09 събота юли 2022
Posted in Социология на болката
Етикети
ból, ból przewlekły, body, chronic disease, chronic pain, ciało, concentration camp, doświadczenie bólu, болка, концлагер, преживяване на болката, experience of pain, тяло, хронична болест, хронична болка, obóz koncentracyjny, pain, przewlekła choroba
Тук няма какво да кажа. Всичко, което имах потребност да споделя е във файла. Приятно четене.
Б. Ивков
06 неделя мар. 2022
Posted in Гласове от фейсбук
„Да размишляваш за смъртта значи да размишляваш за свободата. Който се е научил да умира, той се е отучил да бъде роб. Готовността ни да умрем ни избавя от всяко подчинение и принуда. Няма никакво зло в живота на този, който добре е разбрал, че лишаването от живот не е никакво зло“.
Мишел дьо Монтен. Опити, том 1.
***
„…понякога величието се състои в това – да живееш“.
Мишел дьо Монтен. Опити, том 2.
***
„…физическата болка притежава властта да разрушава света на личността, нейната индивидуалност и нейния глас“
„Изтезанието е суров опит, който малцина са изпитали. Хората обаче, страдащи от особено мъчителни болести (особено с хроничен характер), могат да преживяват нещо подобно, в този смисъл, че живота се редуцира до болката и че живота, който се състои само от болка, безспирна и безперспективна, представлява сам по себе си съвършено друга форма на съществуване, в сравнение с тази, която е известна на здравите хора и се възприема от тях като полагащ им се“.
„Когато физическата болка ни отнема всички жизнени сили, то ме заплашва не само изолация и самота, отделеност от всичко, което ме заобикаля. И не само защото целият свят се свива до една-единствена точка: натрапчивата реалност на болката превръща светът в място за страдание и в нищо друго, превръща страданието в мой единствен свят. Когато тялото се превръща в източник на болка, то стеснява рамките на моето съществуване, аз губя усещането, че друг човек може да ме разбере, че аз означавам толкова, колкото и той. Сега аз със своята болка се намирам от едната страна, а всички останали, които не изпитват болка, – от другата страна. Колкото повече се сливам с тялото си, изпитващо страдание, толкова повече се отдалечавам от всички останали хора с всичките им проекти в обкръжаващия свят отвъд пределите на моето тяло и неговата болка“.
А. Ю. Ветлесен. Философия на болката.
Коментар: каквото имах да кажа, го казах с думите на Монтен и Ветлесен.
проф. дсн Божидар Ивков
21 неделя ян. 2018
Posted in Анотации
Етикети
alienation, ból, болка; body, боль; ciało, отчуждение, телесност, тяло, pain; тело, wyobcowanie
Drew Leder (1990) The Absent Body. University of Chicago Press, Chicago.
Независимо дали си даваме сметка за това, или не, тялото има централна роля при формирането на нашия опит в света. Тогава, защо толкова често забравяме нашите собствени тела? Непрекъснато гледаме света с широко отворени очи, но рядко виждаме собствените си тела. Ако не бъдем запитани или принудени, често се оказваме в ситуация, когато ни е трудно или невъзможно да обясним как изпълняваме най-простите действия. Още по-малко сме в състояние и осъзнаваме нашите вътрешни органи и физиологичните процеси, които протичат в тялото ни и които ни поддържат живи. В книгата си Дрю Ледер изследва начините, по които тялото отсъства – „забравено, чуждо, неконтролируемо, затъмнено“.
В част I Ледер изследва широк спектър от телесни функции от гл.т. на структурите на укриване и отчуждение. Той обсъжда не само усещането и движението, уменията и инструментите, но и разнообразието от „тела“, които философите са склонни да пренебрегват: вътрешното тяло с неговите анонимни ритми; спящото тяло, в което изчезваме вечер; пренаталното тяло, от което за пръв път сме се появили. Така Ледер се стреми да оспори „върховенството на възприятието“. В част II Ледер показва как тази феноменология ни позволява да преосмислим традиционните понятия и концепции за ума и тялото. Той твърди, че картезианският дуализъм показва постоянна сила, защото се основава на житейските ни преживявания. Философията на Декарт е изпълнена с разрушени тела, които могат да бъдат потиснати само чрез упражняването на „безсмислена“ причина. Ледер изследва произхода на това понятие за разума като неразделна част от тялото, съсредоточавайки се върху скритата телесност на езика и мисълта. В последна глава Льодер предлага нова етика на въплъщение, която да ни пренесе отвъд картезианството.
