СТАРЕЕНЕ, СТАРОСТ И УМИРАНЕ НА ХОРАТА С ИНТЕЛЕКТУАЛНИ ЗАТРУДНЕНИЯ

Етикети

Aging, dying, стареене, старост, умиране, хора с интелектуални затруднения;, old age, people with intellectual disabilities

Parchomiuk (2019) Starzenie się, starość i umieranie osób z niepełnosprawnością intelektualną. Oficyna Wydawnicza, Kraków. ISBN: 978-83-8095-725-1

„Монографията на Моника Пархомюк е интересно и актуално предложение, както от гл.т. на обсъжданата проблематика […], така и от гл.т. на направения метаанализ на данни от количествени и качествени изследвания, основно от англоезичния кръг […]. Това е необходимо четиво, което в Полша може да бъде основа за търсене на практически решения, необходими в сферата на подкрепа на хора с интелектуални затруднения в напреднала възраст или за разработване на собствени изследвания, позволяващи по-добро проучване на важни познавателни и практически въпроси, обсъждани от авторката. Книгата представлява ценна придобивка за съвременната специална педагогика, написана е на прекрасен полски език и се отличава с високо професионално ниво“. (От рецензията на проф. Агниешка Жити).

„Целта на тази разработка, която има обзорен характер, е да представи най-важните тенденции, свързани с остаряването и старостта на хората с интелектуални затруднения, да систематизира натрупаното досега знание и да идентифицира областите, в които то трябва да бъде задълбочено. Отделните глави на книгата се отнасят до различни аспекти на остаряването и старостта; като основа е прието отделното разглеждане на биологическия и психологическия аспекти. […] Книгата може да заинтересова много читатели, интересуващи се от проблемите на старостта на хората с интелектуални затруднения и да съдейства за повишаване на изследователската активност в тази сфера. Тя е предназначена за педагози и социални педагози, психолози, социолози и представители на медицинските науки, които биха искали да задълбочат своето знание в предметната област на книгата или ще се заинтересуват да го проучат като част от собствените си изследвания“. (фрагмент от увода)

В първия раздел са описани и анализирани въпросите, свързани с продължителността на живота на хората с интелектуални затруднения, както и нейните детерминанти, а също така и избрани, най-често наблюдавани в старческата възраст, здравни проблеми във физическата (напр. диабет, проблеми със сърдечно-съдовата система, новообразувания) и с психичната сфери (напр. деменция). Разгледани са промените в когнитивните възможности, личността и темперамента на хората с интелектуални затруднения. Анализирано е здравното им поведение и техните екологични и лични детерминанти. Акцентирано е върху проблема с множествената дискриминация при достъпа до здравни грижи.

Във втория раздел се разискват проблемите, свързани с преживяването на остаряването и старостта, в т.ч. отношението на хората с интелектуални затруднения към тази фаза от живота – наблюдавана при другите или преживявана от самите тях, психо-социалните потребности на възрастните хора с посочване на условията за тяхното удовлетворяване, положителните тенденции, представящи своеобразен разцвет (растеж) при хората с интелектуални затруднения, достигащи по-напреднала възраст. Подчертана е ролята на житейския опит в изграждането на идентичността и поддържането на личния интегритет.

Третият раздел е посветен на семейната грижа. В него се анализират преживяванията на родителите на дете с увреждания, тяхната динамика и многоизмерност, както и взаимоотношенията, изразени в реципрочна помощ и подкрепа от възрастни с интелектуални затруднения. Анализирани са проблемите, които съпътстват семейството при планирането на сигурността на бъдещето на хората с интелектуални затруднения. Особен интерес представляват въпросите, свързани с релациите между братята и сестрите със и без интелектуални затруднения, техния характер и значение. Внимание е отделено и на поемането на грижите за тези хора от страна на здравите им братя и сестри.

В четвърти раздел се проблематизира отношението на лицата с интелектуални затруднения към смъртта, техния опит, свързан с нея и начините на преодоляване на скръбта. Описани са проблемите, които имат тези хора в ситуацията, когато самите те са болни, в т.ч. са в терминален стадий. Внимание е отделено на трудните аспекти в грижата, както и на морално-етичните въпроси, отнасящи се до действията в края на живота. Анализирана е подкрепата за хората с интелектуални затруднения в процеса на преживяване на болестта и смъртта и възможностите за нейното преодоляване.

***

Обзорният и метааналитичен характер на книгата я прави ценно помагало за всеки изследовател, който започва изследвания в тази сфера. Представям тази книга само по една причина: тя е поредното доказателство колко напред и колко далеч са стигнали полските школи в сферата на специалната педагогика и социологията на инвалидността. Представените в книгата проблеми са чужди на българското общество, на политиците и социалната политика в страната в сферата на инвалидността. Ние просто сме забравили, какво е това различие, да не говорим за различие, породено от интелектуални затруднения. Обществото ни „анихилира“ подобни хора. Единствено отделни специалисти и близките на хората с интелектуални затруднения им оказват помощ и подкрепа.

