ПОЛИТИКАТА В БЪЛГАРИЯ: СМЪРТ И ИНВАЛИДИЗАЦИЯ НА БЪЛГАРИТЕ

Етикети

disability, DISCRIMINATION, dyskryminacja, дискриминация, инвалидизация, политика, impairment, MORTALITY, niepełnosprawność, смъртност, увреждане, хора с инвалидност, osoby niepełnosprawne, people with disabilities, politics, polityka, śmiertelność

Днес откривам две мои кратки публикации във ФБ от 24 март – едната от 2017, а другата от 2016 г. Все пак реших да ги съхраня в блога си, защото и двете са посветени на важни въпроси и проблеми и защото са свидетелство на кретенизма и нечовешката политика в РБ към всеки един от мнозинството граждани. Политиката на нашите пишман политици от 1990 г. насам може да се побере в няколко думи: инвалидизация и смърт за българите.

Приятно четене.

проф. дсн Божидар Ивков

ЗА ДЕФИНИЦИЯТА НА ПОНЯТИЕТО ИНВАЛИДНОСТИзтегляне

Реклама

ЗА БОЛКАТА

Етикети

болест, болка, страдание, тяло

„Да размишляваш за смъртта значи да размишляваш за свободата. Който се е научил да умира, той се е отучил да бъде роб. Готовността ни да умрем ни избавя от всяко подчинение и принуда. Няма никакво зло в живота на този, който добре е разбрал, че лишаването от живот не е никакво зло“.

Мишел дьо Монтен. Опити, том 1.

***

„…понякога величието се състои в това – да живееш“.

Мишел дьо Монтен. Опити, том 2.

***

„…физическата болка притежава властта да разрушава света на личността, нейната индивидуалност и нейния глас“

„Изтезанието е суров опит, който малцина са изпитали. Хората обаче, страдащи от особено мъчителни болести (особено с хроничен характер), могат да преживяват нещо подобно, в този смисъл, че живота се редуцира до болката и че живота, който се състои само от болка, безспирна и безперспективна, представлява сам по себе си съвършено друга форма на съществуване, в сравнение с тази, която е известна на здравите хора и се възприема от тях като полагащ им се“.

„Когато физическата болка ни отнема всички жизнени сили, то ме заплашва не само изолация и самота, отделеност от всичко, което ме заобикаля. И не само защото целият свят се свива до една-единствена точка: натрапчивата реалност на болката превръща светът в място за страдание и в нищо друго, превръща страданието в мой единствен свят. Когато тялото се превръща в източник на болка, то стеснява рамките на моето съществуване, аз губя усещането, че друг човек може да ме разбере, че аз означавам толкова, колкото и той. Сега аз със своята болка се намирам от едната страна, а всички останали, които не изпитват болка, – от другата страна. Колкото повече се сливам с тялото си, изпитващо страдание, толкова повече се отдалечавам от всички останали хора с всичките им проекти в обкръжаващия свят отвъд пределите на моето тяло и неговата болка“.

А. Ю. Ветлесен. Философия на болката.

Коментар: каквото имах да кажа, го казах с думите на Монтен и Ветлесен.

проф. дсн Божидар Ивков

СИСТЕМЕН АНАЛИЗ И СИСТЕМНО МИСЛЕНЕ

Етикети

символно мислене, системен анализ

„Един цитат от текст, писан в средата на 80-те години на миналия век. Не е предназначен за хора с анкилозирала или липсваща мисловна дейност. Текстът звучи „болезнено“ познато и актуално и днес“.

Така започва една моя публикация в профила ми във ФБ от 5 март 2017 г. Реших малко да я разширя и да я запазя в блога си. Всъщност това са цитати от статията: Лейбин, В. М. (1986) Системные исследования и символическая концепция человека. В: Системные исследования. Методологические проблемы. Ежегодник 1985. Издательство „Наука“, Москва, сс. 64-82.

СИСТЕМЕН АНАЛИЗИзтегляне

БЕСОВЕ, РОДЕНИ ОТ БОЛКА И СТРАДАНИЕ

Етикети

болка, здравеопазване, медицина, страдание

На 27 янураи 2017 г. съм написал следното във ФБ:

„Когато четеш разкази на хора с тежки хронични заболявания – в случая ревматоидни, светът придобива съвсем различни измерения. Всичко е друго, тотално различно. Пътуваш в света на непрекъснатата болка и всеобхватно страдание. И виждаш, че хората нямат друг паспорт за друг свят.

