Етикети
Работя. ФБ грижливо ме уведомява, че съм получил покана за приятелство. Поглеждам – млада, красива и – най-важното – със сигурност интелигентна жена. Приемам приятелството и виждам, че е харесала едно мое писание в групата на Организацията на хората с ревматологични заболявания.
Написаното носи дата 4 октомври 2016 г. Изобщо съм забравил за него. Прочитам го и ми харесва. Казал съм важни неща – поне на мен така ми се струва.
Не го откривам и в двата тома на „Фейсбук дневник“. Ето защо реших да го публикувам в блога си. Да не се изгуби отново. Още повече, че за мислещите хора това може да се окаже „лекарство“ за тяхно моментно „емоционално възпаление“ – диагноза на новата ми фейсбук приятелка.
Внимание! Текстът не се препоръчва за лица с умствено възпаление и интелектуална и/или ментална ригидност!
Приятно четене.
***
Чета някои коментари в групата и не спирам да се чудя. Има хора, които толкова дълбоко са потънали в медицинската страна на страданието си, че ми изглеждат като „загубени души“. Подобна тотална (авто)медикализация само до преди 2-3 години смятах, че е невъзможна, или че е присъща само на най-възрастните хора – винаги, когато съм бил по санаториуми след приключване на процедурите „изчезвах“. Боли, не боли – вън. Скитах по книжарници, кина, опери, библиотеки, но не се заседявах на сладка раздумка за това, кой къде го боли и какви илачи са му помогнали. Нямах и досега нямам такава потребност. Давам си ясна сметка, че между ревматична болест и ревматична болест разлика от тука до Луната. Но никога не съм разбирал, не разбирам и не искам да разбера хората, които са свели живота си само и единствено до болестта. Но всеки сам избира как и защо да живее. Когато съм лежал по болници пак съм бягал от такъв начин на прекарване на времето. Предпочитах да флиртувам със сестрите или с някой набор (накрая дори господ се умори от мен и ме „наказа“ – ожених се за мед.сестра).
Не спирам да се възхищавам на Надя и нейните занимания с Читалището в с. Сладун, с осигуряване на книги за библиотеката, с фолклорната група… изобщо с изкуство. Когато в София, по време на конгреса на Еулар най-после се запознахме лице в лице, се оказа истинско удоволствие да се контактува с тази жена. Отворена към света на изкуството и изобщо към света, с чувство за хумор, с огромни надежди и планове.
Знам, колко е важно да сме добре, да не ни боли, да можем да си бъдем ние – това, което искаме да бъдем и което всъщност сме, а не това, което болестта и болката иска да ни направи. Не знам вълшебни рецепти за това. Но със сигурност знам, че само и единствено вглъбяването в медицината не е верния път.
Казвал съм го хиляди пъти, ще го повторя отново. Аз съм ЧОВЕК. И като човек имам стотици проблеми и само един от тях е болестта и инвалидността. Аз изпълнявам стотици социални роли (на баща, дядо, изследовател, учен, приятел, любовник, съсед, колега и т.н.) и между тях ролята на болен е една единствена. Не искам и оказвам най-яростната съпротива, когато някой ме приравнява само и единствено с болестта или социалната роля на болен.
Бъдете живи и здрави и живейте живота си така, както вие смятате, че е най-правилно. Моля ви само за едно: не забравяйте, че светът е пълен с чудеса и сетивата ни са затова: да им се възхищаваме и ако можем, самите ние да бъдем едно малко чудо и да създаваме малки и потребни за другите чудеса.
С най-добри чувства към всички вас.
доц. дсн Божидар Ивков
