипломатическа служба (FSI) бил разработил за лингвисти с висше образование и след седмица неговите „учители” започнали да работят самостоятелно – всеки от тях отговарял за четирима нюйоркчани, желаещи да научат езика. Не изминали и 6 месеца и задачата била решена” (Илич 2006).

8) За Илич обаче свеждането на образованието само до практически навици би било катастрофа. Същевременно училището еднакво зле решава както задачата за усвояване на практически навици, така и задачата за придобиване на общо образование – отчасти поради това, че не се прави разлика между тях, отчасти поради това, че се работи по учебни планове. Междувременно, усъвършенстването на определено умение задължително е свърззано с изпълнението на някаква странична задача, например: развитието в изучаването на история зависи от успешното усвояване на математиката, а посещението на спортната площадка зависи от посещаемостта на занятията. „Още по-зле училищата могат да създават условия за открито, изследователско прилагане на получените умения, което е призив към „либералното образование”. И основно проблемът тук е в това, че – превръщайки се в задължителни, учебните години се превръщат в „посещение заради самото посещение”: принудителен престой в общността на учителите в името на съмнителното удоволствие и по-нататък да пребиваваш в тази компания. И точно по същия начин, по който обучението в практически навици е необходимо да се освободи от ограничаващите рамки на учебния план, либералното образование трябва да се освободи от задължителното посещение в училищата. Институционалните условия могат да съдействат и за формиране на практически навици, както и образованието за изобретателността и творчеството, но тяхната природа е различна, а нерядко и противоположна” (Илич 2006).

Бележка. Е, как след такива „еретични” идеи може да се очаква книгите на А. Илич да бъдат преведени на български език?

9) За А. Иличи съвременната ситуация е такава, че равните права за всички да учат и да бъдат учени са узурпирани от лицензираните учители, а компетентността на тези учители – на свой ред, е ограничена с това, което може да се прави в училище. В резултат на това професионалната дейност и почивката, „работата и свободното време са отчуждени” (Илич 2006). В съвременното пропито с училища общество образованието вече не е в състояние да се завърне към формите, които е имало обучението доскоро в селата или в средневековния град, „където езикът и архитектурата, работата, религията, семейния быт, взаимно са се обяснявали и укрепвали, а образованието е било почти комплексно, за цял живот, получавало се е непреднамерено и не посягало на времето, определно за други работи или за свободно време” (Кулябина). „Съвременното общество – казва Илич, е  резултат от съзнателно проектиране, така че и образователните възможности трябва да бъдат разработени съзнателно” (Илич 2006). При това смята Илич е важно по-малко да разчитаме на специалната подготовка с помощта на училището и да се откриват повече начини и подходи за учене и преподаване, като се използват възможностите, които предоставя самия ход на живота, на работата и свободното време. „Ние трябва да се научим да определяме социалната ценност на работата и свободното време с тези образователни възможности, които те предлагат” (Кулябина). Интересно е, че Карл Маркс се е изказвал против тази точка в Готската програма, която изисквала законодателната забрана на детския труд. Маркс е бил против не за друго, а  именно в интерес на образованието на младежите, което е можело да се случва само в процеса на работа.

Бележка. Самото възпитание на децата в дома им, осъществявано от техните родители и близки, се реализира в процеса на труда, на извършване на някаква работа. В сиропиталищата в България в началото на ХХ век сираците, освен че са учели, са работели и в стопанствата на сиропиталището, в което са живеели. За американецът е нещо нормално детето му да работи домашна работа, за да заработи дневните си пари. Големият въпрос тук е да се забрани експлоатацията на детския труд и увреждането на здравето на детето, в резултат на неговата работа.

10) Според Илич образователния процес безспорно ще има полза ако обществото се освободи от училищата, макар за мнозинството учители подобно твърдение да е предателство спрямо просвещението. Освобождението от училищата зависи от дейността на тези, които са били обучавани в тях. Това, че са ги учили по този начин, не е и не може да бъде оправдание за тях.

Източник: Иллич, И. (2006) Освобождение от школ. Издательство „Просвещение”, Москва.

Кулябина, В. Б. Тезисы по книге И. Иллича „Освобождение от школ” http://www.familyeducation.ru/?module=articles&c=Vzgliad&b=1&a=17

доц. д-р Божидар Ивков