Цялата суета на света на здравите и можещите, се превръща в жалка купчинка от безсмислие и безумие. И започваш да се питаш, да си задаваш въпроси, на които често няма и няма отговор.

След всеки разказ си казвам: край, до тук съм. Да, но само докато отворя следващия разказ.

Когато чета подобни разкази разбирам защо здравите социолози не се занимават с болестта, страданието, инвалидността… Та затова се изисква сърце и душа, чувственост, съпричастност, но и огромна сила, за да можеш самият ти да оцелееш – веднъж от сблъсъка със страданието на Човека до теб, втори път да оцелееш, справяйки се със собствената си болка и страдание.

Но езикът на страдащите, техният глас трябва да бъде чут. От всеки, за да може повече хора да се огледат в изпразнения си от всичко живот и евентуално да започнат на ново. За да могат повече хора да подадат ръка на човека до тях, който е в друг, ужасен свят и да му помогнат да се изправи и да открие собствената си човешка ценност. Иначе защо сме живи?“

Нямам никакъв спомен, какво ме е провокирало да напиша горните думи. Днес, точно 5 години след тези слова, се сещам за Моника Маринова, за нейната битка с болката – онази всеобхватната, разтърсващата, затваряща всички възможни светове на човека; сещам се за нейната битка със страданието. Новините за нейното здраве засега са добри и това ме изпълва с неописуема радост. И едновременно с това усещам как ме обзема бяс. Такъв бяс, че ако се материализира ще изпепели света. И бесът ми е насочен към това, което незнайно защо наричаме здравеопазна система, към не малко лекари, които са „проспали“ здравните проблеми на Моника, та се е стигнало до днес – да се правят спешни, животоспасяващи операции.

Доколкото знам Мони има симптоми от 27 години. 27 проспани от лекари и здравна система години. Мони се превърна в символ на максимата: „Когато човек иска да живее лекарите, медицината и здравеопазването са безсилни“.

Няма да казвам нищо за постковид усложненията и за отказа на НЗОК да заплаща лечение на страдащите хора. Ако имат пари – лекуват се. Ако нямат пари – каквото и колкото рекъл Господ.

Бесен съм и затова, че всеки ден в социалните мрежи се появява нов зов за подкрепа и помощ на деца и млади хора за скъпо струващо лечение на различни видове онкозаболявания. И този зов е предизвикан пак от липсата на система за здравеопазване.

Бесен съм на всички тарикати, които гледат да прекарат „системата“, сиреч държавата, без да си дават сметка, че в крайна сметка прекарват себе си, своите близки, съседи и съграждани. Бесен съм и на тарикатската ни държава, която за щяло и нещяло дере по девет кожи от всеки от нас, за да могат други, дебеловрати и овластени тарикати да прекарват народа си.

Дълбоко убеден съм, че безразличието и невъзможността ни, и като общество, и като отделни човеци, да осъзнаем, че живота на всеки човек е най-висша ценност, са основни причини за днешния хал на мнозинството българи – невежи, болни, суеверни, индивидуалисти, бедни и безразлични.

Божидар Ивков

ЗА ДОСТОЙНСТВОТО В ПРОТЕГНАТА ЗА ПОМОЩ РЪКА

Етикети

достойнство, инвалидност, помощ

Още една моя публикация във ФБ, която заслужава да бъде спасена от забравата.

6 Януари 2017 Г. Около 17 часа. Вече съм почти пред блока си – премръзнал, с леко влажни крака и доста хлъзгащи се обувки. Толкова ми е студено, че започвам да губя концентрацията си. Подхлъзвам се, залитам напред, в ляво и… се озовавам в снега на „4 крака“. Първата ми реакция след падането е да усетя дали някъде нещо не се „скъсало“, дали не се е появила нова, извън „обичайната“ болка. Няма. Поглеждам леко в страни и не виждам бастуна си. Започвам да го търся в снега. Около мен е тишина и няма жива душа. Започвам да мисля как ще се изправя.

