Етикети

, ,

Бележка на преводача.

През февруари 1997 г. имах възможността и честта да присъствам на международен конгрес, посветен на политиката и управлението на фондове за хора с увреждания. Конгресът се проведе в Констанчин, Варшава. Тогава се запознах с един мъдър и изключително позитивен човек – д-р Йежи Микулски, главен редактор на полското списание „Problemy rehabilitacji społecznej i zawodowej“ (Проблеми на социалната и професионалната рехабилитация). В края на 90-те години списанието престана да излиза поради липса на финансови средства.
Благодарение на д-р Микулски получих няколко броя от списанието, както и имах възможността да преснимам четири статии, посветени на инвалидността в контекста на основните световни религии.
Малко по-късно получих и разрешение да преведа и публикувам тези статии като книга, но в края на 90-те години на ХХ век никой не се интересуваше от подобно издание. Така преводите „потънаха“ в архива ми. Наскоро, по друг повод, се натъкнах на тях. Прочетох ги отново и… реших да публикувам две от статиите, с надеждата, че разрешението за превод и публикация все още е валидно.
Убеден съм, че тези материали заслужават своята – макар и доста закъсняла – „премиера“ на български език.

Божидар Ивков

 

Срещите* с теми от типа на „будизмът и инвалидността“ или „ислямът и инвалидността“ не са лесни за полския читател, който е възпитан в духа на християнската култура. Много по-свободен той ще се чувства при среща с проблематиката на инвалидността в контекста на християнството. Тук задачата на автора е също по-лесна. Защото може да се предположи, че той е освободен от задължението да представи основните сведения за християнството, както и неговата доктрина, етика и история.
Фундаментът, върху който се основава грижата на Католическата църква за инвалидите, е предписанието да се обича ближния. Щом като ближния е всеки (сравни с Еванг. на Лука 10, 29-37) (1), такъв е и инвалида. Мярката за любовта към него трябва да бъде любовта към Бога: „…Истина ви казвам, Понеже сте направили това на един от тия най-скромни мои братя, на мене сте го направили… Понеже не сте направили това ни на един от тия най-скромните, нито на мене сте го направили“. (Еванг. на Матея 25, 40,45) (2). Предписанието да се обича ближния и предписанието да се обича Бог, са в симбиоза. От достойнството на Бога произтича достойнството на създадения по негов образ и подобие човек (сравни гл. 1, 26-27; 5,1) (3). От любовта на Бога към човека (сравни Ев. на Йоан 3, 16) (4) произтича за него задължението да обича ближните. Любезни, понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго”” (1, Йоан 4, 11) (5). Необходима е действената любов: „Дечица, да не любим с дума, нито с език, но с дело и в действителност“ (1, Йоан 3, 18) (6).
Следователно, грижата на Църквата за инвалидите е обоснована дълбоко теологично. От зараждането на християнството предписанието за активна любов изпълва милосърдието към нуждаещите се. А че това е била важна и в значителна степен развита дейност, е установено чрез изпълняването на тази функция от дяконите. В кръга на увеличаване броя на вярващите и развитието на организационните структури на Църквата, грижата за нуждаещите се превърнала в задължение на всички отговорни за енориите свещеници. От IV век започнали да работят домове и болници, където тези, които днес наричаме инвалиди, също получавали грижи. В големите градове, под надзора на епископите, се създавали домове за обгрижване на неизлечимо болни, болни от проказа, сакати, слепи и др. С течение на времето ордените започнали да играят забележителна роля на това поле. Някои (като антонианите, традиционните каноници на Светия Дух от Саксия, алексияните) възникнали именно, за да обслужват болните и инвалидите. Тук също големи заслуги имали бенедиктинците и йоаниците.
През 1541 г. в Рим възникнали църковно заведение и училище за глухонеми. Първият известен учител на глухонемите бил починалият през 1584 г. бенедиктинец Педро де Понча. Провелият се през годините 1546-1563 триденски църковен събор формулирал сериозни инициативи за развитие на различните форми на грижи. Под негово влияние в благотворителната дейност на църквата активно се включило и възникналото още през XII век Братство на Милосърдието. Към тридентската епоха се датира възникването също на болничния орден на бонифратите, както и увеличаването на братята в болниците, наричани братя на християнската любов.
