„Един ден бях бос, а нямаше откъде да взема обувки.
Тръгнах към владетеля на Куфа и се чувствах нещастен.
Когато стигнах видях човек без стъпала.
Обърнах се към Бог и прославяйки го му благодарих,
Поех по своя път и от тогава търпеливо понасям това, че съм бос.“
Саади, „Гюлистан“ [1]
„Смехът е здраве“ – казва народната поговорка.
Историята на Норман Къзинс изглежда силно преувеличена, нереална, дори може би скучновата. Тя е рядък, изолиран случай, който потвърждава правилото. И все пак в нея има рационално зърно. Затова реших да си направя труда да я представя, позовавайки се на материала на Жан-Марк Дюпюи, публикуван в „Здравна поща“ на 8 август 2014 година, както и на други материали. Разказът на Дюпюи се базира от своя страна на книгата на Норман Къзинс „Как се излекувах със смях“ или „Анатомия на смеха“.
Кой е Норман Къзинс?
Норман Къзинс (24 юни 1915 – 30 ноември 1990) е американски политически журналист, писател, преподавател, привърженик и активист на световното движение за мир. Бил е и редактор в седмичника „Saturday Review”.
„Трагедията на живота не е смъртта, а онова, което позволяваме да умре в нас, докато сме още живи“ – казва Норман Къзинс.
Неизлечимата болест
През 1964 година Н. Къзинс постъпва в болница и там му поставят диагнозата „анкилозиращ спондилит“ (болест на Бехтерев). По това време болестта се смята за изключително тежка и неизлечима. Дори един от лекарите безцеремонно му заявил, че при тази болест оживява 1 от всеки 500 заболели [1; 2]. Болестта, както е известно днес, протича със силни болки и постепенно обездвижване на гръбначния стълб и различни периферни стави, но не застрашава пряко живота на човека.
Самият Норман имал медицинско образование и започнал да търси литература за своето заболяване. След известно време се решил и направил три неща, в разрез с препоръките на лекарите.
1. Приемане на витамин С във високи дози
Норман се вгледал внимателно в лекарствата, които приема и разбрал, че те изчерпват запасите от този витамин в организма му. На тази основа решил да прекъсне някои от лекарствата и вместо това да започне да приема високи дози витамин С [1].
2. Напуснал болницата
След това Н. Къзинс решил да напусне болницата и се пренесъл да живее в хотел. Според него „болниците, със своята ужасна храна, съмнителна хигиена, непрекъснато даване на лекарства, мрачна атмосфера и системното нарушаване ритъма на съня на пациентите, не са подходящо място за наистина болни хора“ [1]. Когато прочетох това описание на болницата – казвам го без никаква зла умисъл или желание да обидя някого – в съзнанието ми незнайно защо изникна атмосферата в пациентските фейсбук групи на хората с ревматични заболявания.
3. Гледане на смешни филми
Къзинс си купил прожекционен апарат и натрупал запас от комедийни филми, в т.ч. и филмчета от „Скрита камера, както и филми с комиците братя Маркс. Първата нощ в хотела Н. Къзинс толкова много се смял, гледайки филмите, че успял след гледането да поспи няколко часа без да изпитва болки. Смехът предизвикал производство на ендорфини в организма му. Това са естествено произвеждани от организма химични вещества, които имат упойващи свойства. И така той започнал: когато го будела болката, включвал апарата, започвал да гледа комедиите и след солидна порция смях отново успявал да заспи [1].
Къзинс пише, че редовно изследвал утайката си – рутинно изследване (тест) за наличието на инфекция и възпаление в организма. Забелязал, че утайката му намалява след гледане на смешни филми [1; 2].
Чудодейното оздравяване
Скоро след напускане на болницата Къзинс изоставил всички лекарства, освен витамин С и… смехът. Следващите седмици той описал като едно велико лечение със смях, благодарение на който постепенно оздравявал. Нещо повече след време могъл да се върне на работа в „Saturday Review” и дори да започне да спортува [1; 2; 3].
Няма как да не се съглася с Жан-Марк Дюпюи, че самолечението на Къзинс било успешно благодарение на отношението към болестта, което възприел Къзинс. Освен стимулирането си със смях, той дълбоко вярвал в силата на любовта, вярвал на съдбата си и притежавал силно позитивно отношение към живота. Просто Къзинс направил своя избор – да не бъде пациент, постепенно превръщащ се в „професионален“ хейтър. Със сигурност силата на характера му и волята му за живот спомогнали за неговото чудодейно оздравяване.
Целенасочено предизвикване на ефекта плацебо
Още по-време на престоя си в болницата Къзинс развил теорията, че негативни емоции, като гняв и фрустрация, могат да увреждат здравето. И обратното, радостта и смехът водят до противоположни ефекти – те могат да лекуват и да подобряват самочувствието. За много хора това очевидно е ефект плацебо. За Къзинс основната причина да се прояви ефекта плацебо е креативността. Благодарение на нея в организма се провокират и протичат много процеси, които възвръщат равновесието в него (хомеостазата) и усещането на добро самочувствие.
„И така – каза Жан-Марк Дюпюи, възможно е ефекта плацебо да се задвижи със силата на волята, което води след себе си оздравяване“ [1].
И сега внимание: отношения с лекаря, основани на доверие
Успехите в лечението си Къзинс в голяма степен приписвал на личния си лекар, с кого имал близки приятелски отношения и който по всякакъв начин подкрепял оригиналния му подход и начин на лечение, независимо, че той бил в пълен разрез с постановките на класическата медицина. „Позитивната релация лекар-пациент има огромно значение и е потвърдена статистически като най-важния елемент на шанса за оздравяване по време на психотерапия. Възможно ли е това да се наблюдава в сферата на медицината? Случаят с Норман Къзинс потвърждава това“ [1]. Най-забележителното в разказа на Н. Къзинс е неговата способност да се смее, въпреки силните болки и – много вероятно – страхът, огромният страх, който изпитва всеки човек, когато разбере, че има неизлечима болест. Къзинс обаче се смеел, смеел се въпреки всичко, смеел се „до пръсване“ и това предизвиквало при него обезболяващ ефект [1; 2; 3]. В книгата си той описва и много мислители, които – през вековете – са използвали самолечението със смях. Става дума за Франсис Бейкън, Имануел Кант, Зигмунт Фройд, Алберт Швайцер.
„Смехът е здраве“, казва народът ни. И с право, защото смехът е дар, който помага на човека да преодолее страха си, фрустрацията, стресът, собствените си ограничения и да живее достойно и дълго време. Ето защо винаги напускам общности, в които самозатварянето в болестта, в болката, страданието и в медицинската терапия, се превръщат в „житейска философия“. Животът е далеч по-богат от нашата ограниченост, особено когато сме в ролята на пациенти.
Източници:
[1] Jean-Marc Dupuis. Śmiech przywraca zdrowie. https://www.pocztazdrowia.pl/smiech-przywraca-zdrowie/ Opublikowano dnia 8.08.2014
[2] Анатомия на смеха. http://www.zahorata.com/news/118/510
[3] http://en.wikipedia.org/wiki/Norman_Cousins
доц. д-р Божидар Ивков
