Етикети

, , , , , , ,

Наложи ми се да направя справка в новоприетия Закон за хората с увреждания и по-специално за дефинициите на основните понятия, които са „овластени“ в него. Това, което намерих не е никак удовлетворително и в една или друга степен показва, ако не друго, значителни дефицити в познанието на инвалидността и свързаните с нея проблеми.

След като имаме „Закон за хората с увреждания“, то това означава, че в закона трябва да се дефинират понятията „увреждане“ и „хора с увреждания“. Освен това, тъй като в чл. 1 е дефиниран предмета на Закона, а именно: „Чл. 1. Законът урежда обществените отношения, свързани с упражняване на правата на хората с увреждания (к.м.-Б.И.) в Република България“, то е необходимо да има дефиниции на терминологията „права на хората с увреждания“ и „упражняване на правата“. Липсата на подобни дефиниции може да доведе и е довела до изписването на откровени глупости в дефинирането на понятията. Дори и при най-повърхностен прочит, веднага се набиват на очи следните проблеми.

Липсва дефиниция на понятието „увреждане“, а поне то не е проблемно. Терминът е медицински и е добре формулиран отдавна. „Увреждане“ (Impairment), според дефиницията на СЗО означава: „всяка загуба или анормалност на психичната, физиологичната и анатомичната структура или функция“.

1. Ако се възприеме тази дефиниция, то дефинирането на понятието „хора с увреждания“ трябва да има друга езикова структура, смисъл и съдържание, а не това, което виждаме в закона.

2. В контекста на дефинирането на понятието „увреждане“ понятието „хора с увреждания би трябвало да звучи например така: „хора с увреждания са лица с всяка загуба или анормалност на психичната, физиологичната и анатомичната структура или функция“.

3. Вместо това в закона присъства следната дефиниция: „Хора с увреждания са лица с физическа, психическа, интелектуална и сетивна недостатъчност, която при взаимодействие с обкръжаващата ги среда би могла да възпрепятства тяхното пълноценно и ефективно участие в обществения живот“.

4. Опитът да се „социализира“ едно медицинско понятие е довел поне до два проблема: (1) не е ясно какво означава понятието „недостатъчност“? Недостатъчност за какво или спрямо какво? Това никъде не е изяснено; (2) в дефиницията се твърди, че тази недостатъчност взаимодейства с обкръжаващата среда – „недостатъчност, която при взаимодействие с обкръжаващата ги среда“. Това е смислов, съдържателен и в крайна сметка правен абсурд. Със средата взаимодейства човекът, а дали той има някакви загуби или „анормалност на психичната, физиологичната и анатомичната структура или функция“ и как това наличие се отразява на неговите взаимодействия със социалната и физическата среда, е друг въпрос.

5. Освен това начинът на изброяване на видовете недостатъчност – „лица с физическа, психическа, интелектуална и сетивна недостатъчност“ – показва поредната доза езикови, когнитивни и свързани със знанието в сферата на инвалидността дефицити. Защото съюзът „и“ обозначава наличието на всички видове недостатъчност. А това в действителност не е вярно. Проблемът се решава „елементарно“, ако разбира се човекът или хората, които са писали това определение, са били наясно с проблематиката – достатъчно е да се изпише „и/или“, което вече предполага наличието на един вид недостатъчност или на някаква комбинация от тези видове.

Ако приемем за момент, че дефиницията на понятието „хора с увреждания“ е адекватна и задоволителна, то какво налага въвеждането на още една дефиниция? Дефинирано е понятието „Хора с трайни увреждания“. Те се определят като „лица с трайна физическа, психическа, интелектуална и сетивна недостатъчност, която при взаимодействие с обкръжаващата ги среда би могла да възпрепятства тяхното пълноценно и ефективно участие в обществения живот, и на които медицинската експертиза е установила вид и степен на увреждане 50 и над 50 на сто“.

Всъщност тази дефиниция е по-адекватна и регламентира кой може да получи статута „лице с трайно увреждане“ или да попадне в социалната категория „хора с трайни увреждания“. Това е човек, на който „медицинската експертиза е установила вид и степен на увреждане 50 и над 50 на сто“. Ерго, тук има препратка към и обвързване с понятието „увреждане“. Не е ясно, а трябва да се гадае, кога споменатите видове „недостатъчност“ започват, при взаимодействие с обкръжаващата среда (?!), да възпрепятстват „пълноценното“ и „ефективното“ участие в обществения живот. Последните два термина също са доста обтекаеми и многозначни и затова налагат, макар и в някаква степен рестриктивно, дефиниране, което също отсъства от Закона. Вероятно тук смисъла и съдържанието на тези термини са свързани със заветните граници 50% и повече процента степен на увреждане. Възниква въпросът: защо точно 50%, а не някакъв друг процент. При всеки вид увреждане ли (респективно заболяване) точно това е границата? Едва ли. Но така е по-лесно.

С подобна езикова недостатъчност се сблъсквам и при заглавието на един основен и много важен документ – Наредбата за медицинската експертиза. Всъщност тази Наредба регламентира експертизата на: (1) временната и (2) трайната неработоспособност, и (3) вида и степента на увреждане. Заглавието обаче предполага Наредба за всички видове експертиза, в т.ч. например и съдебно-медицинската експертиза, както и всяка друга медицинска дейност, която би могла да попадне под „юрисдикцията“ на родовото понятие „медицинска експертиза“.

За много хора всички тези въпроси най-вероятно изглеждат дребни, незначителни и без значение. За мен обаче те говорят много. Те ми казват, че създателите на тези нормативни документи не познават същността и сложността на социалния феномен „инвалидност“. И ако това е така, а то е така, как мога да очаквам, че тези нормативни документи могат и ще решават справедливо и адекватно проблемите, пораждани от самата инвалидност и от отговорите на обществото спрямо инвалидността и поражданите от нея проблеми?

И накрая, макар че има още много какво да се пише в тази посока, ще спомена факта, че „социализирането“ на понятието „увреждане“ не означава въвеждане на социалния модел на инвалидността, а означава затвърждаване на медикализацията – основен компонент на медицинския модел на инвалидността.

И един безплатен подарък за незнаещите (да не използвам друг термин) държавни служители и изживяващите се като експерти от различни организацийки на и за хора с увреждания (тук нямам предвид сериозните национално представени организации на и за хора с инвалидност). Пример за дефиниция на понятието „права“:

Права са онези неща, които човек има морално или законно право да прави или да притежава“.

Започвам да ставам все по-любопитен, какви ли още езикови недостатъчности могат да се открият в самите текстове на закона? Да се надявам в скоро време да имам време да се запозная с тях и да ги анализирам.

доц. д-р Божидар Ивков

Реклами