02 събота апр. 2022
Posted in Анотации
Етикети
болест, здраве, медицина, философия на медицината, хуманизъм
Проф. Анджей Шчеклик (роден на 29 юли 1938 г. в Краков, починал на 3 февруари 2012 г. в Краков), е полски лекар, професор в катедрата по вътрешни болести на Ягелонския университет; учен, занимавал се с научна работа в областта на кардиологията и пулмологията, философ на медицината и хуманист.
27 събота февр. 2021
Posted in Анотации
05 неделя юли 2020
Posted in Анотации
Сакс, Оливър (2020) Мъжът, който взе жена си за шапка и други клинични истории. ИК „Изток-Запад“, София.
Оливър Сакс е известен британски невролог и невропсихолог, автор на множество популярни книги, които са преведени на повече от 20 езика. Две от тях – „Човекът, който взе жена си за шапка“ и „Антрополог на Марс“ – са световни бестселъри.
Интересно е, че книгата „Човекът, който взе жена си за шапка“ е написана още през 1971 година и има вече десет преиздания само на английски език, а също и многобройни преводи.
Това е потресаваща книга, която не оставя безразличен читателят. В нея са събрани историите на съвременни хора, борещи се с тежки и необичайни нарушения на психиката. Както сам О. Сакс пише: „… болестта никога не представлява просто недостиг или излишество – при нея винаги има реакция от страна на поразения организъм или индивид, който се опитва да възстанови, замести, компенсира, съхрани идентичността си. Способите за това може да са много странни…“. И малко по-късно напомня нещо много важно: „Макар често да са в конфликт, силите на патологията и на съзиданието – колкото и да е странно – понякога влизат в тайно съгласие“.
Това е книга за хора, които се борят да оцелеят и да живеят в условия, съвършено невъобразими за здравите хора; за мистиката на миналото, за виденията, които съвременната наука уверено диагностицира като тежки неврози.
Сакс разкрива и описва странни, трудно постижими отношения между мозъка и съзнанието и го прави достъпно, живо и интересно. И още нещо важно. Книгата е пропита с човещина и хуманизъм, с внимание, грижа, разбиране и желание да се помогне на болния, на страдащия човек. Сякаш между другото, Сакс критикува днешната „студенина“ на медицината, емпиризмът й, инструменталното й отношение към пациента и неговата деперсонализация. Ето какво пише Сакс по отношение на историята на болестта на даден човек:
„Подобни описания са форма на естествознанието – но те не ни разкриват нищо за индивида и неговата история, за личността и нейните преживявания по време на сблъсъка с болестта и борбата за живот. В съвременната строга история на случая (или анамнеза) няма „субект“, за него само е загатнато с някоя бегла фраза („тризомник албинос, женски пол, двадесет и една годишна възраст“), която със същия успех би могла да послужи и за плъх. За да бъде върнат в центъра човешкият субект – страдащият, изтерзан, борещ се човешки субект, – е необходимо да придадем дълбочина на историята на болестта, да я превърнем в повествование или разказ. Чак тогава на фона на болестния процес ще се открои онзи „кой“, реалният човек, пациентът, който е във взаимодействие с болестта, с физическото“.
За мен бе интересно да разбера, че Реймънд Барфилд (лекар и писател) казва за О. Сакс, че той по нов начин е определил работата на нервната система и че идеите му са се превърнали в предвестник на широкото днес движение в западната медицина – наративната медицина, която в България е почти непозната. Това е медицината, която е поставила наратива на болния, неговия опит и идеи в център на лечението.
Ще завърша с още един цитат от книгата на Сакс:
„Според емпиричната наука надмогването на хаоса бе невъзможно – но емпиричната наука, емпиризмът изобщо, не отчита наличието на душата, не взема предвид онова, което съставлява личното битие. Случаят на Джими съдържа не само клиничен, но и философски урок: независимо колко тежки са пораженията и личностния разпад вследствие на синдрома на Корсаков, деменцията или друго подобно злощастие, винаги съществува възможността за реинтеграция на личността посредством изкуството, причастието, досега с човешкия дух“.