Не бива да се забравя, че всеки има право на достоен живот. Има право, но как и доколко го реализира, е тема на друг разговор, който най-често започва от кофите за боклук и измъчените лица на бедните стари хора. Започва от бездушието и безразличието…

доц. дсн Божидар Ивков

ВИТАЛИЙ ЛЕХЦИЕР ЗА БОЛЕСТТА, НАДЕЖДАТА И ОЩЕ НЕЩО

Етикети

antropologia medyczna;, ból, choroba, disease, болезнь, болест, болка, боль, медицинска антропология;, медицинская антропология, medical anthropology;, pain

В България сме свикнали да се интересуваме най-вече от това, каква е болестта, какви са симптомите й и как и с какво се лекува. При появата и развитието на хронична болест ние сякаш потъваме в социалната роля на пациент. Свеждаме себе си до биологични индивиди. Интересува ни само дали едно или друго лекарство помага, дали има странични нежелани ефекти и как могат да бъдат преодоляни. Отваряме широко вратите на медицината и медикализацията на живота ни и забравяме, че преди да бъдем болни и пациенти, ние сме хора, човеци. Със своите върхове и падини, с егоцентризма и себеотдадеността на другите, със своите предразсъдъци и напредничави мисли. Сякаш болестта намята черно наметало над човешкото, над социалното в нас и започва да осветява в червено или сиво единствено биологичното, организма ни.

Болестта, хроничната болест, хроничната физическа болка особено, имат тази способност – способността да затварят, а понякога и да унищожават социалните ни светове, нашата същност като социални, обществени същества.

Лекарите от своя страна, също обитават „света на патологията и битката с нея“ в търсене на причините и поставяне на диагнозата, в търсене на най-доброто лечение. Те рядко мислят за социалните измерения на болестта – не защото не искат или не могат, а защото така са обучени и са „притиснати“ от напрежението на клиничната си практика.

Ето защо всяка книга, посветена на болестта и болката, но не в техния медицински или предимно медицински смисъл, а в техните социо-културни измерения, може да се разглежда като явление, като тържество в културния живот на една страна, а защо не и на човечеството.

Точно такъв е случаят с издадената от Центъра за изследвания по философска антропология на Европейския хуманитарен университет книга на руския философ и медицински антрополог проф. Виталий Лехциер: „Болестта: Опит, наратив, надежда. Очерк по социални и хуманитарни изследвания на медицината“.

Главни герои на книгата са „Атур Франк, Линда Гаро, Артур Клайнмън, Рита Шарон, Черил Матингли, Байрон Гуд, Клаус Дьорнер, Дейвис Морис – водещи антрополози, социолози, философи, лекари“, превърнали се в „легенди“ в своите области и които ни карат „по друг начин да погледнем на съвременните клинични комуникации, на субективния и интерсубективния опит с болестта и лечението и на възможността за надежда“, се казва в представянето на книгата.

И вместо да насилвам перото си преди да съм прочел цялата книга, по-добре е да преведа останалата част от краткото й представяне.

„В техните работи се чува гласа не само на анализиращия субект, но и на самия пациент, отразено е неговото желание да бъде чут и признат (к.м.-Б.И.). Изследването е замислено като теоретичен израз и обосноваване на терапевтичната и етичната значимост на пациентските наративи (разкази – б.м.-Б.И.), на значимостта на illness – както в границите на институционалните светове на медицината, така и отвъд тях. Книгата съдържа – в качеството на вътрешен екзистенциален мотив – напомнянето за неутешителния и тревожен опит с хроничната патология. Тя предлага да се замислим за необходимостта от фундаментални трансформации на системата на здравеопазването, които биха отчитали спецификата на „обществото на ремисията“ (Артур Франк) и приканва към диалог всички заинтересовани страни“.

В книгата са разгледани такива значими въпроси, като:

• Болестта като живот-в-интепретация;
• Болката като „скрита епидемия“, екзистенциални и исторически смисли на болката;
• Феноменология на света на болката;
• Наративен обрат и актуалност на наративния разум;
• Наративна медицина и други.

Езикът на книгата е жив, ясен и разбираем за всеки, без да напуска полето на академичното слово. И това е едно от многобройните й достойнства. В целия текст се усеща ненатрапливото присъствие на автора, деликатно поднесените авторови тези и много силната им аргументация.

Книгата носи в себе си и една своеобразна, едва доловима, просветителска светлина, която отваря вратите на „безкрайните“ изследователски светове на медицинската антропология и философия на медицината, на социология на медицината и др. научни дисциплини.

Имах честа и удоволствието да преведа за водещи български научни списания една малка част от статиите, които оформят гръбнака на книгата:

Лехциер, В. Методология на изследванията medical choice в когнитивната в когнитивната медицинска антропология на Линда Гаро. Етически изследвания, Година III, бр. 1/2018. https://jesbg.com/ и

Лехциер, В. Субективните смисли на болестта. Основно методически различия и подходи към изследването. Философски алтернативи, бр. 3, 2013, сс.126-141.

На добър час на книгата и успех. Нещо, в което не се съмнявам.

Библиографска справка:

Виталий Лехциер. Болезнь: Опыт, нарратив, надежда. Очерк социальныхи гуманитарных исследований медицины. Вильнюс: Logvino literatûros namai, 2018. – 312 с. – (Conditio humana). ISBN 978-609-8213-38-6.

доц. д-р Божидар Ивков

„ОСЪЗНАВАНЕ НА УМИРАНЕТО“

Етикети

Anselm Strauss, Barney Glaser, Анселм Страус, Ансельм Страус, Барни Глейзер, Барни Глейзър, контекст на съзнанието, контекст сознания, interakcja symboliczna; умирание, kontekst świadomości, символен интеракционизъм; umieranie, символический интеракциозм, сознание, съзнание, умиране, świadomość

Книгата на Барни Глейзър и Анселм Страус „Осъзнаване на умирането“ (на английски „Awareness of Dying“ или на полски „Świadomość umierania”) отдавна е призната от социолозите за изключително важна, класическа социологическа работа. През 2016 година полското издателство „Номос“ я издава в превод на полски като том XXVII от изключителната си поредица „Съвременни социологически теории“.

