13 четвъртък окт. 2022
Posted in Преводи
Етикети
Януш Корчак – както е известно –е бил лекар, педагог, писател, публицист и обществен деец. Но преди всичко той е бил изследовател на света на децата.
15 петък апр. 2022
Posted in Преводи
Тези дни съм потънал в световете на болката и страданието на хората с периневрални кисти на Тарлов. И вчера, късно вечерта, в мейла ми пристигат няколко материала за хроничната физическа болка, писани от хора с такава болка. Прегледах ги и веднага ми хареса един от тях, чийто превод предлагам по-долу. Това е кратък текст, посветен на преодоляването на „мненията“ на здрави хора за това как да се борим с болката. Сигурен съм, че всеки човек с хронична физическа болка се е сблъсквал с подобни примати, които мислят, че това, което работи при тях – народна медицина, диети, физическо натоварване и др. п., работи при всички останали.
Не! Не е така. Всеки човек е отделна вселена с множество социални светове. И нека не учим човека с хронична физическа болка, как да си върне тези – най-често насилствено отнети му от болестта и болката – социални светове, как да си върне отнетия му от тях живот.
Затова реших да преведе този малък текст. Мисля, че ще бъде полезен за всеки.
проф. дсн Божидар Ивков
15 петък февр. 2019
Posted in Преводи
Етикети
Програмата е публикувана през 1993 г. Днес, четвърт век, след появата й тя все още може да се използва не само като исторически документ, но и като генератор на идеи. В средата на 90-те години преводът й бе публикуван във вестниците „Тишина“ и „Кураж“. Сега отново я предоставям на тези, които четат и мислят. Може и да им бъде полезна.
Божидар Ивков
06 сряда юли 2016
Posted in Преводи
Анкилозиращият спондилит (AS) е вид артрит, който засяга предимно гръбначния стълб и таза. Промените в гените допринасят за наличието на риск при някои хора да се появи и развие анкилозиращ спондилит.
Един ген има значителен принос за съществуването на риск от появата на артрит, той се нарича HLA-B27. Около 70-80% от хората с анкилозиращ спондилит имат гена HLA-B27.
Какво означава това за децата на хората с анкилозиращ спондилит?
Добрата новина е, че риска е доста малък, а днес вече има някои доста добри методи за лечение на анкилозиращия спондилит, така че аз не мисля, че хората с AS трябва да вземат решения, дали да имат или да нямат деца, само въз основа на факта, че имат анкилозиращ спондилит.
Причините за това са:
– Генът HLA-B27 е сравнително често срещан в европейската човешка популация: около 7-9% от хората, са носители на този ген;
– Важно е, че само при 1-5% от хората, които наследяват този ген, се развива AS. Така че почти всеки човек, носител на ген всъщност не страда от AS;
– Съществуват редица други гени, които допринасят за наличието на риск от поява и развитие на AS, но ефектът им е толкова малък, че той почти не е от значение за хората, когато правят оценка на риска при тяхното семейно планиране дали да имат деца или не;
– Научните изследвания показват, че дори да сте човек с AS и имате деца, за тях рискът от поява на AS е само около 8%. Ако едно от децата е с AS, рискът неговите брат(я) и/или сестра(и) да развият AS е също 8%.
Важно е да се помни, че има редица добри лечебни практики и лекарства, прилагани при анкилозиращ спондилит, включително анти-TNF агенти, анти-IL12/23 агенти, анти-IL17 агенти, нестероидни противовъзпалителни средства и, разбира се, не бива да се забравя добрата стара физиотерапия, която е показана при намаляване на болката и сковаността и подобряване на двигателните функции.
Хората с анкилозиращ спондилит обикновено водят нормален живот и имат семейства, и могат да правят всички онези неща, които другите хора правят.
Ако искате да прочетете повече за генетиката на анкилозиращия спондилит, можете да прегледате тези медицински статии в специализираните списания на следните адреси:
https://www.researchgate.net/publication/255690828_Genetics_of_ankylosing_spondylitis
превод от английски език: доц. д-р Божидар Ивков
Преводът е направен по: Robinson, Ph. (2016) Genetics of Ankylosing Spondylitis. What’s the risk for your child? http://www.bjchealth.com.au/connected-care/genetics-of-ankylosing-spondylitis.-whats-the-risk-for-your-child?utm_content=30474601&utm_medium=social&utm_source=twitter
27 понеделник юни 2016
Posted in Преводи
Етикети
Трудно произносимо име на потенциално опустошителните болки в гърба – анкилозиращият спондилит, не е достатъчно известно или добре разбрано заболяване. Хората с анкилозиращ спондилит трябва да знаят някои оновни факти.
Ако сте човек с анкилозиращ спондилит (произнася се ан-ки-ло-зи-ращ спон-ди-лит), вероятно знаете, че има доста неща, с които – вие и хората около вас – трябва да се запознаете и които са свързани с тази форма на артрит, който засяга основно гръбначния стълб. В действителност много хора не разбират това състояние с уникално име, казва Нортън М. Хaдлър, ревматолог и професор по медицина и микробиология/имунология, от Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Ето и някои от най-разпространениет митове за анкилозиращия спондилит (АС – болест на Бехтерев).
Мит № 1. Aнкилозиращият спондилит е рядко заболяване.
Истината: AS се среща много по-често, отколкото си мислите. Оценките показват, че AS засяга около 1,4% от общото население, казва Елис Рубенщайн, ревматолог в здравния институт „Сейнт Джонс“ в Санта Моника, Калифорния. Това означава, според Американската асоциация на хората с АС, че заболяването се проявява по-често, отколкото множествената склероза, кистозната фиброза и болестта на Лу Гериг взети заедно. Анкилозиращият спондилит е най-често срещаното заболяване в групата ревматични заболявания, наричани спондилоартропатии, които причиняват хронични ставни проблеми.
Мит № 2: Aнкилозиращият спондилит е преди всичко заболяване при мъжете.
Истината: Въпреки, че вероятността младите мъже да бъдат засегнати от спондилоартропатии да е от два до три пъти по-голяма в сравнение с младите жени, анкилозиращият спондилит засяга и двата пола, казва д-р Хадлър. „Случаите при мъжете обикновено са по-тежки“ – добавя той (практиката поне в България е доказала, че това не винаги е вярно – бел.м.-Б.И.). В допълнение, погрешно е схващането, че симптомите на анкилозиращия спондилит при жените могат да направят по-трудно диагностицирането на заболяването. Например при някои жени болестта може да започне със симптоми във врата, а не в долната част на гръбначния стълб.
Mит № 3: Aнкилозиращият спондилит засяга само гръбначния стълб.
Истината: Хроничната болка в гърба е много често срещан симптом, който води до диагнозата – това е така, защото болестта засяга много често гръбначния стълб. Но анкилозиращият спондилит може да засегне и други части на тялото, включително аортната клапа на сърцето; очите, чрез възпалителен процес, наречен увеит; кожата, чрез псориазис; ребрата; храносмилателната система; бъбреците.
Мит № 4: Почивката е един от най-добрите начини за борба с болката при анкилозиращ спондилит.
Истината: Всъщност физическата активност е едно от най-добрите неща, които можете да направите за вашия анкилозиращ спондилит, казва д-р Рубенщайн. „Аз препоръчвам подходящ режим, включващ упражнения и физикална терапия“, казва тя. В действителност, едно изследване, публикувано в Annals of Rheumatic Disease през март 2014 г. установява, че при участниците в него, които имат редовна физическа активност – упражнения на ортостатичната, мускулната сила, стречинг (разтягане, опъване, или както е известно още редресиращи упражнения – бел.м.-Б.И.) и дихателни упражнения, тя подобрява качеството на живот на респондентите и намалява емоционален стрес и умора, свързана с анкилозиращия спондилит. Попитайте Вашия лекар за специфични упражнения, които биха могли да бъдат добри за вас и които можете да правите в дома си.
Mит № 5: Не трябва да приемате противовъзпалителни или нестероидни противовъзпалителни средства ако имате анкилозиращ спондилит.
Истината: Някои хора с анкилозиращ спондилит се колебаят да приемат НСПВС, защото са чували, че тези лекарства могат да разстроят и дори да увредят стомаха им. Въпреки това, нестероидните противовъзпалителни средства са всъщност най-често срещаните средства за облекчаване на болката, предписвани на хората в ранните стадии (и не само в ранните, а и през целия им живот – бел.м.-Б.И.) на заболяването, казва д-р Рубенщайн. Когато те се вземат под наблюдението на лекар, е възможно да се сведе до минимум риска от странични ефекти, като стомашни киселини.
Mит № 6: Анкилозиращият спондилит винаги води до анкилоза (срастване на прешлените, обездвижване – бел.м.-Б.И.) на гръбначния стълб.
Истината: Обездвижването на гръбначния стълб се наблюдава само в късните стадии на AS, казва д-р Рубенщайн. При някои хора, липсата на прогрес на заболяването е условие, което се проявява във времето, дълго след началото на заболяването. Като се следва предписания лечебен план, който трябва да включва упражнения, както и лекарства, е възможно да се помогне значително подобряване на прогнозата за изхода от заболяването.
Mит № 7: Анкилозиращият спондилит винаги се диагностицира на основата на болките в гърба.
Истината: Трудно е да се диагностицира анкилозиращ спондилит само въз основа на болки в гърба, зашото болките в гърба се срещат твърде често. „Едва ли някой изживява една година, без да е имал болки в гърба“, казва Хадлър. Въпреки че някои хора могат непрекъснато да търсят отговори за това, защо изпитват хронични болки в гърба, то други хора пренебрегват този факт, без да осъзнават, че проблема може да е далеч по-сериозен. Тъй като анкилозиращият спондилит може да засегне и други части на тялото, понякога диагнозата в действителност може да се установи на базата на изследване на друг проблем, казва Хадлър. Възможно е също така лекарят да види симптомите на друг проблем при рентгенография за откриване на анкилозиращ спондилит.
***
Колкото повече знаете за AS, толкова по-леко и по-високо качество на живот ще имате при наличието на това заболяване. Разбиването на тези митове е един от начините да постигнете това.