Позволявам си да препоръчам книгата, освен на моите приятели и читатели, на всички лекари, за които пациентът е на първо място човек, а не е само обект на изследване.
За мен книгата наистина е потресаваща именно с историите на хората и е още едно доказателство за правотата на моята парафраза на една мисъл на Августин Блажени:
Когато не ме питат, какво е инвалидност – знам. Когато ме питат – не знам.
Освен всичко друго, книгата на Сакс е необоримо доказателство за многообразието на формите, проявите, и последиците, които поражда инвалидността.
проф. д.с.н. Божидар Ивков
22 понеделник юни 2020
Posted in Анотации
10 вторник мар. 2020
Posted in Анотации
Етикети
Книгата „Тялото в болка“ отдавна е призната за класика и често се цитира, когато болката е предмет на философски и/или социологически, или антропологически анализ. Оригиналното заглавие на книгата е: Elaine Scarry (1987) The Body in Pain. The Making and Unmaking of the World. Oxford University Press. (Тялото в болка. Създаване и разрушаване на света). В превод на полски, книгата се появява под заглавие: E. Scarry (2019) Bòl. Konstruowanie i dekonstruowanie świata w obliczu cierpenia. Wydawnictwo naukowe PWN, Warszawa. (Болката. Конструиране и деконструиране на света пред лицето на страданието),
Илейн Скари е американска есеистка, литературовед, професор по естетика и аксиология в Харвардския университет. Тя е носител на награда на името на Труман Капоти в областта на литературната критика за книгата си „Dreaming by the Book“ (1999). „Тялото в болка“ е първата, от повече от 10 книги, нейна книга, която се появява в превод на полски език, а доколкото ми е известно Полша е първата страна от Централна и Източна Европа, в която излиза класическия труд на Скари.
Книгата на Илейн Скари е класическо изследване на културното и политическото значение на болката. Да, не на медицинското, а на културното и политическото значение на един човешки феномен, който всеки един от нас изпитва, но му е трудно да изрази с думи, с езика, с който си служи. Болката е феномен, който изисква и обществено внимание и чувствителност.
Това не е някакво отвлечено, неразбираемо философско изследване, приобило формата на абстрактен трактат. Не, това е изследване, което е наситено с морална чувствителност. То се базира от една страна на богат емпиричен материал, включително свидетелства на страдащи хора, на медицински данни, на документи за войни и изтезания, а от друга страна – на текстове в областта на литературата, философията, медицината или военните стратегии, в което Скари проследява болката като основен, често неглижиран на втори план феномен.
„И до днес книгата на Илейн Скари си остава най-доброто изследване на значението на болката. Преди всичко културно и политическо. В него болката не се разглежда като културен топос или литературен мотив, а като феномен, като екзистенциално явление, чието адекватно описание изисква да се вземат предвид релациите между това, което е най-интимно за субекта и сферата на езика, свързваща хората. Затова огромна роля в тази работа има специфичната „феноменология на болката”. Благодарение на това книгата на Скари не е нито абстрактен философски, нито теоретико-литературен трактат, а е работа, основаваща се върху действителни явления, засягащи реални тела: изтезания, военни механизми или клинично овладяване на болката. Едновременно с това в текстовете от художествената литература, военните стратегии, международната политика, философията и медицината Скари проследява болката като основна, макар и скрита нишка. Точно това свързване на реалните преживявания и теоретичния размах придава уникалната ценност на книгата“.
проф. Анджей Ледер.
„Книгата на Илейн Скари е изтънчено и богато изследване на телесната болка като явление, което може да бъде източник на отчуждение, но и отправна точка за създаването и възстановяването на отчуждения живот. Това е книга, написана на богат език, принадлежаща на няколко теоретични сфери – авторката се движи между философия, политика, литература, културна антропология и няколко други области, включително медицина и икономика, от които тя се нуждае за пълното осветяване на изследваното явление. Така че не само поради темата, която е очевидна, но и поради метода и езика, тази книга е силно препоръчителна“.