Умирането представлява социално организиран процес, при който гледната точка на умиращия човек не винаги се взема предвид. Известно е, че човек може да умре социално, оставайки в биологичен аспект и смисъл жив (това днес много добре се вижда при лицата с тежка видима инвалидност, които често са социално изключени, сепарирани и сегрегирани). Социологията разкрива точно този аспект от социалните и организационните интеракции, анализира и предоставя информация за значимостта на моделите на взаимодействие и „социално-организационното въздействие върху тях“, а също така представя процесуалността на умирането. И както казва в предговора си към книгата проф. Кшиштоф Кониецки, „Осъзнаване на умирането“ от тези гл.т. е пионерска и изключителна работа“.

В книгата си Глейзър и Страус анализират процесите на маргинализация на смъртта и умирането, както и – което според мен е много важно – поемането на контрола от здравните служби върху знанието на умиращия и самия процес на умиране, т.е. процесите на медикализация в тази област. В раздел 14 на книгата – „Практически приложения на теорията на съзнанието“ авторите предоставят съвети и насоки как може да се използва на практика теорията за контекстите на съзнанието от медицинския персонал и семейството на умиращия, както и от всички, които сами преживяват периода на терминална болест или придружават близък човек с такова заболяване. Теорията на контекстите на съзнанието е едно от най-важните постижения на двамата символни интеракционисти.

Преживяването на умирането на близък човек е универсален процес, както и често трудните отношения с медицинския персонал на близките на умиращия. Книгата е написана на разбираем за всеки език, като специализираните социологически термини не се натрапват на читателя. Описанията са живи и въздействащи, цитатите от интервютата са точно подбрани, а най-важните и чувствителни въпроси са поставени открито и с много такт.

Ще завърша с мотото на предисловието на книгата – един прекрасен виц. „След като умира в болница, мъж отива на небето, но не знае къде е попаднал. Пита минаваща покрай него медицинска сестра: „Сестро, умрял ли съм?“. Сестрата отговаря: „А питахте ли лекаря си?“ (Анонимна шега, 1964 г.)

Горещо препоръчвам книгата на всеки лекар, социолог, както и на всеки мислещ човек, които имат възможност, да я прочетат. Това със сигурност ще бъде полезно.

доц. д-р Божидар Ивков

НАИСТИНА, КАКВО ЗАБРАВЯТ ЛЕКАРИТЕ?

Етикети

здравоохранение, лечение, медикализация, медицина, опазаряване на здравеопазването, farmacja, health care, leczenie, leki, medicalisation, medicine, medycyna, фармация, opieka zdrowotna, pharmacy, treatment

Атанас Михайлов (2017) Какво забравят лекарите. Моята практика II. ИК „Изток-Запад“, София.

Има книги, които са толкова добри и качествени, че не се нуждаят от каквото и да било представяне. Достатъчно е да отвориш книгата на която и да е страница и тя те омайва с нежна прегръдка, започвайки да те дарява със знание, със споделена обич и грижа за теб самия – читателят й. Такава е и книгата на д-р Атанас Михайлов „Какво забравят лекарите?“.

Книгата ми беше препоръчана от човек, от когото си купувам важните за мен книги. Достатъчно беше да прочета краткия текст на автора, поставен на гърба на книгата и без да се замислям я купих. Сега я чета. И не съжалявам. Не съжалявам за нито една стотинка, която съм платил, за нито една секунда време, което ще прекарам с нея… Книга, която боде, боде мисълта. Кара те да мислиш, да се самооценяваш и да търсиш други, по-добри пътища към собственото си здраве. Още повече, както се оказва, по много въпроси с д-р Михайлов мислим в една посока, независимо, че не се познаваме лично и никога не сме се срещали.

Ето какво пише д-р Михайлов: „През последните 10-20 години в здравната сфера набират сила два противоположни процеса.

От една страна, бурно нараства интересът към естествени, немедикаментозни средства и методи на лечение. И ще продължи да нараства, въпреки квалификациите, които му се дават – защото е следствие на неудовлетвореност от конвенционалната терапия, а не на невежество (курс.м.-Б.И.).

От друга страна, има тенденция към капсуловане на медицинската практика (според мен дирижирано), при което лекарите се демотивират да вземат самостоятелни решения и да търсят  извън наложените рамки. Нещо повече, практиката абдикира от цели медицински направления. Последните едно-две поколения лекари са приучени да се доверяват единствено на фармацевтичните средства…

Нужни са нови практически решения и голяма част от тях всъщност са дадени от медицинската наука – бегло са упоменати дори в учебниците, събират прах в папките с резултати от изследвания или просто са „заметени под килима“. (гръб на книгата.

„За десерт“ ще ви предложа още един-два цитата от книгата.

„Няма да съм единствения, който твърди, че основното правило в медицината „Първо – да не се вреди!“ се е трансформирало в „Ползата от лечението да е по-голяма от вредата“. В доболничната помощ границата между двете нерядко е твърде условна и лесно се прескача“. (с. 11)

„В условията на свръхмедикализация вниманието им (на лекарите – б.м.-Б.И.) упорито и целенасочено се тласка само към поредните творения на фармацевтичните лаборатории. И като че ли това не е достатъчно, та медиите с колективни усилия предлагат на пациента, превърнат в потребител (курс.м.-Б.И.), сам да вземе решение – от избора на ваксина до избора на хапче за остеопороза.