Преводът е направен по: Caceres, V., F. Sohrabi (2014) 7 Myths About Ankylosing Spondylitis. http://www.everydayhealth.com/hs/ankylosing-spondylitis-treatment-management/myths/
Превод от английски език: доц. д-р Божидар Ивков
20 петък май 2016
Posted in Преводи
Етикети
През миналата седмица на 76 години почина полската журналистка, сатирик, писателка, авторка на текстове за песни, фейлетонистка, а също и коментатор за предаването „Контактно стъкло“ на полската телевизия TVN24, Мария Чубашек (9.08.1939 – 12.05.2016). С примрежени очи, със завидно чувство за хумор и известна дистанция от себе си, тя се шегувала не само със себе си, но и с твърде сериозни теми. Малко преди смъртта си, Мария Чубашек написала в Twitter: „Винаги изхождам от предположението, че младостта трябва да се излюби, а старостта да се изпуши“. Чубашек е била известна и с това, че е страстен пушач. „На пук на всички, които забраняват пушенето, ще пусна дим и след смъртта си – шегувала се Мария Чубашек в книгата си „Всеки връх има своя перчем“. И продължава: „Защото аз искам да бъда кремирана“. Тук привеждам част от станалите много популярни в Полша мисли и шеги на тази нестандартна жена. Всички те са достъпни в Интернет.
„Златни мисли на Мария Чубашек“
Непушачите също живеят само до смъртта си.
***
На определена възраст всяка жена трябва да определи на колко години е и да се придържа към тях.
***
Аз съм в процес на развитие в периода на късната зрялост.
***
Никакво движение. Та спорта означава осакатяване.
***
По-добре е да бъдеш млад, отколкото стар, но е още по-добре е да си стар, отколкото мъртъв.
***
Всички мислят, че съм оптимистка, но това не е вярно. Аз съм песимистка, но весела песимистка.
***
Някои хора ме питат, защо понякога губя финансова ликвидност. Трудно е да не я губиш, когато имаш съпруг джаз мен. Каролак има артистична пенсия от 719 злоти. Това са много пари, но в хората има толкова алчност…, че понякога той си докарва допълнително от концерти.
***
Какво ще правя с това здраве, да не би да го отнеса в гроба.
***
Вдъхновение е имал Мицкевич. За такива глупотевини, каквито пиша аз, не е необходимо вдъхновение. Аз трябва да имам мотивация. За мен това винаги са три неплатени сметки.
***
По време на една среща 5-годишно момиченце попитало Мария Чубашек дали и тя някога е била млада.
– Отдавна, много отдавана, в което е трудно да се повярва, бяха млада, но вече няма свидетели, защото всички са умрели – отговорила Чубашек.
– А бяхте ли красива? – попитало момиченцето.
– Млада, разбира се, бях, но имах ненатрапчива красота – отвърнала Чубашек.
***
Ако си търсиш половинката помни, че нито един от мъжете никога не е много умен и много богат. Той може да бъде за съжаление само много женен.
***
Работя главно с мъже, на Бог те му са се получили по-добре, или произлизат от по-добра маймуна.
***
Не вярвам, че някой, който отглежда бицепси като дини, може да има мозък. Мозък? Между такива мускули? Трябва да изглежда като орех. A мозъкът е най-сексапилния мъжки орган. Истинска трагедия е, когато мъжът е хубав, но е глупав и без чувство за хумор.
***
Истинската любов дори на семейството няма да навреди. Но няма и да му помогне.
***
Животът е прекалено хубав, за да бъде нормален.
***
Поддържам схващането, че има два дни, за които не трябва да се безпокоя. Това са вчера и утре.
***
Подобно на любимия ми Уди Алън смятам, че света върви към катастрофа, а животът е като краката. Независимо дали са къси или дълги, винаги са до задника.
***
Всички жени са красиви, само че при някои от тях не се вижда.
***
Не обичам да говоря за проблемите си. Обикновено никой няма да ги реши. Тогава защо да говоря? За да чуя „Не се притеснявай, все някак ще се нареди?“ Та това и сама мога да си го кажа.
Превод от полски език: Божидар Ивков
26 неделя окт. 2014
Posted in Преводи
Етикети
disability, инвалидност, модели, models, сексуалност, стереотипи, sex, stereotype
Рецензия на книгата: McRuer, R., A. Mollow (eds) (2012) Sex and Disability. Duke University Press, Durham, NC. 432 p. ISBN 978–0822351542 [ Анна Клепикова, ИНТИМНАЯ ЖИЗНЬ ЛЮДЕЙ С ИНВАЛИДНОСТЬЮ: О ПРЕОДОЛЕНИИ МОДЕЛЕЙ. Рецензия на книгу: Секс и инвалидность / под ред. Роберта МакРюера и Анны Моллоу. Дарем, Северная Каролина: Duke University Press, 2012. 432 с. ISBN 978–0822351542. В: Журнал исследований социальной политики, Том 11, № 2, 2013, сс. 284-288]
Бележка на преводача: Интимният живот на хората с инвалидност, тяхната сексуалност и други подобни теми все още са табу у нас. Табу, екскортирано от дълбоки и почти непреодолими предразсъдъци и негативни социални стереотипи, етикети и стигми. Ето защо популяризирането на подобни текстове според мен е важно. Още повече, че много от нас не си дават сметка колко сложен и многоаспектен е светът на човешката интимност, на човешката сексуалност, често профанирана от различни материали с порнографско съдържание. Табуто върху сексуалността на хората с инвалидност изглежда властва и в българското социологическо пространство, в което почти не могат да се открият анализи и изследвания в тази област.
Преводът и публикацията на този текст станаха възможни благодарение на отзивчивостта, съгласието и съдействието на главния редактор на списание „Журнал исследований социальной политики“ проф. Елена Ярская-Смирнова, както и на самата авторка на рецензията гл.ас. Анна Клепикова.
***
През последните десетилетия в западните социални науки се забелязва повишаване на интереса към изследванията в областта на сексуалния живот на хората с инвалидност, появяват се монографии и сборници със значими разработки [виж. напр.: Shakespeare, Gillespie-Sells, Davies 1996; Sex and Disability: Politics… 2010], от 1978 година излиза специализирано списание „Sexualuty and Disability“. Изследванията в тази сфера са насочени към дестигматизацията на сексуалността на хората с инвалидност и промяна на социалната политика към тях. Трудностите, с които човекът с инвалидност се сблъсква в интимната сфера, е прието да се разглеждат в руслото на социалния модел на инвалидността, според който те се определят не от индивидуалните особености, както това се случва в медицинския модел, а от социалните ограничения. В руското социологическо пространство разработките, посветени на джендъра и сексуалността на хората с инвалидност, са малко [Ярская-Смирнова 2002; Ярская-Смирнова 2004; Романов, Ярская-Смирнова 2012; Клепикова, Утехин 2012, разделите „Гендерная идентичность“ и „Сексуальность“; на руски език са публикувани статиите на Доминелли 2004; Завиржек 2009; Филлипс 2012]. Интимният живот на хората с инвалидност се превръщат в предмет на обсъждане сред руските специалисти и родители на деца с нарушения в развитието. Публикуват се книги, в които се развенчават стереотипите за хиперсексуалността и асексуалността на хората с умствени увреждания [Бакк, Грюневальд 2001; Гулякевич, Титова 2009].
Книгата „Секс и инвалидност“ под редакцията на американските изследователи Анна Мълоу и Робърт МакРюер [Sex and Disability… 2012] представлява сборник от 17 есета, обединени от общия интерес към социалните и културологични изследвания в областта на инвалидността (и по-широко – „отклоненията от нормата“), а също от методологията на джендър изследванията, феминистката критика и куеър-теорията. Сборникът започва с въведение от редакторите, в което под формата на лична кореспонденция се реализира рефлексията по отношение на собствения опит с инвалидността и сексуалността. Авторите задават методологически въпроси, размишлявайки за своята идентичност като „queer“ или „disabled“. Сложният анализ на „субективното“ си поставя за цел да изгради нова теория, която да позволи преодоляването на ограниченията на социалния модел на инвалидността и свързаната с него политика на налагане на идентичност и идеология на неолибералния капитализъм. При това в своя постмодернистки анализ авторите обединяват хората с инвалидност и хората с нетрадиционна ориентация в едно поле. Подобен опит да се постави анализа на опита на трансджендърите, трансексуалните и хермафродитите (интерсексуалните) в рамката на изследването на инвалидността, се прави и в частта, написана от Еби Уилкерсън. Някои общи по отношение на двете общности практики обаче (като опитите за медицинско вмешателство и „поправяне“ на техните тела), от наша гледна точка, не са достатъчни за такъв подход. Още един такъв пример – есето на Майкъл Дейвидсън, посветено на анализа на образите в романа на Джун Барнс 1936 г. „Нощна гора“. Всичко „странно“ – лесбийки, феминистки, бременни мъже, евреи, хора с умствени или физически увреждания, пациенти на Фройд и разбити кукли, се оказват смесени в едно, както в произведението на Барнс, така и в анализа, който, възможно е, се може би е добър за разбиране духа на епохата, но не и за изследванията на инвалидността (disability studies).
Идеите, изложени във въведението, се развиват от редакторите в написаните от тях глави в сборника. В своето философско-психоаналитическо есе Мълоу говори за това, че инвалидността и сексуалността в някакъв смисъл са едно и също, а опитите да се „нормализира“ инвалидната сексуалност са обречени на провал – тя все едно ще си остане (и в културното възприятие, и в разбирането на самите хора с инвалидност) нещо от живота на „фриките“. В главата, написана от МакРюър в съавторство с Никол Маркотич, авторите анализират документалния филм за американските и канадските параспортисти ръгбисти. Филмът, като развенчава някои представи за хората с инвалидност, в това число за тяхната асексуалност, едновременно формира нов стереотип за „правилния“, силен, агресивно-хетеросексуален човек с инвалидност. В същото време откровените наративи на самите герои на филма, разказващи за своя сексуален опит и хомоеротическите сюжети вървят в разрез с тези образи. Въпреки тези, не толкова интересни според нас части на книгата, в нея се съдържат много добри части. В есето на Тобин Сибърс, което вече е било публикувано по-рано [Siebers 2008], авторът насочва вниманието към това, че за хората с инвалидност достъпа до сексуален опит често се оказва затворен. Много хора с инвалидност живеят в специални институции, в които контрола върху достъпа до еротична литература и до потенциален партньор се регулира от персонала, т.е. сферата на живот на човека, която е прието да се счита за лична, се оказва изнесена в публичното пространство.
Като продължава темата за достъпа на хората с инвалидност до сексуален опит и използвайки по-различен подход, Ръсел Шатлуърт смята, че сексуалността се възприема като индивидуален проблем, който всеки сам трябва да решава, но в сферата на инвалидността тя трябва да бъде предмет на загриженост от страна на социалната политика. В своя етнографски кейс стъди Шатлуърт анализира 14 интервюта с американски мъже с ДЦП, разказващи за своя личен сексуален опит: за страховете си, сковаността, от една страна, и изобретателността, към която ги провокира инвалидността, от друга.