проф. Роберт Пилат
Убеден съм, че най-доброто представяне на подобни книги, е тяхното внимателно прочитане и разбиране. А „Тялото в болка“ несъмнено е книга, която задължително трябва да бъде прочетена.
доц. дсн Божидар Ивков
12 четвъртък дек. 2019
Posted in Анотации
Етикети
Aging, dying, стареене, старост, умиране, хора с интелектуални затруднения;, old age, people with intellectual disabilities
Parchomiuk (2019) Starzenie się, starość i umieranie osób z niepełnosprawnością intelektualną. Oficyna Wydawnicza, Kraków. ISBN: 978-83-8095-725-1
„Монографията на Моника Пархомюк е интересно и актуално предложение, както от гл.т. на обсъжданата проблематика […], така и от гл.т. на направения метаанализ на данни от количествени и качествени изследвания, основно от англоезичния кръг […]. Това е необходимо четиво, което в Полша може да бъде основа за търсене на практически решения, необходими в сферата на подкрепа на хора с интелектуални затруднения в напреднала възраст или за разработване на собствени изследвания, позволяващи по-добро проучване на важни познавателни и практически въпроси, обсъждани от авторката. Книгата представлява ценна придобивка за съвременната специална педагогика, написана е на прекрасен полски език и се отличава с високо професионално ниво“. (От рецензията на проф. Агниешка Жити).
„Целта на тази разработка, която има обзорен характер, е да представи най-важните тенденции, свързани с остаряването и старостта на хората с интелектуални затруднения, да систематизира натрупаното досега знание и да идентифицира областите, в които то трябва да бъде задълбочено. Отделните глави на книгата се отнасят до различни аспекти на остаряването и старостта; като основа е прието отделното разглеждане на биологическия и психологическия аспекти. […] Книгата може да заинтересова много читатели, интересуващи се от проблемите на старостта на хората с интелектуални затруднения и да съдейства за повишаване на изследователската активност в тази сфера. Тя е предназначена за педагози и социални педагози, психолози, социолози и представители на медицинските науки, които биха искали да задълбочат своето знание в предметната област на книгата или ще се заинтересуват да го проучат като част от собствените си изследвания“. (фрагмент от увода)
В първия раздел са описани и анализирани въпросите, свързани с продължителността на живота на хората с интелектуални затруднения, както и нейните детерминанти, а също така и избрани, най-често наблюдавани в старческата възраст, здравни проблеми във физическата (напр. диабет, проблеми със сърдечно-съдовата система, новообразувания) и с психичната сфери (напр. деменция). Разгледани са промените в когнитивните възможности, личността и темперамента на хората с интелектуални затруднения. Анализирано е здравното им поведение и техните екологични и лични детерминанти. Акцентирано е върху проблема с множествената дискриминация при достъпа до здравни грижи.
Във втория раздел се разискват проблемите, свързани с преживяването на остаряването и старостта, в т.ч. отношението на хората с интелектуални затруднения към тази фаза от живота – наблюдавана при другите или преживявана от самите тях, психо-социалните потребности на възрастните хора с посочване на условията за тяхното удовлетворяване, положителните тенденции, представящи своеобразен разцвет (растеж) при хората с интелектуални затруднения, достигащи по-напреднала възраст. Подчертана е ролята на житейския опит в изграждането на идентичността и поддържането на личния интегритет.
Третият раздел е посветен на семейната грижа. В него се анализират преживяванията на родителите на дете с увреждания, тяхната динамика и многоизмерност, както и взаимоотношенията, изразени в реципрочна помощ и подкрепа от възрастни с интелектуални затруднения. Анализирани са проблемите, които съпътстват семейството при планирането на сигурността на бъдещето на хората с интелектуални затруднения. Особен интерес представляват въпросите, свързани с релациите между братята и сестрите със и без интелектуални затруднения, техния характер и значение. Внимание е отделено и на поемането на грижите за тези хора от страна на здравите им братя и сестри.
