ПАРАФРАЗИ ПО МИСЛИ НА ОНОРЕ ДЬО БАЛЗАК (2)

Етикети

Balzac, Балзак, брак, жена, мъж, парафрази, man, woman, marriage, paraphrases

Завистта и злобата, дребнавостта и отмъстителността са огледални чувства. Те взаимно се подхранват и се надпреварват кое от тях да живее по-дълго.

***

Едно от нещастията на умните хора е, че неизбежно съзират и добродетелите, и пороците, и духовното величие, и духовната пустиня.

***

Човек обича толкова пъти в живота си, колкото му позволява емоционалната интелигентност, духовната сила и обстоятелствата.

***

Брак по интерес, е узаконена проституция.

***

Не бъркайте примирението, като ежедневно самоубийство, с отказът да се обграждаш с празноглавци.

***

Надеждата е букет от несбъднати желания.

***

Прегрешенията на жените са или обвинителни актове срещу нищожеството и дребнавостта на мъжете, или втората природа на жените.

***

Бракът е изкуство и наука. Затова занаятчиите и глупаците най-често се провалят.

***

Когато навикът или чувството за собственост се настани в брака, той вече е започнал да се разпада. И тогава въпросът е не „Дали?“, а „Кога?“.

***

Ако властваме над емоциите си, властваме над себе си.

***

Жената и мъжът са това един за друг, което са успели да направят един от друг.

***

Умният мъж винаги изхожда от жената до него, а не от себе си.

***

Влюбената жена може да даде всичко и да отнеме всичко.

***

Ако една жена реши да изневери нищо не може да я спре. Освен доверието на човека до нея.

***

Целомъдрието на жената винаги е бреме за нея.

***

Нещастието има множество нюанси. Кои от тях ще видим зависи от нашите характери, от богатството и силата на въображението ни и от състоянието на нервите ни.

***

Целомъдрието, както всяка друга добродетел, е относително. На двадесет години изглежда по един начин, на четиридесет по друг, а на шестдесет се приема за даденост.

Божидар Ивков

Advertisements

МИНИМАЛНАТА РАБОТНА ЗАПЛАТА – МИНИМАЛЕН СОЦИАЛЕН СТАНДАРТ ИЛИ КАПАН ЗА БЕДНИТЕ

Етикети

бедност, доходи, минимална работна заплата; income, минимални социални стандарти, minimum social standards, minimum wage, poverty

В Полша протича дебат за равнището на минималната работна заплата. В настоящия момент тя е в размер на 1 680 злоти (401,192 евро, или 785,989 лева по официален курс към 22 май 2014 година). След облагане с данъци и социални осигуровки, работещите поляци на минимална работна заплата получават чисто 1 237 злоти (или 295,402 евро, или 578,732 лева).
Предвижда се от 1 януари 2015 година минималната работна заплата да нарастне на 1 731 злоти бруто (или 809,85 лева). След облагане с данъци и осигуровките чистата сума ще възлиза на 1 272 злоти или 595,11 лв. В Полша от минимална работна заплата се издържат 650 000 човека, или с други думи това е минималния брой на армията на т.нар. „работещи бедни“.
Вижда се, че хората с най-ниски доходи ще получават с около 50 злоти повече, т.е. увеличение с около 23,39 лева. Ако правителство, синдикати и работодатели не постигнат споразумение, тогава правителството едностранно ще вземе решение.
Според работниците и синдикатите предлаганото увеличение е мизерно. Според синдикатите минималната работна заплата трябва да достигне 50%, т.е. 2 000 злоти или 935,70 лева, от средната работна заплата за Полша.
Представителите на организациите на работодателите – нищо изненадващо – са обзети от неолиберална логорея и твърдят, че ако минималната работна заплата стане прекалено висока, то полските работници няма да могат да я заработят. Има експерти, които предлагат въвеждането на регионална работна заплата в зависимост от величината на издръжката на живот в отделните воеводства. В това има известно основание. Жителите на Варшава например изобщо няма да усетят предлаганото повишение, докато в големите градове на страна и днес много трудно да се живее с подобен доход. В източна Полша пък ситуацията е такава, че дори и най-малкото увеличение на минималната работна заплата може да доведе до уволнения на работници.
Подобно райониране обаче крие и много опасности: задълбочаване на бедността в определени региони на страната, нарастване на социалните неравенства, миграция на големи групи от хора от по-бедните към по-богатите райони и др.
В долната таблица са представени данни за това как изглежда минималната работна заплата в Полша на фона на други европейски държави. Наскоро в Германия е взето решение величината на минималните доходи от труд да бъде в размер на 8,5 евро от януари 2015 година или 1 360 евро месечно. Преди броени дни в Швейцария е имало референдум, свързан с минималната работна заплата, но жителите на Швейцария са отхвърлили предложението за минимално възнаграждение на час от 22 франка.
В САЩ най-ниското възнаграждение е в размер на 7,25 долара на час, но в Ню Йорк то е 9 долара на час.