Най-сетне намирам бастуна, целият е в сняг, както и ръкавицата ми, която се плъзга по него. Захвърлил съм в снега покупките и не им обръщам никакво внимание. За тях ще мисля, когато се изправя, ако изобщо успея сам да направя това. Изчиствам ръкавицата и бастуна и усещам, че се получава „зацепване“. И докато нагласям бастуна си, за да мога да се подпра на него и – евентуално – да се изправя, с периферното си зрение виждам, че спира (точно на кръстовището) таксиметрова кола, от която слиза шофьора и пътника. Тръгват към мен. В умът ми проблясва надежда. Усещам, че зад мен спира нещо голямо и черно – после видях, че е джип, от което също излиза човек. И докато се усетя бях на крака. Вдигнаха ме хората за секунда и без проблем – предимството на отслабването. Докато ми подаваха покупките, благодарих няколко пъти за помощта и момчетата поеха по пътя си.

Прибрах се. Целият треперех от уплаха. С премръзнали пръсти едва намерих ключа и най-после бях у дома. Не спирам да мисля за случая. Вече съм преодолял – почти – уплахата. Но си мисля, колко жалка картинка съм бил – проснат в снега, мърдащ и безпомощен. И се запитах: къде е достойнството на човека, на напредващата му възраст и на инвалидността в такива ситуации? И дали въобще има нещо достойно в подобна ситуация на пълна безпомощност.

Да, има. И то е в помощта на тези двама млади хора, които не се поколебаха да спрат, да излязат на студа и да помогнат на един вироглав човек с инвалидност. Да го изправят на крака, да му дадат шанс да продължи да бъде „вироглав“. В действията на другите нашето достойнство може да изгори, или – както в случая – да се възроди като Феникс.

Написах всичко това само с една мисъл. Още веднъж да благодаря на тези двама млади и непознати мъже за помощта. Благодаря ви добри хора. Наистина е прекрасно, когато гледаме хората от високо само, когато им помагаме, подавайки им ръка, за да се изправят.

ЗА БИОГРАФИЯТА НА ВАЛТЕР БЕНЯМИН И ЗА ВОЛЯТА НА ТЯЛОТО. ЗА НАС…

Етикети

Валтер Бенямин, Лехциер, воля на тялото, лагер, социологическо изследване

Една от полезните функции на ФБ, е рубриката „Спомени“. Благодарение на нея „изкачат от небитието“ писания, които съм забравил. Така понякога някой кратък текст успява да се „роди“ за нов живот в блога ми. Това се случи и с текста от преди 3 години. Убеден съм, че този текст заслужава да заеме своето достойно място в категорията „Гласове от Фейсбук“. А ти, скъпи ми читателю, ако го прочетеш със сигурност няма да съжаляваш.

***

(4.01.2018) Публикувам част от една фейсбук публикация на руския философ и поет – проф. Виталий Лехциер (фейсбук коментар – 3.01.2018, около 22 ч. българско време). Коментарите са по повод на излязлата биографична книга за Валтер Бенямин. Ето какво казва проф. Лехциер:

„Не знаех, че Бенямин, във френския лагер за интернирани (немци и австрийци) около Невера, е събрал сред сълагерниците си, екип от автори и редактори, за да издават списание. Списанието е трябвало да включва социологически изследвания на лагерния живот, анализ на лагерното изкуство и диапазона на четене. Списанието така и не излязло, материалите за първия брой, както пишат биографите на Бенямин Айлънд и Дженингс, се пазят в берлинската художествена Академия. Това е някаква невероятно поучителна история за това, как изследователската позиция може а) да помогне да се оцелее, в) как да се живее, без да се изключва позицията на включено наблюдение. Вероятно, животът като перманентно/ситуативно антропологическо изследване в ситуации на удоволствие, а не на страдание, е по-малко възможно и представимо. Но принципа си е принцип. Ако изследването запазва живота, придава му смисъл в ситуации на болка и отчаяние, то защо същото да не се разпространи и върху ситуации на щастие, смисъла ще бъде повече.