В четвърти раздел се проблематизира отношението на лицата с интелектуални затруднения към смъртта, техния опит, свързан с нея и начините на преодоляване на скръбта. Описани са проблемите, които имат тези хора в ситуацията, когато самите те са болни, в т.ч. са в терминален стадий. Внимание е отделено на трудните аспекти в грижата, както и на морално-етичните въпроси, отнасящи се до действията в края на живота. Анализирана е подкрепата за хората с интелектуални затруднения в процеса на преживяване на болестта и смъртта и възможностите за нейното преодоляване.
***
Обзорният и метааналитичен характер на книгата я прави ценно помагало за всеки изследовател, който започва изследвания в тази сфера. Представям тази книга само по една причина: тя е поредното доказателство колко напред и колко далеч са стигнали полските школи в сферата на специалната педагогика и социологията на инвалидността. Представените в книгата проблеми са чужди на българското общество, на политиците и социалната политика в страната в сферата на инвалидността. Ние просто сме забравили, какво е това различие, да не говорим за различие, породено от интелектуални затруднения. Обществото ни „анихилира“ подобни хора. Единствено отделни специалисти и близките на хората с интелектуални затруднения им оказват помощ и подкрепа.
Не бива да се забравя, че всеки има право на достоен живот. Има право, но как и доколко го реализира, е тема на друг разговор, който най-често започва от кофите за боклук и измъчените лица на бедните стари хора. Започва от бездушието и безразличието…
доц. дсн Божидар Ивков
16 четвъртък авг. 2018
Posted in Анотации
Етикети
antropologia medyczna;, ból, choroba, disease, болезнь, болест, болка, боль, медицинска антропология;, медицинская антропология, medical anthropology;, pain
В България сме свикнали да се интересуваме най-вече от това, каква е болестта, какви са симптомите й и как и с какво се лекува. При появата и развитието на хронична болест ние сякаш потъваме в социалната роля на пациент. Свеждаме себе си до биологични индивиди. Интересува ни само дали едно или друго лекарство помага, дали има странични нежелани ефекти и как могат да бъдат преодоляни. Отваряме широко вратите на медицината и медикализацията на живота ни и забравяме, че преди да бъдем болни и пациенти, ние сме хора, човеци. Със своите върхове и падини, с егоцентризма и себеотдадеността на другите, със своите предразсъдъци и напредничави мисли. Сякаш болестта намята черно наметало над човешкото, над социалното в нас и започва да осветява в червено или сиво единствено биологичното, организма ни.
Болестта, хроничната болест, хроничната физическа болка особено, имат тази способност – способността да затварят, а понякога и да унищожават социалните ни светове, нашата същност като социални, обществени същества.
Лекарите от своя страна, също обитават „света на патологията и битката с нея“ в търсене на причините и поставяне на диагнозата, в търсене на най-доброто лечение. Те рядко мислят за социалните измерения на болестта – не защото не искат или не могат, а защото така са обучени и са „притиснати“ от напрежението на клиничната си практика.
Ето защо всяка книга, посветена на болестта и болката, но не в техния медицински или предимно медицински смисъл, а в техните социо-културни измерения, може да се разглежда като явление, като тържество в културния живот на една страна, а защо не и на човечеството.
Точно такъв е случаят с издадената от Центъра за изследвания по философска антропология на Европейския хуманитарен университет книга на руския философ и медицински антрополог проф. Виталий Лехциер: „Болестта: Опит, наратив, надежда. Очерк по социални и хуманитарни изследвания на медицината“.
Главни герои на книгата са „Атур Франк, Линда Гаро, Артур Клайнмън, Рита Шарон, Черил Матингли, Байрон Гуд, Клаус Дьорнер, Дейвис Морис – водещи антрополози, социолози, философи, лекари“, превърнали се в „легенди“ в своите области и които ни карат „по друг начин да погледнем на съвременните клинични комуникации, на субективния и интерсубективния опит с болестта и лечението и на възможността за надежда“, се казва в представянето на книгата.
