Етикети

, , , ,

Известният логик и праксеолог Тадеуш Котарбински, автор на „Начини и грешки”, „Медитация за правилен живот”, както и на много други монографии, трактати и книги, не е бил протестант, нито е произхождал от семейство с евангелистки традиции. Все пак е изградил конструкцията на своята система за независима етика, която се осветявала от идеала за „всеотдайния покровител”, взаимстван от шльонския край, населен с много евангелисти. Това е някой, на който може безусловно да се разчита и който, без да има личен интерес, помага на другите във всяка ситуация, независимо от неговия светоглед, религиозни убеждения и др.п. Впрочем идеята за „всеотдайния покровител” е в съзвучие с това, което е означавала и означава евангелистката етика, етиката на протестантството.

От Лутер до Швайцер

Съществуващата вече почти пет века история на протестантството, започваща от историческото изказване на Мартин Лутер във Витенберг през 1517 г., дава много позитивни примери за подражание, както на самите реформатори от XVI век (Лутер, Калвин, Цвингли, Меланхтон), така и на техните наследници и продължители на протестантската реформа по отношение на идеята за предоставяне на помощ на болните, инвалидите, хората, нуждаещи се от рехабилитация, от благотворителност, от разбиране и благосклонност, както и от одобрение на тяхното активно и равноправно присъствие в обществото. Както реформаторите от XVI век, така и техните идейни предшественици (Хус, Виклеф) настоявали за широк достъп до Библията, както и за въвеждане на библейските норми на поведение в живота, за развитието на училищата и образованието, за задълбочаване на религиозния живот и християнската етика.
„Отвори широко очите си!… Може би някой безпомощен се нуждае от малко внимание?… Не подминавай никой случай!” – предупреждавал един от най-големите евангелисти и хуманисти на нашето време, лауреатът на Нобелова награда – Алберт Швайцер (1875-1965).

Все пак нека започнем от Лутер.

Да обичаме и да вършим добро

Протестантството има не едно име, то се дели на много части, църкви и изповедания (към голямото протестантско семейство се причисляват също лутераните, или аугсбурските евангелисти, както и калвинистите, т.е. реформираните евангелисти, а също и баптистите, методистите, адвентистите, поклонниците на Света Троица, квакерите и много други деноминации), но около библейските потребности то експонира общо формулираната още от Лутер идея и принцип за пренасяне ценностите на „вярата и доверието” върху ценността и значението на т.нар. добри постъпки, когато става дума за спасението на душата. Понякога се набляга прекомерно върху мисълта на самия Лутер, че „вярата е всичко, а делата нищо”, забравяйки, че авторът на тази мисъл е имал предвид преди всичко увеличаващите се злоупотреби, свързани с т.нар. търговия за опрощаване на греховете. Протестантството възникнало и укрепнало от „протеста против тази практика”!
В „ранния” Лутер все пак намираме отношението, което ясно може да се преживее при намаляване или пренебрегване на тези „добри постъпки”. В „Свободите на християнина” (1920) начинаещият реформатор доказва, че любовта, която живее в сърцето на човека, трябва да го насочва към милосърдие, към милосърдни действия. Четейки проповедта си на 6 март 1522 г. във Витенберг, Лутер заявил, че истинския религиозен човек не трябва да иска само за себе си права, а трябва да забелязва всичко това, което „помага и е полезно за неговите събратя”. За задължението децата да се изпращат на училище говорил, между другото, в проповедта си през 1530 г.
„Късният“ или „зрелият“ Лутер е преди всичко човек, глава на семейство, който ръководи широко отворен, гостоприемен дом. В него лесно може да намери подслон всеки беглец, всеки болен или инвалид, всеки, който го заплашва опасност. Дори неговия личен противник Карлщат. В дома на Лутер винаги е пълно с вдовици, сираци, бедни и нуждаещи се от помощ. Освен това в своите „Домашни постили“ (Hauspostille) и в Коментарите върху посланието на апостол Павел към галатяните, Мартин Лутер твърди, че разсъжденията на учените върху думата „любов“ често са голословни, бездушни. Защото не е достатъчно да храниш убеждението, че обичаш, това е толкова, колкото да желаеш на другите добро, да засвидетелстваш благодеяние. „Всичко това е голо, ялово и математическо милосърдие, което не води до действия“ – предупреждава авторът на коментарите. Защото трябва да се действа. Да се действа, да се „обича и да се прави добро“.

