Етикети

, , , , , , , , ,

На 25 февруари вечерта, около 19 часа се прибирам от работа. Напазарувал съм и с нетърпение очаквам да се прибера, за да си почина. Живея в квартал „Красна поляна“. Подготвям се да пресека ул. „Булена ливада“ в близост до ул. „Одорвоци“. Виждам, че срещу мен пъпли такси на фирма „Йелоу“. Общината се е погрижила да има някаква мижава светлина, колкото да видиш къде са дърветата на улицата. Таксито ме подминава и завива в уличката пред бл. 26 и спира пред вход „А“. Решавам, че това е адресът му и тръгвам да пресичам. В същия момент с периферното си зрения виждам, че таксито дава на заден ход и завива към мен. Забързвам се – при мен това е твърде силно казано, и в следващия момент получавам удар в таза отдясно и прегръщам асфалта. Удрям силно главата си. В този момент водачът на таксито вече бяга.

Докато идвам на себе си от изненадата, удара и факта, че съм се опънал като жартиер на платното на улицата, двама млади мъже изтичват и ми помагат да се изправя. Имаше още един млад мъж, вероятно със съпругата си. Възможно е и той да ми е помогнал да стана. Всички те стояха с мен докато не тръгнахме с линейката за „Пирогов“, готови да се притекат на помощ ако се наложи.

Едното момче – за мен е такъв – Сашо Методиев, ми казва, че трябва да се извика линейка. Аз посочвам блока зад гърба си и му отговарям, че живея ей там и няма нужда. Младият мъж обаче настоява и се обажда на телефон 112. Същият този човек остана с мен до края – помогна ми да се кача в линейката, да сляза от нея, даде показания и на пристигналия екип на полицията. Същото направи и в „Пирогов“. През цялото време, докато дойдат близките ми, носеше багажа ми. И когато се увери, че съм в добри ръце – грижовните ръце на дъщеря ми, зет ми и бившата ми съпруга, си тръгна.

Сега, докато се възстановявам от контузиите не спирам да мисля за случилото се. Не, не затова, какво е можело да стане, но – слава Богу – не се случи. А за морала на хората.

Твърде болезнено видях, усетих и разбрах, какво е да си Човек и какво е да си страхливец и подлец. Водачът на таксито ме блъсна и няма как да не е разбрал, че го е сторил. Звукът от удара беше доста силен, а и самият удар не беше лек, независимо, че колата се движеше с много ниска скорост. Блъсна ме и… Избяга! Страх и подлост. Да нямаш сили да поемеш отговорност за постъпката си. Или да си безразличен, какво си сторил и какво си причинил на друго човешко същество. Независимо от възрастта и здравословното му състояние.

И на другия полюс – едно непознато момче ми помогна, погрижи се за мен, сякаш се грижеше за собствения си баща. Даде показания в полицията – нещо, от което хората бягат като попарени. Благодаря ти мило момче. Благодарение на хора като теб не съм загубил окончателно вярата си в Човека.

И се питам, как така се случва, че един Човек с поведението и действията си показва и доказва, че има достойнство и чест, че е Човек, а друг – трудно ми е да го нарека човек – се „срива“ до плазмодия, до подлостта и (може би) безразличието?

***

В „Пирогов“ започва едно обикаляне по кабинети. Снимки, изследвания, прегледи. Навсякъде лекарите, сестрите, лаборантите са любезни и внимателни, помагат ми при всяко действие, което трябва да направя, независимо от изключително високото напрежение в което работят. Пред кабинетите чакаха хора. Много хора. Едни седят, други на носилки, трети в инвалидни колички. Докато чакахме, докараха жена в шок от катастрофа на бул „Сливница“. Някакви наркомани предизвикали катастрофата.

Наблюдавах внимателно медицинските работници, независимо, че болката в десния ми крак бе доста силна. Удивих се и се възхитих на спокойствието, мобилизираността и професионализма им. На вниманието към човека и към негово величество Животът. От всички тях лъхаше чест, достойнство, съпричастност, внимание и готовност за светкавична реакция ако това се наложи. Благодаря им на всички. И особено на д-р Шади Хаят, който не се отдели нито за миг от мен. Благодаря им, че изтърпяха с усмивка глуповатите ми шеги. Да се шегувам бе единствения начин да изляза от шока и може би те го разбираха. И мълчаливо го толерираха, щом това ми помагаше.

Пред вратата на рентгена млада лаборантка каза: „Божидар? Ще снимаме череп!“. „Може – отговорих аз. Днес си го нося“. Жената ме погледна стъписано, разбра че се шегувам и започна да се смее.

***

Написах всичко това не за да предизвиквам чувства и емоции, не за да демонстрирам някакъв фалшив героизъм, за какъвто няма място в тази история, или да търся съпричастност. А за да напомня нещо много простичко.

Чест и достойнство са слова, които не са изгубили смисъла и значението си. И това ми го доказа един млад мъж – Сашо Методиев. Който и да си, където и да си – Благодаря ти!

Обич, грижа и загриженост също са слова, изпълнени с много смисъл и огромно значение за Човека. И това ми го доказаха моите близки, приятели и колеги. Благодаря Ви!

Да бъдеш Човек и Лекар, също са слова с огромно значение и дълбок смисъл! И това го видях във всички представители на медицината. Хората, които ние често хулим, псуваме, дори бием, без дори да имаме и най-смътна представа за труда им, за огромното напрежение на което са подложени ежедневно от системата на здравеопазване, и от същността на труда им. Благодаря Ви!

Предпочитам всичко това пред духовната нищета на един страхливец и подлец.

В безсилието на човека в даден момент няма нищо красиво. Само Човеците около човека, изпаднал в състояние на безсилие, са в състояние да го извисят отново и да му върнат човешкото достойнство. Неговото същностно човешко!

Божидар Ивков