(…)

Разбира се, пребиваването в болница, страшната диагноза и др.п., като предмет за социално изследване – вече не е толкова рядко срещано. Образцов пример – книгите на Артур Франк, неговия рефлексивен дневник „At the Will of the Body: Reflections on Illness“ („По волята на тялото: Размисли за болестта“).

(…)

Новата книга: „Беньямин. Критическая жизнь“, на Х. Айленд и М. У. Дженнингс.

(…)

Между другото знаем много учени в природните науки, които са умирали, правейки опити върху себе си, или такива, които умирайки са протоколирали този процес, т.е. фактически са се занимавали с изследване на смъртта. Възможно ли е това в социалните науки: умирането като изследване. В известен смисъл това може да бъде нова максима и нова интерпретация на сократическата трактовка на философията като изкуство на умирането. На социалния изследовател му е предоставена възможността не просто да умира, но и да изследва този процес, докато има сили…“

Преведох тези откъси, защото: (1) за мен са доста провокативни със значимостта на описаните събития, макар и описани твърде бегло; (2) носят информация за две чудесни книги, които едва ли някога ще видят своя дебют на български език; (3) не преставам да се възхищавам на Виталий, който умее блестящо с няколко думи да разтвори дверите на различни социални светове и пространства и да те остави да направиш своето собствено пътуване в тях.

Благодаря проф. В. Лехциер.

проф. дсн Божидар Ивков

„СТРАХ ОТ ЛЕТЕНЕ“ НА ЕРИКА ДЖОНГ – МОТИВАТОР ЗА МИСЛЕЩИ И СМЕЛИ ЛЮДЕ

Етикети

Ерика Джонг, болест, болница, жена, секс

Това е един кратък текст, който съм публикувал във Фейсбук на днешния ден – 22 юни 2016 г. Напълно го бях забравил. И ето сега се опитвам да го спася дори от собствената си деменцираща памет. Заслужава си. А, да! Да не пропусна. Добавил съм още няколко брилянтни мисли, да си знаете.

(…)

Строго забранено за:

мозъчни дюстабани, селски хитреци и всичколози, онанисти, за индивиди подменили социалните функции на главата и задника (всички опити за биологична подмяна засега са неуспешни), изобщо за духовни и мисловни пънове.

проф. дсн Божидар Ивков

ЕРИКА ДЖОНГИзтегляне

СОЦИАЛНА ИНТЕГРАЦИЯ И/ИЛИ СОЦИАЛНО ВКЛЮЧВАНЕ

Етикети

включване, изключюване, инвалидност, интеграция

Случайно попаднах на една публикация във Фейсбук на уважаваната руска изследователка проф. Елена Ярская-Смирнова, в която тя засяга един много важен методологически и практически въпрос, свързан със смислите, значенията и употребата на понятията „интеграция“ и „включване“. В българската социална практика, а донякъде и в теорията се наложи абсолютно неадекватния – според мен – превод на понятието „inclusion“ като „приобщаване“. Долната публикация, която е кратък анонс на една много важна лекция на проф. Ярская-Смирнова, дава непряк и много смислен отговор: защо включване, а не приобщаване.

В края на публикацията има линк към един важен текст и към лекцията на проф. Елена Ярская-Смирнова.