През XIX век възникнали няколко ордена, поставящи си за цел работа в полза на инвалидите. През 1810 г. отец Пиотр Триест създал в Гандавиа (Белгия) конгрегация за грижи над ослепели, глухонеми, умствено увредени и сираци. През 1816 г. във Франция възникнали Братята на Свети Габриел, грижещи се за слепи и глухонеми деца. През 1848 г. Паулина Малинкрот създала в Подерборн сдружение, грижещо се за слепи. Голямо значение за организирането на църковните грижи за нуждаещите се (не само инвалидите), имали възникващите в няколко страни, на границата на XIX и XX век, институции „Каритас“, съсредоточени с течение на времето в общоцърковната „Каритас Католик“. През 1951 г. името е променено на „Каритас Интернешънъл“ (7)
В Полша Църквата също (най-вече епископите и ордените) от самото начало била организатор на грижите за инвалидите. Задължението за развитие на тези грижи се поемало от провинциалните синоди. С течение на времето се появили болнични братства. През XII в. в Полша започнали своята дейност болничните ордени на миехонитите и йоанитите. В началото на XIII век пристигнали споменатите вече традиционни каноници на Светия Дух от Саксия, наричани у нас духаки. Очевидно създаването и ръководството на различни институции, в които инвалидите получавали грижи, от няколко века е било поприще за ордените. Много заслуги в тази област също така се преписват на йезуита абат Пиотр Скард, основател на Братството на милосърдието (1584 г.). С течение на времето се появили бонифратите и рохитите, а също и женските ордени на шаритите. През 1817 г. абат Якуб Фалковски основал във Варшава Институт за глухонеми. В края на XIX век за инвалидите започнали да се грижат албертинците и албертинките. В началото на ХХ век възникнал, създадения от Роза Чацка специално за работа сред слепи, орден на сестрите францисканки, служителки на кръста. През междувоенния период в Полша работи също и църквата „Каритас“, забранена през 1951 г. и възстановена през 1990 г. Лишена от комунистическата власт от възможността да създава свои социални домове, специални заведения, образователно-рехабилитационни центрове и др., Църквата насочила своята благотворителна дейност към обща програма за свещеническа работа. Оттук се заговорило за „свещеническа благотворителност“, занимаваща се с по-широк кръг от проблеми, отколкото само с тези на инвалидите. (8).
Много важно свидетелство, как католическата Църквата след понтифекса на Йоан Павел II, разглежда проблемите на инвалидите, бил документа на Ватикана от 4 март 1981 г. свързан с Международната година на инвалидите (9). Той определя принципите, „които могат да послужат като указания при подхода към инвалидите и да внушат някои линии на действие“. Огласявайки този документ, Апостолическата столица се включила в честването на обявената от ООН Международна година на инвалидите. „Църквата напълно се присъединява към инициативите и достойните за уважение усилия, които са насочени към подобряване ситуацията на инвалидите и желае да внесе тук своя специфичен принос. Това прави преди всичко чрез верността към примера и учението на своя Основател. Защото Исус Христос на първо място ограждал със специална грижа страдащите, дарявайки ги със своята безкрайна милосърдна любов и показвайки в тях силата на изкуплението, която притежава човек в неговата изключителност и цялост. Чрез словата и постъпките си показвал, че отблъснатите, ощетените, бедните, страдащите и болните са привилегировани получатели на посланията от Царството Божие, което навлязло в човешката история. Следвайки примера на Христос неговите ученици направили така, че през вековете разцъфнали делата на необикновено великодушие, които са свидетелство за вярата и надеждата заложени в Бога, а също свидетелстват за непоколебимата любов и вяра в достойнството, в неповторимата ценност на всеки човешки живот и в трансцедентното предназначение на тези, които са били призовани към съществуване“.
В първата част на документа се посочват „основните принципи“. Най-напред се казва, че инвалидът „е изцяло човешко същество, с отговарящите на това природни, свещени и ненарушими права“. Това се основава на признаването на достойнството и ценността на човешката личност във всяка фаза на нейното съществуване „независимо от физическото й състояние“. Този принцип „трябва да се признае за ненарушима основа на законодателството и обществения живот“. Във вторият принцип се препоръчва да се улесни „участието на инвалидите в живота на обществото, във всички негови измерения и във всички равнища, които са в техните възможности“. Следователно става дума за „създаването на подходящи психологически, социални, семейни, образователни и законодателни условия и структури, осигуряващи приемането и пълното развитие на инвалидите“. Третият принцип е свързан с предпазването от дискриминация „на слабите и болните от силните и здравите“. Тук се акцентира, че „инвалидът е един от нас, той е член на същото това човечество, към което принадлежим и ние. Признавайки и подкрепяйки неговото достойнство и права, признаваме и задълбочаваме нашето собствено достойнство и нашите собствени права“. В четвъртия принцип се говори за необходимостта от интеграция, нормализация и персонализация. Интеграцията се противопоставя на опитите за изолиране, сегрегация и отблъскване на инвалидите. Акцентът се поставя върху необходимостта „от пълно признаване на инвалида за субект, в зависимост от неговите възможности, както в областта на семейния живот, така и в науката, професията и въобще в обществото, политиката, религията“. Под нормализация се разбира „цялостна рехабилитация на инвалидите с помощта на всички достъпни днес средства и техники, а в случаите, когато това се окаже невъзможно, да им се създават условия за живот и дейност възможно най-близки до нормалните“. Накрая изискването за персонализация препоръчва в дейностите, насочени срещу премахване на инвалидността „да се вземат под внимание, да се опазват и подпомагат достойнството, условията на живот и интегралното развитие на инвалида, във всичките му измерения, а също и неговите физически, морални и духовни способности“.
Втората, значително по-обширна, част на документа на Апостолическата столица, посочва „сферите на дейност“. Най-напред, позовавайки се на известните днес пренетални изследвания, се посочва опасността от премахването на увредения плод. „Такова действие се поражда от отношението на псевдохуманизма, който нарушава етичния ред на обективните ценности и не може да не бъде отхвърлен от чистата съвест (…) Не може според собственото си предпочитание да се разпореждаш с човешкия живот, да претендираш за правото на арбитражна власт над него. Медицината губи своето благородство, когато вместо да атакува болестта, атакува живота“. Документът поощрява „предприемането на по-обширни и по-задълбочени изследвания върху борбата с причините за уврежданията“. Вместо това, доколкото те са оказват неизлечими и неотвратими, „трябва да се търсят и използват всички други достъпни възможности за развитие на човека , а също и за социалната му интеграция“.
Tрябва да се положат грижи за „създаването на подходяща образователна система, подходяща система за заетост, услуги, съответни форми за предоставяне на съвети, подходящи работни места“. В духа на Декларацията за правата на инвалидите на ООН Апостолическата столица акцентира върху значимостта на правото инвалидите да живеят със своите семейства или възпитатели. Защото „край домашното огнище, в пределите на семейството, инвалидите могат да живеят в най-естествената и най-благоприятна за тяхното развитие среда“. Затова е толкова важна „помощта, която трябва да получат родителите в момента, когато правят болезненото откритие, че тяхното дете е с увреждане“. Необходимо е „семейството да бъде обградено със голямо разбиране и симпатия от общността, а сдруженията и публичната власт да го обградят с подходяща помощ още от момента на откриването на инвалидността в един от неговите членове. Апостолическата столица, съзнавайки героичната сила на духа, която е потребна тук, не може да не изрази признанието и дълбоката си благодарност към семействата, които великодушно и храбро са решили да поемат върху себе си грижата за децата с трайни увреждания и да им помогнат при тяхната адаптация. Свидетелството за достойнството, ценността и светостта на човешката личност, което те притежават, заслужава да бъде открито признато и подкрепено от цялата човешка общност“.
По-нататък декларацията акцентира върху очакванията, които трябва да бъдат задоволени, „когато особени обстоятелства или специални изисквания, свързани с рехабилитацията на инвалидите, налагат временното или продължително отсъствие от семейството“. Става дума най-вече за доближаване на социалните заведения „до семейния модел, избягвайки сегрегацията и анонимността“. Става дума за „често и спонтанно“ поддържане на връзките със семейството и приятелите. Защото за „човешкото и професионалното развитие на инвалидите“ те водят „до неочаквано добри резултати“. По-нататък се говори за правото на инвалидите на интимен живот, на образование, за гражданските и политическите им права. Набляга се върху правото им „на професионална подготовка и подходяща заетост, осигурявани по такъв начин, че те да могат да се включат в достъпна за тях професионална дейност. Голямо внимание трябва да се обърне на условията на труд, например на осигуряването на подходящи за дадена инвалидност работни места, справедливо заплащане и възможности за напредък. Важно е работодателите предварително да бъдат запознати с възможностите, състоянието и психологията на инвалидите. Защото в областта на професионалната работа за тях съществуват много препятствия, като чувството за по-ниско ниво, свързано с физическия им вид или евентуално с производителността, страх от произшествие в работата и т.