В следващото есе Мишел Дежарди разглежда въпросите, свързани с репродуктивната политика по отношение на хората с умствени увреждания в Квебек. Насилствената стерилизация е забранена от закона, обаче родителите на деца с проблеми в развитието водят с тях продължителна многогодишна работа, за да ги уговорят да преминат през процедурата на стерилизация „доброволно“ и комисията по биоетика не им отказва. Въпреки създадените представи, родителите не считат своите деца за асексуални, признават сексуалността им и им позволяват да я реализират, но не искат да поемат отговорността за възпитанието на тяхното потомство. Авторът се стреми да не дава лична етическа оценка на този в действителност сложен за родителите избор, но се опитва да разбере и експлицира тяхната перспектива.
В есето на Мишел Джарман, поместено в „историческия“ блок, също става дума за сексуалността и репродуктивните функции на хората с особености в умственото развитие. Работата е посветена на анализа на дискурса, оправдаващ линчуването на афро-американците в Америка в началото на XX век и тогавашната практика на стерилизация на хората, които се смятали за лица с умствено увреждане. Авторът разкрива взаимовръзката между двете явления: в основата и на едното, и на другото лежат идеите на евгениката и представите за сексуалните опасности и заплахи, произлизащи от тези две категории граждани. Ще отбележим, че към анализа на евгеническия дискурс, в една или друга степен, се обръщат много от авторите на сборника.
Най-силната част от книгата е тази, в която са представени биографичните наративи на някои автори. Частта, написана от Рива Лерер и Лесли Фрай – художничка с проблеми в гръбначния стълб и актриса с особена форма на ръцете, представляват вълнуващи, чувствени, блестящо написани истории, анализиращи тяхното възприятие на собственото тяло и сексуалност на фона на нормативните представи за женската красота. Есето на Рейчъл Гро-нер, написано върху материал, съдържащ мемоари на жени с аутизъм, е посветено на сексуалността на хората с аутизъм. Въпреки разпространените медицински и психологически представи, хората с аутизъм съвсем не са асексуални, на тях обаче им е по-трудно да разпознават емоциите на обкръжаващите ги, което усложнява техния сексуален живот или го прави особен. Мемоарните материали позволяват да се деконструират тези ритуали, норми и представи от областта на нормативната сексуалност, които хората с аутизъм се налага да се учат да разпознават.
Заключителната част на сборника е посветена на „маргиналните“ общности и практики. Ленърд Дейвис разглежда явлението „сексуална зависимост“ и анализира историческите представи за „нормативната“ сексуалност и съвременния популярен медико-психологически дискурс. Как трябва да се класифицира „сексуалната зависимост“ в контекста на медикализацията на „аморалното“ поведение подобно на алкохолната зависимост? Хиперсексуалността патология ли е? В съвременната култура, наситена със секс-стоки и услуги, е трудно да се определят нормативните граници в тази област.
Алисън Кафър и Кристен Хармон в своите работи се съсредоточават върху общностите на фетишистите, изпитващи влечение към хората с ампутирани крайници и нарушения в слуха. От една страна фетишистите позволяват да се върне на жените с ампутирани крайници, които културата вече не разглежда като сексуален обект, усещането за собствена привлекателност. От друга страна, интереса към такива жени дискурсивно се оформя като влечение именно към „отблъскващото“ тяло. Някои от „фетишистите“, концентрирани върху глухите, въпреки изучаването на жестомимичния език и носенето на слухов апарат, също прибягват до операции за самолишаване от слух. Това им позволява пълноценно да се включат в общността на глухите, които, изглежда, им се струват желани не само от сексуална гледна точка, но и като романтична алтернатива на културата на чуващите.
Подробностите от интимния живот, сюжетите, граничещи с провокационни и лични откровения, представени на вниманието ни от авторите на сборника, действително ни позволяват да видим множеството тънки особености, от които се състои така наречената „инвалидна сексуалност“ и които изпадат от рамките на „социалния модел“. Да се преодолее социалния модел обаче е възможно не по пътя на изграждане на нова теория, за което претендират някои автори, а по-скоро за сметка на яркия субективен опит с инвалидността и опитите той да се осмисли.
Литература
Бакк, А., К. Грюневальд (2001) Забота и уход: книга о людях с задержкой умственного развития. ИРАВ, СПб.
Гулякевич, А., Е. Титова (2009) Любовь – самая прекрасная жизнь! Сексуальность людей с умственными ограничениями: сб. материалов. БелАПДИиМИ, Минск.
Доминелли, Л. (2004) Гендерно нейтрально? Женский опыт инвалидности. В: Журнал исследований социальной политики. Том 2., № 1., сс. 29–52.
Завиржек, Д. (2009) Воспоминания инвалидов о сексуальном насилии: факты и умолчания. В: Журнал исследований социальной политики. Том 7, № 3, сс. 349–380.
Клепикова, А., И. Утехин (2012) Взрослость инвалидов, проживающих в психоневрологи¬ческом интернате. В: Антропологический форум online. Вып. 17.
Романов, П., Е. Р. Ярская-Смирнова (2011) Тело и дискриминация: инвалидность, гендер и гражданство в постсоветском кино. В: Неприкосновенный запас. Дебаты о политике и культуре. № 76. сс. 84–91.
Филлипс, С. (2012) Инвалидность, маскулинность и сексуальность в постсоветской Украине. В: Журнал исследований социальной политики. Том 10, № 2. сс. 235–258.
Ярская-Смирнова, Е. (2002) Стигма «инвалидной» сексуальности. В: Е. Здравомыслова, А. Темкина (ред.) В поисках сексуальности: сб. Статей. Дмитрий Буланин, СПб. сс. 223–244.
Ярская-Смирнова Е., И. Дворянчикова (2004) „Жила-была маленькая девочка, которая любила танцевать…“. Семейные истории инвалидов-колясочников. В: С. Ушакин (ред.) Семейные узы: модели для сборки. Новое литературное обозрение, Москва, сс. 420–451.
McRuer, R., A. Mollow (eds) (2012) Sex and Disability. Duke University Press, Durham, NC.
Shuttleworth, R., T. Sanders. (eds) (2010) Sex and Disability: Politics, Identity and Access. Disability Press, Leeds.
Shakespeare, T., K. Gillespie-Sells, D. Davies (1996) The Sexual Politics of Disability: Untold Desires. Cassell, London.
Siebers, T. (2008) A Sexual Culture for Disabled People. In: Disability Theory. Ann Arbor: University of Michigan Press, pp. 135–156.
Анна Клепикова
превод от руски език: доц. д-р Божидар Ивков
02 вторник сеп. 2014
Posted in Преводи
Етикети
assistance, асистиране, личен асистент, независим живот; employer disability, independent living, работодател с увреждане, personal assistant
Вместо увод – бележка на преводача
Преглеждайки архива си с преводи от полски език попаднах на превод, който съм правил в края на 90-те години. Става дума за превод на материал, предназначен за работодател с увреждане, т.е. за човека с увреждане, който сам наема своите лични асистенти. Записал съм, че материалът е подготвен от немското Сдружение на лица с тежка физическа инвалидност (ASL – Arbeitsgemeinshaft für Selbstbestimmes Leben schwerstbehinderter Menschen), чиято основна цел е да помага на хората с тежки физически увреждания.
Спомням си, че този материал открих в зората на Интернет в България (някъде в края на 90-те години на ХХ век), когато посещавах интернет клубовете и записвах подобни материали на онези малки дискети с обем малко над 1 мегабайт. За съжаление не съм съхранил линка с адреса на материала. Въпреки това си позволявам да публикувам този превод в блога си, защото той съдържа идеи, принципи и философия за личното асистиране, коренно различни от тези, заложени в българското законодателство. Спомням си също така, че материалът е бил изграден с цел да се подпомогнат полските неправителствени организации, които са сътрудничели по това време с немското Сдружение.
*****
1. За да се определят задачите на работодателя с увреждане, най-напред трябва да изясним, какво разбираме под понятието „лично асистиране“. При изработването на модела за личен асистент, в рамките на длъжността, ще изхождаме от тази дефиниция. И така понятието „лично асистиране“ означава: оказване на помощ на човек с увреждане, като тази помощ е индивидуално организирана и насочена в съотвествие с ежедневните потребности на лицето, които изискват грижи, преди всичко:
– в сферата на грижите за личността (ставане, лична хигиена, приготвяне/сервиране на храна, тоалет и др.);
– при оказване на помощ в дома (пазаруване, готвене, измиване, чистене, пране и др.);
– при оказване на помощ при придвижване (придружаване по време на лекции, придружаване и помощ до и на работното място и в свободното време);
– при оказване на помощ при контакти/комуникация
– присъствие при непланирани или опасни ситуации, когато е необходима бърза и компетентна помощ.
Длъжността на личния асистент е предназначена да помага на човека с увреждане при индивидуалното изграждане и организация на ежедневието в собственото му жилище, а също и на избрано от него място.
Лицето, работещо за човека с увреждане, трябва да е край него продължително време и да се стреми да оказва всестранна помощ, за да може тя да бъде предоставяна в определеното време от един човек. Много важен критерий за длъжността личен асистент е правото на човека с увреждане да определя условията на труд, т.е.:
– кой ще бъде нает / ще работи като личен асистент;
– кога ще работи;
– как ще бъде оказвана помощта, като тук се включват обгрижващите дейности или всестранност, което означава цялата работа да се върши от един човек.
1.1. Значение и развитие на длъжността личен асистент.
До 70-те години на ХХ век хората с увреждания, нуждаещи се от значителна помощ, са имали възможност да живеят само в социални домове. С развитието на „индивидуалните грижи”, в края на 70-те години, възникнала възможността (отработване на военната служба чрез грижи за болни хора в домовете им) да се получава помощ в собствения дом. Стойността на такива грижи се оказала релативно по-ниска, затова и тези грижи били приспособени към изискванията на хората с увреждания.
Чрез промени в социалното законодателство през 1984 г. било установено първенството на амбулаторните грижи, а настаняването в социално заведение било прилагано само в случаи на невъзможност да се полагат амбулаторни грижи.
Това било прилагано също така в случаите, когато отработването на военната служба не се покривало с пазарните потребности на тези, които се грижат за хората с увреждания. Тогава се наемали платени асистенти (до юни 1996 г.)
1.2. Актуални закони, касаещи личното асистиране (skrut)
Социалното законодателство, споменато по-горе, е обвързано със законодателството за амбулаторни грижи (за BSHGz 1996), което е актуално и до днес. В законодателството за полагане на грижи (3 SGB XI) се определя правото на получаване на грижи, с предимство на амбулаторните пред тези в социални заведения. Обвързвайки я с 2 I SGB XI, тази помощ трябва да се оказва така, че лицето, нуждаещо се от грижи да може да води „възможно най-независим и самостоятелен начин на живот”. Правните тези (чл. 3 III GG) и задължението на държавата да опазва здравето на човека (чл. 2 I GG), визирано в основното законодателство, не допускат възможността за ограничаване на независимостта и самостоятелността на собствения живот на човека с увреждане.
