Етикети
citation, знание, импакт фактор, наука, плагиатсво;, impact factor, knowledge, цитиране, plagiarism, science
Бележка: Публикувам този текст с любезното съдействие и разрешение на автора му – проф. д-р Силвия Минева. Всъщност той представлява фейсбук пост, но поради значимостта на темата, която разисква, реших, че не само си струва, но е и много важно да го поставя в блога си.
Публикувам го най-малко поради следните две причини:
(1) Напълно споделям и изповядвам патоса и идеите на проф. С. Минева относно наукообразието и халтурата в съвременната хуманитаристика. А аз не бих могъл толкова накратко и смислово богато да изразя тези идеи.
(2) Значимостта на темата не се определя от нейното съвременно звучене, или поне не само от него. А от факта, че повечето от засегнатите проблеми имат характера на жалони за бъдещето на хуманитарните или обществените науки. Бъдеще, което съвсем не изглежда светло. Особено като се вземе предвид, че описаните механизми създават незнание, превърнато, или по-точно, легитимирано от властови и/или финансови елити или овластени псевдоелити, в „знание“.
Приятно четене.
доц, д-р Божидар Ивков
Да пребиваваш в отразената светлина на чужди мисли и идеи е типичен белег на наукообразието, характерно за съвременната хуманитарстика, наложено днес вследствие доминацията на нехуманитарното познание и наука.
Имам предвид онази „професионализация“, която предполага компенсиране на посредствеността като отсъствие на собствени, оригинални и автентични идеи и мисли с „професионалното“ , т.е. стандартизирано цитиране и позоваване на чуждите, което е толкова по-професионално, колкото е по-стандартизирано.
Така и най-посредственият „хуманитар“ се сдобива с демократичния шанс да направи незабележима посредствеността си и да стане „равен сред равните“, „добър“ научен работник, който е толкова по-ценЕн и уважаван, защото ще да е повече „знаещ“, колкото повече „е цитирал и е бил цитиран, съответно, а и колкото е той по-прецизен, подробен, разширяващ мащабите на това упражнение, толкова по-голям професионалист значи е този учЕн.
Днес осребряването на този схоластичен метод се е превърнало в крупен бизнес с глобални мащаби, съдейки по постоянните предложния, които постъпват в пощата ми с подкани да публикувам еди къде си срещу съответно заплащане за „рецензентите“ , щото има висок импакт фактор, демек ще се сдобия с лелеяната престижност да имам публикция в „номинирано“ издание и „цитирумост“ заради това, че е публикувано и значи повече видимо за същите като мен там, сиреч повече шанс някой да се позове на мен впоследствие. Така се получава забележителният дяволски, омагьосан кръг на съвременната научна публицистика – едни и същи хора, респ. организации, в които те работят, членуват и т.н.,публикуват, четат и плащат, за да публикуват и четат това, което същите тези хора пишат, за да публикуват там, където това е най-престижно, т.е. печелившо. По-самодостатъчна от такава самодостатъчна наука, трудно може да си представи човек!
Разбира се, това съвсем не означава, че изключвам положителния ефект от въпросните стандарти, когато те не са превърнати в инструмент за мерене на „ефективност“ и добиване на принадена стойност, а имат своето полезно предназначение като вид превенция срещу плагиатството, но нищо повече, защото превръщането на това занимание в източник за трупане на символен капитал за едни, а за други – в монополен бизнес, който осигурява лесна, бърза и не малка чиста печалба, едва ли допринася особено за „научния прогрес“, защото ни прави – ако използвам израза на Питагор по адрес на пишещите му събратя, в частност на Платон, ако не ме лъже паметта – само мнимо мъдри вместо истински мъдри.
Такива мисли ми пробягват през ума, докато редактирам текстовете за сборника от конференцията в чест на Аристотел, които, между другото, се оказаха много хубави и интересни и ще ви ги препоръчам без колебание, когато излезе сборникът. Докато ги чета обаче, се сетих и за оплакването на Лабрюйер в неговите „Характери“, че древните мъдри всичко са казали и почти нищо не са оставили за хората от следващите времена. Всъщност тази констатация е показателна не за „изчезването“ или края на мъдростта, а за нейната непреходност през вековете и значение за собственото ни самоопределение, кои сме, откъде идваме и защо е всичко това?, казано по-кантински.
проф. д-р Силвия Минева
