Етикети

, , , , , ,

Днес, 8 април 2014 година, Центъра за защита на правата в здравеопазването разпространи информация за решение на Административния съд София-град (АССГ), с което се отменя решение на Комисията за защита от дискриминация (КЗД). „Делото беше заведено по жалба на Организацията на пациентите с ревматологични заболявания в България (ОПРЗБ) пред КЗД срещу Комисията по цени и реимбурсиране (сега Национален съвет по цени и реимбурсиране), за това че комисията е определила ниво на реимбурсиране на антицитокиновите медикаменти 75%, вместо 100%, което е в нарушение на Наредбата за условията, правилата и реда за регулиране и регистриране на цените на лекарствените продукти”.

По-нататък в съобщението се казва: „С брилянтно, подробно и изчерпателно изложени мотиви, съдия Боряна Петкова обосновава по безспорен начин, че при определянето на нивото на реимбурсиране НСЦР е нарушил разпоредбите на наредбата. Компетентният орган неправилно е квалифицирал антицитокиновите медикаменти, като предназначени за „хронично протичащи заболявания с висока степен на разпространение“, вместо като „хронично протичащи заболявания, водещи до тежки нарушения в качеството на живот и инвалидизация“. Резултатът от това нарушение е пряка дискриминация на пациентите с ревматологични заболявания по признак „увреждане“ (подч.м.-Б.И.).

Винаги съм твърдял, че езикът не е гюдерия и не може да се използва като такъв, че всяка дума има своя вътрешна логика, значение и смисъл, които могат да се променят в някакви граници в зависимост от контекстта. Говоренето без съобразяване с това понякога може да има далеч отиващи последици. И примерът е налице – пряка дискриминация по признака „увреждане”.

Използваната от НСЦР терминология „хронично протичащи заболявания с висока степен на разпространение“ в случая с ревматичните заболявания, е невярна и подвеждаща. Защото хронификацията и разпространеността на един клас болести още не е критерий за същността и тежестта на последиците от този клас заболявания, а само за хронификацията на болестите и за нивата им на разпространение.

Факт, който е разбираем и известен дори на децата. Странно обаче, че за някои медицински „експерти” това не е така.

Определянето на ревматичните заболявания като „хронично протичащи заболявания, водещи до тежки нарушения в качеството на живот и инвалидизация“ е вярно и отразява съществуващата днес реалност, доказана от множество клинични, статистически и социологически изследвания в страната и чужбина.

Животът с ревматично заболяване означава непрекъсната борба с хронична физическа болка, борба с бавно, но сигурно настъпващи функционални дефицити, с потенциално възникващ риск от загуба на работно място (често и с неговата фактическа загуба), с настъпващ процес на обедняване на човека с ревматично заболяване и неговото семейство и т.н., борба срещу инвалидизацията и всичките негативни последици от инвалидността. Борба с видимостта на тази инвалидност – ревматичните заболявания поставят винаги видим отпечатък върху тялото – и с негативните смисли и значения, придавани в обществото на тези видими увреждания и изменения. И всичко това се знае много добре и от ревматолози, и от медицински експерти, че дори и от чиновниците в здравната каса и в НСЦР. Но удобно се забравя – най-вече от последните, когато става дума за пари. Защото тук става дума само и единствено за пари и интереси, свързани с тях.. Здравеопазването не е важна подсистема на системата общество. Подсистема, в която са въплътени хуманизъм, ценности, знание и политики, насочени към тяхното развитие. Здравеопазването е пазарна система, в която парите са всичко, а здравето на хората – стока. В такава система няма място за слабост, няма място за хуманизъм и морал, защото – най-често – парите (най-вече тези, които ги притежават) не се интересуват от нищо друго освен от нарастване. И като количество, и като стойност. В света на парите животът и здравето имат значение само и дотолкова, доколото обслужват този интерес.

Здравната реформа, превърнала човека и неговото здраве в стока, е рожба на представители на лекарското съсловие. Създадена е и е реализирана в интерес на същото това съсловие и много малко се интересува от човека-пациент като висша ценност. Човекът-пациент е „ценност” докато има пари и може да плаща.

А ние сме банкрутирало – ценностно и морално – общество, щом оставаме безразлични към тази ситуация.

***

Езикът не е гюдерия и не може да се използва като такъв. Зад всяка дума, казана от от нас прозира нашата същност, морал и достойнство. Когато в собствената ни личност липсват ценности и морал, а доминира безразличието и невежеството, това се проявява – задължително, рано или късно – и в езика, който използваме. В начина, по който говорим. Моята майка казваше, че човек трябва да внимава, когато прави нещо, а не да я кара „джаста-праста”, т.е. през пръсти пък каквото излезе. Защото това винаги отваря повече работа и нанася щети. Същото е и с езика.

доц. д-р Божидар Ивков