Тази оригинална, важна и достъпна творба използва примери от медицинското обучение на автора. Тя ще заинтересува всички, които се занимават с феноменология, философия на ума или с картезианската традиция; работещите в здравеопазването и всички очаровани от човешкото тяло.
Източник: https://books.google.bg/books?id=DMx2pJcduM4C&hl=bg&source=gbs_book_other_versions
доц. д-р Божидар Ивков
23 неделя апр. 2017
Posted in Будилчета
Преведох тази статия не защото съдържа изключително важни данни и/или умозаключения. Не, митовете и фактите са по-скоро забавни и любопитни. Все пак някои от тях са важни за здравето на всеки. И въпреки това…
Преведох я с мисълта и надеждата да служи като „алармен звънец“, разбира се за тези, които искат да го чуят.
Присъщо за човека е желанието му да блесне сред себеподобните си със знания и мъдрост. И в това няма нищо лошо. Проблемите започват, когато вместо факти и знания, се споделят митове и неверни неща. Това наричам „производство“ на незнание. Проблемите се задълбочават, когато митологията се налага нагло и агресивно, в т.ч. и чрез оценки.
Вместо това, човек винаги трябва да се старае да проверява достоверността и точността на знанията си и да изказва мнение, а не да раздава оценки от позицията на най-висша инстанция на истината, която – както често се оказва – е мит.
Няма човек – освен една не малка част от българите струва ми се, който да знае всичко за всички и всичко. Такива хора могат да се нарекат „всичколози“. А те от своя страна са добродушни и добронамерени, а други нагли и агресивни. И ето – направих оценка. Както можете да се досетите, аз не съм имунизиран срещу грешки и изказване на оценки. Макар и да се стремя да не ги допускам и да не ги раздавам като жълти стотинки за милостиня.
Искрено се надявам тази статия да бъде полезна. Особено внимание заслужават онези митове, при които са разкрити – макар и бегло – причините за тяхното възникване и съществуване.
Приятно четене и забава.
доц. д-р Божидар Ивков
06 понеделник мар. 2017
Какви са границите на властта на лекаря над тялото на пациента и как болният придобива равни права? Води ли нахлуването на телемедицината и big data към дехуманизация и превръщането на болния в набор от цифри? Защо фармацевтичната индустрия променя човека още до неговото раждане? Как да се държи лекарят под натиска на неолибералните реформи в здравеопазването? Тези въпроси се поставяха по време на дискусията в Института по философия при РАН, която бе посетена от кореспондент на Indicator.Ru.
Предлаганият текст, превод от руски език, представлява обобщена информация за проведената наскоро дискусия в Института по философия на руската академия на науките „Лекарската власт и медицината без човека: след Фуко“. В него се разглеждат промените в съвременната медицина и здравеопазване, които се наблюдават и в България.
доц. д-р Божидар Ивков
09 неделя юни 2013
Posted in Анотации
Jeżowska, B. (2013) W więzieniu ciała. Warszawska Firma Wydawnicza, Warszawa.
Всички, които са се докоснали до книгата, като че ли са единодушни: това не е лесна, не е приятна книга.Това е живот, облечен в слова, изписани и изстрадани с цялата искреност на авторката. А това изисква огромна смелост и духовна сила.
Книгата представлява запис на преживяванията на 43 годишна жена с детска церебрална парализа (ДЦП). Жена, която е решила да се бори за своята независимост – въпреки ограниченията, въпреки отношението на семейството и социалното обкръжение, въпреки всичко.
В сайтовете, които представят книгата, задължително се споменава, че всички събития, описани в книгата, всички герои, са автентични. Единствено имената на хората и местностите са променени. Башя Йежовска е псевдоним, избран от авторката, за да съхрани своята анонимност. Тази анонимност нито отнема, нито засенчва автентичността на историята, тъкмо обратното, сякаш отприщва, „унищожава” онези непознати и скрити бентове, които пораждат и поддържат нашите духовни и емоционални самоограничения при подобен род изповеди.
Книгата спира дъха, сърцето…, притиска, кара читателя нервно да стиска палци дано в крайна сметка историята има щастлив край.
Това са книги, достойни за уважение и преклонение. Забързани и затворени в нашето – мислено като велико безсмъртие – сиво и жалко ежедневие, концентрирани в гонитбата на власт, социални позиции и пари, ние забравяме себе си, забравяме тези до нас, „другите”, „различните”. Забравяме нашата човешка същност. И когато я срещнем, когато внезапно я открием отново – по-точно е да се каже, когато се сблъскаме с нея – в подобни книги, осъзнаването често е болезнено. Нетърпимо болезнено! Но полезно!
