МЕСТНИЯТ ДОМ ЗА САМОПОМОЩ И ЛОКАЛНАТА ОБЩНОСТ

Етикети

activation, decentralization, активизация, групи за самопомощ, децентрализация; self-help, интеграция, лица с умствени увреждания, локална общност, местен дом за самопомощ, integration, local community, local self-help, самопомощ, социални услуги, социално включване, people with intellectual disabilities, self-help groups, social inclusion, social services

Един текст, който съм превеждал преди 20 години. Посветен е на проблеми, които до голяма степен са чужди на българската социална действителност, особено когато става дума за психично здраве и лица с психични проблеми и умствени увреждания.

Струва ми се, че текста е актуален и уникален за нашата действителност не само поради това, че предоставя знания за същността на самопомощта и групите за самопомощ, но и за същността, мястото, ролята, целите и задачите на локалния/местния дом за самопомощ.

„Според Алексис дьо Токвил общностният характер на локалното общество се създава около необичайни обществени инициативи, когато малки групи свързани по между си хора създават нова организация, която ще разреши техните проблеми. Такива групи твърдят в даден момент, че притежават силите да вземат решение относно това, какъв е проблема, по какъв начин да се реши този проблем, а често също така решават, че именно те са задължени сами да бъдат ключови актьори, въплъщаващи в живота решението на проблема. Фактическата общност, според дьо Токвил, е сдружаването на групи за самопомощ, сдруженията (виж Bradley 1994, с.117).

Богатството на всяка общност са нейните хора, особено тези от тях, които искат и имат шанса активно да я развиват“.

„Врагът не е бедността, болестта и здравните проблеми… Врагът е системата от интереси, която за да може да съществува се нуждае от зависимост, маскирана от услуги“.

McKnight

доц. д-р Божидар Ивков

ЮРОС – МЕСТНИЯТ ДОМ ЗА САМОПОМОЩ И ЛОКАЛНАТА ОБЩНОСТ

СЪЩНОСТ И РОЛЯ НА НПО В ДЕМОКРАТИЧНИТЕ ОБЩЕСТВА.

Етикети

НПО, nature, role, functions, роля, същност; NGO, функции

В електронния си архив открих случайно оцеляла информация от „времето на дискетите“ – края на 1993 г. Информацията се отнася за проведен международен семинар в София, посветен на НПО. Прочитайки информацията останах учуден, че 23 години след събитието, тя е все още актуална в много отношения. Поради тази причина реших да я публикувам.

Има обаче и една друга причина, за да обнародвам тази информация. Винаги съм защитавал позицията, че ръководните кадри и органи на една НПО, била тя и пациентска, са длъжни да информират всички свои членове, къде, кога, как и защо представляват организацията, какви позиции защитават, в какви срещи и с кого участват, какви ангажименти поемат от името на организацията, която представляват, какво ново знание са придобили и как то може да послужи за подобряване дейността на организацията, а оттук и положението на членовете й. Именно това липсва на много пациентски организации днес. ОПРЗБ е една от малкото пациентски организации, които предоставят подобна информация. А тя е необходима. В противен случай международната и всяка друга дейност се превръща в дейност на малцина за задоволяване на лични интереси и амбиции, за сметка на всички останали членове. И когато тези членове плащат сериозен членски внос най-малкото е неморално с него да се финансират и поддържат туристическите напъни на отделни индивиди, каквато практика днес се наблюдава и – за съжаление – е доста разпространена.

Приятно четене.

Божидар Ивков

spsemno1

 

КРАТКА ИСТОРИЯ, ИДЕИ, ЦЕННОСТИ И ТЕОРИИ ЗА СОЦИАЛНИТЕ ФЕНОМЕНИ САМОПОМОЩ И ГРУПИ ЗА САМОПОМОЩ

Етикети

групи за самопомощ, самопомощ, self-help, self-helps groups

Ока и Боркман[1] поставят три ключови въпроса:

1. С каква цел е започнало създаването на групите за самопомощ и по какъв начин са се развивали?

2. Как дефинираме групите за самопомощ и организациите, свързани с тях?

3. С какви възгледи по отношение на групите за самопомощ най-често се срещаме?

Според двамата изследвоатели всичко започва от групите на Анонимните алкохолици. Когато през 1935 година тези групи се зараждат, главната им цел е била да се помогне на хората, зависими от алкохола. Тези групи се заемат със задача, която дотогавашната медицина не е била в състояние да реши. Чак до втората световна война обаче единствено алкохолизма е бил предмет и обект на дейност на групите за самопомощ.

През 60-те години на XX век тази ситуация се променя. По това време в развитите страни голяма популярност придобиват движенията за защита правата на човека. Тогава хората започнали все по-добре да разбират силите и процесите, протичащи в обществото и социалните групи. Това е времето, когато групите за самопомощ започнали да се развиват по-масово. В Япония всички социални движения постигнали най-голяма популярност в края на 50-те години, като едно от най-популярните движения било това за самопомощ.

През 70-те години започва отлив от масовите движения за сметка на тези социални дйествия, които са свързани със съществуването на малките групи. В Германия хората се заинтересовали значително повече от своя ежедневен живот в сравнение с абстрактния за тях политически живот. В Япония хората с увреждания и/или с хронични заболявания започнали да отделят значително повече внимание на дейностите, реализирани вътре в техните общности, отколкото на действията, насочени против властта. Нещо повече, в средта на 70-те години държавите на всеобщото благоденствие били подложени на остра критика за начина на разходване на публичните средства или били подложени на силен натиск за поддържането на неефективни публични институции. Тези критики се появили успоредно с нарастващата цена на нефта.