Евангелистката благосклонност и „всеотдайност“

Протестантството се развивало и променяло своя облик под влиянието на поредните „приливи“ и „отливи“ на вълните на реформацията. Говори се за „пререформация“ (хуситизъм, виклефизъм), за „първа“ и „втора Реформация“ (XVI и XVIII век), а понякога и за „трета“. Остава факт, че тенденцията към „разделяне на части“, към делението на все по-нови течения и изповедания при протестантството се е проявила най-силно, повече, отколкото при католицизма и православието (източното християнство). Все пак от друга страна съвременния екуменизъм, или движението за единност на християните, „за завръщане към единството“, се зародил най-рано именно сред протестантите.
Важен етап от развитието на протестантството несъмнено бил пиетизма (XVII век). Тогава се надигнали гласове за задълбочаване на набожността в малките групи, в малките локални общества. Протестантите пиетисти проявили също особена грижа за съдбата на тези събратя, на които трябвало да им се помогне, както при усвояването на нова професия, при изкарването на средства за издръжка, така и при рехабилитацията и адаптацията им към живота при променилите се условия. Те разпрострели грижите си над инвалидите, полагали грижи за равнището на училищата и образованието, организирали и развили мрежа от благотворителни пунктове. Между впрочем у нас традицията на тази специална педагогика, традицията на занаятчийските училища и професионалното усъвършенстване, а също и традицията на уважение към физическата работа, към уменията и майсторството на занаятчиите откриваме в още по-ранен период, когато в Полша се настаняват Чешките братя начело с Ян Амос Коменски, автор на пионерската работа „Дидактика магна“ и когато в планинските райони на страната започнали да възникват първите такива центрове за професионално обучение.
Евангелистката етика винаги е подчертавала – прави това и днес – необходимостта от солидност, честност, добросъвестност, акуратност, икономичност, трудолюбие, всеотдайност. Възпитателната и благотворителна дейност се превръща в нейна съставна част. Образцовото ръководене на центровете (макар и само такива като социални домове, в това число заведението в Джиенгиел) свидетелстват за това, че пропагандирания от проф. Котарбински идеал за „всеотдайния самарянин“ има нещо в себе си от евангелистката етика и традиция.