Ето и един малък фрагмент от книгата.
„Имаше моменти, когато исках да избягам също и от себе си. Веднъж опитах. Днес мисля, че повода беше идиотски. Да не мъча себе си и другите – мотив, еднакво добър, както всички останали. Но след това се появи подлата мисъл: „Защо трябва със самоубийство да уреждам проблема, те само биха се зарадвали”. Имаше моменти, когато единствено инатът ме държеше на този свят. Дълго време кутията с лекарствата стоеше на най-високия рафт, за да не мога да я достигна.
Стараех се да потискам негативните емоции, но накрая нещо в мен се прекърши. Всички емоции излетяха от мен като въздух от спукан балон. Родителите и баба ми ме успокояваха, най-напред внимателно ме питаха, какво се е случило. По този начин наливаха масло в огъня. Какво значи „какво ми се е случило”, как смеят да се преструват, че не знаят, че в края на крайщата плача заради тях, те са ме осъдили на затвор, те са виновни за всичко. И крещях. До последната сълза, до прегракване, до подуване на очите. Това можеше да продължава по няколко часа.
Исках да изхвърля всичко лошо от себе си, цялата болка, гняв и безсилие. За страничния наблюдател това вероятно е било ужасна гледка. Мама ме молеше: „Престани”, заплашваше и проклинаше, а понякога се опитваше да ме игнорира… Само баба беше като кухненска кърпа и на случаен принцип, където попадне, пародираше моя глас, израза на лицето ми.А аз се нахвърлях върху нея.
Сега знам, че не можеш да избягаш от страховете си. Можеш само сам да се бориш с тях.
Всеки ден се обръщам в мислите си към отец Пио. Мисля за него като за някой, при когото мога да отида за съвет и помощ, да му поверя грижите и собствените си страхове, а ги имам в изобилие.
Ще го помоля да ме подготви за всичко, което предстои. Да премина и през най-трудните преживявания с кураж и вяра, че развивам душата и човечността си.
Преди страшно се бунтувах срещу недъзите си, но това ми донесе само повече болка и саморазрушение. Тази рана все още не е заздравяла. Спохожда ме мисъл (дали не е от отеца?), че тази рана няма да изчезне. Трябва да черпя сили от нея за прошка и духовен растеж.
Но дали в пепелта може да се открие диамант?
***
Докато пишех това кратко представяне на книгата и превеждах малкия фрагмент от нея, се запитах: дали в България има такива хора и дали те могат да напишат също толкова силна книга? Отговорът бе мигновен, кратък и ясен – ДА!
След това се запитах: А дали ще се намери издател, който да инвестира в такъв текст? Отговорът се забави, търсеше път в мъглата на съмнението. И накрая се появи – жалък, одърпан и… твърде неопределен, сякаш бе призрак – едва ли, но…!
Накрая се запитах: дори да има текст, дори да се намери издател, кой ще прочете такава книга? И ако все пак някой я прочете, какво ще разбере за себе си и другите? Отговорът – така и не се появи!
Да, наистина, дали в пепелта на душата може да се открие диамант?
Източници:
http://www.gandalf.com.pl/b/w-wiezieniu-ciala/
https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=447756525307260&id=433697476713165
доц. д-р Божидар Ивков
05 понеделник ное. 2012
В том 8, № 2 на полското електронно списание „Przegląd Socjologii Jakościowej” е публикувана интересната статия на Хонората Якубовска „Тялото като предмет на социологически изследвания – дилеми, пропуски, възможности”.
В тази статия Х. Якубовска си поставя три цели:
1) да проследи използваните от полските социолози концепции и подходи към тялото/телесността, а също и реализираните в тази сфера изследвания. В текста са посочени дилемите, пред които са изправени изследователите на тялото/телесността, произтичащи основно от природата на изследвания предмет и свързаните с него методологически трудности;
2) да се посочат някои емпирични пропуски, свързани със сферата или начина на изследване, които всъщност не се радват до този момент на достатъчен изследователски интерес;
3) да се представят на вниманието на читателя препоръки или възможни, потенциално атрактивни изследователски полета за социология на тялото.
Тук ще се спра накратко само на едно от тези изследователски полета – „тялото, лишено от значения, или тялото, както го преживяваме по време на болест, а също и на инвалидност и старост” (с. 23).