През 1976 година в Северна Америка били издадени две книги и два броя на списания, написани от учени в сферата на социалните науки, които се опитали да опишат и да дефинират групите за самопомощ. През същата година в Япония също се появила книга с подобна тематика. Тя била посветена на подробното описание на различните групи, в т.ч. и на тези за самопомощ на хората с увреждания. През 1977 във Великобритания, а през 1978 година в Германия и Белгия излизат поредните изследователски книги, посветени на групите за самопомощ. През 1979 година японски психолози публикували книга за самопомощта, показвайки докъде са стигнали учените в САЩ.

През 80-те години на ХХ век в САЩ и западна Германия започнали да възникват т.нар. центрове за контакт при самопомощ, чиято задача била да осигури информация и/или услуги на отделни хора, търсещи помощ в групите за самопомощ. Тези центрове – в Япония не били създавани такива – подкрепяли нововъзникващи и вече съществуващи груши за самопомощ.

През 80-те години възникнали и международни връзки между тези центрове за самопомощ. През 1980 година в европейското бюро на СЗО в Копенхаген било създадена група, работеща по посока на групите за самопомощ в сферата на здравето. През 1983 година бил издаден поредния доклад, в който се описвала дейността на групите за самопомощ във Великобритания, САЩ, Канада, Западна Германия и Нова Зеландия.

В резултат на интернационализирането на групите за самопомощ през 1992 година в Отава се провела конференция, на която присъствали хора от Еропа, Северна Америка и Азия.

През 90-те годни на ХХ век се появил нов тренд в сферата на самопомощта: интернет групите за самопомощ, каквито днес хората с ревматични заболявания са организирали чрез своите организации – БСБББ и ОПРЗБ. Интернет отстранил бариерите в комуникацията между хора, живеещи далеч един от друг и имащи специфични проблеми и потребности.

За ползата от подобни групи е достатъчно да се спомене, че членове на тези групи са хора с ревматични заболявания, живеещи в България, но и в Европа и Северна Америка.

 Дефиниция на групите за самопомощ и на организациите, свързани с тях

Една от най-разпространеите дефиниции на групите за самопомощ е създадена по време на работните срещи, посветени на самопомощтта и публичното здраве, организирани от US Surgeon General през 1987 година. Според тази дефиниция:

„Групите за самопомощ са самоуправляващи се групи, чийто членове имат общи интереси и здравни проблеми, предоставят си взаимна емоционална подкрепа или материална помощ, при което не получават никакво заплащане за предоставяната помощ и събират минимален членски внос. Членовете на тези групи отдават голямо значение на знанието, родено от преживяванията и на вярата, че само такова знание може да осигури специално разбиране на ситуацията, в която се намират хората от групата. Групите за самопомощ, освен с помощта и взаимната подкрепа, предоставяна на членовете им, могат също да се ангажират с информиране, обучение и осигуряване на материална помощ, както и да консултират своите локални общности” (с. 40)

 

 Макар дефиницията да разглежда групи за самопомощ, свързани със здравни проблеми, не бива да се забравя, че съществуват най-различни видове такива групи: на самотни майки, етнически малцинства, хора с различна сексуална ориентация и др.

Важно е да се знае, че освен групи за самопомощ, съществуват и групи за подкрепа. Ока и Боркман акцентират върху разликите между двата вида групи и както отбелязват независимо, че някои автори „наричат групите за подкрепа „професионално ръководени групи за самопомощ”, то все пак според стандартизираната терминология групата за самопомощ е нещо друго в сравнение с групата за подкрепа” (с. 40).

Групата за подкрепа е „такава група, в която крайната отговорност за ръководството на групата не се поема от нейните членове, а от подкрепящите я професионалисти, макар членовете на групата също да носят отговорност за нея” (пак там). При групите за самопомощ отсъства външна намеса и контрол, т.е. те принадлежат изцяло на своите членове. Това разграничение е много важно, но то не изключва възможността за съвместна работа, както и работата на групите за самопомощ с професионалисти.

Създадени са и т.нар. „агенции за самопомощ”, които осигуряват услуги срещу заплащане, но тяхната работа се основава предимно върху знанието, създавано в и от преживяванията на членовете на групите за самопомощ. Огромно количество подобни агенции в Япония са били създадени през последните години.

 Идеята за групите за самопомощ

Групите за самопомощ не са нещо ново, а дискусиите за тях започват през 70-те години на ХХ век. От тогава са създадени множество теории, но Ока и Боркман разглеждат само няколко в своя анализ.

През 1965 година Райсмън достига до интересното и по онова време новаторско заключение, че докато не можем да сме сигурни, че човека, получаващ помощ в рамките на дадена група, се чувства удовлетворен, то е сигурно, че човека, който оказва помощ на друг човек получава полза от това. Райсман нарекъл това явление „терапевтичен принцип на помагащия” (helper-therapy principle). Той го открил като наблюдавал, че хората с различни житейски проблеми забелязват, че техните болезнени и мъчителни преживявания могат да помогнат на други хора, които имат същите или подобни проблеми. Това на свой ред улеснило адекватната оценка на тежестта на човешките преживявания. Нещо повече, хората могат да задълбочат своето разбиране на затрудненията си като помагат на тези, които са попаднали в подобна ситуация.