Фармацевтиката, както е известно, е бизнес. А всеки бизнесмен и дистрибутор се стреми да убеди потребителите, че неговият продукт е най-добър и няма алтернатива. Стреми се към контрол на пазара, за да запази печалбата. И защо да се лъжем – има контрол върху лекарствената политика (курс.м.-Б.И.).

За всички нас е важен свободният, неконтролираният избор, за което е нужна информация. Но в обилието от факти често се губят причинно-следствените връзки. Оттам нататък е лесно информираността да замени мисленето“. (с. 12)

Книгата е изпълнена с ново – за всеки един от нас – знание, както и с позабравено – за част от нас, знание, поднесено на достъпен и разбираем за всеки език.

На всички „хроници“, а и не само на тях, горещо препоръчвам тази книга. Струва си всяка стотинка, всеки миг четене и мислене, и осмисляне на прочетеното. Струва си, защото става дума за нашето собствено здраве и живот.

Приятно четене.

доц. д-р Божидар Ивков

ОТСЪСТВАЩОТО ТЯЛО

Етикети

alienation, ból, болка; body, боль; ciało, отчуждение, телесност, тяло, pain; тело, wyobcowanie

Drew Leder (1990) The Absent Body. University of Chicago Press, Chicago.

Независимо дали си даваме сметка за това, или не, тялото има централна роля при формирането на нашия опит в света. Тогава, защо толкова често забравяме нашите собствени тела? Непрекъснато гледаме света с широко отворени очи, но рядко виждаме собствените си тела. Ако не бъдем запитани или принудени, често се оказваме в ситуация, когато ни е трудно или невъзможно да обясним как изпълняваме най-простите действия. Още по-малко сме в състояние и осъзнаваме нашите вътрешни органи и физиологичните процеси, които протичат в тялото ни и които ни поддържат живи. В книгата си Дрю Ледер изследва начините, по които тялото отсъства – „забравено, чуждо, неконтролируемо, затъмнено“.

В част I Ледер изследва широк спектър от телесни функции от гл.т. на структурите на укриване и отчуждение. Той обсъжда не само усещането и движението, уменията и инструментите, но и разнообразието от „тела“, които философите са склонни да пренебрегват: вътрешното тяло с неговите анонимни ритми; спящото тяло, в което изчезваме вечер; пренаталното тяло, от което за пръв път сме се появили. Така Ледер се стреми да оспори „върховенството на възприятието“. В част II Ледер показва как тази феноменология ни позволява да преосмислим традиционните понятия и концепции за ума и тялото. Той твърди, че картезианският дуализъм показва постоянна сила, защото се основава на житейските ни преживявания. Философията на Декарт е изпълнена с разрушени тела, които могат да бъдат потиснати само чрез упражняването на „безсмислена“ причина. Ледер изследва произхода на това понятие за разума като неразделна част от тялото, съсредоточавайки се върху скритата телесност на езика и мисълта. В последна глава Льодер предлага нова етика на въплъщение, която да ни пренесе отвъд картезианството.

Тази оригинална, важна и достъпна творба използва примери от медицинското обучение на автора. Тя ще заинтересува всички, които се занимават с феноменология, философия на ума или с картезианската традиция; работещите в здравеопазването и всички очаровани от човешкото тяло.

Източник: https://books.google.bg/books?id=DMx2pJcduM4C&hl=bg&source=gbs_book_other_versions

доц. д-р Божидар Ивков

ПО ВОЛЯТА НА ТЯЛОТО: РАЗМИСЛИ ЗА БОЛЕСТТА

Етикети

наративи за болестта, переживание болезни; choroba przewlekła, преживяване на болестта; chronic disease, illness survival; хронические заболевания, narratives for the illness, рассказы о болезни, хронична болест, opowiadanie o chorobie, przeżycie choroby

Arthur Frank (1991) At the Will of the Body: Reflections on illness. Houghton Mifflin, Boston.

Това е книга, която – както и много други – едва ли ще види „бял свят“ на български език. Една книга, която трябва да бъде прочетена от всеки Човек – независимо от коя страна на бариерата е. Представянето е направено по рецензия на книгата, публикувана през 1991 г. в известното и реномирано медицинско списание New England Journal of Medicine, източникът на която е цитиран в края на този текст.

Искаме или не, рано или късно, болестта ни спохожда, тя просто се случва. Разбира се, можем да намалим рисковете, можем да се опитваме да избегнем инциденти и да мислим позитивно, но така или иначе мнозинството от нас в крайна сметка ще се разболеят. Много хора не са способни или изпитват огромни затруднения да приемат този „фатализъм“, неизбежността на болестта. А за Артур Франк приемането й е ключ към реалната оценка на всичко, което тя може да предложи.

Франк е професор по социология в Калгари и е преживял сърдечен удар и рак. Неговата книга „предлага изходни точки за разговор и мислене за болестта“; тя не предлага съвети или помощ за самите нас. Всъщност това е историята на един човек, история за това как се справя с болестта. Докато Франк се впуска в подробности за собствените си заболявания и терапии, той се обръща настоятелно към читателите да сравняват своите разкази с това, което е написал.

Според Франк животозастрашаващата болест ни предизвиква и ни дава възможност да оценим живота си по нови начини: „Болестта е заплаха за живота, но също така е свидетелство за това, че си струва да се живее“. Дори когато пълното възстановяване не е възможно. За Франк възстановяването означава „по-близки взаимоотношения, по-точни преценки, изяснени ценности“. Възстановяването и подновяването са най-значими, когато заболяването се преживява и споделя открито. Страхувайки се от лични неудобства или социална стигма, много хора не говорят за болестите си. Франк се надява, че разказването на историята му ще направи другите по-склонни да разкажат своите. Съгласен съм с А. Франк при условие, че разказваме своите наративи за болестта на хора, които са искренно заинтересовани, а не пред хора с празно любопитство и заливащи ни със съжалението си.

