Етикети
На 27 янураи 2017 г. съм написал следното във ФБ:
„Когато четеш разкази на хора с тежки хронични заболявания – в случая ревматоидни, светът придобива съвсем различни измерения. Всичко е друго, тотално различно. Пътуваш в света на непрекъснатата болка и всеобхватно страдание. И виждаш, че хората нямат друг паспорт за друг свят.
Цялата суета на света на здравите и можещите, се превръща в жалка купчинка от безсмислие и безумие. И започваш да се питаш, да си задаваш въпроси, на които често няма и няма отговор.
След всеки разказ си казвам: край, до тук съм. Да, но само докато отворя следващия разказ.
Когато чета подобни разкази разбирам защо здравите социолози не се занимават с болестта, страданието, инвалидността… Та затова се изисква сърце и душа, чувственост, съпричастност, но и огромна сила, за да можеш самият ти да оцелееш – веднъж от сблъсъка със страданието на Човека до теб, втори път да оцелееш, справяйки се със собствената си болка и страдание.
Но езикът на страдащите, техният глас трябва да бъде чут. От всеки, за да може повече хора да се огледат в изпразнения си от всичко живот и евентуално да започнат на ново. За да могат повече хора да подадат ръка на човека до тях, който е в друг, ужасен свят и да му помогнат да се изправи и да открие собствената си човешка ценност. Иначе защо сме живи?“
Нямам никакъв спомен, какво ме е провокирало да напиша горните думи. Днес, точно 5 години след тези слова, се сещам за Моника Маринова, за нейната битка с болката – онази всеобхватната, разтърсващата, затваряща всички възможни светове на човека; сещам се за нейната битка със страданието. Новините за нейното здраве засега са добри и това ме изпълва с неописуема радост. И едновременно с това усещам как ме обзема бяс. Такъв бяс, че ако се материализира ще изпепели света. И бесът ми е насочен към това, което незнайно защо наричаме здравеопазна система, към не малко лекари, които са „проспали“ здравните проблеми на Моника, та се е стигнало до днес – да се правят спешни, животоспасяващи операции.
Доколкото знам Мони има симптоми от 27 години. 27 проспани от лекари и здравна система години. Мони се превърна в символ на максимата: „Когато човек иска да живее лекарите, медицината и здравеопазването са безсилни“.
Няма да казвам нищо за постковид усложненията и за отказа на НЗОК да заплаща лечение на страдащите хора. Ако имат пари – лекуват се. Ако нямат пари – каквото и колкото рекъл Господ.
Бесен съм и затова, че всеки ден в социалните мрежи се появява нов зов за подкрепа и помощ на деца и млади хора за скъпо струващо лечение на различни видове онкозаболявания. И този зов е предизвикан пак от липсата на система за здравеопазване.
Бесен съм на всички тарикати, които гледат да прекарат „системата“, сиреч държавата, без да си дават сметка, че в крайна сметка прекарват себе си, своите близки, съседи и съграждани. Бесен съм и на тарикатската ни държава, която за щяло и нещяло дере по девет кожи от всеки от нас, за да могат други, дебеловрати и овластени тарикати да прекарват народа си.
Дълбоко убеден съм, че безразличието и невъзможността ни, и като общество, и като отделни човеци, да осъзнаем, че живота на всеки човек е най-висша ценност, са основни причини за днешния хал на мнозинството българи – невежи, болни, суеверни, индивидуалисти, бедни и безразлични.
Божидар Ивков