н“. След това документът се занимава с ролята на хората, организациите и институциите, отдали се на грижи за инвалидите, било то професионално или не. Тук се акцентира върху необходимостта те да получат не само подходящи познания, но и „богата човешка чувствителност“. За да могат „със сърцето си да разбират човека, засегнат от инвалидността“. Публичната власт трябва да окаже морална и материална подкрепа на „професионалните служби за инвалиди“ и да гарантира правата на инвалидите чрез подходящо законодателство. Все пак – четем в документа на Апостолическата столица, „дори най-доброто законодателство е заплашено от това, че в социален контекст няма да се прилага изцяло, или че няма да даде всички плодове, ако не бъде прието от индивидуалното съзнание на гражданите и колективното съзнание на обществото“. По-нататък се говори за психичните механизми, които често маргинализират и дискриминират инвалидите. Споменава се, също така, за задълженията на християните, „които трябва да придобият чувствата, които Спасителят е изпитвал към страдащите, създавайки в света отношението и примера на любовта, за да не отслабва любовта към обдарените от мен братя“. Християните „искат да подкрепят и развиват инициативите, насочени към облекчаване ситуацията на страдащите, към включването им по хармоничен начин и в зависимост от техните възможности в нормалния граждански живот; те искат да дадат своя принос – по отношение на хората и средствата, помнейки добре тези заслужили институции, които в името на и за любовта на Христос, чрез чудесния пример на хората изцяло посветили се на Бога, по особен начин са се отдали на образованието, професионалната подготовка, грижата за увредените младежи след завършване на училище или на благородната грижа за най-болезнените случаи; енориите и най-различните младежки сдружения нека поискат да полагат особена грижа за семействата, в които се ражда и расте едно от тези, белязани с болка създания, а също – ако необходимостта го изисква, да прилагат подходящи катехезисни методи към инвалидите, а също и да следят за тяхното включване и участие в културните дейности, във вътрешните прояви на религиозния живот така, че да станат – притежавайки правото на съответното духовно и морално ниво – пълноправни членове на отделните християнски групи“.
По време на международната година на инвалидите Йоан Павел II особено често говореше за инвалидите. За тях той говореше още в хомилията от 1 януари 1981 г. Преди молитвата си към Бога на 8 март 1981 г. той акцентирал върху ценността на инициативите на ООН насочени към инвалидите, носеща „голямото знаме на хуманизма и човешкото братство“. Две седмици по-късно представил правата на инвалидите (10). Посещавайки на 10 септември 1984 г. Центъра за инвалиди „Francois-Charon“ в Квебек (Канада), Йоан Павел II в обширното си изказване насочил подопечните си и персонала към задълженията им. Говорил много за човешкото страдание, разкривайки неговия християнски смисъл. Говорил за мястото и правата на инвалида в обществото. Той апелирал: „Трябва да се улесни неговото участие в живота на обществото, във всичките негови измерения и на всички равнища, които са в границите на възможностите му, като семейството, училището, работата, обществените, политическите, религиозните организации. В практиката това се основава на безусловното уважение към живота на инвалида, от момента на неговото започване и минава през всички етапи на неговото развитие“. Папата поощрил борбата за отстраняване на причините за инвалидността, подпомагането на семействата, осигуряването на образование и „подходяща работа със справедливо възнаграждение, възможности за напредване и такива условия за безопасност, които ще позволят да се избегнат нещастните случаи, на които инвалидите са особено изложени“. Той подчертал, че е много важно „инвалидът да бъде обграден не само с грижи и любов, но също да може да осъзнае, доколкото това е възможно, своето достойнство, своите възможности, това, че е способен да иска, да се разбира с другите, да работи съвместно с тях, да обича и самият той да дава нещо на другите и постоянно да се бори за поддържане на своите възможности и за по-нататъшното им развитие“ (11)
