БЕСОВЕ, РОДЕНИ ОТ БОЛКА И СТРАДАНИЕ

Етикети

болка, здравеопазване, медицина, страдание

На 27 янураи 2017 г. съм написал следното във ФБ:

„Когато четеш разкази на хора с тежки хронични заболявания – в случая ревматоидни, светът придобива съвсем различни измерения. Всичко е друго, тотално различно. Пътуваш в света на непрекъснатата болка и всеобхватно страдание. И виждаш, че хората нямат друг паспорт за друг свят.

Цялата суета на света на здравите и можещите, се превръща в жалка купчинка от безсмислие и безумие. И започваш да се питаш, да си задаваш въпроси, на които често няма и няма отговор.

След всеки разказ си казвам: край, до тук съм. Да, но само докато отворя следващия разказ.

Когато чета подобни разкази разбирам защо здравите социолози не се занимават с болестта, страданието, инвалидността… Та затова се изисква сърце и душа, чувственост, съпричастност, но и огромна сила, за да можеш самият ти да оцелееш – веднъж от сблъсъка със страданието на Човека до теб, втори път да оцелееш, справяйки се със собствената си болка и страдание.

Но езикът на страдащите, техният глас трябва да бъде чут. От всеки, за да може повече хора да се огледат в изпразнения си от всичко живот и евентуално да започнат на ново. За да могат повече хора да подадат ръка на човека до тях, който е в друг, ужасен свят и да му помогнат да се изправи и да открие собствената си човешка ценност. Иначе защо сме живи?“

Нямам никакъв спомен, какво ме е провокирало да напиша горните думи. Днес, точно 5 години след тези слова, се сещам за Моника Маринова, за нейната битка с болката – онази всеобхватната, разтърсващата, затваряща всички възможни светове на човека; сещам се за нейната битка със страданието. Новините за нейното здраве засега са добри и това ме изпълва с неописуема радост. И едновременно с това усещам как ме обзема бяс. Такъв бяс, че ако се материализира ще изпепели света. И бесът ми е насочен към това, което незнайно защо наричаме здравеопазна система, към не малко лекари, които са „проспали“ здравните проблеми на Моника, та се е стигнало до днес – да се правят спешни, животоспасяващи операции.

Доколкото знам Мони има симптоми от 27 години. 27 проспани от лекари и здравна система години. Мони се превърна в символ на максимата: „Когато човек иска да живее лекарите, медицината и здравеопазването са безсилни“.

Няма да казвам нищо за постковид усложненията и за отказа на НЗОК да заплаща лечение на страдащите хора. Ако имат пари – лекуват се. Ако нямат пари – каквото и колкото рекъл Господ.

Бесен съм и затова, че всеки ден в социалните мрежи се появява нов зов за подкрепа и помощ на деца и млади хора за скъпо струващо лечение на различни видове онкозаболявания. И този зов е предизвикан пак от липсата на система за здравеопазване.

Бесен съм на всички тарикати, които гледат да прекарат „системата“, сиреч държавата, без да си дават сметка, че в крайна сметка прекарват себе си, своите близки, съседи и съграждани. Бесен съм и на тарикатската ни държава, която за щяло и нещяло дере по девет кожи от всеки от нас, за да могат други, дебеловрати и овластени тарикати да прекарват народа си.

Дълбоко убеден съм, че безразличието и невъзможността ни, и като общество, и като отделни човеци, да осъзнаем, че живота на всеки човек е най-висша ценност, са основни причини за днешния хал на мнозинството българи – невежи, болни, суеверни, индивидуалисти, бедни и безразлични.

Божидар Ивков

Реклама

HAUD SEMPER ERRAT FAMA (МЪЛВАТА НЕВИНАГИ ГРЕШИ)

Етикети

забава, сатира, смях, хумор

И пак с невероятните епиграми на доц. Босаков. Смехът е гарантиран, както и провокациите за мозъка и мисълта. Предизвикателство от висша класа. Приятно четене.