И вместо да насилвам перото си преди да съм прочел цялата книга, по-добре е да преведа останалата част от краткото й представяне.
„В техните работи се чува гласа не само на анализиращия субект, но и на самия пациент, отразено е неговото желание да бъде чут и признат (к.м.-Б.И.). Изследването е замислено като теоретичен израз и обосноваване на терапевтичната и етичната значимост на пациентските наративи (разкази – б.м.-Б.И.), на значимостта на illness – както в границите на институционалните светове на медицината, така и отвъд тях. Книгата съдържа – в качеството на вътрешен екзистенциален мотив – напомнянето за неутешителния и тревожен опит с хроничната патология. Тя предлага да се замислим за необходимостта от фундаментални трансформации на системата на здравеопазването, които биха отчитали спецификата на „обществото на ремисията“ (Артур Франк) и приканва към диалог всички заинтересовани страни“.
В книгата са разгледани такива значими въпроси, като:
Езикът на книгата е жив, ясен и разбираем за всеки, без да напуска полето на академичното слово. И това е едно от многобройните й достойнства. В целия текст се усеща ненатрапливото присъствие на автора, деликатно поднесените авторови тези и много силната им аргументация.
Книгата носи в себе си и една своеобразна, едва доловима, просветителска светлина, която отваря вратите на „безкрайните“ изследователски светове на медицинската антропология и философия на медицината, на социология на медицината и др. научни дисциплини.
Имах честа и удоволствието да преведа за водещи български научни списания една малка част от статиите, които оформят гръбнака на книгата:
Лехциер, В. Методология на изследванията medical choice в когнитивната в когнитивната медицинска антропология на Линда Гаро. Етически изследвания, Година III, бр. 1/2018. https://jesbg.com/ и
Лехциер, В. Субективните смисли на болестта. Основно методически различия и подходи към изследването. Философски алтернативи, бр. 3, 2013, сс.126-141.
На добър час на книгата и успех. Нещо, в което не се съмнявам.
Библиографска справка:
Виталий Лехциер. Болезнь: Опыт, нарратив, надежда. Очерк социальныхи гуманитарных исследований медицины. Вильнюс: Logvino literatûros namai, 2018. – 312 с. – (Conditio humana). ISBN 978-609-8213-38-6.
доц. д-р Божидар Ивков
01 четвъртък февр. 2018
Posted in Анотации
Етикети
Anselm Strauss, Barney Glaser, Анселм Страус, Ансельм Страус, Барни Глейзер, Барни Глейзър, контекст на съзнанието, контекст сознания, interakcja symboliczna; умирание, kontekst świadomości, символен интеракционизъм; umieranie, символический интеракциозм, сознание, съзнание, умиране, świadomość
Книгата на Барни Глейзър и Анселм Страус „Осъзнаване на умирането“ (на английски „Awareness of Dying“ или на полски „Świadomość umierania”) отдавна е призната от социолозите за изключително важна, класическа социологическа работа. През 2016 година полското издателство „Номос“ я издава в превод на полски като том XXVII от изключителната си поредица „Съвременни социологически теории“.
Умирането представлява социално организиран процес, при който гледната точка на умиращия човек не винаги се взема предвид. Известно е, че човек може да умре социално, оставайки в биологичен аспект и смисъл жив (това днес много добре се вижда при лицата с тежка видима инвалидност, които често са социално изключени, сепарирани и сегрегирани). Социологията разкрива точно този аспект от социалните и организационните интеракции, анализира и предоставя информация за значимостта на моделите на взаимодействие и „социално-организационното въздействие върху тях“, а също така представя процесуалността на умирането. И както казва в предговора си към книгата проф. Кшиштоф Кониецки, „Осъзнаване на умирането“ от тези гл.т. е пионерска и изключителна работа“.