Той разказва за малките и големите неща според него, за тези които са придавали значение по време на боледуването и възстановяването му: връзката със съпругата му, стихотворението на Реймънд Карвър, текст от песен на Пол Саймън и пасажи от Библията и Tao te Ching. Позовава на много писатели – Сузан Сентаг, Артър Клайнман и Оливър Сакс, като източници на идеи и вдъхновение.

Неговите рефлексии оформят честен, проницателен и пълен възглед за болестта. Франк не само хроникира събитията; той ги и интерпретира. Той критикува и едновременно с това отдава почит на хората, които се грижат за него – семейството му и медицинските специалисти – и предизвиква популярните теории за това как хората преживяват болестта и се възстановяват от нея. По-конкретно, Франк хвали жена си за готовността й да говори честно за рака му и да приеме промените в живота им. Чрез реконструкцията и укрепването на техните ценности те могат да водят смислен, макар и труден живот, по време на терапията и възстановяването му.

Франк критикува лекарите си, че не признават страха и безсилието си и че игнорират човекът, докато лекуват болестта. Животозастрашаващото заболяване го принуждава да зависи от лекарите и медицинските сестри и болезнено да осъзнава недостатъците си. Той разказва за резидент, който записва социалната история в една категория: заетостта. След това има лекар, работещ в химиотерапията, който говори за почивка в Карибите, докато пациентите му се чудят дали някога ще напуснат болницата.

Популярните идеи, предизвикани в тези разсъждения, включват теории за личността, които се опитват да обяснят кой се разболява и теории за етапите, които категоризират реакциите към болестта. Идеята за рака като индивидуален проблем например, е утешителна за здравите хора, които не страдат от тази коварна болест, но за хората с рак тя може да се превърне в източник на огромна вина. Според Франк болестта е много по-непредвидима, отколкото повечето хора искат да признаят.

Теорията за етапите е полезна в ограничена степен, но те са ограничителни, ако се разглеждат стриктно. Болните хора могат да се чувстват комфортно, знаейки, че другите преминават през същите емоционални етапи в отговор на болестта. Прекалено просто е обаче лекарите или роднините да кажат за болен човек: „Той просто преминава през етапа на отрицание“ и пренебрегват подробностите. Франк се застъпва за популярността на думи като „гняв“, „скръб“ и „отричане“: „Хората, които използват такива думи, смятат, че могат да разберат, без да се налага да участват в структурата на живия опит с всичките му вариации“.

 „По волята на тялото“ документира едно богато изживяване на заболяване и възстановяване на един човеке; читателите могат да добавят своите собствени вариации. За болните, за онези, които някога ще се разболеят и за онези, които се грижат за тях, тази книга ще отвори врати към обсъждането, разбирането и окончателното приемане.

Източник: Katrina Schreiber, B.A. (1991) At the Will of the Body: Reflections on illness. In: New England Journal of Medicine, Vol. 325, p. 590, DOI: 10.1056/NEJM199108223250823

доц. д-р Божидар Ивков

БИОЕТИКА И БИОПРАВО – МОДЕРНИ ПРАКТИКИ И ПОЛИТИКИ НА БЪДЕЩЕТО

Етикети

bioethics, biolaw, биоетика, биоправо

Излезе от печат книгата:

„СБОРНИК ДОКЛАДИ от IV Национална конференция “БИОЕТИКА И БИОПРАВО – МОДЕРНИ ПРАКТИКИ И ПОЛИТИКИ НА БЪДЕЩЕТО”, 21 – 22 Октомври 2016г. НБУ, София“, ISBN 978-954-535-960-6.

Тя е издание на Нов Български Университет.

Организирана от Департамент „Здравеопазване и социална работа“ при Нов Български Университет, Фондация за развитие на правосъдието и Професионален сайт „Предизвикай правото!”. https://challengingthelaw.com/

Тук нямам за цел да правя нито рецензия на книгата, нито да давам оценка. Текстовете в нея сами по себе си говорят за значимостта на проблематиката, както и за високото научно ниво на разработките. Сборникът е уникален със своята интердисциплинарност и с многообразието на темите, които се проблематизират в него.

Като участник в конференцията искам да споделя още нещо удивително. Когато на едно място се събират учени от различни области на науката много често възникват понятийни и терминологични проблеми и неразбиране – „езикови бариери“ между представителите на различни научни дисциплини. На тази конференция подобен проблем нямаше – освен интелектуалната атмосфера, горещите дискусии и взаимното уважение, цареше и пълно разбирателство. И не случайно д-р Ставру отбелязва във встъпителните си думи: „като едно от най-ценните постижения следва да бъде посочено утвърждаването на място за общуване и дискусия между специалисти и експерти в различни научни полета: философия, етика, социология, психология, право, медицина, биология, екология, икономика, по въпросите засягащи развитието на медицината и биотехнологиите“. Част от проблемите вероятно изглеждат като изведени от научнофантастичен филм, но те са неотменна реалност на съвременната действителност, независимо дали осъзнаваме това или не.

Предмет на изследване са такива значими теми като моралните граници на вмешателство на медицината, влиянието на технологиите върху асистираната репродукция и върху бъдещето на детето, признаването на роботите за „електронни лица“ със „специфични права и отговорности“, социални и етични проблеми, свързани с генното инженерство, дали детето трябва да е запознато с биокорените си (донорите), проблеми, свързани със сурогатното майчинство, нови погребални практики и техния социален ефект, проблемите около съобщаването на лоша новина, живот с и преживяване на ревматоидно заболяване в контекста на траектория на страданието и др.