1.3. За какво е необходимо личното асистиране при възрастните, хората с увреждания и болните?
Лицата със значителни физически увреждания, старите и болните хора, се нуждаят от помощ при извършването на почти всички ежедневни дейности, като хранене, пиене, обличане и събличане, лична хигиена, ходене до тоалетната, подаване на предмети, писане, четене, измиване и помощ при ангажименти извън дома. Тази помощ може да бъде оказвана от хора, отбиващи военната си служба или от личен асистент.
Чрез тази помощ хората с увреждания могат да живеят според собствените си потребности и в собствената си, избрана от тях самите, социална среда, в условията на независимост и самостоятелност.
Тази помощ трябва да бъде така качествено и количествено организирана, че живота на хората с увреждания да не се върти около инвалидността им, както и да им дава възможност, като при всеки здрав човек, да се стремят към поставените от тях самите цели и да задоволяват собствените си интереси.
Тъй като човекът с увреждане се нуждае от продължителна помощ, възниква опасността от зависимост и в последствие третирането му като обект.
Затова е много важно хората с увреждания да имат такова отношение към асистента, че да могат сами да решават, сами да управляват и да бъдат независими.
Възрастните, хората с увреждания и болните хора, нуждаещи се от помощ, не искат да се грижат за тях. Те искат да имат личен асистент.
Тази помощ трябва да бъде сигурна, тъй като нуждаещите се от нея разчитат единствено на тази помощ, особено в нови и непредвидени ситуации. Личният асистент помага до голяма степен при възстановяването на физическите и психическите възможности на човека с увреждане. Той прави възможно, също така, участието на човека с увреждане в социалния и културен живот.
1.4. Принципи на личното асистиране
Видът на личното асистиране, на това, което ще задоволи основни потребности на човека с увреждане, трябва да отговаря на следните основни принципи:
– хората с увреждания да могат да правят свободен избор на човека (асистента), който ще полага грижите за тях (Personalkompetenz – персонална компетентност);
– хората с увреждания са тези, които решават как да им се оказва помощта, в зависимост от техните желания (Anleitungskompetenz – компетентност за обучение (научаване);
– хората с увреждания трябва сами да решават как да протича деня им (Organisationskompetenz – организационна компетентност);
– хората с увреждания определят мястото, където ще бъде оказвана помощта (Raumkompetenz – компетентност за място);
– хората с увреждания определят комплекса от грижи и помощ, които ще им бъдат предоставяни от едно лице (всестранност на помощта);
– хората с увреждания трябва да чувстват сигурност, чрез необходимата продължителност на грижите и помощта;
– хората с увреждания трябва да чувстват сигурност чрез получаването на помощ в достатъчна степен.
1.4.1. Персонална компетентност.
Личният асистент навлиза дълбоко в интимния, частния и личен живот на човека с увреждане и най-често това е за цял живот. За личния асистент трябва да бъдат достъпни и познати тези части от частния живот, които за останалите хора ще бъдат познати само на малцина. Хората с увреждания, нуждаещи се от грижи, от гл.т. на своята инвалидност, са принудени да споделят своя частен и интимен живот с други, затова трябва да имат право сами да изберат личните си асистенти – т.е. хората, с които ще трябва да работят и да им имат доверие.
Възрастта и пола на личния асистент също са важни. Например за някои хора с увреждания е важно личния асистент да е от същия пол като тях, за други да няма голяма разлика във възрастта. Това право произтича от достойнството на човека.
1.4.2. Компетентност за обучение (приучаване)
От гл.т. на своята инвалидност, лицето, нуждаещо се от грижи, знае най-добре от каква помощ се нуждае и как да му бъде оказвана. Не лицето, което се грижи, а човекът с увреждане трябва сам да може да решава, какъв вид помощ иска и кога да му бъде предоставяна. Това е важно не само за самостоятелния и независим живот, но е важно и поради това човекът с увреждане да не понася последиците върху собственото си тяло от добре замислена, но лошо оказана помощ от страна на лицето, което се грижи за него. Компетентността за обучение означава, също така, изисквания по отношение на лицето, нуждаещо се от грижи и е свързана с умението да се научи личния асистент към извършването на определени дейности. Това изисква много време и работа, затова е необходимо да се ограничи броя на личните асистенти до минимум.
1.4.3. Организационна компетентност.
Ежедневието зависи от личния асистент. Затова е важно, също така, да се изготвят планове за дежурствата – кой, къде и кога ще асистира. Човекът с увреждане е длъжен да подготвя и управлява деня си и заедно с това да има право на независимост и самостоятелност. Това ще бъде толерирано ако човекът с увреждане сам изготвя плана за дежурствата.
Очевидно трябва да се вземат под внимание уменията и интересите на асистентите. Например човекът с увреждане може да отиде на футболен мач с по-голямо удоволствие с човек, който се интересува от това, отколкото с човек, който обича киното, и обратно.
1.4.4. Компетентност за място
Не лицата, нуждаещи се от грижи трябва да бъдат пренасяни при обгрижващите ги, а последните трябва да асистират на човека с увреждане в неговия дом. Това означава, че личния асистент оказва помощ също и извън дома и по време на пътувания. Тази помощ не се предоставя от традиционните асистенти, грижещи се за болните у дома им. Участието в курсове или обучение се извършва без лични асистенти, които биха могли да помагат на човека с увреждане извън дома.
1.4.5. Финансова компетентност.
Хората, които от гл.т. на възрастта, инвалидността или болестта си се нуждаят от грижи, получават помощи от системата за социално подпомагане. При оказване на помощта те са длъжни да контролират дали се получават всички помощи. Освен това, те трябва да имат възможност да избират центровете, които им предоставят помощите. В случая на работодател с увреждане да намерят и изберат личен асистент.
Промяната в 3а BSHG определя запазване на разходите при амбулаторна помощ, които не могат да бъдат по-високи от разходите за пребиваване в социално заведение.
Това означава, че хората с увреждания, имащи потребност от големи грижи, не могат да останат в собствените си домове и да се ползват от услугите на личен асистент.
1.4.6. Комплекс от помощ, оказвана от едно лице.
За здравите хора е нещо естествено и разбираемо да планират всестранно своя ден и свободното си време изцяло, или да действат спонтанно. За хората с увреждания тази всестранност е също много важна, особено в неприятни ситуации, когато тяхната инвалидност излиза на преден план. Често те трябва да преместят или да отменят пазаруването или разходката, за да уредят някакви домашни или лични въпроси. Много помощни дейности, например свързани с личната хигиена, почистването на носа или ходенето до тоалетна не могат да се планират, те трябва да се извършат съобразно потребностите на хората с увреждания.
Тази всестранност може да бъде постигната само тогава, когато личния асистент, който именно това работи, умее да направи това. В противен случай може често да се случва така, че човека с увреждане да седи с часове в дома си, в собствените си изпражнения, само поради това, че лицето, което се грижи за него не е научено да се грижи за това. Такава ситуация може да възникне, когато едни асистенти се грижат за личната хигиена на човека с увреждане, други – за почистването на дома, а трети – за извеждането на разходка.
Това правило за оказване на помощ от едно лице е необходимо, защото броя на асистентите, които се грижат за човека с увреждане трябва да бъде възможно най-малък, за да се запазят останалите негови интимни сфери.
1.4.7. Продължителност.
Някои хора с увреждания обичат да сменят личните си асистенти и смятат това за интересно. Мнозинството, обаче са на мнение, че личния асистент трябва да работи колкото е възможно най-дълго. Колкото по-дълго лицето работи като личен асистент, толкова по-добре се опознават и възниква доверие в двете страни, а съвместната работа е по-лека. Тогава личния асистент е по-верен и работи по-добре. Има дни, когато е необходима по-голяма помощ, отколкото е планирана – това са дни, когато настъпва влошаване на здравословното състояние или самочувствието. Тогава личните асистенти трябва да бъдат готови да работят по-дълго. Това може да се изисква от верни и дълго работещи като лични асистенти хора. Освен това малките промени в персонала от асистенти изисква по-малко време за обучение на нови лични асистенти и остава време за други дейности.
1.4.8. Присъствие.
В зависимост от инвалидността на лицата с увреждания могат да настъпят непредвидени и опасни ситуации, в които е необходима бърза и квалифицирана помощ. В миналото алармените апарати не изпълниха предназначението си, те не можеха, също така, да потвърдят, че личния асистент ще пристигне. За това е много важно времето, през което лицето, нуждаещо се от грижи, е само с алармения апарат, да се сведе до минимум.
1.4.9. Помощ в достатъчна степен – Ausreichender Umfang
Времето, през което ще се асистира, трябва да е достатъчно, за да се постигнат целите и да се задоволят предпочитанията на лицето, имащо потребност от грижи. Т.е. времето за посещение на културни, просветни и спортни изяви, за обучение, курсове, работа или занимания през свободното време, трябва да е достатъчно.
Придружаването извън дома е нещо много повече от бутането на инвалидната количка и „внимаването”. Придружаването означава грижа – грижи, когато човекът с увреждане отива до тоалетна, оказване на помощ при консумиране на някаква храна или напитка и т.н.
***
2. Като втора страна бихме искали да изясним условията, които трябва да създаде работодателя с увреждане, наемайки личен асистент. Предложените разяснения се базират естествено на основните правила за лично асистиране.
2.1. Персонална компетентност.
Възможността лицето, нуждаещо се от грижи да избира личен асистент означава за работодателя с увреждане търсене на най-подходящите хора. Те най-често се откриват благодарение на препоръки от хора, при които вече са работили, или чрез обяви във вестниците, чрез обяви във висшите училища и университетите. В обявата е описано лицето, търсещо личен асистент, дейностите, които трябва да се извършват, времетраенето, възнаграждението и т.н. Посочват се и допълнителни, ако има такива, изисквания – например умение да се шофира. След като има кандидат се провежда интервю и ако бъде одобрен кандидата се назначава за пробен период. След този период евентуално се пристъпва към подписване на договор за работа.
Договорът за работа в Берлин е бил изработен от юристи и е приет от сената по здравеопазване и грижи. Важен фактор в този договор е определянето на правата на работника в случаите, когато работодателят постъпва в болница или отива на лечение в санаториум. За този период длъжността е свободна (грижата се осигурява на място), а издръжката на работника се поема от друга институция.
2.2. Компетентност за обучение.