В книгата си Глейзър и Страус анализират процесите на маргинализация на смъртта и умирането, както и – което според мен е много важно – поемането на контрола от здравните служби върху знанието на умиращия и самия процес на умиране, т.е. процесите на медикализация в тази област. В раздел 14 на книгата – „Практически приложения на теорията на съзнанието“ авторите предоставят съвети и насоки как може да се използва на практика теорията за контекстите на съзнанието от медицинския персонал и семейството на умиращия, както и от всички, които сами преживяват периода на терминална болест или придружават близък човек с такова заболяване. Теорията на контекстите на съзнанието е едно от най-важните постижения на двамата символни интеракционисти.
Преживяването на умирането на близък човек е универсален процес, както и често трудните отношения с медицинския персонал на близките на умиращия. Книгата е написана на разбираем за всеки език, като специализираните социологически термини не се натрапват на читателя. Описанията са живи и въздействащи, цитатите от интервютата са точно подбрани, а най-важните и чувствителни въпроси са поставени открито и с много такт.
Ще завърша с мотото на предисловието на книгата – един прекрасен виц. „След като умира в болница, мъж отива на небето, но не знае къде е попаднал. Пита минаваща покрай него медицинска сестра: „Сестро, умрял ли съм?“. Сестрата отговаря: „А питахте ли лекаря си?“ (Анонимна шега, 1964 г.)
Горещо препоръчвам книгата на всеки лекар, социолог, както и на всеки мислещ човек, които имат възможност, да я прочетат. Това със сигурност ще бъде полезно.
доц. д-р Божидар Ивков
23 вторник ян. 2018
Posted in Анотации
Етикети
здравоохранение, лечение, медикализация, медицина, опазаряване на здравеопазването, farmacja, health care, leczenie, leki, medicalisation, medicine, medycyna, фармация, opieka zdrowotna, pharmacy, treatment
Атанас Михайлов (2017) Какво забравят лекарите. Моята практика II. ИК „Изток-Запад“, София.
Има книги, които са толкова добри и качествени, че не се нуждаят от каквото и да било представяне. Достатъчно е да отвориш книгата на която и да е страница и тя те омайва с нежна прегръдка, започвайки да те дарява със знание, със споделена обич и грижа за теб самия – читателят й. Такава е и книгата на д-р Атанас Михайлов „Какво забравят лекарите?“.
Книгата ми беше препоръчана от човек, от когото си купувам важните за мен книги. Достатъчно беше да прочета краткия текст на автора, поставен на гърба на книгата и без да се замислям я купих. Сега я чета. И не съжалявам. Не съжалявам за нито една стотинка, която съм платил, за нито една секунда време, което ще прекарам с нея… Книга, която боде, боде мисълта. Кара те да мислиш, да се самооценяваш и да търсиш други, по-добри пътища към собственото си здраве. Още повече, както се оказва, по много въпроси с д-р Михайлов мислим в една посока, независимо, че не се познаваме лично и никога не сме се срещали.
Ето какво пише д-р Михайлов: „През последните 10-20 години в здравната сфера набират сила два противоположни процеса.
От една страна, бурно нараства интересът към естествени, немедикаментозни средства и методи на лечение. И ще продължи да нараства, въпреки квалификациите, които му се дават – защото е следствие на неудовлетвореност от конвенционалната терапия, а не на невежество (курс.м.-Б.И.).
От друга страна, има тенденция към капсуловане на медицинската практика (според мен дирижирано), при което лекарите се демотивират да вземат самостоятелни решения и да търсят извън наложените рамки. Нещо повече, практиката абдикира от цели медицински направления. Последните едно-две поколения лекари са приучени да се доверяват единствено на фармацевтичните средства…
Нужни са нови практически решения и голяма част от тях всъщност са дадени от медицинската наука – бегло са упоменати дори в учебниците, събират прах в папките с резултати от изследвания или просто са „заметени под килима“. (гръб на книгата.
„За десерт“ ще ви предложа още един-два цитата от книгата.