Ако трябва да обобщя с едно изречение: книгата е изключително интересна и – най-меко казано – си заслужава усилието да бъде прочетена, а поставените в нея проблеми осмислени.

Длъжен съм да изкажа своята благодарност на гл.ас. д-р Стоян Ставру с чието съдействие и разрешение мога да публикувам тук самата книга и всеки, който желае да се запознае подробно с нея.

доц. д-р Божидар Ивков

bioetika-i-biopravo_moderni-praktiki-i-politiki-na-badeshteto_2017

МЪДРОСТТА НА ПСИХОПАТИТЕ

Етикети

предразсъдъци, психопат, психопатия, стереотипи, prejudice, psycho, psychopathy, stereotype

Dutton, Kevin (2016) Mądrość psychopatów. Lekcja źycia pobrana od świętych, szpiegòw I seryjnych mordercòw. Przekład: M. Wyrwas-Wiśniewska. Wydawnictwo: MUZA SA, Warszawa. ISBN: 978-83-7758-780-5

„Обикновено свързваме психопатът с убиец или изнасилвач, с някой, който е непредсказуем, който прави всичко възможно, за да постигне своето. За никакви съкровища не бихме искали да срещнем очи в очи подобен типаж, но в литературата именно психопатът ни привлича най-много – не може да му се отрече личния чар или харизмата“.

По този начин започват почти всички рецензии на книгата на Кевин Дътън „Мъдростта на психопатите“.

Психопат и мъдрост?! За хората без никакви познания в психичното и особено в сферата на психичните девиации, това може би звучи абсурдно. И все пак, често психопатите са изключително умни, някои дори гениални (софиянци от моето поколение и живите от предишното със сигурност помнят градските легенди или истини за „Белия лъв“). Става дума за една изключителна публикация – като че ли леко извратена или перверзна, ако съдим за нея само по заглавието. Психопат и мъдрост – две думи, които стоейки една до друга пробуждат безпокойството ни, любопитството ни. Как така?

В книгата си Дътън доказва, че психопатът не е толкова страшен, както го представят. Нещо повече, авторът не веднъж провокира читателят да потърси в себе си характерните черти, които са присъщи на тази изключителна личност. И така, знаете ли до каква степен сте психопат? Възможно е да се окаже, че съвсем в не малка степен!

Книгата на Дътън – д-р по социална психология – е основана върху изследванията му. Изненадваща публикация, която провокира мисълта на читателя. Възможно е, ако човек прочете книгата да проанализира не само себе си, но и личностите на своите близки и познати.

В книгата се открива научна, социологическа и философска история на психопатията, както и уникален психологически профил на психопата. Като дава отговор на въпроса: кой наистина е психопат, той доказва, че това е недооценена личност, която повече или по-малко не е само личност, убиваща повече или по-малко брутално. Спомням се, че някъде бях чел статистика, според която едва 10% от убийствата в световен мащаб се извършват от психопати. А останалите 90%?

Самият факт, че човек си позволява да „ровичка“ в собствения си мозък, за някои хора вече е лудост. А как иначе ще познаем самите себе си?

Провокациите в книгата спрямо читателя са на всяка крачка. Дътън провокира, като въвежда читателя в ситуации, които той трябва да реши в съответствие с логиката, а и с собствената си съвест.

На страниците на книгата има множество графики, диаграми и образи, които са в състояние да извадят на бял свят лудият, скриван до този момент, образ на читателя.

Книгата е написана на изключително достъпен език, а това дава възможност да се „поеме“ на една глътка трудно съдържание или откъс. Не липсва и хумор, без който всяко подобно четива се превръща в трудно смилаема храна за духа.

Така или иначе, всеки един от нас има някакви черти на лудостта и ако ги познаваме можем да оценим мястото си в скалата на лудостта.

Интересно е, че основни класификатори на психопатията са: преувеличено самочувствие за собствената ценност, сила за убеждаване, повърхностен чар, безпощадност, отсъствие на разкаяние, умения за манипулация на другите. „Психопатите са безстрашни, сигурни в себе си, харизматични, безпощадни и съсредоточени върху постигането на целта. Въпреки широко разпространеното мнение не е задължително обаче да използват насилие“ – казва Дътън. И както посочва авторът с такива качества се отличават политиците, световните лидери, както и редица професионални групи, като брокерите на борсите, полицаите, военните и др. Според Дътън психопати са били Нийл Армстронг – първият човек стъпил на Луната, както и Свети Павел.

Основен инструмент за диагностициране на психопатията е PPI (Psychopathic Personality Inventory). Съществуват импулсивни и безотговорни психопати, определяни като девианти или дисфункционални личности – от тях трябва да се притесняваме. Същевременно има и психопати, отличаващи се със силна самодисциплина и отговорност и това са хора, които могат да постигнат големи успехи. Дътън смята, че в света на бизнеса относителния дял на психопатите е най-висок. И това, което поне на мен най-много ми хареса, е че психопати могат да се открият навсякъде, където има власт, контрол над другите или възможност за получаване на печалба.

Дътън по никакъв начин не идеализира образа на психопата. Той акцентира единствено на последиците и ползите, които произтичат от това, че човек притежава някои черти на личността на психопата. Както казва един от респондентите му „психопатията е лекарство срещу модерните времена”, в умерена степен може да донесе големи ползи и да улесни живота в този „луд“ 21-и век.