Втори важен въпрос е знанието, формиращо се в и произлизащо от преживяванията. Още в самото начало на съществуването на гупите за самопомощ било забелязано, че „съществува разлика между професионалната и непрофесионалната помощ, предоставяна в рамките на групите, която е смес от самопомощ и лаическа помощ” (с. 41). Според Боркмън помоща може да се раздели на „професионална, лаическа и експериментална” (пак там). Това, което различава според Боркмън групите за самопомощ от лаиците е именно „собственото знание, основано на собствените преживявания”. Тази теория разкрива още един елемент: новосъздадените групи за самопомощ се превръщат в такива едва тогава, когато в тях вече идва знание от други групи, основано на преживяванията. Има конкуретна теория, според която трайната активност е „един от трите съществени фундамента, върху които се опира съществуването на групите за самопомощ”, а останалите два са „преживяванията и спонтанното участие” (с. 42)

Трето, подходът към проблемите, както и начинът за тяхното решаване при групите за самопомощ, са „напълно различни от медицинския и професионалния поглед върху същия този проблем и неговото решаване” (пак там). Toва дава възможност на членовете на групите да се чувстват по-добре, да гледат на себе си по-позитивно в сравнение със случаите, когато използват помощта на професионалистите. „Професионалистите не си дават сметка за това, колко силно тяхната помощ може да стигматизира и да лишава от уважение тези, които ползват тяхната помощ” (пак там).

Четвъртият въпрос е свързан с възгледа, че групите за самопомощ често са смятани за доброволни организации, а не за групи, които подпомагат терапията или лечението. Според Боркмън в литературата, посветена на групите за самопомощ, е отделено прекалено голямо внимание на теоретичната и индивидуалистичната перспектива, съсредоточавайки вниманието към такива въпроси, като: „по какъв начин индивидите се възползват от своето участие в групите” (пак там).

Един от позитивите на горната перспектива е това, че е по-лесно да се отграничат групите за самопомощ от групите, контролирани от професионалисти, местни органи на властта или други субекти, занимаващи се с публичното здраве. Освен всичко друго тази перспектива дава възможност да се зададат въпросите за това, по какъв начин групите за самопомощ участват в изграждането на гражданското общество, социалния капитал, или как влияят върху „промяната на подхода на професионалистите към даден проблем” (пак там).

доц. д-р Божидар Ивков

---

[1] Настоящият материал е изграден изцяло на основата на статията: Oka, T., T. Borkman (2003) Krótka historia, idea i teorie związane z istnieniem grup samopomocowych z perspektywy międzynarodowej. W: Od pomocy do samopomocy. Centrum wspieraniq aktywności lokalnej CAL, Warszawa. Всички цитати са от посочената статия.

ПРИ ОСНОВИТЕ НА САМОПОМОЩТА

Етикети

self-help groups

Въведение: самопомощ, или…?

Самопомощта съществува в живота на човека от най-древни времена. За това говорят в изследванията си много етнолози, антрополози, социолози и други изследователи. Археолозите от своя страна са открили материални доказателства, че още първите хора, населявали земята са оказвали помощ на своите по-слаби и болни съплеменници да преживяват суровите условия на живот по онова време.

Според известния руски революционер, теоретик на анархизма, географ, геоморфолог, историк и литератор П. Кропоткин, оказването на взаимна помощ е неотменен елемент от социялния живот на хората. Кропоткин се опитвал да докаже, че взаимната помощ е един от най-важните фактори човечеството да оцелее като вид, както и че представители на много други видове оцеляват благодарение на тази взаимопомощ[1].

Днес понятието взаимна помощ или самопомощ има по-тесен обхват. То се използва в социалната работа и практиката на различните социални институции за социално подпомагане най-често в процеса на борба със зависимостите. Понятието се използва и в НПО като му се приписват две значения.

Първото значение се използва основно по отношение на терапията на зависимостите и социалната работа и се отнася до тези дейности, които служат:

– за взаимно предоставяне на информация, как може човек да се справи с определени трудности. Пример могат да бъдат фейсбук страниците на Българското сдружение на болните от болестта от Бехтерев и Организацията на пациентите с ревматични заболявания, където хората обменят подобен род информация, свързана с достъп до лечение с биологични лекарства, смисъл и значение на един или друг вид изследване и т.н.;

– създаване в партньорите в социалните контакти на чувството, че не са сами в изпитваните трудности и процеса на тяхното преодоляване, и могат да разчитат на взаимна подкрепа. Това е друга социална функция, както на фейсгрупите на споменатите две НПО, така и на периодично организираните срещи между членове на сдруженията в различни градове на страната;

– взаимно материално подпомагане ако възниква такава необходимост. Този процес също може да се наблюдава между отделни членове на двете сдружения.

Самопомощта в този смисъл и значение се различава от другите форми на помощ, оказвана в процеса на преживяване на едни и същи трудности от всички участници в дадена група. В този тип самопомощ ключова роля имат хората, които по-добре успяват да се справят с тудностите, като със своите знания, поведение, опит, преживявания и воля служат за пример на останалите.

Основното в този вид самопомощ е предоставянето на такава помощ и подкрепа, която е доброволна, самостоятелна, без участието на професионалисти. Освен това тя се предоставя между хора, които имат идентични проблеми в своето ежедневие и психосоциално функциониране.