Както в обявите, така и по време на интервютата хората с увреждания трябва да формулират ясно своите изисквания – как, какво, къде и кога трябва да се прави. Познаването на изискванията на човека с увреждане от страна на личния асистент е важно условие за качественото и бързо обучение на кандидатстващия за работата. Обучението трябва да се извършва в присъствието на личен асистент, работещ по-дълго с човека с увреждане. За всички дейности, свързани с намирането на личен асистент за работодателя с увреждане съществуват съответните служби и курсове за обучение. Например обучение за изпълнение ролята на работодател при представянето на или интервюто с кандидата за личен асистент.
2.4. Организационна компетентност.
Помощта при изготвянето на плана за дежурствата се гарантира от нашия Съюз, в който работят дипломирани социални работници. По време на срещата работодател-наемен работник може да бъде поканен социален работник от нашия Съюз, особено в случаите на конфликти, помощта от вън може да се окаже много полезна.
2.5. Финансова компетентност.
Финансовата компетентност е като че ли най-трудното изискване за възможностите на работодателя с увреждане. Неизбежно допълнително задължение за самоорганизацията на личното асистиране, или за работодателя с увреждане, е калкулацията на разходите. В Берлин съществува основна калкулация на д-р Дитмар от сената по здравеопазване и грижи. На базата на тази схема най-напред се изчислява броя на часовете в годината, който трябва да бъде покрит от личния асистент. На второ място се изчисляват работните часове, изработени от работниците (като се отчислява отпуската, болничните). Това време зависи от вида на наемането – например на цял работен ден, на половин работен ден, наемане на осигурен студент, на базата на по-ниско възнаграждение, наемане на базата на договор-препоръка и др.п. Същото време се изчислява на основата на работните дни и работните часове в годината и се намалява с дните за отпуск, болничните и дните за служебни срещи и курсове. От реалното годишно работно време на работниците ще се изчисли колко работници ще са необходими и по какъв начин ще бъдат наети – с осигуровки и студенти.
Калкулацията е най-трудния момент в цялостната организация на личното асистиране. На базата на калкулацията ще се изплащат заплати и добавки за работниците и ще се извършват разплащанията с предоставящия средствата. Подробностите не са описани тук, тъй като сложният характер на по-нататъшната процедура ще заеме много място и време. Съюзът ни предоставя модели и помощ при изчисленията.
След позитивно разрешаване на въпроса и наемането на личен асистент, работодателя с увреждане представя своята „институция”, заедно с номера, с данъчния номер и наетите при него лица в данъчната служба. От здравната каса се изплащат по-нататък основните осигуровки.
Работодателят с увреждане трябва да има също така номер в службата по труда. Списъкът на изплатените възнаграждения получава главният източник на средства, т.е. службата за социални грижи.
Ако човекът с увреждане, то част от неговите доходи ще бъдат включени в средствата за заплащане на личния асистент. След признаването на разходите за възнаграждение, човекът с увреждане е задължен да документира разходите, свързани с работата на личния асистент и др.
Превод от полски език
доц. д-р Божидар Ивков
28 четвъртък авг. 2014
Posted in Преводи
Известният логик и праксеолог Тадеуш Котарбински, автор на „Начини и грешки”, „Медитация за правилен живот”, както и на много други монографии, трактати и книги, не е бил протестант, нито е произхождал от семейство с евангелистки традиции. Все пак е изградил конструкцията на своята система за независима етика, която се осветявала от идеала за „всеотдайния покровител”, взаимстван от шльонския край, населен с много евангелисти. Това е някой, на който може безусловно да се разчита и който, без да има личен интерес, помага на другите във всяка ситуация, независимо от неговия светоглед, религиозни убеждения и др.п. Впрочем идеята за „всеотдайния покровител” е в съзвучие с това, което е означавала и означава евангелистката етика, етиката на протестантството.
От Лутер до Швайцер
Съществуващата вече почти пет века история на протестантството, започваща от историческото изказване на Мартин Лутер във Витенберг през 1517 г., дава много позитивни примери за подражание, както на самите реформатори от XVI век (Лутер, Калвин, Цвингли, Меланхтон), така и на техните наследници и продължители на протестантската реформа по отношение на идеята за предоставяне на помощ на болните, инвалидите, хората, нуждаещи се от рехабилитация, от благотворителност, от разбиране и благосклонност, както и от одобрение на тяхното активно и равноправно присъствие в обществото. Както реформаторите от XVI век, така и техните идейни предшественици (Хус, Виклеф) настоявали за широк достъп до Библията, както и за въвеждане на библейските норми на поведение в живота, за развитието на училищата и образованието, за задълбочаване на религиозния живот и християнската етика.
„Отвори широко очите си!… Може би някой безпомощен се нуждае от малко внимание?… Не подминавай никой случай!” – предупреждавал един от най-големите евангелисти и хуманисти на нашето време, лауреатът на Нобелова награда – Алберт Швайцер (1875-1965).
Все пак нека започнем от Лутер.
Да обичаме и да вършим добро
Протестантството има не едно име, то се дели на много части, църкви и изповедания (към голямото протестантско семейство се причисляват също лутераните, или аугсбурските евангелисти, както и калвинистите, т.е. реформираните евангелисти, а също и баптистите, методистите, адвентистите, поклонниците на Света Троица, квакерите и много други деноминации), но около библейските потребности то експонира общо формулираната още от Лутер идея и принцип за пренасяне ценностите на „вярата и доверието” върху ценността и значението на т.нар. добри постъпки, когато става дума за спасението на душата. Понякога се набляга прекомерно върху мисълта на самия Лутер, че „вярата е всичко, а делата нищо”, забравяйки, че авторът на тази мисъл е имал предвид преди всичко увеличаващите се злоупотреби, свързани с т.нар. търговия за опрощаване на греховете. Протестантството възникнало и укрепнало от „протеста против тази практика”!
В „ранния” Лутер все пак намираме отношението, което ясно може да се преживее при намаляване или пренебрегване на тези „добри постъпки”. В „Свободите на християнина” (1920) начинаещият реформатор доказва, че любовта, която живее в сърцето на човека, трябва да го насочва към милосърдие, към милосърдни действия. Четейки проповедта си на 6 март 1522 г. във Витенберг, Лутер заявил, че истинския религиозен човек не трябва да иска само за себе си права, а трябва да забелязва всичко това, което „помага и е полезно за неговите събратя”. За задължението децата да се изпращат на училище говорил, между другото, в проповедта си през 1530 г.
„Късният“ или „зрелият“ Лутер е преди всичко човек, глава на семейство, който ръководи широко отворен, гостоприемен дом. В него лесно може да намери подслон всеки беглец, всеки болен или инвалид, всеки, който го заплашва опасност. Дори неговия личен противник Карлщат. В дома на Лутер винаги е пълно с вдовици, сираци, бедни и нуждаещи се от помощ. Освен това в своите „Домашни постили“ (Hauspostille) и в Коментарите върху посланието на апостол Павел към галатяните, Мартин Лутер твърди, че разсъжденията на учените върху думата „любов“ често са голословни, бездушни. Защото не е достатъчно да храниш убеждението, че обичаш, това е толкова, колкото да желаеш на другите добро, да засвидетелстваш благодеяние. „Всичко това е голо, ялово и математическо милосърдие, което не води до действия“ – предупреждава авторът на коментарите. Защото трябва да се действа. Да се действа, да се „обича и да се прави добро“.
Евангелистката благосклонност и „всеотдайност“
Протестантството се развивало и променяло своя облик под влиянието на поредните „приливи“ и „отливи“ на вълните на реформацията. Говори се за „пререформация“ (хуситизъм, виклефизъм), за „първа“ и „втора Реформация“ (XVI и XVIII век), а понякога и за „трета“. Остава факт, че тенденцията към „разделяне на части“, към делението на все по-нови течения и изповедания при протестантството се е проявила най-силно, повече, отколкото при католицизма и православието (източното християнство). Все пак от друга страна съвременния екуменизъм, или движението за единност на християните, „за завръщане към единството“, се зародил най-рано именно сред протестантите.
Важен етап от развитието на протестантството несъмнено бил пиетизма (XVII век). Тогава се надигнали гласове за задълбочаване на набожността в малките групи, в малките локални общества. Протестантите пиетисти проявили също особена грижа за съдбата на тези събратя, на които трябвало да им се помогне, както при усвояването на нова професия, при изкарването на средства за издръжка, така и при рехабилитацията и адаптацията им към живота при променилите се условия. Те разпрострели грижите си над инвалидите, полагали грижи за равнището на училищата и образованието, организирали и развили мрежа от благотворителни пунктове. Между впрочем у нас традицията на тази специална педагогика, традицията на занаятчийските училища и професионалното усъвършенстване, а също и традицията на уважение към физическата работа, към уменията и майсторството на занаятчиите откриваме в още по-ранен период, когато в Полша се настаняват Чешките братя начело с Ян Амос Коменски, автор на пионерската работа „Дидактика магна“ и когато в планинските райони на страната започнали да възникват първите такива центрове за професионално обучение.
Евангелистката етика винаги е подчертавала – прави това и днес – необходимостта от солидност, честност, добросъвестност, акуратност, икономичност, трудолюбие, всеотдайност. Възпитателната и благотворителна дейност се превръща в нейна съставна част. Образцовото ръководене на центровете (макар и само такива като социални домове, в това число заведението в Джиенгиел) свидетелстват за това, че пропагандирания от проф. Котарбински идеал за „всеотдайния самарянин“ има нещо в себе си от евангелистката етика и традиция.
Воля и чест на живота
Родът на Швайцерите наистина произхожда от Швейцария, но фамилното име на един от най-големите хуманисти на нашето време – Алберт Швайцер, отдавна вече се е германизирало, макар че той самия носел в себе си нещо повече от французина, отколкото от немеца. Музикант, музиковед, обожаващ особено музиката на Бах, философ и теолог, лекар и преди всичко голям общественик и индивидуалист, решил да лекува мужините, да помага на инвалидите, болните и най-нуждаещите се в създадената от него болница в Ламбарене, малко селце в далечния Габон, в дълбините на Черния Континент. Там се ширели чудовищни болести: проказа, малария, фрaмбезия, различни форми на диария, възпаления не белите дробове и сърдечни заболявания, да не говорим за циреи, буци и хернии. Все пак най-лоша била проказата.
Още като студент Алберт Швайцер се занимавал със сираците и изоставените деца. Интересувала го съдбата на затворниците и скитниците, хора от т.нар. заден двор на обществото. На 26 години този виртуоз, автор на проникновени студии за музиката на Бах, „тройният“ професор (по философия, теология и музикознание) решил да посвети остатъка от живота си главно на медицината и започнал да следва. Първата му операция била чудесно извършената операция от херния. Продължавайки своята дейност в областта на философията и теологията през 1920 г. Швайцер огласил своя апел за „братство между хората, засегнати от страдание“.