№ по Държава Минимална работна  Държава от ЕС/Полша 
ред                 заплата в евро                        (в %)
1. Люксембург          1 921                             496%
2. Белгия                  1 502                             388%
3. Холандия              1 486                             384%
4. Ирландия              1 462                             378%
5. Франция               1 445                              373%
6. Великобритания    1 217                              317%
7. Словения                 789                              204%
8. Испания                   753                              195%
9. Малта                       718                              186%
10. Гърция                   684                              177%
11. Португалия             506                              146%
12. Хърватска               405                              105%
13. Полша                   387                              100%
14. Естония                   355                                92%
15. Словакия                 352                                 91%
16. Унгария                   344                                 89%
17. Чехия                      328                                 85%
18. Латвия                     320                                 83%
19. Литва                       290                                 75%
20. Румъния                   191                                 49%
21. България                174                                45%
Данните са на Евростат към 1.01. 2014, а за Гърция към 1 юли 2013 г.

Данните от таблицата показват интересни тенденции. Разликата между минималната работна заплата в Люксембург и България е малко над 11 пъти. Различията между първите 6 – най-богати – страни са минимални: от 1,3 пъти межу Люксембург и Белгия до 1,6 пъти между Люксембург и Великобритания. Разликата между последната страна от челната тройка – Великобритания – и следващата я Словения, е 1,5 пъти, а между Люксембург и Словения – 2,4 пъти.

Поне според мен – давам си ясна сметка, че това е само един фактор, от Хърватска и Полша минималната работна заплата от минимален социален стандарт се превръща в капан за бедните, защото неравенствта в доходите започват да стават драстични. На този фон всички изказвания за общ модел на социална политика в обединена Европа, за общ европейски дом и др.п., изглеждат по-скоро като пропагандни клишета или в най-добрия случай като социална фантастика, а не като предстояща реалност.
Ако вземем предвид, че минималния социален стандарт е коплекс от правни и политически норми и политики, чиято цел е осигуряване на достоен живот и гарантиране на социалните права на гражданите от страна на държавата именно чрез публините й политики, и че адекватните минимални социални стандарти са и трябва да бъдат своеобразен гарант за равнопоставен достъп на всички граждани до блага и ресурси, то става ясно, че при нивата на посочените минимални работни заплати, само (най-вероятно) в първите три страни те могат да изпълняват тези функции. В следващите 7-8 страни те имат двойнствена роля за различните социални категории и групи лица – и на минимален социален стандарт, и на капан за бедните. За последните 11 страни най-вероятно минималната работна заплата е само капан за бедните – т.е. състояние, от което е почти невъзможно да се излезе извън категорията „бедни“ и да се спре процеса на обедняване.
За България подобни заключения със сигурност са верни. За другите страни с голяма степен на вероятност.
Има и още нещо, което е много важно. Бедността в България има едни измерения, в Полша – други, а в Германия например – трети. Доходите на поляците са два пъти по-високи от доходите на българите, но цените на горивата и енергията, на хранителните стоки и услугите, които виждам в момента в Полша, са почти еднакви, често дори в Полша и по-ниски. Да не говорим за Германия. Ще дам само един прост пример. Доходът на сина ми в Германия като фармацевт е над 6 пъти по-виоск от моя доход като доцент в БАН. Цените на хранителните продукти – като цяло и приблизително, по които синът ми ги купува в Германия, са средно с 30-40% по-ниски. И това е ситуация, която много българи познават превъзходно. Разходите за издръжка на дома са в пъти по-ниски в Германия в сравнение с България и почти същите в България и Полша.

***

Написаното по-горе в никакъв случай не е задълбочен научен анализ, дори не е научен анализ. По-скоро представлява някакъв полумеханичен сбор от разхвърляни данни и размисли. В едно обаче съм убеден независимо от цялата неолиберална логорея: доходите на хората не са изцяло икономически въпрос и проблем. Те са преди всичко политически проблем, а след това икономически. И за драстичните социални неравенства, и за бедността вината пада до голяма степен върху политиците. Защото твърде често „обективните“ икономически процеси са продукт на субективни политически интереси и решения.

доц. д-р Божидар Ивков

ЗАЩО ЛЪЖАТ ПОЛИТИЦИТЕ?

Етикети

Джон Миършаимър ; J. Mearsheimer, Защо лъжат политиците, Why leaders lie

Mearsheimer, John J. (2012) Dlaczego politycy kłamią? Wydawnictwo PWN,Warszawa.

 

Джон Миършаимър е все още малко познат на българската аудитория, интересуваща се от сериозни и задълбочени политически анализи. Той е известен американски политолог, професор в чикагския Университет и същевременно един от най-влиятелните представители на реалистичното направление в международните отношения.