МЪЛВАТА НЕВИНАГИ ГРЕШИИзтегляне

ЗА ПОРЕДНИЯ РЕЗИЛ НА ИФС И БАН

Етикети

БАН, наука, научни постижения, резил, социология, философия

За поредна година в Института по философия и социология (ИФС) при БАН се вихри вакханалия, свързана с определянето на „най-значими научни постижения“ на ИФС. Докато работех в този институт почти никога не съм обръщал внимание на подобно научно блудство или кретения. И комисия, и кандидати са „обичайните заподозрени“. Но това в крайна сметка е без никакво значение, както няма значение и самият процес на определяне на „най-значими научни постижения“, защото това няма да бъде сторено от нас, днес и сега. Това ще направят Техни Величества „Цар Читател“ и „Император Време“.

ЗА ПРИНОСИТЕИзтегляне

проф. дсн Божидар Ивков

ХРОНИЧНАТА БОЛЕСТ КАТО КУЛТУРЕН АГРЕСОР

Етикети

култура, културна агресия, музика, опера, театър

На 10 януари в 17 часа, българската актриса Елена Бойчева публикува във ФБ профила си следната критична бележка: „Докато филм на Фелини е след 00:00, а турски сериал в 20:00, копаем дъното“.

Бях силно впечатлен от наблюдателността, извисения художествен усет и аналитично мислене на актрисата. Замислих се. Да пренебрегваш Фелини, да го поставяш на фона на някакви турски серияли… Това ми дойде твърде много. Дори само поради факта, че не понасям серияли, защото съм убеден, че ако една история не бъде разказана за 120, максимум за 15о минути, то нещата са силно разводнени, а логореята е неописуема. Спомнете си само филмът „Момчето си отива“. Една невероятна и невъзможна любов, пресъздадена без думи, само с езика на тялото на двама гениални актьори – Невена Коканова и Филип Трифонов. Ето защо написах кратък коментар под поста на Е. Бойчева: „Културната деградация е в пълен ход и – за съжаление – е всеобхватна.

Името на Фелини ме върна в моите пред и студентски години. Тогава, макар и вече да страдах от болестта на Бехтерев, непрекъснато ходех на театър, на опера, посещавах симфонични концерти. Естрадата можех да слушам и по радиото, и по телевизията, или на касетофон. За мен това бяха златни години. Спомних си, че през 70-те години на ХХ век кино „Дружба“ бе превърнато в архивно кино, където освен кралете на нямата комедия, можеха да се видят страхотни филми, които иначе не стигаха до голям екран. Не знам защо съм запомнил филма „Голямото плюскане“ на Марко Ферери. Най-вероятно заради Марчело Матрояни, Мишел Пиколи, Уго Тониаци и Филип Ноаре – актъори легенди.

Спомних си предпремиерата (вероятно 1976 г.) на „Човекоядката“ на Иван Радоев, която имах щастието да посетя. В тази постановка играеха, ако не ме лъже паметта, Тодор Колев, Татяна Лолова, Георги Русев, Кирил Господинов, Доротея Тончева. И доколкото си спомням в тази пиеса имаше два диаманта – монолозите на героинята на Доротея Тончева и монолога на героя на Тодор Колева в края на пиесата.

Спомних си още много неща – една цяла райска градина с най-светли образи – литературни и на гениални български и чуждестранни актьори, оперни певци, музиканти.

След това радостта ми помръкна. Дадох си сметка, че болестта ми беше отнела всичката тази радост и тържество на интелекта и духа. Ограниченията в мобилността на тялото ми не ми позволяваха повече да седна в кино и в театралните салони. Не можех и да стоя прав. Не можех да поискам стол, за да седна отстрани на редиците места за публиката. Дадох си сметка, че болестта беше изиграла ролята на културен агресор и ме бе лишила от изживявания, които можеш да преживееш само на живо – в театъра, в операта, в залата за концерти.

С годините се бях научил да редуцирам тези културни опустошения. Но не изцяло и не до край. Живият контакт с твореца ми липсваше, макар и да свикнах с тази липса, тя все още е твърде болезнена.

Хроничната болка и болест, освен цялото страдание, което ни носят, ни ограбват. Грабят нашата духовност, грабят ценностите ни, грабят умовете и душите ни. Грабят и не питат.

Дадох си сметка, че една голяма част от живота ми е била борба срещу тази културна агресия на болестта. И днес съм горд, че все пак съм се опазил. Може би не изцяло, не във всичко, но съм се опазил. Защото съм запазил жаждата и усета за красивото, за възвишеното, за всичко онова, което през тези 65 години живот ме правеше и продължава да ме прави човек.

