Етикети

,

Застанал съм пред „Хепи“ на площад „Света Неделя“. Часът е 12:15. Имам 10-15 минути докато дойдат приятелите ми, с които имам среща. Паля цигара и се заглеждам в хората, които „дефилират“ пред погледа ми.

Имам този навик да наблюдавам преминаващите пред мен люде, когато чакам. Наблюдавам и се опитвам да проникна в душите им, в болките и радостите им, в житейската им ситуация, в която в момента са потопени.

Не броя хората. Преминават младежи – като се започне от горните гимназиални класове и се стигне до възрастните, наскоро или отдавна навлезли във Вселената на пенсионерския делник. Мъже и жени, млади и стари. Софиянци и гости на София – макар и рядко се долавя мекия говор на провинцията.

Първото, което гледам, е как са облечени. Огромното мнозинство от преминаващите са спретнати, чисти, с една или друга степен на овехтялост на дрехите. Но в никакъв случай не са облечени бедно. Дори има хора, чийто дрехи буквално вчера са слезли от витрините на някой МОЛ. И отново доминират по-тъмните тонове в облеклото, само при някои млади хора искрящата радост на цветовете празнува танца на младостта и жизненото безхаберие.

Дрехите могат да ми разкажат малко за финансовото състояние на хората. Правя си заключение, че мнозинството изкарват достатъчно пари, за да държат главите си над равнището на водата, над критичната точка. Но богаташи няма. И няма как да има на мястото, където съм застанал. Почти не виждам някаква екстравагантност, като изключим една млада дама с обица в двете ноздри на носа и много адекватен и ведър поглед. Добре облечена и определено знаеща, колко струва и като физическа красота, и като интелект, който струеше от очите й. Втората екстравагантност, която видях, бе младо момиче, с модерни, нови дънки, с големи дупки на плата в областта на бедрата. Проблемът беше, че са обути на голо, а температурата на въздуха бе около 1 градус. Не разбрах това символ на младежката енергия ли е, или е поговорката „Трай бабо за хубост“ в действие.

Дрехите разказват, но не много. Очите и езика на тялото са тези, които говорят, понякога крещят. В погледите на почти всички минаващи се чете безразличие към заобикалящите ги среда и хора. А когато хората не са сами поведението им е такова, сякаш около тях нищо и никой не съществува. Това безразличие е породено от различни фактори. При едни страданието им е изписано по лицата, при други нервната походка издава моментни неприятности с нещо или някого, при трети се промъква някакъв страх от нещо.

Аз съм едрогабаритен човек. Облечен съм в късо черно палто, с каскет, дънки и бастун. Няма как да не ме видиш – от страни на пътя съм. Стърча като побит камък и пуша. И само от време на време някой забързан по свои си дела човек вдига към мен изпразнен поглед, вероятно маркира поредната улична мебел и отминава. Рядко прочитам интерес в погледа на минувач – повечето млади хора.

И понеже мястото е такова, и хората се движат, повечето мобилни телефони или са прибрани, или се използват като телефони. Дочутите думи са онези, ежедневните, сиво-ежедневните, които всеки от нас произнася, но си мисли, че при него и думите, и събитията, скрити зад и в тях, са уникални. От „Хепи“ излиза млада жена, която е добре облечена и дори красива. Застава зад гърба ми и искам, не искам дочувам откъслечните й реплики. Не се старая да вникна в разговора, но ме привлича неотразимото „ше“, заместващо „ще“ и някои други окончания на думи, които са присъщи по-скоро простащината.

Пред мен тече река – сива, с плътна вода от безразличие, овладяна мизерия, гарнирана с болка и страдание. Радостта почти отсъства. Избягала е от очите на хората. Избягала е вдън гори тилилейски.

И ако „изрежем“ дъното и върховете на обществото ни, имам чувството, че това е всичко останало. Хора-сенки. Човешки миражи. Очи, празни от съдържание и пълни с… какво? С празнота и безразличие. Не, не е точно така. Въпреки сивотата има живец, много от хората или добре го прикриват, или в момента са потънали в размисъл по някакъв въпрос. Живец има, значи има и надежда. Надежда, за какво? За каквото и да е, но надежда има. Живи сме, има ни… остава само да докажем, че това има смисъл.

доц. дсн Божидар Ивков