Съавтор (заедно със Стивън Уолт) на нашумялата книга „The Israel Lobby and U.S. Foreign Policy” (Израелското лоби и Американската външна политика), издадена през 2007 г[1]. Джон Миършаимър е автор и на „The Tragedy of Great Power Politics” (Трагедията на политиката на великите сили) (2001), a също и на често цитираното есе „The False Promise of International Institutions” (Фалшивото обещание на международните институции), издадено през 1994 г.

В това есе авторът представя тезата си, че международните институции имат много малко влияние върху поведението на държавите в техните международни отношения, а техните действия не се основават на изграждането на сфера на стабилност и сигурност (с. 7). Като остава реалист Миършаимър формулира пет предположения:

1) светът е анархичен (в международните отношения няма върховна власт),

2) държавите са потенциално опасни по отношение на себе си,

3) държавите не могат да бъдат сигурни по отношение на реалните намерения на другите държави,

4) приоритет на държавите е оцеляването (егзистенциална цел),

5) държавите, стремейки се да оцелеят, „мислят” стратегически и рационално[2].

В най-новата си книга „Why Leaders Lie: The Truth about Lying in International Relations” (Защо лидерите лъжат. Истината за лъжата в международните отношения), издадена през 2012 г., Миършаимър, вероятно основавайки се на споменатото есе, показва контекста на намеренията и целите, които са скрити в речите, решенията и действията на политиците, стоящи начело на отделните държави и решаващи посоката на провежданата от тях задгранична политика.

Търсейки отговори на основния въпрос, формиращ заглавието на книгата и досега само инцидентно засяган в някои анализи в сферата на международната политика, авторът още в началото отбелязва:

„Хората изглежда са убедени, че могат да посочат множество примери на взаимно надлъгване между ръководителите на държавите (…) Те смятат по същество, че лъжата в международните отношения е обичайно действие (…) като реалист (…) отначало бях склонен да се съгласявам с тях, но след изследването на този въпрос стигнах до извода, че те нямат право. В международните отношения между държавите няма твърде много лъжи. Това не означава, че това не се случва” (с. 10)[3].

Като обсъжда извода си, той втърди, че

„…макар в ежедневния живот лъжата да се самята за наказуемо поведение, то все пак в международната политика се приема, защото политиците понякога имат важни стратегически поводи да лъжат други държави, че дори и своите граждани ” (с. 19).

Нещо повече, той показва, че

„политиците по-често лъжат своите общества, отколкото други държави, по въпросите на международната политика. Това се отнася именно за демократичните страни, провеждащи амбициозна външна политика и склонни към военни конфликти, дори в ситуации, в които няма ясно изразена и близка заплаха за техните жизнени интереси, които е възможно да бъдат отстранени единствено с помощта на сила” (с. 20).

След това Миършаимър обсъжда причините, поради които политиците лъжат, ангажирайки се в международната политика. Той започва анализа си като дефинира измамата, противопоставяйки я на казването на истоната. Според автора:

„измамата (…) се основава на това, че някой съзнателно предприема стъпки, насочени към пълно възпрепятстване на друг да разбере пълната (…) истина по даден въпрос (…) неговата съзнателна цел е описването на събитията по начин, скриващ истината или показващ не цялата истина” (с. 33-34).

Миършаимър приема понятието „измама” за обща категория, която обхваща три типа поведение: говорене на лъжи, преувеличаване и укриване, като се концентрира върху първото от тях.

По-нататък авторът представя – понякога доста образно и „научно-популярно” „инвентарът” на лъжите в международните отношения. Той диференцира лъжите на стратегически и егоистични. Сред първите различава следните седем вида: 1) междудържавни лъжи, 2) събуждане на страхове, 3) стратегическо прикриване, 4) изграждане на националистически митове, 5) либерални лъжи, 6) социален империализъм, 7) безсрамно прикриване.

Каквито и възражения да има спрямо това разделение не може да се отрече, че Миършаимър представя много интересни и подходящи примери, например: решението на САЩ да ударят Ирак и свързаната с това реторика на Белия дом, обвиняваща Садам Хюсейн в притежание на оръжия за масово унищожение; лъжите на Адолф Хитлер, който блъфира за военния потенциал на Германия през 30 години на ХХ век; лъжите на съветския ръководител Никита Хрушчов, в резултат на които възниква мита за „ракетния недостиг ” (с. 59-60); лъжите на Израел през 60 години на ХХ век, когато Израел лъже САЩ за програмата за изграждане на ядрено оръжие (ядрения комплекс в Димони); поведението на Бисмарк в периода преди френско-пруската война от 1870 г. (с. 69); или накрая лъжата към която прибягнал президента на САЩ Дуайт Айзенхауер и неговата администрация за Никита Хрушчов, принудени от свалянето на американски шпионски самолет над СССР, пилотиран от Гари Пуърс (с. 72).