Според Якубовска болните, хората с различни увреждания и възрастните често са предмет на различни изследвания, но те рядко „обръщат внимание на опита с тялото или на борбата с телесността. Би било интересно – продължава Якубовска, да се анализират тези ситуации, в които тялото напомня за себе си и в които то се въвежда в своята материалност и биологичност” (с. 23-24) Струва ми се, че полската изследователка акцентира върху необходимостта да се изследват преживяванията на болните, хората с увреждания и старите хора, смислите и значенията, с които те натоварват и/или придават на болестта и на собственото си тяло по време на боледуване, на значимата роля, която то започва да играе в живота на човека при появата на едни от най-значимите екзистенциални събития в живота му – болестта, инвалидността и старостта.
Един от аспектите, останал извън изследователското внимание, е преживяването въпросите за интимността. По принцип този въпрос се появява в контекста на сексуалността – въпрос, който напоследък все по-често се анализира и при хората с увреждания. Същевременно в процеса на боледуване, особено ако болестта е продължителна и сериозна, интимността се отнася и до много други аспекти, като „събличане пред лекарите и сестрите, а също и принудително придружаване на други лица; проблеми с физиологията; въпроси с хигиената; необходимостта от наблюдение на собственото тяло или от знание за него. Всеки един от тези въпроси би могъл да се превърне в отделен предмет на изследване”. (с. 24)
Трябва да се отбележи, че тук Якубовска – макар и индиректно – поставя изключително важни въпроси, свързани със знанието за това как се преживява болестта, собственото тяло и редица други дейности, в т.ч. интимни, които здравия човек възприема за даденост и най-често изпълнява и извършва механично. И още, от каква помощ се нуждаят болните, хората с увреждания и старите хора, как тази помощ да бъде оказана без да се накърнява тяхното чувство за лично достойнство и др. Поне в България знанието в тези области е – меко казано – оскъдно.
Съществува и друг проблем, който също не е достатъчно изследван от социолозите. Да бъдеш болен или човек с увреждане, е състояние, в което не е възможно да се забрави за тялото (виж Osborne 1997[1]). Все пак, смята Якубовска, има жени например, които не се възползват от безплатните цитологични или мамологични изследвания, а много хора игнорират тази „нежелана действителност тялото”[2]. Няма как да не се съглася с полската изследователка, че разпознаването на „явленията на игнориране на тялото и произтичащите от това негативни сигнали е не само интересно от познавателна гл.т., но може да има преди всичко позитивни практически последици” (с. 24).
Социология на тялото е субдисциплина, която в значителна степен използва резултати от изследвания в сферата на социология на здравето и социология на медицината, но за съжаление малко от сферата на социология на инвалидността. Поне в рамките на българската социология проблемите на тялото по време на болест, инвалидност и/или старост рядко са предмет и обект на изследователски интерес.
И все пак тялото си остава една от най-интересните изследователски области за социологията. Защото социология на тялото е (или може да бъде) онова изследователско пространство, където се срещат множество обществени и медицински науки, резултатите от чийто изследвания имат изключително значими индивидуални, групови и обществени значение и измерения.
доц. д-р Божидар Ивков
[1] Според Озбърнн проблемът не е в това, че човек има тяло с увреждане, а в това, че трябва да има непрекъснато съзнание, че притежава тяло въобще (1997: 196–197). Според този автор съвременната система на здравеопазване, както и пространствените и санитарните решения, влияещи върху системата на властта, в т.ч. на биовластта, служат за забравяне на тялото. Цитатът е по Якубовска, с. 24. // Osborne, T. (1997) Body Amnesia – Comments on Corporeality. In: David Owen, (ed.) Sociology after Postmodernism. Sage Publications, London – Thousand Oaks – New Delhi, pp. 188–203.
[2] ЯКубовска насочва вниманието към Ostrowska (2010). Badanie na zlecenie Fundacji MSD dla Zdrowia Kobiet przeprowadziła agencja badawcza MillwardBrown SMG/KRC. Badanie zostało zrealizowane metodą CATI, w dniach 23–30 kwietnia 2010 roku, na próbie 652 kobiet w wieku 25–59 lat. // Ostrowska Antonina (2010) Profilaktyka raka szyjki macicy i raka piersi. Wiedza, postawy i zachowania kobiet. Fundacja MSD dla Zdrowia Kobiet, s. 1–3 [dostęp 10 października 2010 r.]. Dostępny w Internecie ‹http://www.fzk.org.pl/publikacje.html›.
Източник: Jakubowska, H. (2012) Ciało jako przedmiot badań socjologicznych – dylematy, pominięcia, możliwości. W: Przegląd Socjologii Jakościowej, t. 8, nr 2, s. 12–31. Dostępny w Internecie: ‹http://www.przegladsocjologiijakosciowej.org›.
bozhidar ivkov 