Защото този „протестант по дух“ през целия си живот се стараел да съедини теорията с практиката. Проектът за строеж на болница в Африка възникнал през 1912 г., още преди избухването на първата световна война. Заедно със своята жена Хелена Бреслау, медицинска сестра, дъщеря на историк, заминал за Габон и построил малка болница в Ламбарене, при станцията на евангелистката мисия. Това било през 1913 г. За европейците тук климата бил убийствен, а броят на потенциалните пациенти многократно превъзхождал възможностите на семейство Швайцер. Все пак двамата работели с най-голямо желание, апелирайки към целия свят за дарения и помощ.
След почти пет годишно пребиваване в Европа, Швайцер се завърнал отново в Ламбарене през 1924 г. Намерил болницата в руини. След нейното възстановяване и преместване на друго място (а в периода на преместване се наложило да се разчиства джунглата, да понася глада и да се се бори с епидемиите), новата болница вече можела да приеме еднократно двеста болни. В нея работели трима лекари и три медицински сестри. Чак до средата на петдесетте години Алберт Швайцер извършвал в Ламбарене хирургически операции. От време на време пътувал по света, като между другото посетил и САЩ. Изнасял концерти, четял доклади, лекции и проповеди, събирал средства за по-нататъшното развитие на болницата. Починал тридесет години по-късно, на 4 септември 1965 г., и останал там, в Ламберене, погребан в африканската земя.
От 1915 г. Алберт Швайцер започнал да проповядва необходимостта от „уважение към живота“. Пътувайки на палубата на малък параход по течението на река Огове към отдалечената на двеста километра местност, където очаквала лекарска помощ тежко болна медицинска сестра, преживял нещо особено. Осенила го мисълта, а това се случило по време на септемврийския залез на слънцето, че от „волята за живот“ (Wille zum Leben) пряко произтича предписанието за „уважение към живота“ (Ehrfurcht von dem Leben). И че това „уважението към живота“ осигурява на човека собствената му моралност, собствената му етика, собственото му достойнство, култура. Швайцер отнесъл това между другото не само до човешкото общество, но и до цялата природа. С това той станал един от съвременните пионери на екологията, бранещ естествената среда. Защото не без значение били местностите, в които преживял това просветление. Корабът плувал покрай три малки острова, а неговите пасажери наблюдавали с интерес играещите във водата и на слънце африкански слонове и хипопотами… Това се случило в близост до селото, което се наричало Игендия. На някакви си 80 километра от Ламбарене…
За необходимостта от съблюдаване и задълбочаване на уважението към живота Швайцер говорил след това в Страсбург, където изнесъл серия проповеди в евангелистката църква. Навярно това било за първи път. Тогава той говорел на своите слушатели за уважението към живота като за етична консеквенция, както в религиозната вяра, така и в хуманизма. По-късно, в работата си „Култура и етика в световните реалности“, той представил тази своя етична концепция.
Швайцер подложил на сурова критика отрицателните черти на съвременната цивилизация, урбанизацията и механизацията. Строго заклеймил най-вече хищническата черта на западноевропейското декадентство, с либерален и неолиберален произход, разпореждащо да се оставят на собствената им съдба всички онеправдани, изоставени, слаби и инвалиди. Според разбиранията на този голям мислител и хуманист на ХХ век целия ни начин на мислене и усещане днес е погрешен. Например на много хора им се струва, че изключително инвалидите и хората с ограничени възможности се нуждаят от нас. Като при това забравят, колко много те са ни нужни на нас, здравите и можещите!
Да бъдеш човек – се казва в една от сентенциите на Алберт Швайцер, това означава да работиш съвместно с и да състрадаваш на другите. Аз съм живот, който иска да живее сред друг живот, който също иска да живее – казвал в друго свое изказване. Животът трябва да се уважава.
Практичната теория
Най-общо практичните англичани казват, че най-практична от всички неща е… добрата теория. В днешното ни ежедневно мислене обикновено се противопоставя теорията на практиката. В същото време теориите са различни: добри и лоши, годни и негодни, но без добра теория трудно може да се мине. Бележит пример за обединяването в едно на теорията и практиката бил живота и творчеството на Алберт Швайцер.
Полското и световно протестантство може да се идентифицира с много имена, с много действия произтичащи от този път на доброжелателство, „всеотдайност“ и благотворителна помощ, засвидетелствана на инвалидите и нуждаещите се, както с материална, така и духовна помощ. Както с финансова подкрепа, така и с частица от човешкото сърце. Ограниченото място за публикациите от този цикъл, който е своеобразен преглед на отношението на различните религии към човешкото страдание и недъзи, към бедността и болестите, не ни позволява дори да ги изброим…
В заключение ще се концентрираме върху главното послание, което струва ни се произтича от това, което може би е същността на протестантството.
Същността на протестантството – от Лутер до Швайцер, си остава протеста срещу егоизма и надменността, злоупотребите и лицемерието, самодоволството и религиозната повърхностност, протеста срещу разделянето на обществото на „равни“ и „по-равни“. Щом като в света съществуват заедно радостта и страданието, здравето и болестта, умението и неумението, щом като човек, без възможности в една област, може да постигне учудващи умения в друга, трябва да ревизираме нашето отношение към тези, които не могат да се придвижват свободно, не са лакоми, нуждаят се понякога от грижи, помощ и рехабилитация. Защото всеотдайността въздейства позитивно както на инвалида, така и на неговия „всеотдаен покровител“.
Анджей Токарчик
(авторът е написал и издал десетки публикации за протестанството и евангелизма, в т.ч. и за полския).
Превод от полски език: Божидар Ивков
28 четвъртък авг. 2014
Posted in Преводи
Бележка на преводача.
През февруари 1997 г. имах възможността и честта да присъствам на международен конгрес, посветен на политиката и управлението на фондове за хора с увреждания. Конгресът се проведе в Констанчин, Варшава. Тогава се запознах с един мъдър и изключително позитивен човек – д-р Йежи Микулски, главен редактор на полското списание „Problemy rehabilitacji społecznej i zawodowej“ (Проблеми на социалната и професионалната рехабилитация). В края на 90-те години списанието престана да излиза поради липса на финансови средства.
Благодарение на д-р Микулски получих няколко броя от списанието, както и имах възможността да преснимам четири статии, посветени на инвалидността в контекста на основните световни религии.
Малко по-късно получих и разрешение да преведа и публикувам тези статии като книга, но в края на 90-те години на ХХ век никой не се интересуваше от подобно издание. Така преводите „потънаха“ в архива ми. Наскоро, по друг повод, се натъкнах на тях. Прочетох ги отново и… реших да публикувам две от статиите, с надеждата, че разрешението за превод и публикация все още е валидно.
Убеден съм, че тези материали заслужават своята – макар и доста закъсняла – „премиера“ на български език.
Божидар Ивков
Срещите* с теми от типа на „будизмът и инвалидността“ или „ислямът и инвалидността“ не са лесни за полския читател, който е възпитан в духа на християнската култура. Много по-свободен той ще се чувства при среща с проблематиката на инвалидността в контекста на християнството. Тук задачата на автора е също по-лесна. Защото може да се предположи, че той е освободен от задължението да представи основните сведения за християнството, както и неговата доктрина, етика и история.
Фундаментът, върху който се основава грижата на Католическата църква за инвалидите, е предписанието да се обича ближния. Щом като ближния е всеки (сравни с Еванг. на Лука 10, 29-37) (1), такъв е и инвалида. Мярката за любовта към него трябва да бъде любовта към Бога: „…Истина ви казвам, Понеже сте направили това на един от тия най-скромни мои братя, на мене сте го направили… Понеже не сте направили това ни на един от тия най-скромните, нито на мене сте го направили“. (Еванг. на Матея 25, 40,45) (2). Предписанието да се обича ближния и предписанието да се обича Бог, са в симбиоза. От достойнството на Бога произтича достойнството на създадения по негов образ и подобие човек (сравни гл. 1, 26-27; 5,1) (3). От любовта на Бога към човека (сравни Ев. на Йоан 3, 16) (4) произтича за него задължението да обича ближните. Любезни, понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго”” (1, Йоан 4, 11) (5). Необходима е действената любов: „Дечица, да не любим с дума, нито с език, но с дело и в действителност“ (1, Йоан 3, 18) (6).
Следователно, грижата на Църквата за инвалидите е обоснована дълбоко теологично. От зараждането на християнството предписанието за активна любов изпълва милосърдието към нуждаещите се. А че това е била важна и в значителна степен развита дейност, е установено чрез изпълняването на тази функция от дяконите. В кръга на увеличаване броя на вярващите и развитието на организационните структури на Църквата, грижата за нуждаещите се превърнала в задължение на всички отговорни за енориите свещеници. От IV век започнали да работят домове и болници, където тези, които днес наричаме инвалиди, също получавали грижи. В големите градове, под надзора на епископите, се създавали домове за обгрижване на неизлечимо болни, болни от проказа, сакати, слепи и др. С течение на времето ордените започнали да играят забележителна роля на това поле. Някои (като антонианите, традиционните каноници на Светия Дух от Саксия, алексияните) възникнали именно, за да обслужват болните и инвалидите. Тук също големи заслуги имали бенедиктинците и йоаниците.
През 1541 г. в Рим възникнали църковно заведение и училище за глухонеми. Първият известен учител на глухонемите бил починалият през 1584 г. бенедиктинец Педро де Понча. Провелият се през годините 1546-1563 триденски църковен събор формулирал сериозни инициативи за развитие на различните форми на грижи. Под негово влияние в благотворителната дейност на църквата активно се включило и възникналото още през XII век Братство на Милосърдието. Към тридентската епоха се датира възникването също на болничния орден на бонифратите, както и увеличаването на братята в болниците, наричани братя на християнската любов.