Известно е, че движението за самопомощ е инициирано през 1935 година в САЩ от двама алкохолици: хирургът Боб С. и борсовия посредник Бил У., които през 1939 година издали книга за метода за самопомощ в борбата с алкохолизма. Заглавието на книгата – „Анонимните алкохолици”, било възприето и от самото движение. Това движение най-напред прониква в Канада, след това в други страни, а днес е разпространено в над 160 страни, в т.ч. и в България.

Методът на анонимните алкохолици послужил като основа на борбата на хората с други зависимости. Към самопомощта започнали да се обръщат хора с най-различни индивидуални здравни, емоционални и интерперсонални проблеми, които най-често били загубили вярва във възможностите на професионалистите да им помогнат.

Този тип самопомощ приема различни, най-често слабо формализирани организационни форми, наричани групи за самопомощ. Тя е свързана преди всичко с оказването на взаимна помощ и подкрепа между хората в групата.

Второто значение на самопомощта се отнася до най-различни дейности на хората, които заменят или допълват дейността на органите на властта и създадените от тях институции, които са призвани да удовлетворяват многообразни социални потребности на хората. Този вид самопомощ е насочена към дейности за общото благо. В този смисъл самопомощта се разбира като противодействие спрямо безсилието пред съдбата, природните сили или авторитарната власт. Именно този вид самопомощ често се използва в дейността на неправителствените организации.

Ценности на движенията за самопомощ

Над 70 годишния опит в тази сфера е верифицирал ценностите, които могат да се отдиференцират в движенията за самопомощ. Франк Райсман (Frank Riessman) и Дейвид Керъл (David Carroll) – американски популяризатори и организатори на подобни движения, обръщат внимание в книгата си „Нова дефиниция на самопомощта. Политика и практика” на това, че субект на самопомощта е преди всичко конкретния човек, но може да бъде и дадена група или общност. Такъв субект прилага в самопомощта своите ресурси и силни страни.

Благодарение на развитието на движенията за самопомощ нараства социалния ресурс като цяло, както и социалния ресурс на различните социални мрежи, за решаване на проблемите, за повишаване на личните възможности за справяне с трудностите, защото както посочват Райсмън и Керъл:

– намалява броя на хората единствено ползващи предлаганата помощ, а се увеличава броя на тези, които предоставят или са готови да предоставят помощ и подкрепа на другите. Макар и много бавен и мъчителен този процес може да се наблюдава в двете споменати по-горе НПО на хора с ревматични заболявания;

– хората, които получават помощ и подкрепа виждат и разбират, че самите те са в състояние да помогнат на другите и по този начин могат да избегнат деградацията, която преживяват тези, които са „осъдени” само да използват предлаганата помощ и подкрепа;

– благодарение на това, че много хора помагат на другите нараства потенциала и ресурса на цялото общество да оказва помощ и подкрепа.

Райсмън и Керъл посочват, че потенциалът, силата на самопомощта, е в стремежа към оказване на влияние върху собствената съдба и влияние отдолу нагоре. Самопомощта е съпротива срещу бюрократичността на институциите, създадени да обслужват гражданите, срещу тяхната безличност и прекалено голямата формализация на процедурите.

Самопомощта сближава хората по между им, защото се основава върху неформални, непосредствени контакти. Като си помагат един на друг хората започват да овладяват и да доминират над чувството за безпомощност, безсилие спрямо проблемите, които ги притискат, като например зависимости, социални патологии, хронични болести и др.

Самопомощта учи на акцептация (приемане) на самия себе си, на собствените слабости и различия. Благодарение на нея хората получават възможността да имат какво да кажат и възможността да го кажат, могат да повлияят върху процеса на промяна на собственото си обкръжение. „Подходът на самопомощ е изключително съществен за продължаване на световното движение за демокрация. Това движение се интересува преди всичко от проблемите с управлението, а философията за самопомощ разширява понятието за ангажираност на консуматорите извън чисто решаващата им роля по посока на производството на помощ и услуги. Важна е също така демократизацията на ежедневния живот и особено дестигматизацията на всички поведения, свързани с психичните заболявания и физическите увреждания”[2].

Много изследователи смятат, че в този контекст самопомощта е от изключително значение за функционирането на демократичните общества, защото обогатяват и засилват техния потенциал, както за развитие, така и за преодоляване на житейските трудности на индивидите и общностите. И все пак се смята, че за да бъдат успешни и да могат да реализират целите си, тези движения – освен индивидуалната подкрепа, се нуждаят и от политическа и правна подкрепа и приемане. Без това самопомощта е обречена на неуспех, ако въобще успее да възникне. Такива примери в България могат да се открият не един и два, когато едва възникнало някакво движение за самопомощ „угасва” поради липса на акцептация от страна на политици и общество.

Принципът за оказване на помощ (субсидиарност)

Понятието „субисидарност” (од англ. „subsidiarity”), също има множество значения. Според научното, представено в енциклопедиите, значение на термина става дума за:

1. Правомощията за вземане на решения трябва да бъдат поставени там, където се концентрира отговорността за последиците от тези решения;

2. Решенията трябва да бъдат вземани възможно най-близко до средата, в която ще бъдат реализирани.