Кевин Дътън дава множество отговори на различни въпроси. Например какво общо има психопатията с утилитаризма, икономиката и теорията на игрите? Или: какво свързва светите и будистките мъдреци  с психопатите? Психопатията в тази книга е анализирана от различни перспективи: медицинска, психологическа, социологическа, лингвистична, правна и дори философска.

Книгата наистина си заслужава да бъде преведена и на български език и прочетена от едно общество, в което властва невежеството, негативната стереотипизация и предразсъдъците.

Източници: http://lubimyczytac.pl/ksiazka/234662/madrosc-psychopatow

http://czepiamsieksiazek.pl/?p=399

http://www.matkapuchatka.pl/2016/06/madrosc-psychopatow-k-dutton.html

доц. д-р Божидар Ивков

ЛОШИТЕ САМАРЯНИ. МИТЪТ ЗА СВОБОДНАТА ТЪРГОВИЯ И ТАЙНАТА ИСТОРИЯ НА КАПИТАЛИЗМА

Етикети

capitalism, domination, доминация;, капитализъм, печалба, free markets, свободни пазари, тайни, profit, secret

Под това заглавие в края на 2016 г. в Полша се появи книгата на Хаджун Чанг, известен на българския читател с изданието на ИК „Изток-Запад“ „23 неща, които не ни казват за капитализма“.

Ha-Joon Chang е роден през 1963 г. Икономист, доцент в Кембридж, автор на популярни книги – освен споменатата, както и представяната тук книги, той е автор и на: „Kicking Away the Ladder: Development Strategy in Historical Perspective“, (2002). Интересен факт е това, че Хаджун Чанг попада на 18-о място в ранг листата на Световните интелектуалци (World Thinkers) на Магазин Проспект.

„Лошите самаряни…“ е вълнуваща история за скока на бедняците до шампиони на глобалните пазари. Историята не е нова, но по същество е малко позната, защото обикновено победителите я пишат и са в състояние да прикриват неугодни за тях факти, а да създават работещи за техните интереси митове. Привържениците на свободната търговия, невидимата ръка на пазара и за оттеглянето на държавата от икономиката (дерегулацията) правят всичко възможно другите да забравят, че днешните лидери на световната икономика, са затворили или поне силно са ограничили достъпа до техните пазари, защитават по всевъзможен начин от – обожествяваната от тях външна – конкуренция, подпомагат частния бизнес с публични средства (последната криза от 2008 в САЩ е очевидно доказателство за това), упражняват насилие върху по-малки и по-слаби икономики, като българската например и т.н.

По произход авторът на книгата е южнокореец и е имал възможност да наблюдава пряко един от най-големите цивилизационни скокове в историята на човечеството, извършен в Юна Корея. Той критикува и атакува лицемерието на най-силните и дава възможност за извличане на поуки от реални преживявания, а не от доминирани, целенасочено насочени към масова манипулация медийни истории за развитието и просперитета.

Хаджун Чанг създава икономическа книга, но с достъпния си начин на писане и разкриването на рядко осветлявани аспекти, той обяснява и представя историята на икономиката на капитализма.

Книгата на Чанг се появява в публичното пространство още през 2007 г., т.е броени месеци преди финансовата криза от 2008-2009 г., която разруши почти мигновено редица митове. Според него много западни държави, които в миналото и сега пропагандират по целия свят либералната и неолибералната икономика, свободната търговия, намаляване или премахване на митата, дерегулация на пазарите и др., като единствената и най-добра рецепта за бързо и трайно развитие на икономиката, всъщност са провеждали напълно различна политика – подкрепа на избрани браншове, митнически бариери (какво друго ако не това са квотите на ЕС), дотиране на износа и изобщо тотална подкрепа на бизнес принципа „частни печалби, обществени загуби“.

Книгата е написана на достъпен за всеки неспециалист език – тя не е академична история на икономиката. Ето защо всеки читател придобива ясна представа за промените през последните 200-300 години. В една от рецензиите на книгата се казва: „Цялата работа има проблемен характер, изходен пункт са поредните елементи на икономическата политика, които след това авторът подлага на анализ именно от историческа гл.т. Следователно не е негова цел познанието на историята, а използването й като инструмент, подкрепящ друг клон на науката“.

Освен многото достойнства книгата има и своите недостатъци. Ето какво се казва например в същата рецензия: „Авторът, когато разглежда предимствата на насърчаването на развитието на промишлеността (митнически бариери, субсидии), също така показва как прекалеността на тези действия може да навреди в дългосрочен план. Това е важно да се помни, защото въпреки възторга на автора по отношение на държавната подкрепа и дори държавната собственост, той си остава в руслото на капиталистическите идеи и свободния пазар. Предупреждавам ви по този начин относно някои възможни притеснения, че в тази книга нямаме работа с прослава само на държавните форми на собственост или с комунистическата икономическа система“.  Интересно ми е, къде е била създадена и как е съществувала „комунистическа икономическа система“? Явно авторът на рецензията също е „заразен“ от идеологемите на развития капитализъм. Но това е друга тема.

Така или иначе книгата си заслужава. Искрено се надявам, че издателство „Изток-Запад“ ще преведе книгата на български и всеки ще има възможност да се запознае с нея. Защото това е добра книга и заслужава да бъде прочетена. Поставят се въпроси, както и миналото ни се изправя в съвсем друга светлина. Разбира се, книгата не трябва да се приема безкритично, особено когато става дума за българските реалности.

Източници: Chang Ha-Joon (2016) Źli samarytanie. Mit wolnego handlu i tajna historia kapitalizmu. Wydawnictwo Krytyka Polityczna, Warszawa.