Последният пример ясно показва, че  лъжата често е необходима в международната политика, макар че тя може да не донесе очакваните резултати. Миършаимър описва лъжата с американския самолет U-2 – американците най-напред лъжат президента си, че този самолет е съоражен с механизъм за самоунищожение, което гарантира, че нито Пауърс, нито самолета са оцелели. След оповестената от Хрушчов информация за свалянето, администрацията на Айзенхауер оповестила, че това не е шпионски самолет, а метеорологичен балон на НАСА, който случайно е попаднал в съветското въздушно пространство. Скоро след като руснаците показали Пауърс, американците признали, че той е загубил съзнание поради липса на въздух и самолета е бил отнесен над СССР[4].

Авторът разглежда доста болезнен проблем, който обикновено е неудобен и се подминава от политолозите.

Работата има и слабости, които произтичат от структурата на книгата. Често се срещат досадни повторения. Това, което може би е по-важно, че Миършаимърне разграничава лъжата във външната политика от лъжата във вътрешната, а неговото предположение за „систематизиране на мисленето за лъжата в международната политика, а също и някои теоретически твърдения, отнасящи се до най-важните аспекти на този въприс” (с. 10) изглеждат малко преувеличени. Както отбелязва Марек Ревизорски, читателят може да остане с впечатлението, че авторът „въпреки че си служи с понятието „международна политика” и го преплита с израза „външна политика”, всъщност пише най-вече за междудържавните отношения в контекстта на действията на техните политически елити…”[5]. Миършаимър разсъждава за държавата като за „всемогъщ субект на международните отношения, ръководен от своите жизнени интересии стремяща се да осигури равновесие на силите в международната система. Такава характеристика – казва Ревизорски – няма нищо общо с международната политика, която в книгата на Миършаимър е дума, изпразнена от съдържание”. Авторът не забелязва, че от средата на 90-те години на ХХ век държавите са принудени да делят властта си с нетериториални субекти, т.е. с международни организации, в т.ч. НПО, транснационални корпорации, социални движения, религии и с нарастващата сила ма глобалното гражданско общество, което създава основите на международната политика[6].

Проблематичен е и акцента върху анализа на „инвентара на международните лъжи” – на него е посветено малко място, когато става дума за националистическите митове (с. 127-135, 164-168), които в съвременна Европа са обезпокоителни именно поради зачестяващите конфликти на такава основа (например случаят с Андерс Бревик), или нарастването на реториката на Китай, Русия и Иран от позицията на суперсили.

Въпреки някои свои слабости книгата „Защо лъжат политиците” е солидно изследване, заслужаващо да бъде прочетено. В нея е систематизирано знанието за политическите лъжи. За съжаление авторът не забелязва света извън „запада”. Но работата е солиден анализ на американската външна политика (с. 174).

Книгата е ценна и в контекста на нарастващото значение в международния живот на Бразилия, Русия, Индия и Китай, на все по-честите дипломатически кризи, на нарастващата заплаха от тероризъм и киберпрестъпност.

За съжаление книгата не е преведена на български език и както много други добри и важни заглавия ще потъне в мъглата на ежедневните ни проблеми и Байганьовските лъжи на родния политически елит, раболепно обслужван от „експерти” и подхранван от западни и източни виртуози на политическата лъжа.

За съжаление рядко в предмет и обект на анализ се превръща взаимовръзката между политическата лъжа и манипулация и нарастващото негативно влияние на социеталните рискове. Потулени в мъглата на незнание са и различните социални технологии за социално изключване и задълбочаване на социалните неравенства, често рекламирани като публични политики за социално включване.

Освен въпросът „Защо лъжат политиците”, не по-малко важно е да се запитаме: какви са последиците за обществата от лъжите и манипулациите на политиците, целенасочено или несъзнателно създаващи незнание, на основата на което формират и реализират публични политики, в резултат на които нараства несигурността и неопределеността в обществата?

Източник: Рецензия на Marek Rewizorski в „Nowa politologia” на книгата на John J. Mearsheimer Why Leaders Lie? http://www.nowapolitologia.pl/wydarzenia/recenzje/dlaczego-politycy-klamia-recenzja-dra-marka-rewizorskiego

доц. д-р Божидар Ивков

---

[1]Книгата е издадена на полски език със заглавие „Lobby izraelskie w USA” (Израелското лоби в САЩ).

[2]Виж: http://www.nowapolitologia.pl/wydarzenia/recenzje/dlaczego–politycy–klamia–recenzja–dra–marka–rewizorskiego

[3]Всички цитати тук са взаимствани от рецензията на Марек Ревизорски. http://www.nowapolitologia.pl/wydarzenia/recenzje/dlaczego-politycy-klamia-recenzja-dra-marka-rewizorskiego

[4]Виж: http://www.nowapolitologia.pl/wydarzenia/recenzje/dlaczego–politycy–klamia–recenzja–dra–marka–rewizorskiego

[5]Пак там.

[6]Пак там.