Правомощията за вземане на решения трябва да се обвържат с отговорността за последиците, които те пораждат, което насочва към разумност и рационалност при използването на тези правомощия. Същевременно локализирането на правомощията за вземане на решения, както и на отговорността, за най-близките места, в които ще бъдат реализирани, увеличава шансовете за това, че при тяхното вземане ще бъдат взети предвид локалните особености.

Това разбиране на оказването на помощ е близко до формулираната от съвременната наука за организациите теория за успешното управление, която препоръчва делегирането на правомощията за вземане на решения, участие във вземането на решения и техните бъдещи изпълнители, както и за лицата, за които се отнасят тези решения. Такъв подход към управлението повишава вероятността от успех на взетите решения, защото тези хора внасят в процеса на вземане на решение своето знание за проблемите, които трябва да бъдат решени и получават импулс за участие в подкрепата и прилагането на тези решения, бидейки техни съавтори.

Влиянието на идеята за субсидиарност върху социалния живот не се ограничава само до споменатата област, а има далеч по-широко занчение. Тя присъства в европейската философия още от Аристотел, а ако представлява новост за България то вероятно е свързано с факта, че нейните основни ценности са автономия и самостоятелност на човека. Принципът на оказването на помощ едновременно се основава на тези две ценности и ги защитава.

Съвременните политически и правни разбирания на принципа за субсидиарност произлиза от концепцията на папа Пий XI, изложена в енцикликата Quadragesimo anno (Четирдесет години) от 1931 година, противопоставяща се на експанзията на идеите на тоталитарността, обхвщащи по това време Европа. Папа Пий пише: „(…) днес по повод на промяната в условията, само силни организации могат да реализират определни задачи, които преди са изпълнявали малки организации. Въпреки това все пак ненарушимо и неизменно остава това най-висше право на социалната философия: което човек може да направи по собствена инициатива и със собствени сили, това не трябва да бъде ограбвано от обществото; подобна несправедливост, социална вреда и нарушаване на устройството е отнемане от по-слабите и по-низшите социални групи на тези задачи, които могат да изпълняват, и прехвърлянето им върху по-силните и по-висшите. Всяка социална акция по своята цел и природа има характера на оказване на помощ; тя трябва да помага на членовете на социалния организъм, а не да ги унищожава или поглъща”[3].

Принципът за оказването на помощ, изведен от тази концепция, бил приет за устройствена основа на европейската интеграция от Европейската Комисия през 80-те години ан ХХ век.

Впечатляваща изглежда една от най-новите интерпретации за приложението на приниципа за субсидиарност, представена от позициите на католическата социална наука. Според нея този приницп трябва трайно да се отнася към конкретните условия на социалния живот, а разделението на компетенциите между индивида и общността да намаляват, a между общностите да се увеличава. Освен това той трябва трайно да се приспособява към конкретната социална ситуация. Всяко прехвърляне на компетенции от по-нисзши към по-висши инстанции трябва да се предшества от обществен дебат с участието на всички заинтересовани страни. Това ще позволи да се запазят по-малките субекти от обезвластяване, а държавата ще се предпази от прекомерно натоварване със задачи, които биха могли да се изпълняват от индивидите и по-малките общности.

Необходимо условие за релаизацията на принципа за оказване на помощ е активността на гражданите. Липсата на такава кативност може да се проявява както в общества, живели в условия на тоталитаризъм, които не са се научили на активно участие в обществения живот, така и в общества, живеещи в държави на всеобщото благоденствие, привикнали към развити системи за социално подпомагане. Социалните формациии, намиращи се между гражданите и държавата не създават последната, а активно общество, което само иска да взема решения за своята съдба.

 Библиография:

Drąźkiewicz, J. (1992) (red.) Koła samopomocy rodzin z dziećmi niepełnosprawnymi. Szkice monograficzne. Uniwersytet Warszawski, Instytut Polityki Społecznej, Warszawa 1992

Ks. Łuźyński, W. (2001), Funkcje zasady pomocniczości w pañstwie. W: Społeczeństwo, nr 1

Streeck, W. (2005) From Market Making to State Building? Reflections on the Political Economy of European Social Policy. In: Leibfried, S., P. Pierson (eds.) European Social Policy. Between Fragmentation and Integration. The Brookings Institute, Washington, D.C.

Winczorek, P. (1998) Zasada subsydiarności jako klucz do reform ustroju administracyjnego pañstw Europy Środkowej i Wschodniej (na przykładzie Polski). W: Milczarek, D. (red.) Subsydiarność, Warszawa

Wolf, P. J. (2001) Authority: Delegation. In: International Encyclopedia of the Social and Behavioral Sciences. Elsevier Science Ltd.

Zgud, Z. (1999) Zasada subsydiarności w prawie europejskim. Zakamycze, Kraków

 Допълваща литература:

Milczarek, D. (1998) (red.) Subsydiarność. Centrum Europejskie Uniwersytetu Warszawskiego, Warszawa

Millon-Delsol, C. (1995) Zasada pomocniczości. Znak, Kraków

Riessman, F., D. Carrol (2000), Nowa definicja samopomocy. Polityka i praktyka. Państwowa Agencja Rozwiązywania Problemów Alkoholowych, Warszawa

Бележка: Материалът е написан (и преведен) изцяло на основата на: Szmagalski, J. (2009) Fundamenty samopomocy. Socius. Polsko-niemieckie pismo o osobach z niepełnosprawnościami. № 4, ss. 16-17.

