Етикети

, , , , ,

Доста отдавна мои колеги и приятели настояват да публикувам резюмето на книгата ми: Модели и концепции за инвалидността. Издателство „Славена“, Варна-София, 2006 г.

От излизането на книгата изминаха почти 10 години. Преглеждайки я по друг повод всичките ми съмнения, че тя вече е остаряла, изчезнаха. Книгата, по мое скромно мнение, все още е „жива“ и „жизнена“ и може да бъде полезна за всеки, който се интересува от социология на инвалидността. Ето защо реших да публикувам резюмето на книгата на български език – мисля, че на английски то вече е публикувано.

Приятно четене

Ивков, Б. (2006) Модели и концепции за инвалидността. Издателство „Славен“, Варна-София. РЕЗЮМЕ

„В настоящият труд за първи път в българската социологическа литература се прави опит да се систематизират и – от позициите на социологията на инвалидността – да се анализират съществуващите в света модели на инвалидността, както и основните теоретически концепции, върху които са изградени тези модели и чрез които се обясняват съществуващите процеси и явления в сферата на инвалидността. Анализирани и разкрити са приликите и разликите между отделните модели.

Основният подход, който е възприет в работата, се основава на схващането, че съвременните дискурси за това как се определя, респективно как се схваща инвалидността всъщност са дискурси за смисловото пространство, в което тя се разполага. Оформени са две основни смислови пространства – медицинско и социално. Всяко едно от тези пространства съдържа множество модели на инвалидността и концепции за нея, които са повлияни от две основни „философии”.

1. Първата, медикалистката философия е тази, при която инвалидите се разглеждат като проблемни индивиди, за които обществото трябва да полага грижи. Този подход като че ли е следствие от идеологията на патернализма, сегрегацията и дискриминацията. Така в различните модели на инвалидността от първото смислово пространство – медицински, трудово-медицински, рехабилитационен, административен и др., се акцентира върху отклонението от нормата, анормалността, патологията, болестта, намалените възможности и оттук върху зависимостта и неспособността на инвалидите да се грижат за себе си, да вземат решения за собствения си живот. Следователно те се нуждаят от грижи, които се предлагат в специално създадени за това места, от съответните специалисти. В медицинското смислово пространство и в съдържащите се тук модели на инвалидността десубективизацията и нозологизацията на личностно ниво, както и медикализацията на социалния живот на инвалидите активират по формални и неформални канали пораждането и затвърждаването на негативни социални представи за инвалидите, затвърждават предразсъдъците и негативните стереотипи за тях в обществото – с други думи легитимират валидизма на не-инвалидите спрямо инвалидите, маргинализацията и социалното им изключване. Такава ситуация представлява следствие от идеологията, основана върху интерпретацията на социалната норма като еднородна категория, която отразява характеристиките на „здравата” част от населението. В рамките на моделите от това смислово пространство отношенията между инвалидите и специалистите се разглеждат като властови отношения, в които специалистите имат господстваща позиция, а на инвалидите е отредена позицията на подчиненост.

Важно внимание е отделено на т.нар. трудово-медицински модел на инвалидността, господстввал дълго време в социалната политика към инвалидите в България. Най-характерните елементи за него са висока степен на институционализация на инвалидите, социална изолация и сепарация, специализирано образование, осигуряване на заетост в затворена среда (стратифициран подход), нозологизация и медикализация и др.

Изследването на моделите и концепциите в първото смислово пространство показва, че при медицинския (или индивидуалния) модел на инвалидността и неговите производни се акцентира върху клиничната терминология – „болен“, „увреждане“, „норма“, „патология“, и др. Тук „социален елемент“ се привнася чрез термини, като „зависим“, „неспособен“, а в административния модел – „нуждаещ се от помощ“.

2. Втората, социалната „философия” отрежда на инвалидите мястото на пълноправни граждани и членове на обществото, на потребители на всички услуги, които то може да предостави. Тази философия е следствие от идеите за социална интеграция и граждански права на инвалидите.

В социалното смислово пространство инвалидността се разглежда като нормален аспект от живота на индивида, а дискриминацията, основана на инвалидност (валидизъм) се посочва като един от най-значимите проблеми, свързан с инвалидността. Акцентът се поставя по посока на тези аспекти от живота на обществото, които могат да бъдат изменени и съответно инвалидите да бъдат включени в социалния живот на социума. При анализа на социалните модели на инвалидността е възприет подходът, използван и от други автори: символично разделение на британски и североамерикански социални модели на инвалидността. Към т.нар. британски модели са включени материалистическият модел на инвалидността и моделът за независим живот, а към североамериканските модели – психосоциалният модел, социално-политическият, културният, моделът на човешкото разнообразие и някои други. Такъв подход често се възприема и от автори, които анализарат влиянието на моделите на инвалидността върху социалната работа.