Както си спомняме енцикликата на Йоан Павел II за човешкия труд Laborem exercens имала голям отзвук, акцентирайки върху работещия човек като субект и виждайки в неговата работа основен елемент за развитието на човека и цялата цивилизация. Трудът, по мнението на папата, е основно измерение на човешкото съществуване на земята. Чрез него „човекът реализира себе си като човек (…) до известна степен по-бързо се превръща в човек“ (n 9). „Не само променя нещата и обществото, но също и самия себе си“ (n 26). Щом като трудът за човека е фактор за неговото израстване, то не може да не бъде признат за добро за инвалидите. Нещо повече, по отношение на тях този основен фактор още повече разкрива значението си. Защото от икономическия ефект от работата на инвалидите най-важен е рехабилитацията чрез труда. „Инвалидът – пише Йоан Павел II – е един от нас и напълно участва в нашето общество. Би било в най-висша степен недостойно за човека и обществото, ако се допускат до обществения живот, а също и до работа, само здравите, тъй като по този начин се попада в опасна форма на дискриминация на слабите и болните от страна на силните и здравите. В такива случаи работата, в предметно значение, също трябва да бъде подчинена на достойнството на човека, на субекта на труда, а не на икономическата полза“. По-нататък Йоан Павел II акцентира върху задълженията „на различните инстанции, действащи в сферата на труда“, в областта на професионалната подготовка на инвалидите, както и на самите предприятия. Става дума за „създаването на достъпна за инвалидите работа, в съответствие с техните възможности, защото това го изисква тяхното достойнство като хора и като субекти на труда. Всеки колектив може, в рамките на съответните структури, да намери или да създаде място за работа за такива хора, било в държавните или частни предприятия, предоставяйки им обикновена или специализирана работа, било в т.нар. защитени предприятия и центрове“. Трябва да се обърне внимание – по мнението на Йоан Павел II, „на физическите и психологическите условия на работа за инвалидите, на справедливото им възнаграждение, на възможностите за напредване и на премахването на различните видове бариери“. Папата изказва пожеланието „правилното разбиране на труда в субектното му значение да доведе до такава ситуация, в която инвалидът не би се чувствал изоставен в света на труда или зависим от обществото, а би могъл да действа като пълноправен субект на труда, полезен и уважаван от гл.т. на своето човешко достойнство, призван да даде своя принос за развитието и добруването на собственото си семейство и обществото, съобразно своите възможности“ (n 22). Следователно, видимо е развитието на католическата църква в отношението й към инвалидите: някога третирани изключително като получатели на грижи и помощ, днес те са разглеждани също и като работници. Някога изолирани в социални домове, днес са насърчавани да търсят своето подходящо място в семейството.
Дейността на Католическата църква в Полша, насочена към инвалидите, днес е ясно изразена в две посоки. Първо, действа (главно в рамките на благотворителните акции на ордените и сдруженията) в социалните и здравни заведения (заведенията за хронично болни, инвалиди, умствено и психично болни), второ, духовно подпомага инвалидите и техните семейства. В работата с умствено увредените голям опит има движението „Вяра и Светлина“ (12). В отделни епархии и в национален мащаб вече са успели да създадат своите организационни структури и методи на работа свещеническите сдружения на глухите (13) и слепите (14). Свещениците създават контакти с Полския съюз на глухите, на слепите, с Полското сдружение за борба с инвалидността. Все пак основното място за насочените към инвалидите свещенически действия си остава енорията. Случва се, че около услугите за болните и инвалидите се правят опити да се организира изцяло енорийския живот (15). Нещо повече, само в енорията съществува възможност да се отговори на потребностите на инвалидите сред съвкупността от вярващи.
Обобщавайки, нека се върнем още веднъж към цитираното изказване на Йоан Павел II в Канада: „В последна сметка качеството на обществото и цивилизацията се измерва с уважението, което те оказват на най-слабите от своите членове. Едно технически развито общество, в което биха имали място само здравите му членове, би трябвало да се счита за изцяло недостойно за човека, за развратено от известен вид дискриминация, еднакво достойна за осъждане, както расовата дискриминация. Инвалидът е един от нас, той е част от същото това човечество. Зачитайки и подкрепяйки неговото достойнство и права, зачитаме нашето собствено достойнство и нашите собствени права“.