доц. д-р Божидар Ивков

---

[1] Виж: Кропоткин, П. (1995) Взаимопомощта – фактор на еволюцията. Артиздат 5, София.

 [2] Szmagalski, J. (2009) Fundamenty samopomocy. Socius. Polsko-niemieckie pismo o osobach z niepełnosprawnościami. № 4, ss. 16-17.

[3] Цитат по: Szmagalski, J. (2009) Fundamenty samopomocy. Socius. Polsko-niemieckie pismo o osobach z niepełnosprawnościami. № 4, ss. 16-17.

ФЕНОМЕНЪТ САМОПОМОЩ В СОЦИОЛОГИЯ НА МЕДИЦИНАТА

Етикети

групи за замопомощ, самопомощ, социология намедицината; self-help, self-help groups, sociology of medicine

 САМОПОМОЩ

Понятието „самопомощ” в сферата на здравето обхваща много разнородни явления. Към тях принадлежат, преди всичко, различните индивидуални поведения, основаващи се на понятието „начин на живот”: профилактично поведение, оценка на симптомите на болестта, самолечение, интеракции с професионалния сектор. Понятието „самопомощ” обхваща също и такива въпроси, като грижата на роднините за „своя” болен, различните форми на помощ, оказвана от страна на локалната общност (съседите и другите хора от неформалните кръгове), както и от формалните групи за самопомощ. Във всички случаи може да става дума за проблеми, свързани с физическото или психичното здраве, за профилактика, лечение или рехабилитация. Формите за организация на помощта и действията разбира се, са различни във всеки отделен случай.

Участието на лаиците в здравеопазването не е нещо ново. Където и да е и по всяко време хората са могли да получат лекарства, смятани за „собствени”, като също така са имали роднини или съседи, които са им препоръчвали „проверени” лечебни методи, така почти всички са били склонни да се оповават предимно на тези източници и на собствените си оценки. Никаква здравна система, независимо от техническите си и финансови възможности, не би била в състояние да обхване това, което хората правят един за друг в сферата на здравето и болестта, не би могла да се справи с толкова огромен товар. Първите наръчници и съветници по „домашна медицина” през 18 в. били създадени от лекари, тъй като още тогава те си дали сметка за значението на съюзниците и партньорите, каквито са лаиците, интересуващи се от здравето.

Тази ситуация се променила успоредно с развитието на научната медицина и професионализма. Непрофесионалистите престанали да се разглеждат като партньори. Още преди десетилетия СЗО смятала „техническата” помощ за единствената форма на задравни грижи и помощ. Считало се, че всички недъзи на здравните служби могат да се отстранят с помощта на професионалните решения. 70-те години донесоха основна промяна в тази идеология. Това се свързваше, между другото, с огласения от СЗО девиз „Здраве за всички до 2000 г.”, който се превърна в доминираща цел на тази организация. Дългогодишният процес на реализация на това намерение се опира върху постулата за промяна на ценностната йерархия в медицината. Фундамент става (или трябва да стане) първичното здравеопазване с възможно най-широкото участие на лаиците, които трябва да носят главната отговорност за своето здраве, по смисъла на друг девиз „Твоето здраве е в твои ръце”.

Лаическият компонент в здравеопазването до скоро оставаше малко изследвана и позната сфера. Социологията на медицината беше концентрирала вниманието си върху медицинските институции, т.е. изследваше болниците, професията на лекаря, отношението между лекаря и пациента и др.п. Съвсем до скоро дори изследванията върху поведението на хората по време на болест се концентрираха в посока на професионалните аспекти, а подминаваха семейството, дома, съседския кръг, църквата, клубовете. А точно там се реализират мнозинството от човешките действия, които се свързват със здравното поведение или лечението на болестта. Все пак през последните години се разшири обхвата на изследователските интереси. Изследователите обърнаха внимание на съществуването на различни форми на самопомощ в процеса на боледуване, действали от зората на човечеството, както и на огромното значение на това явление.

 ГРУПИ ЗА ВЗАИМНА ПОМОЩ

Взаимната помощ, а следователно предоставянето и приемането на помощ в рамките на естествените или други групи социални връзки, винаги е било важен елемент от историята на човека. Все пак едва през втората половина на ХХ век тази форма на самопомощ се превърнала в динамична обществена сила.Това е реакция срещу нарастващата комплексност и отчужденост на съвременните институции, срещу увеличаващите се материални и социални разходи, свързани с техниката.

Съвременните групи за взаимна помощ посредничат между анонимните държави и беззащитния спрямо тях човек, като си осигуряват взаимно материални средства, социална, морална и емоционална помощ, като улесняват самореализацията. Те обхващат не само естествените социални връзки, т.е. семействата, колегите от работата или училището, съседите, кръвните роднини и приятелите, но преди всичко много просветни, икономически, здравни организации. Това е характерна черта за съвременните групи за самопомощ.

В сферата на здравето тези групи възникват, както в капиталистическите, така и в социалистическите страни, както там, където има държавна служба по здравеопазване, така и там, където тя не съществува. Те възникват затова, защото липсват подходящите служби и необходимите услуги, или защото те са препълнени и малко ефективни, или защото хората искат други служби и други грижи.