ДЖОРДЖ ДЖИЛДЪР И НЕГОВИТЕ ВЪЗГЛЕДИ ЗА БОГАТСТВОТО И БЕДНОСТТА

Етикети

Дж. Джилдър, бедност; G. Gilder, богатство, poverty, wealth

„Всеки ден, преди да заспя, чета по две страници от Библията и две страници от „Богатство и бедност” на Джордж Джилдър” – казвал един от най-известните президенти на САЩ през ХХ век – Роналд Рейгън. Бил Гейтс също бил завладян от тази книга[1].

„Богатство и бедност” е публикувана през 1981 година. 20 години по-късно книгата се появява и в превод на полски език[2].

Подложена е на остра критика от американските либерали и част от консерваторите, но се превърнала в „катехизис за администрацията на Роналд Рейган и в световен бестселър”[3]. Критиката на либералите подсказва, че в книгата се съдържат множество идеи, които заслужават да бъдат прочетени, разбрани и осмислени.

Д. Джилдър е бил академичен преподавател, ангажиран в Републиканската партия. Писал е изказвания за Нелсън Рокфелер и Ричард Никсън. „Джилдър е бил най-често цитирания от администрацията на Рейгън жив автор”[4].

Джилдър подлага на „дисекция” икономическите проблеми на САЩ. Анализът му е всестранен и задълбочен и достига до  неочаквани изводи. Според него „ключово значение за икономиката има предприемачеството, разбирано като креативност – истинското богатство не се състои в притежанието, а в създаването”[5] (к.м.-Б.И.). Джилдър смята, че капиталистическата менталност не произлиза от алчността, а от алтруизма[6], а богатството на икономиката са креативните дребни предприятия – често семейни фирми.

Противно на мнението на определени кръгове в Полша, привърженици на т. нар. голям бизнес, за Джилдър най-богатите граждани не представляват фундамента на свободната икономика. Една теза пряко насочена срещу идеите на неолибералната икономика, която реализрана в България, разсипа страната и превърна бедността във визитна картичка за милиони българи. Според Джилдър е достатъчно да има две поколения некреативни богаташи, за да загубят финансовите си позиции.

Джилдър представя примери за измъкване от блатото на бедността на бедни емигранти. Той свързва ефективността на икономиката със съществуването на здрави семейства, като предполага, че женените мъже работят два пъти повече. „Очевидно авторът поддържа двата основни постулата на икономиката на растежа – намаляване на данъците (противно на американските либерали) и гъвкавост по въпросите на балансирания бюджет и инфлацията (в противовес на монетаризма)[7].

„Нашият главен проблем произтича от дълбокия конфликт между процесите на материалния напредък и идеалите за „прогресивна” власт и култура. Равенството, бюрократичната рационалност, предвидимостта, сексуалната свобода, политическия „популизъм” и преследването на удоволствия (…) са в очевидно противоречие с изискванията и инвестициите в икономическия и техническия напредък”. По този начин Джилдър обобщава плановете за бюрократизация на икономиката, които не са чужди на идеалите на комисарите на Европейския съюз[8].

Книгата е написана на достъпен и четивен език и независимо дали читателят възприема или не изцяло идеите на Джилдър, тя заслужава да се прочете и осмисли.

Единствено неограничаваното и подкрепяно предприемачество развива икономиката и премахва бедността, докато социалните грижи потапят бедните в трайна бедност. Големият проблем тук е как да се избегнат крайностите и къде да се поставят границите. Защото в обществото и най-добрите подбуди и мотиви, най-добрите действия, когато не са контролирани, се израждат и започват да вредят. Големият въпрос е за границите и нивата и посоката на контрол.

Ето и два цитата от полското издание на книгата на Джилдър.

***

„основен инструмент за презентация на статуса станаха парите и богатството и най-вече демонстрацията им”[9].

***

„В политиката се появява деструктивен и фалшив егалитаризъм. Богатите подкрепят редистрибуцията на богатството, но всъщност обаче техните действия водят до възпрепятстване на възникването на нови богатства и до реализиране на такива програми, които не заплашват тяхното богатство”[10].

доц. д-р Божидар Ивков

---

[1] Pietrasz, P. (2005) Biznes – jaktosię robiwAmeryce…. W: ZaPiS Śląski, № 7 (40), czerwiec. http://www.zapis.w.szu.pl/ksiazki.php?id=70

[2] Gilder, G. (2001) Bogactwo i ubóstwo. Wydawnictwo Zysk i S-ka, Warszawa

[3] Pietrasz, P. (2005) Biznes – jaktosię robiwAmeryce…. W: ZaPiS Śląski, № 7 (40), czerwiec. http://www.zapis.w.szu.pl/ksiazki.php?id=70

[4] Пак там

[5] Пак там

[6] Алтруизмът е принципът или практиката на загриженост за благополучието на някого другиго. Той е традиционна добродетел в много култури и аспект на основата на много религиозни традиции, въпреки че концепциите на „другия“, към когото трябва да бъде насочена загрижеността, могат да варират в различните култури и религии. Алтруизмът е антоним на егоизма. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D1%82%D1%80%D1%83%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC

[7] Pietrasz, P. (2005) Biznes – jaktosię robiwAmeryce…. W: ZaPiS Śląski, № 7 (40), czerwiec. http://www.zapis.w.szu.pl/ksiazki.php?id=70.