В рамките на социалното смислово пространство са разгледани и някои социологически концепции, чрез които се прави успешен опит за анализ на проблематиката на инвалидността и инвалидите. Имат се предвид социологическите концепции на Маркс, символния интеракционизъм, драматургическата социология на Гофман, концепцията за социалното конструиране и др.

В социалното смислово пространство акцент се поставя на ограниченията, които обществото създава пред инвалида – валидизъм, институционална дискриминация, недостъпно публично пространство, неприспособена транспортна система, сегрегационно образование, решенията, изключващи инвалидите от пазара на труда и т.н. Всъщност тук проблемът се пренася от индивида към обществото. Тези въпроси се дискутират по един или друг начин във всички социални модели на инвалидността. Материалистическият модел на инвалидността, произтича от учението на Маркс и използва като методологическа база марксистката социология и марксистката политикономия. Според тази версия на социалния модел на инвалидността, потисничеството (разбирано в контекста на марксистката политикономия и социология), с което се сблъскват инвалидите, произтича от икономическата и социалната структура на капитализма. Самата организация на обществото е такава, че продуцира институционалната сепарация и социалното изключване (и/или изолация) на инвалидите, а следователно и тяхната тотална дискриминация. На икономиката се отрежда ключова роля при продуцирането на категорията „инвалидност“ чрез действието на пазара на труда и социалната организация на работата. Главната цел на капиталистическото производство е получаването на печалба, следователно то е малко или въобще не е заинтересовано от по-бавните, изискващи повече грижи и внимание от страна на работодателите, и по-малко продуктивни темпове на работа на инвалидите.

Подробно е изследван социалния модел на независим живот на инвалидите, произтичащ от концепциите за нормализация и валоризация. Наред с другите важни аспекти на този модел, особено внимание е обърнато на въпросите за декарцерацията и деинституционализацията на социалните заведения за инвалиди, на нормализацията на условията на живот в тях, както и на повишаването като цяло на качеството на живот на инвалидите. Обосновано е схващането, че и обществото, и самите инвалидите не са готови за една тотална и бърза деинституционализация. Последната трябва да се извършва постепенно, като се създават подходящи условия за живот в обществото за инвалидите.

Голямо място е отделено на изследването на т.нар. североамерикански модели на инвалидността, като се започне от психосоциалния модел, в основата на който се откриват идеите на символния интеракционизъм и драматургичната социология на Ъ. Гофман и концепцията му за стигмата, и се стигне до социалния модел на гражданските права и въпроса за това дали вече не се заражда ново смислово пространство. Специално внимание е отделено на стигматизацията на психично болните и умствено увредените лица.

В социалния модел, основан на концепцията за социалното конструиране, основно внимание е отделено на конструирането на социалния статус на инвалидите, на тяхната социална реалност и как самата тази реалност създава инвалиди. По-нататък, на основата на идеите на А. Гидънс за детрадиционализацията на старите общества, е анализиран социалният модел, в който основно място се отделя на въпроса за максимизация на възможностите на инвалидите, за отхвърляне на стигмата и едно ново самоопределяне и конструиране на собствената идентичност. Това води до неизбежда загуба на зависимост на инвалидите от не-инвалидите.

В социално-политическия модел на инвалидността инвалидите се разглеждат като потиснато малцинство. Тук решенията на проблемите са не толкова медицински, колкото политически. В т.нар. културен модел на инвалидността тя се разглежда като особен културен феномен, а в модела на човешкото разнообразие се възприема като нормално състояние на човека и въпрос на граждански права в модела на гражданските права, основан на идеите за социална интеграция на инвалидите.

Накрая, на основата на богат и разнообразен емпиричен и статистически материал, на критичен анализ е подложен българският модел на инвалидността, като е обоснована тезата, че от 1990 година насам има преход от трудово-медицински към административен модел на инвалидността, т.е. движение в рамките на медицинското смислово пространство. Достъпът до всички услуги е пряко обвързан с експертизата на работоспособността, извършвана изцяло на основата на медицински критерии, а инвалидите си остават обект на социалната политика, като най-често са с ограничен достъп до услуги и ресурси. Те са социалната категория, която най-силно е подложена на процесите на маргинализация и социално изключване.

В текста имплицитно са направени множество предложения за промяна в социалната политика към инвалидите и за цялостно преориентиране на модела на инвалидността към социалното смислово пространство“.

доц. д-р Божидар Ивков