ИНТЕРАКЦИИ – ИНТЕГРАЦИЯ – ВКЛЮЧВАНЕ

проф. Елена Ярская-Смирнова

„Включването е за хората с инвалидност“!? Представата за включването като за сфера, свързана с инвалидността, а понякога дори като синоним на инвалидността („включено дете в нашия клас“), се е превърнало едва ли не в догма. Всички, които биха искали да изучават включването в разнообразните аспекти на културния капитал, бедност, образование, миграционен опит, пол, възраст, обединявайте се против потисничеството на инклузивния естаблишмент! Вчера (31.03.2021) имах презентация на открития семинар на Висшето училище по икономика, секция образование, като изнесох лекция за източниците и трансформацията на понятията „интеграция“ и „включване“ в социалната теория, социалната политика и програмата на обществените движения. Интеграцията е функция на социалната система, благодарение на която обществото или отделни групи от обществото поддържат своята цялостност, при което в условията на диференциация и усложнения на обществото нараства ролята на включването. Включването в теорията на Парсънс, представляват процеси, действия, водещи до интеграция, Парсънс наричал „включващи“ движенията за граждански права на афроамериканците и жените през 60-те години на ХХ век. Към същия период се отнасят теченията за „нормализация“ и „деинституционализация“, започнали в Скандинавия и след това развили се в Северна Америка и Европа. Включването се оказало във фокуса на социалната политика на европейските страни през 70-те години на ХХ век под влияние на социологическите изследвания на неравенството и изключването и се разглеждало като стратегия и практически мерки по отношение на самите различни изключени групи. Ключова роля в концепцията за включено образование изиграла Саламанкската декларация, приета през 1994 година, благодарение на която се появил слогана „Образование за всички“. Включването не трябва да се свежда до проблематиката на инвалидността, става дума за по-комплексни процеси и проблеми. Освен това, както е показал Луман, включването и изключването не трябва да се свеждат до дихотомно разбиране. Някои форми и сфери на включването могат да пораждат изключване. Това се случва сега в социалната практика и наука, където представата за включването като изключително сфера, а понякога и дори като синоним на инвалидността, се превърна едва ли не в догма. В лекцията са представени противоречията и ресурсите на понятийния апарат на интеграцията и включването.

Тук публикувам и превода на два коментара, които ми се струват достатъчно информативни.

„Елена Смирнова-Ярская

Това е много сложно сега да се промени. Широко се разпространи трактовката, че включването е по-добро от интеграцията, макар исторически, в социалната теория това са просто разнопорядкови метафори. Едното е свързано с другото. Интеграцията е свързана с цялостността, когато се появява промяна, системата се изменя. Включването е противопоставяне на изключването, преодоляване на изключването, движение, мерки, действия, водещи до интеграции. Просто вече са написани планини от текстове за това, че интеграцията е вредна, а включването – полезно. А ако се погледне в историята на понятията (съвсем близката), то ще стане ясно, че съвременната трактовка на включването е много близка именно до интеграцията.

Александр Лысенко

Няколко примера. Включването влезе в дневния ред на социалната политика на Франция благодарение на професор Рене Ленуар, който Жискар д’Эстен, след прочитане на книгата „Изключените“, направи министър на обществената дейност. Саламанската декларация беше приета на основата на резултатите от проекта на професор Мел Ейнскоу, при неговото непосредствено участие“.

Приложения: (1) Надо позволить школе честно говорить о проблемах инклюзии. https://ioe.hse.ru/news/457148236.html?fbclid=IwAR0V0bv6lvtLM_y-5bH3TZ3EddoQoRRa9rHItTPUGtfbI2haTlmOId_Q7Zo

(2) https://www.youtube.com/watch?v=BVERlDv-tZg

проф. дсн Божидар Ивков

РОШАВИ МИСЛИ ЗА ЕЗИКА И НАЧИНА МУ НА УПОТРЕБА

Етикети

грамотност, език, невежество; употреба на езика;, ignorance, ignorancja, język, language, literacy, umiejętność czytania i pisania, use of language, użycie języka

Днес ФБ ми поднася един спомен от 20 юни 2014 г., свързан с езика. Отново решавам да го публикувам тук, за да редуцирам, доколкото това е възможно, присъщата на социалната медиа бързо затрупваща се от други материали информация, т.е. да редуцирам високите нива на преходност. Запазил съм всичко, дори и собствените си грешки и неграмотност. Приятно четене!

В СВОЯТА ЧУДЕСНА КНИГА „ТЪМНАТА МАТЕРИЯ. ИСТОРИЯ НА ЛАЙНОТО“ ФЛОРИАН ВЕРНЕР ПИШЕ:

„Лайното е символ на лоша миризма“ (с. 31);

„Собственото лайно не смърди“. (с. 32);

„… който обича лайното си в края на краищата обича себе си“. (с. 34)

АКО ПАРАФРАЗИРАМЕ ТЕЗИ НЯКОЛКО МИСЛИ, ТО ТЕ БИХА МОГЛИ ДА ЗВУЧАТ ТАКА:

– ЕЗИКЪТ Е СИМВОЛ НА НАШАТА КУЛТУРА ИЛИ НЕВЕЖЕСТВО

– ГРЕШКИТЕ НА ЕЗИКА, КОЙТО ИЗПОЛЗВАМЕ, НЕ СА ПРОБЛЕМ

– КОЙТО ОБИЧА СОБСТВЕНИЯ СИ ПОГРЕШЕН ЕЗИК, В КРАЙНА СМЕТКА ОБИЧА СОБСТВЕНОТО СИ НЕВЕЖЕСТВО.