[8] Пак там.

[9] Gilder, G. (2001) Bogactwo i ubóstwo. Wydawnictwo Zysk i S-ka, Warszawa, с. 156

[10] Пак там, с. 161

НАРОДОПСИХОЛОГИЯ И ПОЛИТИКА. ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ПЕТЪР НЕЙКОВ

Етикети

народопсихология, политика

Понякога във фейсбук могат да се срещнат политически мнения и коментари поднесени сериозно, аналитично, изпълнени с голяма доза познание и силна гражданска позиция. Такива са тези на Дима Варзновцев, Васил Проданов и др.

Понякога, пак във фейсбук, е възможно да се открие невероятна, предизвикваща смях и тъга, преклонение пред брилятните словесни пируети, сравнения и метафори политическа сатира, която за човек, който се опитва да мисли, също носи истинска наслада. Такива са „наброските” на д-р Тони Филипов, Ясен Ковачев и др.

За съжаление обаче мнозиството от менията и коментарите носят и излъчват интелектуалната немощ на своите „творци”, грубостта на посредствеността и безпардонността, истината от последна инстанция и какви ли не още „еволюционни шеги”, свързани с развитието на разума.

Та за последните – с тайната надежда, че и между тях има биологични единици, които се стремят да се качат на следващото стъпало на еволюцията – се решх да напомня кой е Петър Нйков и отново да „извадя на бял свят” забравените му гениални народопсихологични и политически прозрения и анализи.

***

Гоемият български дипломат и публицист Петър Нейков е роден в Браила през 1879 г. и умира в София през 1968 г. Биографичните данни – тип биографична статистика – ни казват малко за чувствителната душевност и невероятмия ум на великия българин. И все пак е добре да се знае, че той е учил в Браила, Свищов и София, а по-късно през 1903 г. завършва право в Женева. Петър Нейков сътрудничи на в. „Българан“, пишейки под псевдонима „Магнус“, а от 1928 г. сътрудничи на в. „Знаме“ и в. „La parole bulgare“.

През 1908 и 1909 г. e последователно служител в българските консулства в Сяр и Скопие. По-късно е назначаван на постове в посолствата ни в Букурещ, Цариград, Киев, а от ноември 1918 до 1920 г. е управляващ българската легация в Будапеща.

През 1927-1928 е общински съветник и помощник-кмет във Варна. През октомври 1930 г. участва в българската делегация на Първата балканска конференция, възстановен е на дипломатическа служба от дейците на Народния блок. В периода 1931-1935 г. е пълномощен министър в Атина, на който пост е заместен от Димитър Шишманов. От 1935 до 1937 е политически секретар на министерството на външните работи и изповеданията, като взима участие в конференцията в Монтрьо и заедно с Николай П. Николаев подписват като упълномощени български представители Конвенцията от Монтрьо. Посланик е в Прага за период от 14 месеца през 1937-1938 до назначението му в Австрия, когато поради аншлуса e освободен от служба поради закриване на поста.

Участва в делегацията на конференцията в Париж за подписване на Парижкия мирен договор през 1947 г.

Издава книга със спомени „Техните образи“ за литературни дейци.

***

По-долу помествам няколко цитата от неговите „Спомени”. Нямам смелост да коментирам словата на великия българин. Те сами по себе си са достатъчно красноречиви и показателни дори „само” със своята актулност и днес.

Не мога да се въздържа обаче да не възкликна: О неразумни юроде, укроти своята простотия, помни своя род и величие и се преклони пред тях. Ако, разбира се, си успял да разбереш, че това, върху което седиш е предназначено за мислене, а това с което мислиш, е предназначено за седене.

***

„Политиката… беше за мен, остава и до днес, зловеща игра на тренирани тимове, които търсят за сметка на народите власт, слава и богатства извън полето на производството и духовното творчество”. (с. 116)

„Предразсъдъците бяха непобедими, хората – безнадеждни, борбите – свирепи”. (с. 134)

„Не е излишно да отбележа тук колко неблагоприятни са били почти винаги впечатленията, които съм имал в течение на дългия си живот от честия си личен или служебен досег с наши държавници и висши военни. Неизменното ми чувство е, че на всеки един от тях е липсвало по нещо съществено: слаб усет за мярка или за съобразителност, отсъствие на лично достойнство; арогантност пред слабия, крайно лицеприятие пред силния; несъразмерна общителност, недостатъчно присъствие на духа, трудност за съответен възраз… а всичко това се покрива с един само общ за всички недостатък: липса на въображение. Не само на творческо, но и на най-обикновено въображение. А във всяка област на човешката дейност нищо велико и нищо трайно не се създава без въображение.