Написах тези няколко реда веднъж, за да благодаря на Елена Бойчева за провокираните прекрасни спомени. Втори път, за да благодаря на науката и изкуството, че ме опазиха като човек на духа, независимо от културните и политическите грабежи, на които бях подложен през живота си. И трети път, за да благодаря на себе си, че издържах, че останах Човек.

Божидар Ивков

П.П. Наскоро открих един много интересен и безценен албум. Споделям го с вас, защото той е история. История на духа български.

Б.И.

internet-album-2-2016Изтегляне

БОЛНИЯТ, А НЕ БОЛЕСТТА, Е ВАЖЕН (Послание на папа Франциск за XXX Световен ден на болните)

Етикети

болест, вяра, лечение, медицина, милосърдие, световен ден на болния, технологии

Във връзка с XXX Световен ден на болния, папа Франциск е публикувал послание, в което подчертава, че „болният винаги е по-важен от болестта“ и „трябва да се вслушаме в гласа на пациента, в неговите страхове и притеснения“.

SWETOWEN DEN NA BOLNIAИзтегляне

FREEDOM OF EXPRESSION IN THE CONTEXT OF SECURITY

Етикети

conflict, freedom, hatred, normativity, order, otherness, security, tension

Abstract: Should freedom of expression be restricted in the name of social order and security, which are of general benefit to society? What comes first in order of importance for society – the usefulness and veracity of opinions and stances, or their being acceptable to society? When does freedom of speech produce light (knowledge) and when does it generate heat (tension and conflicts)? 

In attempting to answer these questions, the article highlights the problem fields arising from the issue of freedom of speech and its antipode – the tyranny of silence. In today’s globalized world, the price we must pay to live in a democracy is that both freedom and security are made relative, are reduced to the status of relative values; their absolutization is always at the expense of both freedom and security.  

Keywords: freedom, security, order, hatred, tension, conflict, otherness, normativity

Assoc. Prof. Dr Veselin Bosakov

СВОБОДАТА НА ИЗРАЗЯВАНЕ В КОНТЕКСТА НА СИГУРНОСТТАИзтегляне

QUI SCRIBIT, BIS LEGIT(КОЙТО ПИШЕ, ДВА ПЪТИ ЧЕТЕ)

Етикети

епиграми, сатира, хумор

Поредното предизвикателство от доц. д-р Веселин Босаков. Смехът е гарантиран.

КОЙТО ПИШЕ, ДВА ПЪТИ ЧЕТЕИзтегляне

ЗА ДОСТОЙНСТВОТО В ПРОТЕГНАТА ЗА ПОМОЩ РЪКА

Етикети

достойнство, инвалидност, помощ

Още една моя публикация във ФБ, която заслужава да бъде спасена от забравата.

6 Януари 2017 Г. Около 17 часа. Вече съм почти пред блока си – премръзнал, с леко влажни крака и доста хлъзгащи се обувки. Толкова ми е студено, че започвам да губя концентрацията си. Подхлъзвам се, залитам напред, в ляво и… се озовавам в снега на „4 крака“. Първата ми реакция след падането е да усетя дали някъде нещо не се „скъсало“, дали не се е появила нова, извън „обичайната“ болка. Няма. Поглеждам леко в страни и не виждам бастуна си. Започвам да го търся в снега. Около мен е тишина и няма жива душа. Започвам да мисля как ще се изправя.

Най-сетне намирам бастуна, целият е в сняг, както и ръкавицата ми, която се плъзга по него. Захвърлил съм в снега покупките и не им обръщам никакво внимание. За тях ще мисля, когато се изправя, ако изобщо успея сам да направя това. Изчиствам ръкавицата и бастуна и усещам, че се получава „зацепване“. И докато нагласям бастуна си, за да мога да се подпра на него и – евентуално – да се изправя, с периферното си зрение виждам, че спира (точно на кръстовището) таксиметрова кола, от която слиза шофьора и пътника. Тръгват към мен. В умът ми проблясва надежда. Усещам, че зад мен спира нещо голямо и черно – после видях, че е джип, от което също излиза човек. И докато се усетя бях на крака. Вдигнаха ме хората за секунда и без проблем – предимството на отслабването. Докато ми подаваха покупките, благодарих няколко пъти за помощта и момчетата поеха по пътя си.