„Няма да съм единствения, който твърди, че основното правило в медицината „Първо – да не се вреди!“ се е трансформирало в „Ползата от лечението да е по-голяма от вредата“. В доболничната помощ границата между двете нерядко е твърде условна и лесно се прескача“. (с. 11)
„В условията на свръхмедикализация вниманието им (на лекарите – б.м.-Б.И.) упорито и целенасочено се тласка само към поредните творения на фармацевтичните лаборатории. И като че ли това не е достатъчно, та медиите с колективни усилия предлагат на пациента, превърнат в потребител (курс.м.-Б.И.), сам да вземе решение – от избора на ваксина до избора на хапче за остеопороза.
Фармацевтиката, както е известно, е бизнес. А всеки бизнесмен и дистрибутор се стреми да убеди потребителите, че неговият продукт е най-добър и няма алтернатива. Стреми се към контрол на пазара, за да запази печалбата. И защо да се лъжем – има контрол върху лекарствената политика (курс.м.-Б.И.).
За всички нас е важен свободният, неконтролираният избор, за което е нужна информация. Но в обилието от факти често се губят причинно-следствените връзки. Оттам нататък е лесно информираността да замени мисленето“. (с. 12)
Книгата е изпълнена с ново – за всеки един от нас – знание, както и с позабравено – за част от нас, знание, поднесено на достъпен и разбираем за всеки език.
На всички „хроници“, а и не само на тях, горещо препоръчвам тази книга. Струва си всяка стотинка, всеки миг четене и мислене, и осмисляне на прочетеното. Струва си, защото става дума за нашето собствено здраве и живот.
Приятно четене.
доц. д-р Божидар Ивков
21 неделя ян. 2018
Posted in Анотации
Етикети
alienation, ból, болка; body, боль; ciało, отчуждение, телесност, тяло, pain; тело, wyobcowanie
Drew Leder (1990) The Absent Body. University of Chicago Press, Chicago.
Независимо дали си даваме сметка за това, или не, тялото има централна роля при формирането на нашия опит в света. Тогава, защо толкова често забравяме нашите собствени тела? Непрекъснато гледаме света с широко отворени очи, но рядко виждаме собствените си тела. Ако не бъдем запитани или принудени, често се оказваме в ситуация, когато ни е трудно или невъзможно да обясним как изпълняваме най-простите действия. Още по-малко сме в състояние и осъзнаваме нашите вътрешни органи и физиологичните процеси, които протичат в тялото ни и които ни поддържат живи. В книгата си Дрю Ледер изследва начините, по които тялото отсъства – „забравено, чуждо, неконтролируемо, затъмнено“.
В част I Ледер изследва широк спектър от телесни функции от гл.т. на структурите на укриване и отчуждение. Той обсъжда не само усещането и движението, уменията и инструментите, но и разнообразието от „тела“, които философите са склонни да пренебрегват: вътрешното тяло с неговите анонимни ритми; спящото тяло, в което изчезваме вечер; пренаталното тяло, от което за пръв път сме се появили. Така Ледер се стреми да оспори „върховенството на възприятието“. В част II Ледер показва как тази феноменология ни позволява да преосмислим традиционните понятия и концепции за ума и тялото. Той твърди, че картезианският дуализъм показва постоянна сила, защото се основава на житейските ни преживявания. Философията на Декарт е изпълнена с разрушени тела, които могат да бъдат потиснати само чрез упражняването на „безсмислена“ причина. Ледер изследва произхода на това понятие за разума като неразделна част от тялото, съсредоточавайки се върху скритата телесност на езика и мисълта. В последна глава Льодер предлага нова етика на въплъщение, която да ни пренесе отвъд картезианството.
Тази оригинална, важна и достъпна творба използва примери от медицинското обучение на автора. Тя ще заинтересува всички, които се занимават с феноменология, философия на ума или с картезианската традиция; работещите в здравеопазването и всички очаровани от човешкото тяло.
Източник: https://books.google.bg/books?id=DMx2pJcduM4C&hl=bg&source=gbs_book_other_versions
доц. д-р Божидар Ивков
bozhidar ivkov 