Личности с качества несъмнено сме имали. Но качества не събрани в едно и също лице. Едните са имали усет, други са имали воля, трети са имали гъвкавост. Най-малко трима би трябвало да събере човек на едно място, за да създаде един завършен политик или военен. Това е най-читата поука от продължителното ми общуване с първенците на държавата ни”. (с. 186).

„Но не беше достатъчно да се издават закони. Те трябваше да се прилагат. И тук изпъква слабото място на комунистическия държавен строй. С малки изключения чиновническият апарат остана неизменен. И чиновниците на командни места, които с малки изключения принадлежаха на малката аристокрация (джентри), саботираха с бавения и отлагания новите законодателни мероприятия”. (с. 218)

„Призракът на Хабсбургите пак се явяваше на средноевропейската сцена с всичките си зловещи внушения. Но западните победители, които току-що бяха наложили своя мир на новата на вид Ваймарска Германия, искаха на всяка цена да преградят пътя на червената вълна и смятаха, че и призраците са добре дошли като съюзници”. (с. 226)

„Нищо демократично нямаше в схващанията му (на адмирал Хорти – б.м.-Б.И.). Той възприемаше формулата „всичко за народа”, но и добавката „всичко чрез народа”. Право за гласуване, да, не обаче и право за дейно участие в управлението. Селяни и работници да си гледат работата и властта да се упражнява от богопомазания елит”. (с. 229)

„… събитията в Европа се развиваха бързо по стръмен път, очертан от набраните през войната политически страсти. Договорите за мир бяха чисто и просто наказателни присъди”. (с. 231)

„… признателността никога не е била политическа добродетел. Тези държави, изникнали върху някогашни земи на велики сили, имаха своите националистически грандомании и своите стопански автакически амбиции. Уилсъновското народностно самоопределение създаде в края на крайщата нови народностни малцинства, много-по-опасни от старите, защото всяко едно от тях се допираше и опираше о някоя временно изнемощяла велика сила”. (с. 231)

„Събитията бяха съкрушили всички стари партии, които носеха солидарно отговорността за народните беди.

Самата логика на нещата налагаше властта да мине в ръцете на Земеделския съюз, чийто водачи бяха не само предвидили и предсказали грозящата катастрофа, но бяха предупредили смело отговорните. И Земеделския съюз беше дошъл на власт по конституционен ред, без сътресения, без жакерии, въпреки революционния дух на Радомир. Напротив, всичко беше останало здраво и общественото мнение на страната и трезвите групи в старите партии баха дали безусловна подкрепа на правителството на Стамболийски”. (с. 237)

„Но преди и след играта следях с внимание приказките и жестовете на нашите първенци. Правеше ми впечатление, че малцина от тях умееха да се държат достойно пред чужденците, които ги дебнеха. Несръчност у едните, лице приятие у другите, те като че ли не си даваха точно сметка какво може да се каже и какво да се премълчи. Тези, у които преобладаваше комарджийската страст, бяха по-безопасни от другите, опозиционно настървените, нямаха никаква мярка в приказките си. Представителите на съседните държави, които следяха със загриженост развитието на народната власт в България, бяха винаги нащрек и ловко предизвикваха най-невероятни изповеди. И зрелището съвсем не беше насърчително за съзнателния наблюдател”. (1990: 248)

„… винаги заявяваше (има се предвид А. Стамболийски – б.м.-Б.И.), че никоя малка държава не може да си позволи безумието да плува срещу течението”. (с. 251)

„… възможна ли е истинска демокрация в съвременните държави?

Априорният ми отговор беше не. Личните ми наблюдения в чужбина, дето бях прекарал много повече от половината на живота си, мо подсказваха, че със своята репрезентативна система, непозната на древните, модерната демокрация е една фикция, предназначена да приспи народните маси с внушението, че те участват дейно в управлението. Но трябваше да изследвам внимателно пътя на понятието „демокрация” от гръцките градове-държави, създатели на демократическите режими, през „Духът на законите” на Монтескьо и „Общественият договор” на Жан-Жак Русо до тъй наречените съвременни демокрации. Препрочетох с перо в ръка, всичко, което имах при себе си, главно Кроазо, Ранке, Бургхарт, Момзен, Фереро, Ренан, върху гръцката древност, Рим, първите христиански общества, свободните градове от средните векове и италианските градове от Възраждането, преди да мина към големите мислители на осемнадесети век, бащи на модерната демокрация. Тези проучвания ме доведоха до няколко заключения, между които следните три съществени: първо, понятието „демос” не е покривало целокупния народ, живеещ в даден град, а само част от него, именно пълноправните, привилегировани граждани; второ, тези пълноправни граждани са упражнявали пряко и постоянно своите права (представителната система им е била неизвестна) и, трето, нищо, или почти нищо от демократическата практика на Древността не може да се пренесе и приложи в съвременните многомилионни държави с пръснато и диференцирано общество”. (с. 277-278)