Воля и чест на живота

Родът на Швайцерите наистина произхожда от Швейцария, но фамилното име на един от най-големите хуманисти на нашето време – Алберт Швайцер, отдавна вече се е германизирало, макар че той самия носел в себе си нещо повече от французина, отколкото от немеца. Музикант, музиковед, обожаващ особено музиката на Бах, философ и теолог, лекар и преди всичко голям общественик и индивидуалист, решил да лекува мужините, да помага на инвалидите, болните и най-нуждаещите се в създадената от него болница в Ламбарене, малко селце в далечния Габон, в дълбините на Черния Континент. Там се ширели чудовищни болести: проказа, малария, фрaмбезия, различни форми на диария, възпаления не белите дробове и сърдечни заболявания, да не говорим за циреи, буци и хернии. Все пак най-лоша била проказата.
Още като студент Алберт Швайцер се занимавал със сираците и изоставените деца. Интересувала го съдбата на затворниците и скитниците, хора от т.нар. заден двор на обществото. На 26 години този виртуоз, автор на проникновени студии за музиката на Бах, „тройният“ професор (по философия, теология и музикознание) решил да посвети остатъка от живота си главно на медицината и започнал да следва. Първата му операция била чудесно извършената операция от херния. Продължавайки своята дейност в областта на философията и теологията през 1920 г. Швайцер огласил своя апел за „братство между хората, засегнати от страдание“.
Защото този „протестант по дух“ през целия си живот се стараел да съедини теорията с практиката. Проектът за строеж на болница в Африка възникнал през 1912 г., още преди избухването на първата световна война. Заедно със своята жена Хелена Бреслау, медицинска сестра, дъщеря на историк, заминал за Габон и построил малка болница в Ламбарене, при станцията на евангелистката мисия. Това било през 1913 г. За европейците тук климата бил убийствен, а броят на потенциалните пациенти многократно превъзхождал възможностите на семейство Швайцер. Все пак двамата работели с най-голямо желание, апелирайки към целия свят за дарения и помощ.
След почти пет годишно пребиваване в Европа, Швайцер се завърнал отново в Ламбарене през 1924 г. Намерил болницата в руини. След нейното възстановяване и преместване на друго място (а в периода на преместване се наложило да се разчиства джунглата, да понася глада и да се се бори с епидемиите), новата болница вече можела да приеме еднократно двеста болни. В нея работели трима лекари и три медицински сестри. Чак до средата на петдесетте години Алберт Швайцер извършвал в Ламбарене хирургически операции. От време на време пътувал по света, като между другото посетил и САЩ. Изнасял концерти, четял доклади, лекции и проповеди, събирал средства за по-нататъшното развитие на болницата. Починал тридесет години по-късно, на 4 септември 1965 г., и останал там, в Ламберене, погребан в африканската земя.
От 1915 г. Алберт Швайцер започнал да проповядва необходимостта от „уважение към живота“. Пътувайки на палубата на малък параход по течението на река Огове към отдалечената на двеста километра местност, където очаквала лекарска помощ тежко болна медицинска сестра, преживял нещо особено. Осенила го мисълта, а това се случило по време на септемврийския залез на слънцето, че от „волята за живот“ (Wille zum Leben) пряко произтича предписанието за „уважение към живота“ (Ehrfurcht von dem Leben). И че това „уважението към живота“ осигурява на човека собствената му моралност, собствената му етика, собственото му достойнство, култура. Швайцер отнесъл това между другото не само до човешкото общество, но и до цялата природа. С това той станал един от съвременните пионери на екологията, бранещ естествената среда. Защото не без значение били местностите, в които преживял това просветление. Корабът плувал покрай три малки острова, а неговите пасажери наблюдавали с интерес играещите във водата и на слънце африкански слонове и хипопотами… Това се случило в близост до селото, което се наричало Игендия. На някакви си 80 километра от Ламбарене…
За необходимостта от съблюдаване и задълбочаване на уважението към живота Швайцер говорил след това в Страсбург, където изнесъл серия проповеди в евангелистката църква. Навярно това било за първи път. Тогава той говорел на своите слушатели за уважението към живота като за етична консеквенция, както в религиозната вяра, така и в хуманизма. По-късно, в работата си „Култура и етика в световните реалности“, той представил тази своя етична концепция.
Швайцер подложил на сурова критика отрицателните черти на съвременната цивилизация, урбанизацията и механизацията. Строго заклеймил най-вече хищническата черта на западноевропейското декадентство, с либерален и неолиберален произход, разпореждащо да се оставят на собствената им съдба всички онеправдани, изоставени, слаби и инвалиди. Според разбиранията на този голям мислител и хуманист на ХХ век целия ни начин на мислене и усещане днес е погрешен. Например на много хора им се струва, че изключително инвалидите и хората с ограничени възможности се нуждаят от нас. Като при това забравят, колко много те са ни нужни на нас, здравите и можещите!
Да бъдеш човек – се казва в една от сентенциите на Алберт Швайцер, това означава да работиш съвместно с и да състрадаваш на другите. Аз съм живот, който иска да живее сред друг живот, който също иска да живее – казвал в друго свое изказване. Животът трябва да се уважава.

Практичната теория

Най-общо практичните англичани казват, че най-практична от всички неща е… добрата теория. В днешното ни ежедневно мислене обикновено се противопоставя теорията на практиката. В същото време теориите са различни: добри и лоши, годни и негодни, но без добра теория трудно може да се мине. Бележит пример за обединяването в едно на теорията и практиката бил живота и творчеството на Алберт Швайцер.
Полското и световно протестантство може да се идентифицира с много имена, с много действия произтичащи от този път на доброжелателство, „всеотдайност“ и благотворителна помощ, засвидетелствана на инвалидите и нуждаещите се, както с материална, така и духовна помощ. Както с финансова подкрепа, така и с частица от човешкото сърце. Ограниченото място за публикациите от този цикъл, който е своеобразен преглед на отношението на различните религии към човешкото страдание и недъзи, към бедността и болестите, не ни позволява дори да ги изброим…
В заключение ще се концентрираме върху главното послание, което струва ни се произтича от това, което може би е същността на протестантството.
Същността на протестантството – от Лутер до Швайцер, си остава протеста срещу егоизма и надменността, злоупотребите и лицемерието, самодоволството и религиозната повърхностност, протеста срещу разделянето на обществото на „равни“ и „по-равни“. Щом като в света съществуват заедно радостта и страданието, здравето и болестта, умението и неумението, щом като човек, без възможности в една област, може да постигне учудващи умения в друга, трябва да ревизираме нашето отношение към тези, които не могат да се придвижват свободно, не са лакоми, нуждаят се понякога от грижи, помощ и рехабилитация. Защото всеотдайността въздейства позитивно както на инвалида, така и на неговия „всеотдаен покровител“.

Анджей Токарчик
(авторът е написал и издал десетки публикации за протестанството и евангелизма, в т.ч. и за полския).
Превод от полски език: Божидар Ивков