Прибрах се. Целият треперех от уплаха. С премръзнали пръсти едва намерих ключа и най-после бях у дома. Не спирам да мисля за случая. Вече съм преодолял – почти – уплахата. Но си мисля, колко жалка картинка съм бил – проснат в снега, мърдащ и безпомощен. И се запитах: къде е достойнството на човека, на напредващата му възраст и на инвалидността в такива ситуации? И дали въобще има нещо достойно в подобна ситуация на пълна безпомощност.

Да, има. И то е в помощта на тези двама млади хора, които не се поколебаха да спрат, да излязат на студа и да помогнат на един вироглав човек с инвалидност. Да го изправят на крака, да му дадат шанс да продължи да бъде „вироглав“. В действията на другите нашето достойнство може да изгори, или – както в случая – да се възроди като Феникс.

Написах всичко това само с една мисъл. Още веднъж да благодаря на тези двама млади и непознати мъже за помощта. Благодаря ви добри хора. Наистина е прекрасно, когато гледаме хората от високо само, когато им помагаме, подавайки им ръка, за да се изправят.

ЗА БИОГРАФИЯТА НА ВАЛТЕР БЕНЯМИН И ЗА ВОЛЯТА НА ТЯЛОТО. ЗА НАС…

Етикети

Валтер Бенямин, Лехциер, воля на тялото, лагер, социологическо изследване

Една от полезните функции на ФБ, е рубриката „Спомени“. Благодарение на нея „изкачат от небитието“ писания, които съм забравил. Така понякога някой кратък текст успява да се „роди“ за нов живот в блога ми. Това се случи и с текста от преди 3 години. Убеден съм, че този текст заслужава да заеме своето достойно място в категорията „Гласове от Фейсбук“. А ти, скъпи ми читателю, ако го прочетеш със сигурност няма да съжаляваш.

***

(4.01.2018) Публикувам част от една фейсбук публикация на руския философ и поет – проф. Виталий Лехциер (фейсбук коментар – 3.01.2018, около 22 ч. българско време). Коментарите са по повод на излязлата биографична книга за Валтер Бенямин. Ето какво казва проф. Лехциер:

„Не знаех, че Бенямин, във френския лагер за интернирани (немци и австрийци) около Невера, е събрал сред сълагерниците си, екип от автори и редактори, за да издават списание. Списанието е трябвало да включва социологически изследвания на лагерния живот, анализ на лагерното изкуство и диапазона на четене. Списанието така и не излязло, материалите за първия брой, както пишат биографите на Бенямин Айлънд и Дженингс, се пазят в берлинската художествена Академия. Това е някаква невероятно поучителна история за това, как изследователската позиция може а) да помогне да се оцелее, в) как да се живее, без да се изключва позицията на включено наблюдение. Вероятно, животът като перманентно/ситуативно антропологическо изследване в ситуации на удоволствие, а не на страдание, е по-малко възможно и представимо. Но принципа си е принцип. Ако изследването запазва живота, придава му смисъл в ситуации на болка и отчаяние, то защо същото да не се разпространи и върху ситуации на щастие, смисъла ще бъде повече.

(…)

Разбира се, пребиваването в болница, страшната диагноза и др.п., като предмет за социално изследване – вече не е толкова рядко срещано. Образцов пример – книгите на Артур Франк, неговия рефлексивен дневник „At the Will of the Body: Reflections on Illness“ („По волята на тялото: Размисли за болестта“).

(…)

Новата книга: „Беньямин. Критическая жизнь“, на Х. Айленд и М. У. Дженнингс.

(…)

Между другото знаем много учени в природните науки, които са умирали, правейки опити върху себе си, или такива, които умирайки са протоколирали този процес, т.е. фактически са се занимавали с изследване на смъртта. Възможно ли е това в социалните науки: умирането като изследване. В известен смисъл това може да бъде нова максима и нова интерпретация на сократическата трактовка на философията като изкуство на умирането. На социалния изследовател му е предоставена възможността не просто да умира, но и да изследва този процес, докато има сили…“

Преведох тези откъси, защото: (1) за мен са доста провокативни със значимостта на описаните събития, макар и описани твърде бегло; (2) носят информация за две чудесни книги, които едва ли някога ще видят своя дебют на български език; (3) не преставам да се възхищавам на Виталий, който умее блестящо с няколко думи да разтвори дверите на различни социални светове и пространства и да те остави да направиш своето собствено пътуване в тях.

Благодаря проф. В. Лехциер.

проф. дсн Божидар Ивков