„Политиката ми се виждаше професия на хора, които никаква друга прилична работа не можеха да вършат, освен може би адвокатство. Някакви въобразими свръхграждани, които се смятаха призвани за властт, но без власт над собствените си страсти. Обичах да казвам, че политиката е единствената област на човешки действия, в която от самата зора на историята и до днес няма никакво облагородяване на човешките нрави и никакъв напредък. Поле на завоевателни инстинкти и на непрестанна хладна гражданска война, дето примирията са рядкост”. (с. 293)

„Останах крайно разочарован. Варненските дружбашки първенци бяха загубили ума и дума. Едните се бояха от сенките си, криеха се дето можеха, други, лишени от всякакво достойнство, правеха реверанси на властта… Страх юдейски, готовност за компромиси или пълна безсъзнателност. Явно беше, че нищо смислено не можеше да се върши с подони хора”. (с. 294)

„В природата на Ляпчев нямаше злоба, нито коварство. При други условия той можеше да стане един от най-свестните ни практично-делови държавници. Но ерата на беззакония и насилия, осветена от военен преврат, му налагаха компромиси, които парализираха и опитност, и добра воля”. (с. 320)

„Речите бяха цветисти, усукани и… подмолни. Във всеки по-сложен период трептеше съзяклятието, което целеше българите да бъдат притиснати до стената.

Но българите не се даваха. С дълбок поклон пред идеята за побратимяване на балканските народи, те недвусмислено очертаха своите позиции, формулираха своите резерви. И сензацията дойде, когато дядо Янко (Сакъзов – б.м.-Б.И.) се яви на трибуната. Французкият му език беше тромав, но развятата му бяла коса, тънкото му лице, старовремската му остра брадичка и яркочервената връзка, която се подаваше под нея и преди всичко стойката и жестовете на роден оратор завладяха публиката. Повече от всеки друг делегат в това събрание, той беше оправдан да говори за сближаване между народите на Балканите. Истините му бяха тежки и предупрежденията смели, но никой не можеше да се съмнява в искренността на слво, което звучеше (поради неуточнения език) като делфийски оракул”. (с. 328)

„… и в международната област, както и в частния живот, нищо здраво о нищо трайно не се постига със способите на хитростта, измамата и насилието”. (с. 332)

„Подкрепен от проф. Киров, Янко Сакъзов казваше, че българите са на път да станат, след две или три десетилетия, постепенно и еволюционно, господари на своите съдбини, превъзмогнали политическото иго душевно и веществено по пътя на културния, социалния и икономически напредък. Предивременно дадената отвън свобода, добавяше той, дойде да прекъсне благотворния еволюционен процес, който щеше да ни възпита и издигне нравствено, за да бъдем достойни за нея”. (с. 334)

„Българинът е доста сложна и предимно неравна натура, в която проличават щастливи и нещастни кръстосвания на племена, да не говорим и за векове на приобщаване към политическо робство. Ту ще кажеш, че страда от безнадеждно ниско самочувствие, ту ще речеш, че е обхванат от манията на веселието, че всичко знае и всичко може.

При първия случай българският дипломатически представител е безличен, безцветен и до известна степен безобиден. С ограничени познания в областта, които той няма амбиция да увеличи, със слаба общителност, която го прави чужд на собствената му среда, и често без сносно знание на един поне чужд език, той се свива в бюрократическата си черупка и стъпка не прави извън изричните наставления, които са обикновено твърде оскъдни.

При втория случай, българският дипломат встъпва в поста си завоевателски. С високо мнение за личните си дарби, той е склонен не само да тълкува по своему наставленията, които е получил, но и да надценява значението на страната си и да преувеличава силата й. Самоувереността му дава своеобразна общителност, педантска, дидактична, високопарна. Липсват му качества, които улесняват личните връзки – най-ценнист лост в информационната област – и той ги замества с натрапническо самомнение, което нетърпи поправки. Знаейки всичко, нищо не може да научи. Средата, в която се движи, неохотно го понася, но той вижда в това белег на превъзходство. С една дума по-лош и често по-пакостен от най-посредствения си колега, годен да съзнава от време на време своята безпомощност”. (с. 341-342)

***

Е, драги ми читателю, позна ли ги? Разбра ли?

Който иска да научи повече може да прочете „Спомени”-те на Петър Нейков. Уверявам те, драги ми читателю, усилието си заслужава. Най-меко казано.

Източници:

http://bg.wikipedia.org/wiki/Петър_Нейков

Нейков, П. (1990) Спомени. Издателство „Отечествен фронт”, София.

доц. д-р Божидар Ивков