НЕВЕЖЕСТВОТО НИ ПО ОТНОШЕНИЕ НА СОБСТВЕНИЯ НИ МАТЕРЕН ЕЗИК Е ПОРАЗИТЕЛНО И ТОТАЛНО. ОЩЕ ПО-СТРАШНО Е, ЧЕ НЕ ОБРЪЩАМЕ НИКАКВО ВНИМАНИЕ НА ГРЕШКИТЕ, КОИТО ПРАВИМ И СЕ ИЗКАЗВАМЕ ОТ ПОЗИЦИЯТА НА ПОСЛЕДНА ИНСТАНЦИЯ.

СЪВСЕМ НЕ Е ЕДНО И СЪЩО ДА КАЖЕШ: „ХОРАТА УМИРАХА…“ И „ХОРАТА СА УМИРАЛИ…“.

В ПЪРВИЯ СЛУЧАЙ ИМАМЕ РАБОТА С МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО ВРЕМЕ. ИЗПОЛЗВАМЕ ГО НАПРИМЕР, КОГАТО ИСКАМЕ ДА КАЖЕМ, ЧЕ СМЕ БИЛИ СВИДЕТЕЛИ – ЛИЧНО, НА ДАДЕН ПРОЦЕС ИЛИ ЯВЛЕНИЕ, КОЕТО НЕ СЕ ЗНАЕ ДАЛИ Е ЗАВЪРШИЛО.

ВЪВ ВТОРИЯ СЛУЧАЙ СТАВА ДУМА ЗА МИНАЛО НЕОПРЕДЕЛЕНО ВРЕМЕ. СЪБИТИЕТО, ПРОЦЕСЪТ ИЛИ ЯВЛЕНИЕТО, ЗА КОЕТО ГОВОРИМ СЕ Е СЛУЧИЛО ПРЕДИ НАШЕТО РАЖДАНЕ И НИЕ НЕ СМЕ БИЛИ ПРЕКИ СВИДЕТЕЛИ.

ЗА МЕН Е СТРАННО, ДОРИ СМЕШНО, КОГАТО 30-35 ГОДИШНИ МЪЖ ИЛИ ЖЕНА ГОВОРЯТ ЗА СЪБИТИЯ ОТПРЕДИ 80-100 ГОДИНИ В МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО ВРЕМЕ. СТРАННИ ВЪЗМОЖНОСТИ И СПОСОБНОСТИ ИМАТ НЯКОИ ХОРА.

ОЩЕ ПО-СМЕШНО ИЛИ НАПРАВО ТРАГИЧНО Е, КОГАТО СЕ ИЗПОЛЗВАТ ДУМИ, КОИТО ВМЕСТО ДА ПОДЧЕРТАЯТ ТЕЖЕСТТА НА ДАДЕН ПРОБЛЕМ, ГО ИЗОПАЧАВАТ И ЕТИКЕТИРАТ ИЛИ СТИГМАТИЗИРАТ ХОРАТА С ТОЗИ ПРОБЛЕМ. НЕЩАТА СЕ ПРЕВРЪЩАТ В ТОТАЛНА КЛОАКА, КОГАТО СЕ ДЕМОНСТРИРА НЕЗНАНИЕ, НЕТОЧНОСТ, ДОРИ ТОТАЛНА ПОГРЕШНОСТ НА ИЛИ В МАНИФЕСТИРАНОТО „ЗНАНИЕ“ ПО ВЪПРОСА. И ОБИКНОВЕНО ТАЗИ МАНИФЕСТАЦИЯ Е ОТ ПОЗИЦИЯ НА ПОСЛЕДНА ИНСТАНЦИЯ НА ИСТИНАТА.

