Етикети

, ,

Ето вече как цяла седмица се колебая дали да разкажа една много простичка, ежедневна история, или по-точно кратка случка. Колебанията ми идват от това как ще бъде оценено моето присъствие в нея. Има две неща които ненавиждам с цялото си същество: някой да ме героизира, или да се опитва да взима решения вместо мен за моя живот, само защото се придвижвам с бастун, защото инвалидността ми е видима. Но накрая си казах: “Майната му, всеки е свободен да мисли и да говори (или плещи), каквото си иска. Но в тази история има нещо, което си заслужава да бъде разказно”. И ето разказвам Ви я.

Преди две-три години бях много силно впечатлен от едно изречение в един текст, който се разпространяваше в социалните мрежи като предсмъртното писмо на Габриел Гарсия Маркес. Няма значение дали този текст е автентичен или е приписан на големия писател. Изречението, което за мен се превърна едва ли не в мото на живота ми, е омайващо велико. Аз съм го запомнил така: “Човек може да гледа друг човек от високо само когато му подава ръка да се изправи”.

Преживях тази мисъл много болезнено. Бях в центъра на София, в една странична уличка. Завивайки по друга подобна уличка пред мен се разкри следната картина. Възрастна жена, добре и чисто облечена, макар и с доста поостарели дрехи, беше паднала на тротоара. И правеше огромни опити да се изправи. “Закотвих” бастуна, запънах крака с моята си става и й подадох ръка, притеснен дали ще я приеме. Веднъж заради бастуна и втори път… по всички белези на лицето, тази жена беше циганка. За моя радост жената пое ръката ми и криво ляво се изправи.

Усмихнах се и понечих да продължа пътя си. Тя ме докосна по рамото и каза на чист български език, без и най-малка следа от типичния цигански (майната му на коректния политически език) акцент:

“Благодаря Ви. Никога не съм вярвала, че българин ще ми помогне, че ще ми подаде ръка”.

Усмихнах се виновно и я потупах по рамото. Докато изричаше думите от очите й се отрониха два големи мокри бисера. Обърна се и си тръгна.

Та ето такава една историйка. Нищо и никаква, а Вие си правете изводите от нея. И не от моята подадена ръка, или поне не основно от нея, а от думите на жената. На циганката… Докъде сме се докарали…

Божидар Ивков

Реклама