Етикети

, , , ,

Това е един текст от 17 септември 2017 г., който съм публикувал във ФБ. Текст, който сигурен съм, мнозинството не познава, а тези, които са го чели отдавна са забравили. Текст, който е ужасяващ със отразените в него измерения на простотия и безразличие. Текст болезнен, разтърсващ и стряскащ. Кого обаче, се пита в задачката? Малцината все още останали идеалисти в тази прекрасна страна и отвратително дезорганизирана и безразлична държава.

Днес от позицията на времето, с огромно съжаление, към причините за срама си, трябва да прибавя като източник и не малка част от учените – т.нар. обществоведи. Гонитба на проекти за пари, създаване на псевдонаука и псевдознание, подлизурство, приведени гръбнаци, липса на собствено мнение и позиция, завист, злоба и отмъстителност. С цената на всичко.

И така ето текста, за който става дума. Спасявам го от забвението на ФБ не защото имам илюзиите, че ще го прочетат много хора, не защото имам илюзиите, че той може да промени нещо и т.н. Спасявам го заради себе си.

***

Говоря си вчера с една жена – съзнателно и целенасочено не споменавам, коя е. Оказва се, че чистачката в една частна столична клиника заработва 90% от основната работна заплата на един доцент в БАН.

И когато човек научава, че се трепе да създаде малко знание, което не се цени, което не е потребно никому, и когато непрекъснато, всеки месец, получава личната си оценка от обществото – „Непотребен си”, под формата на мизерна заплата, няма как да сътвори нещо смислено и значимо. А дори и да го направи, то потъва в океана на социалното безразличие и пренебрежение. Потъва в пошлостта, простащината и в безразличието на масата, на претендиращите индивиди, неспособни да се измъкнат от своята идентичност на тълпа. И когато болестта, носеща със себе си заплахата от смъртта и осъзнаването, че не си вечен, влети в живота им хората-тълпа се стряскат и искат, настояват, изискват: „Ти си длъжен”, „Длъжен си…”. Длъжен съм?! Кому и за какво?

Тъжно е, срамно е да бъдеш или поне да се опитваш да бъдеш учен и изследовател на обществото, на отделни негови страни, в съвременна България. И ако си такъв изглеждаш жалък, когато не изпиваш чаша кафе и отказваш разговор, когато се отказваш от книга, когато вместо да мислиш за въпросите, върху които работиш, мисълта ти очаква със страх поредната битова сметка на някой оял се монополист… Тъжно е, срамно е…, но кой ли се интересува от това.

Онова, което само преди стотина години е било светиня за българина – знанието и учения, който го създава и разпространението на това знание, което върши учителят, днес се смятат за глупост и безсмислено занимание на некадърници. Тъжно и срамно… Поне мен ме е срам. Срам ме е от мнозинството мои сънародници, срам ме е от политиците ни, срам ме е от голяма част от „великите” ни бизнесмени, срам ме е от мене си… Срам ме е, но какво от това.

проф. дсн Божидар Ивков

Реклама