Днес, 10 декември, на 82-годишна възраст ни напусна един велик човек – Иван Иконописов-Бебето.
„Сухите“ биографични данни казват и много, и малко. Роден е на 23 септември 1933 година в град Ловеч. Още от детските си години започва да се занимава с плуване. Спортната му кариера е свързана с ЦСКА-София и националните отбори по плуване и водна топка.
Иван Иконописов е бил:
– 8 пъти плувец на годината на България,
– 10 години абсолютен шампион и рекордьор в стил „бътерфлай” и още четири дисциплини,
– носител на 35 републикански шампионски титли,
– 27 поправки на републиканските рекорди по плуване,
– майстор на спорта по водна топка и с 11 шампионски титли,
– играч-ватерполист на ХХ век на Република България,
– над 10 години капитан на ЦСКА и националния отбор по видна топка.
Постоженията на Иван Иконописов си остават ненадминати и до днес особено в дисциплината 200 м бътерфлай, в която десет поредни национални първенства от 1960 до 1969 г. е шампион на България, а на 100 м бътерфлай е пет пъти републикански шампион.
В началото на 70-те години на ХХ век, заедно с цялото си семейство, емигрира в тогавашната ГФР и се установява в родното място на А. Айнщай – малкото градче на р. Дунав Улм. В продължение на повече от 15 години е учител по физкултура, а за известен период от време е треньор на местния отбор по водна топка, който под негово ръководство постига едни от най-големите си успехи.
След началото на промените в страната през 90-те години на ХХ век за първи път се завърна в родината си, към която до последния си дъх питаше огромна любов и преклонение.
Иван Иконописов беше изключителен човек – ведър, усмихнат, открит и безгранично добър, понякога дори до наивност. Затова и приятелите му го наричаха Бебето. Домът на Иван и Таня Иконописови в Улм винаги е бил отворен за българи през годините им на емиграция. Няма човек, който да се е докоснал до тях и да не е бил подпомогнат, да не е бил огрян от добротата, съпричастността и щедростта на Иван и Таня.
Гордееше се с успехите на дъщеря си Боряна – днес лекар, акушер-гинеколог, с практка в Мюнхен, по един типично за него скромен, ненатраплив начин. Лицето му грешеше с онази неотразима и неповторима „Бебе“-шка усмивка, а очите му светеха от неподправена радост. Същият си оставаше и когато разказваше за успехите на внуците си.
Иван Икононописов умееше да се радва на всеки добър човек, на всеки успех на човека до него.
Имал съм щастието да присъствам на негови срещи със стари съотборници и приятели. Сред шегите и закачките им за минали „пакости“ и приключения, сред веселата глъч, винаги съм усещал уважението на тези хора към своя капитан, към Бебето.
Думите са безсилни да опишат величието на един човек и болката от загубата му. И все пак, днес, разделяйки се физически с него, аз откривам в себе си и гордост. Гордост, че той бе част от моя живот, че е един от най-достойните люде в моя скромен духовен пантеон на човешкото величие. Гордост, че ме удостои с честта да бъда частица от неговия живот.
Без Иван Иконописов светът е друг.
Поклон пред светлата му памет.

Божидар Ивков