ДАЛЕЧ СЪМ ОТ МИСЪЛТА, ЧЕ СЪМ ЕКСПЕРТ ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА, САМИЯТ АЗ ДОПУСКАМ ГРЕШКИ, КОИТО МОГАТ ДА ДАДАТ ОСНОВАНИЕ НА ЕДИН СПЕЦИАЛИСТ ДА МЕ ОПРЕДЕЛИ КАТО НЕГРАМОТЕН ИЛИ ПОЛУГРАМОТЕН ЧОВЕК. НО ПОНЕ СЕ ОПИТВАМ ДА ГОВОРЯ ПРАВИЛНО И ДА ИЗРАЗЯВАМ С ДУМИТЕ СИ ТОЧНО ОПРЕДЕЛЕНИ СМИСЛИ И ЗНАЧЕНИЯ, А НЕ ДА ГОВОРЯ ЕДНО, А ДА СЕ РАЗБИРА ДРУГО, ЧЕ И ДА СИ МИСЛЯ, ЧЕ ТОВА Е НАПРЕДЪК. И КОГАТО НЯКОЙ МИ НАПРАВИ ЗАБЕЛЕЖКА, ЧЕ ГРЕША В ТОВА ИЛИ В ДРУГО – КОЛКОТО И ДА МИ Е НЕПРИЯТНО – 1) НЕ СЕ СЪРДЯ И 2) СТАРАЯ СЕ ДА НЕ ДОПУСКАМ ПОВЕЧЕ ТАЗИ ГРЕШКА.

ПРАВ Е ВЕРНЕР – СОБСТВЕНОТО ЛАЙНО (НЕВЕЖЕСТВО) НЕ СМЪРДИ! А ИМА ХОРА КОИТО НЕ САМО ОБИЧАТ СОБСТВЕНИТЕ СИ ЕКСКРЕМЕНТИ, ТЕ БОГОТВОРЯТ НЕВЕЖЕСТВОТО СИ – НАЛИ Е НАПРЕДЪК.

проф. д.с.н. Божидар Ивков

ПРАВА, ОБЛЕКЧЕНИЯ ИЛИ… ПРИВИЛЕГИИ

Етикети

benefits, облекчения, права, привилегии, хора с инвалидност, people with disabilities, privileges, rights

Попадам днес на кратък текст, който съм писал на 7.06.2016., т.е. преди 4 години. И тъй като идеите в него не са загубили своята актуалност, а и поради факта, че езика, който използваме никога не е невинен, а отразява човешките мисли, възгледи и пристрастия, реших, че е по-добре да го публикувам в блога си, а не да го оставя на „бързея“ на Фейсбук, който само след миг ще го отнесе.

проф. д.с.н. Божидар Ивков

***

Вече не веднъж съм казвал, че начинът по който пишем и говорим е прозорец към нашата духовна и интелектуална същност.

Гледам и чета различни питанки на едни хорица, за които ТЕЛК е ту документ, ту комисия, ту двете заедно и т.н. Но винаги ТЕЛК е равен на привилегии.

В електронния тълковен речник на българския език думичката „привилегия е дефинирана така: „Право или предимство, преимущество, което поставя някого в по-благоприятно положение в сравнение с друг. Ползвам привилегии“.

Подобна формулировка – поне на мен – ми понамирисва на нещо, свързано с дискриминация.

Затова, когато става въпрос за хора с инвалидност, аз използвам думичката „облекчение“ (по дефиниция: „улеснение, намаляване, помощ, подкрепа“).

А когато става дума за терминология, говоря за: ПРАВА И ОБЛЕКЧЕНИЯ ЗА ХОРА С ИНВАЛИДНОСТ

В сферата на инвалидността и публичните политики говоренето за „привилегии“, според мен, е ясен знак за (авто) дискриминация, предразсъдъци, негативни стереотипи, етикетиране и стигматиазация. Ясен знак за мислене в тесните рамки на медицинския модел на инвалидността, както и на тотална медикализация на живота или опити за такава медикализация.

Ако човек изпитва затруднения, ограничения или невъзможност да извършва присъщите за него ежедневни действия и дейности, и да изпълнява своите социални роли, в резултат на заболяване, травма или др. и поради наличието на социални бариери в обществото, то той се нуждае от зачитане на своите човешки права и от някои, специфични (не специални), облекчения (предоставяни преди всичко под формата на достъпни социални услуги), а не от привилегии.