Понякога се среща възгледа, че самопомощта е сякаш заместител на здравеопазването за хора, които са лишени от него, че по своята същност то е втора категория, насочено към бедните, онеправдани от съдбата хора. В познатата декларация от международната конференция в Алма-Ата, посветена на първичното здравеопазване, СЗО заема друго становище. „С цел да се осигури бърз повсевместен достъп за дадена общност до основното здравеопазване е необходимо да се опрем на индивидуалните и групови грижи за собственото здраве на тази общност”[1]. СЗО смята, че от една страна самопомощта е (или трябва да бъде) интегрална част от професионалното основно здравеопазване, а от друга, че успехът на която и да е система за основно здравеопазване може да зависи в голяма степен от познаването и използването на неформалната самопомощ.

Науката от скоро се заинтересува от групите за самопомощ и по тази причина това е малко позната и изследвана област[2]. Групите за самопомощ съществуват под различни форми почти във всички страни, но точно не се знае колко и какви. Този факт е следствие от това, че значителна част от тези групи цени своята интимност и неформалност, избягва публичността и не желае да се превръща в обект на социологически изследвания или каквито и да било други интереси.

Най-старите традиции имат групите на Анонимните алкохолици, но съществуват също много други, например обединяващи родители и попечотели на деца с умствени увреждания, хора, страдащи от различни форми на психически смущения, от различни форми и видове рак, болести на сърцето, почти всички видове недъзи и инвалидност, групи, обединяващи наркомани, лица след прекарана болест, травма и операция (например след инсулт, след изгаряне, след операции на сърцето, жени, след ампутация на гърдите и др.).

В САЩ, където това движение е най-старо и сравнително най-добре проучено, се оценява, че през 1980 година са съществували около 750 хиляди групи, обхващащи около 15 милиона души. Почти всяка от 200-та най-разпространени болести и увреждания с хроничен характер притежава своя еквивалент в група за самопомощ. В тези групи се срещат също хора, които например са правили опит за самоубийство, развели са се, загубили са дете или съпруг, били са напуснати от партньора си. В последно време в САЩ, Канада и в мнозинството от страните на Западна Европа, на успех се радват групите на жените, които поемат много функции, традиционно присъщи на гинеколозите, например в сферата на контрацепцията и грижата за бременните.

Мнозинството от групите за взаимна помощ функционират независимо от формалната система на здравеопазване. СЗО в Европа се стреми да сближи тези два компонента на помощ. В някои европейски страни, между другото и в Полша, такива групи съществуват главно в рамките на формалната система. Така например мнозинството от клубовете на анонимните алкохолици са свързани с местата за лечебно отказване от алкохол. При днешните условия у нас е трудно да се разчита на спонтанна инициатива за организиране на група, която да се създаде от алкохолици и техните близки. Обикновено такъв „запалянко” у нас най-често е лекарят.

По примера на алкохолизма в Полша се вижда, колко много е недооценено у нас и не само у нас, движението за самопомощ. А впрочем помощта на групата за алкохолици навсякъде е призната за най-успешна и при това много евтина. В различна степен това касае и другите групи за самопомощ. Наистина, самопомощта не е лекарство за всички болежки на съвременната система за здравеопазване, но би могла да се превърне във важно допълнение.

Бележка: Този материал е превод на част от книгата: Sokolowska, M. (1986) Socjoloocjologia Medycyny. Panstwowy Zaklad Wydawnictw Lekarskich. Warszawa, с. 77-81.

Превод от полски език доц. д-р Божидар Ивков

---

[1] Primary Health Care. Report of the International Conference on Primery Health Care, Alma-Ata 1978, World Nealth Organization, Geneva 1978

[2] В Полша е написана интересна работа по тази тема: H. Andrzejczak, D. Duch: Samopomoc jako zjawisko społeczne na przykladzie ruchu Anonimowego Alkoholika w Polsce. Institut Socjologii UW, 1981

САМОПОМОЩ И ГРУПИ ЗА САМОПОМОЩ

Независимо, че взаимната помощ между хората е съществувала от най-древни времена, едва от скоро този феномен – наричн самопомощ, се превърна в предмет и обект на научен интерес и изследвания. Все още се водят дискусии за дефиницията на самопомощта, за нейната същност. Алфред Кац и Еужен Бендер, едни от най-известните изследователи на взаимната помощ, я идентифицират посредством четири категории групи за самопомощ:

– група, която се концентрира върху удовлетвореността от себе си и личното развитие на членовете на групата;

– група, оказваща психосоциална подкрепа и помощ;

– група, която предлага алтернативни начини на живот;

– група, с цел запазване на „различните”[1].

Движението за самопомощ и динамичното му развитие е очевидно в много страни. Малки или по-големи групи се създават, поддържат и развиват, за да предлагат различни подходи и начини, с помощта на различни специалисти, за оказване на помощ и подкрепа при решаването на психосоциални и здравни проблеми на техните членове. Идеите и философията на самопомощта могат да се открият, както в движението за независим живот, така и в смисъла на съществуване и дейността на множество неправителствени организации (НПО) на хора с увреждания.

Според американски учени (на основата на множество изследвания) всеки пети човек в течение на своя живот ще участва в срещи на такива групи за самопомощ, a всеки четвърти пациент, който е бил лекуван по-рано амбулаторно, ще се възползва от услугите на такива групу[2].