„Źli samarytanie. Mit wolnego handlu i tajna historia kapitalizmu” – Ha Joon Chang – recenzja. http://historia.org.pl/2016/11/12/zli-samarytanie-mit-wolnego-handlu-i-tajna-historia-kapitalizmu-ha-joon-chang-recenzja/

доц. д-р Божидар Ивков

НИТО КЕСИЯ, НИТО ЖИВОТ. НЕТРАДИЦИОННАТА МЕДИЦИНА ПОД СЛЕДСТВИЕ.

Етикети

нетрадиционна медицина, non-traditional medicine, традиционна медицина, traditional medicine

„Доказателствената медицина, клиничните изпитания, двойния сляп метод – как работи всичко това? Какво отношение имат към нетрадиционната медицина ефекта плацебо, връщането към нормата и публикационната грешка? За това разказва забележителния популяризатор и науката и лекар, който сам дълго време е лекувал болни с помощта на хомеопатия, но се отказал напълно от нея, когато се опитал да разбере как действа тя и се убедил, че тя не работи изобщо“ – пише Михаил Гелфанд, професор, доктор на биологическите науки, член на Европейската академия.

Помага ли акупунктурата, хомеопатията, хиропрактиката и лечението с билки при справяне с болестите? Кой е прав: критиците, разглеждащи тези методи като своеобразно шаманство и мошенничество, или майките, доверяващи им здравето на децата си? Представяната тук книга на известния британски популяризатор на науката Саймън Сингх и професора от Ексетърския университет Едзард Ернст, е посветена на нетрадиционната медицина. Като се позовават на данни и резултати от многобройни научни изследвания, авторите разкриват кои методи са ефективни и кои не са, кои могат да се използват и са безопасни и кои не са. И най-важния въпрос: Какво да се прави?

„Всичко, което е написано в тази книга, се основава на едно единствено изречение, написано от Хипократ, бащата на медицината,  преди повече от две хиляди години: „Защото има две същности на нещата: наука и мнение; от тях първата ражда знание, второто – невежество“.

Откакто медицината е иззела много от функциите на религията – особено тази на системен инструмент за социален контрол, тя е повела борба със реалните и измислените суеверия, невежеството, предразсъдъците. И до днес съществува вербална, а и не само, война между т.нар. традиционна и нетрадиционна медицина. Макар че в контекста на историята на развитието на човечеството традиционната медицина всъщност е тази, която трябва да се нарича нетрадиционна, и обратното.

Много привърженици и на едната, и на другата медицина не си дават елементарна сметка за нещо много просто: тази война влияе зле върху здравето на човека и почти напълно заличава плацебо ефекта, независимо дали е породен от добра дума, раждаща надежда или от хапче, или от огромното доверие към лекаря. Струва ми се, че именно Хипократ е проповядвал, че основната задача на истинския лекар е да помага на природата да се справи с болестта. Оттук и основния принцип в неговата школа – „Не вреди“. Дали съвременната медицина се придържа към тези принципи? Със сигурност не, или поне много рядко.

Винаги съм твърдял, че каквато и да е практика, която води до излекуване, е добра практика, колкото и безумна да изглежда. Ще напомня един цитат от книгата на Мелани Търнстром „Хроники на болката“:

„Именно облекчаването на болката е сферата, в която ефектът на плацебото е най-силен. За разлика от съвременните лекари, които се фокусират върху лекуването на болестта, древните лечители били ценени предимно заради обезболяващите си лекарства. И когато лечител постигнел облекчаване у някого, това засилвало репутацията му, което пък можело да доведе до още по-силен плацебо ефект при следващия пациент, то още повече да засили репутацията му и така да се поддържа позитивен кръг на обратна информация.

Какви били медицинските вещества в Древния свят? От всички лекарства на растителна основа с болкоуспокояващо действие само няколко били истински аналгетици…“ (с. 124)

Първите оценки на читателите на книгата „Ни кошелька, ни жизни“ са противоречиви. Ето какво казва един читател: „Витор: Прочетох я. И без удоволствие. Тъпо нападение срещу алтернативната медицина и възхваляване на „доказателствената медицина“. Макар че ако попаднеш в лапите й ще се случи точно това – „Нито кесия, нито живот“.

Според друг читател: „…това което не е научно, не означава, че е безполезно“.

Ако трябва още обективност, то е необходимо да се каже, че традиционната медицина за последните 200 години е „убила“ хиляди пъти повече хора, отколкото нетрадиционната медицина за всичките хилядолетия на своето съществуване.

За мен истината е следната. Всеки човек е свободен да избира и сам носи отговорност за избора си. Уважение заслужават, както много лекари и постижения на съвременната медицина, така и редица нетрадиционни практики, благодарение и на които човешкия род е оцелял през хилядолетията. Днес няма добър лекар, който да се отнася с презрение например към фитотерапията, акупунктурата и др. нетрадиционни практики. Както няма и добър нетрадиционен лечител, който да се отнася негативно и агресивно към традиционната медицина. Не война, а сътрудничество между тях – от това имат потребност хората.

Литература

Сингх, С., Э. Эрнст (2016) Ни кошелька, ни жизни. Нетрадиционная медицина под следствием. (Trick or Treatment? Alternative medicine on Trial) Перевод с английского Анастасия Бродоцкая. Издательтво „Аст“, Москва, 521 с.

Търнстром, М. (2014) Хроники на болката. Лечения, митове, мистерии, молитви, дневници, мозъчни скенери, изцеление и науката за страданието. ИК „Изток-Запад“, София.

доц. д-р Божидар Ивков