През XIX век възникнали няколко ордена, поставящи си за цел работа в полза на инвалидите. През 1810 г. отец Пиотр Триест създал в Гандавиа (Белгия) конгрегация за грижи над ослепели, глухонеми, умствено увредени и сираци. През 1816 г. във Франция възникнали Братята на Свети Габриел, грижещи се за слепи и глухонеми деца. През 1848 г. Паулина Малинкрот създала в Подерборн сдружение, грижещо се за слепи. Голямо значение за организирането на църковните грижи за нуждаещите се (не само инвалидите), имали възникващите в няколко страни, на границата на XIX и XX век, институции „Каритас“, съсредоточени с течение на времето в общоцърковната „Каритас Католик“. През 1951 г. името е променено на „Каритас Интернешънъл“ (7)
В Полша Църквата също (най-вече епископите и ордените) от самото начало била организатор на грижите за инвалидите. Задължението за развитие на тези грижи се поемало от провинциалните синоди. С течение на времето се появили болнични братства. През XII в. в Полша започнали своята дейност болничните ордени на миехонитите и йоанитите. В началото на XIII век пристигнали споменатите вече традиционни каноници на Светия Дух от Саксия, наричани у нас духаки. Очевидно създаването и ръководството на различни институции, в които инвалидите получавали грижи, от няколко века е било поприще за ордените. Много заслуги в тази област също така се преписват на йезуита абат Пиотр Скард, основател на Братството на милосърдието (1584 г.). С течение на времето се появили бонифратите и рохитите, а също и женските ордени на шаритите. През 1817 г. абат Якуб Фалковски основал във Варшава Институт за глухонеми. В края на XIX век за инвалидите започнали да се грижат албертинците и албертинките. В началото на ХХ век възникнал, създадения от Роза Чацка специално за работа сред слепи, орден на сестрите францисканки, служителки на кръста. През междувоенния период в Полша работи също и църквата „Каритас“, забранена през 1951 г. и възстановена през 1990 г. Лишена от комунистическата власт от възможността да създава свои социални домове, специални заведения, образователно-рехабилитационни центрове и др., Църквата насочила своята благотворителна дейност към обща програма за свещеническа работа. Оттук се заговорило за „свещеническа благотворителност“, занимаваща се с по-широк кръг от проблеми, отколкото само с тези на инвалидите. (8).
Много важно свидетелство, как католическата Църквата след понтифекса на Йоан Павел II, разглежда проблемите на инвалидите, бил документа на Ватикана от 4 март 1981 г. свързан с Международната година на инвалидите (9). Той определя принципите, „които могат да послужат като указания при подхода към инвалидите и да внушат някои линии на действие“. Огласявайки този документ, Апостолическата столица се включила в честването на обявената от ООН Международна година на инвалидите. „Църквата напълно се присъединява към инициативите и достойните за уважение усилия, които са насочени към подобряване ситуацията на инвалидите и желае да внесе тук своя специфичен принос. Това прави преди всичко чрез верността към примера и учението на своя Основател. Защото Исус Христос на първо място ограждал със специална грижа страдащите, дарявайки ги със своята безкрайна милосърдна любов и показвайки в тях силата на изкуплението, която притежава човек в неговата изключителност и цялост. Чрез словата и постъпките си показвал, че отблъснатите, ощетените, бедните, страдащите и болните са привилегировани получатели на посланията от Царството Божие, което навлязло в човешката история. Следвайки примера на Христос неговите ученици направили така, че през вековете разцъфнали делата на необикновено великодушие, които са свидетелство за вярата и надеждата заложени в Бога, а също свидетелстват за непоколебимата любов и вяра в достойнството, в неповторимата ценност на всеки човешки живот и в трансцедентното предназначение на тези, които са били призовани към съществуване“.
В първата част на документа се посочват „основните принципи“. Най-напред се казва, че инвалидът „е изцяло човешко същество, с отговарящите на това природни, свещени и ненарушими права“. Това се основава на признаването на достойнството и ценността на човешката личност във всяка фаза на нейното съществуване „независимо от физическото й състояние“. Този принцип „трябва да се признае за ненарушима основа на законодателството и обществения живот“. Във вторият принцип се препоръчва да се улесни „участието на инвалидите в живота на обществото, във всички негови измерения и във всички равнища, които са в техните възможности“. Следователно става дума за „създаването на подходящи психологически, социални, семейни, образователни и законодателни условия и структури, осигуряващи приемането и пълното развитие на инвалидите“. Третият принцип е свързан с предпазването от дискриминация „на слабите и болните от силните и здравите“. Тук се акцентира, че „инвалидът е един от нас, той е член на същото това човечество, към което принадлежим и ние. Признавайки и подкрепяйки неговото достойнство и права, признаваме и задълбочаваме нашето собствено достойнство и нашите собствени права“. В четвъртия принцип се говори за необходимостта от интеграция, нормализация и персонализация. Интеграцията се противопоставя на опитите за изолиране, сегрегация и отблъскване на инвалидите. Акцентът се поставя върху необходимостта „от пълно признаване на инвалида за субект, в зависимост от неговите възможности, както в областта на семейния живот, така и в науката, професията и въобще в обществото, политиката, религията“. Под нормализация се разбира „цялостна рехабилитация на инвалидите с помощта на всички достъпни днес средства и техники, а в случаите, когато това се окаже невъзможно, да им се създават условия за живот и дейност възможно най-близки до нормалните“. Накрая изискването за персонализация препоръчва в дейностите, насочени срещу премахване на инвалидността „да се вземат под внимание, да се опазват и подпомагат достойнството, условията на живот и интегралното развитие на инвалида, във всичките му измерения, а също и неговите физически, морални и духовни способности“.
Втората, значително по-обширна, част на документа на Апостолическата столица, посочва „сферите на дейност“. Най-напред, позовавайки се на известните днес пренетални изследвания, се посочва опасността от премахването на увредения плод. „Такова действие се поражда от отношението на псевдохуманизма, който нарушава етичния ред на обективните ценности и не може да не бъде отхвърлен от чистата съвест (…) Не може според собственото си предпочитание да се разпореждаш с човешкия живот, да претендираш за правото на арбитражна власт над него. Медицината губи своето благородство, когато вместо да атакува болестта, атакува живота“. Документът поощрява „предприемането на по-обширни и по-задълбочени изследвания върху борбата с причините за уврежданията“. Вместо това, доколкото те са оказват неизлечими и неотвратими, „трябва да се търсят и използват всички други достъпни възможности за развитие на човека , а също и за социалната му интеграция“.
Tрябва да се положат грижи за „създаването на подходяща образователна система, подходяща система за заетост, услуги, съответни форми за предоставяне на съвети, подходящи работни места“. В духа на Декларацията за правата на инвалидите на ООН Апостолическата столица акцентира върху значимостта на правото инвалидите да живеят със своите семейства или възпитатели. Защото „край домашното огнище, в пределите на семейството, инвалидите могат да живеят в най-естествената и най-благоприятна за тяхното развитие среда“. Затова е толкова важна „помощта, която трябва да получат родителите в момента, когато правят болезненото откритие, че тяхното дете е с увреждане“. Необходимо е „семейството да бъде обградено със голямо разбиране и симпатия от общността, а сдруженията и публичната власт да го обградят с подходяща помощ още от момента на откриването на инвалидността в един от неговите членове. Апостолическата столица, съзнавайки героичната сила на духа, която е потребна тук, не може да не изрази признанието и дълбоката си благодарност към семействата, които великодушно и храбро са решили да поемат върху себе си грижата за децата с трайни увреждания и да им помогнат при тяхната адаптация. Свидетелството за достойнството, ценността и светостта на човешката личност, което те притежават, заслужава да бъде открито признато и подкрепено от цялата човешка общност“.
По-нататък декларацията акцентира върху очакванията, които трябва да бъдат задоволени, „когато особени обстоятелства или специални изисквания, свързани с рехабилитацията на инвалидите, налагат временното или продължително отсъствие от семейството“. Става дума най-вече за доближаване на социалните заведения „до семейния модел, избягвайки сегрегацията и анонимността“. Става дума за „често и спонтанно“ поддържане на връзките със семейството и приятелите. Защото за „човешкото и професионалното развитие на инвалидите“ те водят „до неочаквано добри резултати“. По-нататък се говори за правото на инвалидите на интимен живот, на образование, за гражданските и политическите им права. Набляга се върху правото им „на професионална подготовка и подходяща заетост, осигурявани по такъв начин, че те да могат да се включат в достъпна за тях професионална дейност. Голямо внимание трябва да се обърне на условията на труд, например на осигуряването на подходящи за дадена инвалидност работни места, справедливо заплащане и възможности за напредък. Важно е работодателите предварително да бъдат запознати с възможностите, състоянието и психологията на инвалидите. Защото в областта на професионалната работа за тях съществуват много препятствия, като чувството за по-ниско ниво, свързано с физическия им вид или евентуално с производителността, страх от произшествие в работата и т.н“. След това документът се занимава с ролята на хората, организациите и институциите, отдали се на грижи за инвалидите, било то професионално или не. Тук се акцентира върху необходимостта те да получат не само подходящи познания, но и „богата човешка чувствителност“. За да могат „със сърцето си да разбират човека, засегнат от инвалидността“. Публичната власт трябва да окаже морална и материална подкрепа на „професионалните служби за инвалиди“ и да гарантира правата на инвалидите чрез подходящо законодателство. Все пак – четем в документа на Апостолическата столица, „дори най-доброто законодателство е заплашено от това, че в социален контекст няма да се прилага изцяло, или че няма да даде всички плодове, ако не бъде прието от индивидуалното съзнание на гражданите и колективното съзнание на обществото“. По-нататък се говори за психичните механизми, които често маргинализират и дискриминират инвалидите. Споменава се, също така, за задълженията на християните, „които трябва да придобият чувствата, които Спасителят е изпитвал към страдащите, създавайки в света отношението и примера на любовта, за да не отслабва любовта към обдарените от мен братя“. Християните „искат да подкрепят и развиват инициативите, насочени към облекчаване ситуацията на страдащите, към включването им по хармоничен начин и в зависимост от техните възможности в нормалния граждански живот; те искат да дадат своя принос – по отношение на хората и средствата, помнейки добре тези заслужили институции, които в името на и за любовта на Христос, чрез чудесния пример на хората изцяло посветили се на Бога, по особен начин са се отдали на образованието, професионалната подготовка, грижата за увредените младежи след завършване на училище или на благородната грижа за най-болезнените случаи; енориите и най-различните младежки сдружения нека поискат да полагат особена грижа за семействата, в които се ражда и расте едно от тези, белязани с болка създания, а също – ако необходимостта го изисква, да прилагат подходящи катехезисни методи към инвалидите, а също и да следят за тяхното включване и участие в културните дейности, във вътрешните прояви на религиозния живот така, че да станат – притежавайки правото на съответното духовно и морално ниво – пълноправни членове на отделните християнски групи“.