Групите за самопомощ се занимават с решаването на множество въпроси, като например: алкохолизъм (в САЩ известните групи на анонимните алкохолици), групи на диабетици, на жени с рак на гърдата, безработни и др. Според данните от изследване на самопомощта, проведено в Полша през 2006 година, огромното мнозинство от групите (90%) сътрудничат със специалисти, свързани със сътветната област или проблем. Всяка трета група има и своя лидер[3].

В САЩ Роналд Кеслер, за потребностите на Националния Институт за Ментална Помощ, формулира дефиниция, според която групите за самопомощ са „групи, организирани и ръководени от хора, имащи подобни преживявания и опит, с цел взаимна помощ и подкрепа”[4]. Нещо много важно, което подчертава Кеслер и което трябва да се има предвид от българските НПО на хора с увреждания, е че групите, създавани и ръководени от лекари, психолози, социални работници или други професионалисти, не могат да се разглеждат като групи за самопомощ[5].

Т. Ока и T. Боркмън дефинират групите за самопомощ като „самоуправляващи се групи, чийто членове споделят общи здравни интереси и проблеми, предоставят си взаимно емоционална подкрепа или материална помощ, при което не получават никакво заплащане за предоставената помощ и събират мнимален членски внос. Членовете на тези групи придават голямо значение на занието, пораждано от преживяванията и опита на другите и вярват, че само знание от този тип може да предостави специално разбиране на ситуацията, в която се намират членовете на групата[6].” Освен това авторите добавят, че „групите за самопомощ – освен помощта и подкрепата, която предоставят, могат да бъдат ангажирани с информиране, обучение и предоставяне на материална помощ, а също и да предоставят съвети на локалните общностни, в които функционират[7].”

Групите за самопомощ често могат да бъдат част от дейността на НПО – нещо, което ясно може да се забележи в Българското сдружение на болните от болест на Бехтерев и Организацията на пациентите с ревматични заболявания. Самопомощта може да се превърне в основен елемент от дейността на НПО. Често се наблюдава специфично „разделение на труда”. Групите за самопомощ се занимават с оказване на помощ и подкрепа, а НПО с обучението и профилактиката в рамките на местните общности.

В групата за самопомощ се придава много голямо значение на личността на всеки нейн член и неговата самодостатъчност, от гл.т. на различните емоционални импулси. Особено внимание заслужават групите за самопомощ на хората с увреждания и техните семейства.

Освен със справянето със собствената инвалидност и ежедневното преодоляване на физическите бариери, те трябва да се борят със социалната изолация и със стереотипите и предразсъдъците спрямо даден вид инвалидност и/или увреждане, особено спрямо видимите такива.

Обичайно групите за самопомощ са свързани с определни НПО и това е един от факторите, който сериозно затруднява създаването на статистически данни за тези групи. Много често в НПО на хора с увреждания действат по няколко групи за самопомощ. Има и много групи за самопомощ, които работят неформално, което също затруднява определянето на техния брой.

В групите за самопомощ „дреме” огромен социален потенциал и в този смисъл правилната и ефективна легитимация и регулация е от изключително голямо значение. Правната регулация би трябвало не само да съхрани свободната им дейност, автономност и спонтанност, но и да създава усовия за тяхното развитие. Социологическите анализи на американското общество недвусмислено са показали, че е много важно да се инвестира в самопомощта. Изследванията върху лица, лекували се амбулаторно и които са участвали в групи за самопомощ показват, че резултатите при втория тип респонденти са много по-добри. Нещо повече, в краткосрочен и дългосрочен план това лечение е и по-евтино в сравнение с лечението в медицински заведения[8].

Ако се вземе предвид факта, че хората с увреждания непрекъснато са принудени да се борят за своите права, а липсата нa знание за уврежданията в обществото стеснява перспективите за тяхното развитие, то групите за самопомощ са едно от възможните условия, които биха им позволили да се справят с ежедневните си проблеми и могат да предоставят шансове за по-добро бъдеще.

 Бележка. Материалът е подготвен на основата на: Sobierajski, T. (2009) Samopomoc. W: Socius. Polsko-niemieckie pismo o osobach z niepełnosprawnościami . № 4, ss. 16-17.

доц. д-р Божидар Ивков

---

[1] Katz, A. H., E. I. Bender (1976) The Strength in Us: Self-Help Groups in the Modern World. New Viewpoints, New York.

[2] Powell, T. J. (2005) Circles of Recovery: Self-Help Organizations for Addictions. In: Psychiatric Rehabilitation Journal, Winter, vol. 28, issue 3.

[3] Samopomoc. Prawne, ekonomiczne i społeczne uwarunkowania ruchu samopomocowego w Polsce, WRZOS, Warszawa 2006.

[4] Riesseman, F. (1996) Understanding the Self-Help Organization (Book), In: Addiction, Vol. 91, Issue 6, June, s. 887.

[5] Frank Riesseman, Understanding…, op. cit., s. 887.

[6] Oka, T., T. Borkman (2003) Krótka historia, idea i teorie związane z istnieniem grup samopomocowych z perspektywy międzynarodowej, przekł. Adam Paradowski. W: Od pomocy do samopomocy, Centrum Wspierania Aktywnoœci Lokalnej, Warszawa.

[7] Tomofumi Oka, Thomasina Borkman, Krótka historia, idea i teorie…, op. cit., s. 40.

[8] Humphreys, K. (1997) Individual and Social Benefits of Mutual Aid Self-Help Groups. In: Social Policy, Spring, Vol. 27, Issue 3.