БЕЛЕЖКИ

(*) При превода на цитатите от Библията е използвано изданието от 1924 г. Библия или Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. Вярно и точно преведена от оригинала. София, 1924. Ревизирано издание. (бел.прев.)

1. Свето Евангелие от Лука, гл.10, стихове 29-37.
2. Свето Евангелие от Матея, гл.40, стих 45.
3. Битие, гл.1, стихове 26-27, гл.5, стих 1.
4. Свето Евангелие от Йоана гл.3, стих 16.
5. Първото Съборно Послание Йоаново гл.4, стих 11.
6. Първото Съборно Послание Йоаново гл.3, стих 18.
7. За работата на Църквата с инвалидите виж повече в M. Grzybowski ks. Kosciol wobes osób niepełnosprawnych. Aspekty historyczne „Ateneum Kaplanskie“ 1984, z. 452; J. S. Pelczer bp, Zarys dziejów miłosierdzia w Kościele katolickim, Kraków 1916.
8. За работата на Църквата в Полша виж напр. T. Glemma ks., Z dziejów miłosierdzia chrześcijanskiego w Polsce, Kraków 1947; M. Grzybowski ks., Kościol wobec osób niepełnosprawnuch, art. cyt.; J. Majka, ks., Kościelna działalność dobroczynna w Polsce w XIX i w pierwszej polowie XX wieku, w: Księga 1000-lecia katolicyzmu w Polsce, t.1, Lublin 1969, s.547-583; Rola dobroczynnosci w zyciu społecznym i gospodarczym na przykladzie działalności dobroczynnej w Polsce po II wojnie światowej, Roczniki Filozoficzne 1980, z.2.
9. „L’Osservatore Romano“ (wyd.polskie) 3, 1981, а също сравни Zb. Szostkiewicz: Nauczanie Jana Pawla II w dekadzie ONZ poswieconej osobom niepełnosprawnym. PRSiZ 1-4 1991 ss. 98-106.
10. Виж Papieź Wojtyla wobec chorych i niepełnosprawnych, wybór W. Chudy, „Znak“ 1981, nr.8. Там се намират и други интересни изказвания.
11. L’Osservataore Romano (wyd. polskie) nr 9, 1984
12. От богатата, достъпна на полски език литература виж напр. Karta Ruchu „Wiara i Światło“, w: Chrześcijanin w Świecie, 1983, nr 121; M. Przeciszewski. Dzielić sie swoja słabościa – ruch „Wiara i Światło“, w: Ateneum Kaplanskie, 1984, z.453; също Współnoty pokoju i nadziei, w: Chrześcijanin w Świecie, 1983, nr 121; J. Vanier, Wspólnota. Wybór pism, Kraków-Warszawa Struga 1985. За образованието на умствено увредените последно е писала H. Koselak s., Duszpastersko-wychowawcza działalnosc wobes osób niepełnosprawnych umyslowo. „Horyzonty Wiary“ 1993, z. 17; Formy wychowania religijnego osób głębiej upośledzonych umysłowo, w: Katecheta, 1990, nr.2; също Wychowanie religijne osób niepełnosprawnych umysłowo, w: Horyzonty Wiary, 1993, z. 15. Виж също M. Pienkowski ks, Kościol w sluźbie niepełnosprawnych umysłowo, w: Kościol w Polsce wobes potrzebujacych, red. M. Chmielewski ks, Lublin 1994, s. 163-168; Semik S. SDB, Problemy duszpasterskie upośledzonych umysłowo; Seminarium. Poszukiwania naukowo-pastoralne 1979; Upośledzony jest znakiem milości Boga. Rozm. z P. Wierzchoslawskim, Biuletin KAI 69, 1994, P. Wierzchoslawski: Teoretyczne aspekty Jeana Vanier w: PRSiZ 3 1994.
13. Виж K. Lubos ks.: 25-lecie Krajowej Centrali Duszpasterstwa Gluchoniemych, w: Ateneum Kaplanskie 1984, z. 452; A. Nowak ks., Duszpasterska troska o gluchoniemych w diecуzji tarnowskiej, w: Tarnowskie Studia Teologiczne, 1977, t.6; също Duszpasterstwo gluchoniemych, Tarnów, 1983; също Opieka duszpasterska gluchoniemych, Ateneum Kaplanskie 1984, z. 452; Sprawdzanie z ogólnopolskiego dnia skupienia duszpasterzy i katechetów osób gluchoniemych „Pismo okolne“ 1990, nr 49. R. Tujak ks. Duszpasterstwo niepełnosprawnych sluchowo, w: Kościol w Polsce wobec potrzebujacych, dz.syt., s.169-174.
14. Виж B. Z. Pawłowicz OFMCConv. Duszpasterstwo niеwiadomych, w: Ateneum Kaolanskie 1984, z. 452; Spotkanie duszpasterzy niewiadomych, Biuletin KAI 43, 1944.
15. Виж I. Kedzierski, Parafia środowiskiem integracyjnym dla osób niepełnosprawnych i ich rodziń, PRSiZ 4 1993; A. Pawlowski ks. Caritas w parafii; akcja dobroczynna czy duszpasterstwo, w: Ateneum Kaplanskie 1993, z. 507-508.

Анджей Потоцки
превод от полски език Божидар Ивков

Реклами