По време на международната година на инвалидите Йоан Павел II особено често говореше за инвалидите. За тях той говореше още в хомилията от 1 януари 1981 г. Преди молитвата си към Бога на 8 март 1981 г. той акцентирал върху ценността на инициативите на ООН насочени към инвалидите, носеща „голямото знаме на хуманизма и човешкото братство“. Две седмици по-късно представил правата на инвалидите (10). Посещавайки на 10 септември 1984 г. Центъра за инвалиди „Francois-Charon“ в Квебек (Канада), Йоан Павел II в обширното си изказване насочил подопечните си и персонала към задълженията им. Говорил много за човешкото страдание, разкривайки неговия християнски смисъл. Говорил за мястото и правата на инвалида в обществото. Той апелирал: „Трябва да се улесни неговото участие в живота на обществото, във всичките негови измерения и на всички равнища, които са в границите на възможностите му, като семейството, училището, работата, обществените, политическите, религиозните организации. В практиката това се основава на безусловното уважение към живота на инвалида, от момента на неговото започване и минава през всички етапи на неговото развитие“. Папата поощрил борбата за отстраняване на причините за инвалидността, подпомагането на семействата, осигуряването на образование и „подходяща работа със справедливо възнаграждение, възможности за напредване и такива условия за безопасност, които ще позволят да се избегнат нещастните случаи, на които инвалидите са особено изложени“. Той подчертал, че е много важно „инвалидът да бъде обграден не само с грижи и любов, но също да може да осъзнае, доколкото това е възможно, своето достойнство, своите възможности, това, че е способен да иска, да се разбира с другите, да работи съвместно с тях, да обича и самият той да дава нещо на другите и постоянно да се бори за поддържане на своите възможности и за по-нататъшното им развитие“ (11)
Както си спомняме енцикликата на Йоан Павел II за човешкия труд Laborem exercens имала голям отзвук, акцентирайки върху работещия човек като субект и виждайки в неговата работа основен елемент за развитието на човека и цялата цивилизация. Трудът, по мнението на папата, е основно измерение на човешкото съществуване на земята. Чрез него „човекът реализира себе си като човек (…) до известна степен по-бързо се превръща в човек“ (n 9). „Не само променя нещата и обществото, но също и самия себе си“ (n 26). Щом като трудът за човека е фактор за неговото израстване, то не може да не бъде признат за добро за инвалидите. Нещо повече, по отношение на тях този основен фактор още повече разкрива значението си. Защото от икономическия ефект от работата на инвалидите най-важен е рехабилитацията чрез труда. „Инвалидът – пише Йоан Павел II – е един от нас и напълно участва в нашето общество. Би било в най-висша степен недостойно за човека и обществото, ако се допускат до обществения живот, а също и до работа, само здравите, тъй като по този начин се попада в опасна форма на дискриминация на слабите и болните от страна на силните и здравите. В такива случаи работата, в предметно значение, също трябва да бъде подчинена на достойнството на човека, на субекта на труда, а не на икономическата полза“. По-нататък Йоан Павел II акцентира върху задълженията „на различните инстанции, действащи в сферата на труда“, в областта на професионалната подготовка на инвалидите, както и на самите предприятия. Става дума за „създаването на достъпна за инвалидите работа, в съответствие с техните възможности, защото това го изисква тяхното достойнство като хора и като субекти на труда. Всеки колектив може, в рамките на съответните структури, да намери или да създаде място за работа за такива хора, било в държавните или частни предприятия, предоставяйки им обикновена или специализирана работа, било в т.нар. защитени предприятия и центрове“. Трябва да се обърне внимание – по мнението на Йоан Павел II, „на физическите и психологическите условия на работа за инвалидите, на справедливото им възнаграждение, на възможностите за напредване и на премахването на различните видове бариери“. Папата изказва пожеланието „правилното разбиране на труда в субектното му значение да доведе до такава ситуация, в която инвалидът не би се чувствал изоставен в света на труда или зависим от обществото, а би могъл да действа като пълноправен субект на труда, полезен и уважаван от гл.т. на своето човешко достойнство, призван да даде своя принос за развитието и добруването на собственото си семейство и обществото, съобразно своите възможности“ (n 22). Следователно, видимо е развитието на католическата църква в отношението й към инвалидите: някога третирани изключително като получатели на грижи и помощ, днес те са разглеждани също и като работници. Някога изолирани в социални домове, днес са насърчавани да търсят своето подходящо място в семейството.
Дейността на Католическата църква в Полша, насочена към инвалидите, днес е ясно изразена в две посоки. Първо, действа (главно в рамките на благотворителните акции на ордените и сдруженията) в социалните и здравни заведения (заведенията за хронично болни, инвалиди, умствено и психично болни), второ, духовно подпомага инвалидите и техните семейства. В работата с умствено увредените голям опит има движението „Вяра и Светлина“ (12). В отделни епархии и в национален мащаб вече са успели да създадат своите организационни структури и методи на работа свещеническите сдружения на глухите (13) и слепите (14). Свещениците създават контакти с Полския съюз на глухите, на слепите, с Полското сдружение за борба с инвалидността. Все пак основното място за насочените към инвалидите свещенически действия си остава енорията. Случва се, че около услугите за болните и инвалидите се правят опити да се организира изцяло енорийския живот (15). Нещо повече, само в енорията съществува възможност да се отговори на потребностите на инвалидите сред съвкупността от вярващи.
Обобщавайки, нека се върнем още веднъж към цитираното изказване на Йоан Павел II в Канада: „В последна сметка качеството на обществото и цивилизацията се измерва с уважението, което те оказват на най-слабите от своите членове. Едно технически развито общество, в което биха имали място само здравите му членове, би трябвало да се счита за изцяло недостойно за човека, за развратено от известен вид дискриминация, еднакво достойна за осъждане, както расовата дискриминация. Инвалидът е един от нас, той е част от същото това човечество. Зачитайки и подкрепяйки неговото достойнство и права, зачитаме нашето собствено достойнство и нашите собствени права“.
БЕЛЕЖКИ
(*) При превода на цитатите от Библията е използвано изданието от 1924 г. Библия или Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. Вярно и точно преведена от оригинала. София, 1924. Ревизирано издание. (бел.прев.)
1. Свето Евангелие от Лука, гл.10, стихове 29-37.
2. Свето Евангелие от Матея, гл.40, стих 45.
3. Битие, гл.1, стихове 26-27, гл.5, стих 1.
4. Свето Евангелие от Йоана гл.3, стих 16.
5. Първото Съборно Послание Йоаново гл.4, стих 11.
6. Първото Съборно Послание Йоаново гл.3, стих 18.
7. За работата на Църквата с инвалидите виж повече в M. Grzybowski ks. Kosciol wobes osób niepełnosprawnych. Aspekty historyczne „Ateneum Kaplanskie“ 1984, z. 452; J. S. Pelczer bp, Zarys dziejów miłosierdzia w Kościele katolickim, Kraków 1916.
8. За работата на Църквата в Полша виж напр. T. Glemma ks., Z dziejów miłosierdzia chrześcijanskiego w Polsce, Kraków 1947; M. Grzybowski ks., Kościol wobec osób niepełnosprawnuch, art. cyt.; J. Majka, ks., Kościelna działalność dobroczynna w Polsce w XIX i w pierwszej polowie XX wieku, w: Księga 1000-lecia katolicyzmu w Polsce, t.1, Lublin 1969, s.547-583; Rola dobroczynnosci w zyciu społecznym i gospodarczym na przykladzie działalności dobroczynnej w Polsce po II wojnie światowej, Roczniki Filozoficzne 1980, z.2.
9. „L’Osservatore Romano“ (wyd.polskie) 3, 1981, а също сравни Zb. Szostkiewicz: Nauczanie Jana Pawla II w dekadzie ONZ poswieconej osobom niepełnosprawnym. PRSiZ 1-4 1991 ss. 98-106.
10. Виж Papieź Wojtyla wobec chorych i niepełnosprawnych, wybór W. Chudy, „Znak“ 1981, nr.8. Там се намират и други интересни изказвания.
11. L’Osservataore Romano (wyd. polskie) nr 9, 1984
12. От богатата, достъпна на полски език литература виж напр. Karta Ruchu „Wiara i Światło“, w: Chrześcijanin w Świecie, 1983, nr 121; M. Przeciszewski. Dzielić sie swoja słabościa – ruch „Wiara i Światło“, w: Ateneum Kaplanskie, 1984, z.453; също Współnoty pokoju i nadziei, w: Chrześcijanin w Świecie, 1983, nr 121; J. Vanier, Wspólnota. Wybór pism, Kraków-Warszawa Struga 1985. За образованието на умствено увредените последно е писала H. Koselak s., Duszpastersko-wychowawcza działalnosc wobes osób niepełnosprawnych umyslowo. „Horyzonty Wiary“ 1993, z. 17; Formy wychowania religijnego osób głębiej upośledzonych umysłowo, w: Katecheta, 1990, nr.2; също Wychowanie religijne osób niepełnosprawnych umysłowo, w: Horyzonty Wiary, 1993, z. 15. Виж също M. Pienkowski ks, Kościol w sluźbie niepełnosprawnych umysłowo, w: Kościol w Polsce wobes potrzebujacych, red. M. Chmielewski ks, Lublin 1994, s. 163-168; Semik S. SDB, Problemy duszpasterskie upośledzonych umysłowo; Seminarium. Poszukiwania naukowo-pastoralne 1979; Upośledzony jest znakiem milości Boga. Rozm. z P. Wierzchoslawskim, Biuletin KAI 69, 1994, P. Wierzchoslawski: Teoretyczne aspekty Jeana Vanier w: PRSiZ 3 1994.
13. Виж K. Lubos ks.: 25-lecie Krajowej Centrali Duszpasterstwa Gluchoniemych, w: Ateneum Kaplanskie 1984, z. 452; A. Nowak ks., Duszpasterska troska o gluchoniemych w diecуzji tarnowskiej, w: Tarnowskie Studia Teologiczne, 1977, t.6; също Duszpasterstwo gluchoniemych, Tarnów, 1983; също Opieka duszpasterska gluchoniemych, Ateneum Kaplanskie 1984, z. 452; Sprawdzanie z ogólnopolskiego dnia skupienia duszpasterzy i katechetów osób gluchoniemych „Pismo okolne“ 1990, nr 49. R. Tujak ks. Duszpasterstwo niepełnosprawnych sluchowo, w: Kościol w Polsce wobec potrzebujacych, dz.syt., s.169-174.
14. Виж B. Z. Pawłowicz OFMCConv. Duszpasterstwo niеwiadomych, w: Ateneum Kaolanskie 1984, z. 452; Spotkanie duszpasterzy niewiadomych, Biuletin KAI 43, 1944.
15. Виж I. Kedzierski, Parafia środowiskiem integracyjnym dla osób niepełnosprawnych i ich rodziń, PRSiZ 4 1993; A. Pawlowski ks. Caritas w parafii; akcja dobroczynna czy duszpasterstwo, w: Ateneum Kaplanskie 1993, z. 507-508.
Анджей Потоцки
превод от полски език Божидар Ивков
bozhidar ivkov 