Етикети

, ,

През 70-те години на ХХ век в Италия започва процес на включване на децата с увреждания в масовите училища.

През 60 и 70 те години на миналия век икономиката на Италия търпи невероятно развитие, което довежда до много силна вътрешна миграция – от селата към градовете, от Юга към Севера. Постепенно се променя живота на цялото общество и тези промени – естествено – засягат училищната система. Пред училищата възникват нови предизвикателства и отговорности.

Появяват се образователни проблеми, които възникват от появилите се по това време затруднения на децата в процеса на образование. В Италия има много диалекти и детето от далечния Юг изпитва проблеми да се образова на Север.

Първият опит да се реши този въпрос, е свързан със създаването на отделни класове в специалните училища. Но проблемът е толкова голям, че децата започват да бъдат включвани в обичайните класове, независимо от тяхното здравословно състояние и интелектуални възможности. Така започва процесът на интеграция и включване.

През 70-те години на миналия век в Италия започват и протести срещу специалните училища. Те се определят като дискриминационни и сегрегиращи. Дори нещо повече – смятат се за гета. Родителите на децата с увреждания се подтикват да спират децата си от обучение в тях. Същевременно – обърнете внимание – „Учителите от масовите училища убеждавали родителите на здравите деца, да приемат децата с увреждания в обичайните класове”[1]. Така няколко десетки хиляди деца и младежи с увреждания напускат специалните училища, които в крайна сметка престават да съществуват.

 

Дългият път

Включването на децата в масовите училища налага необходимостта от съответните правни регулации. Луиза Фази казва, че чрез въвежданите през годините норми, може да се проследи образа на процеса на промени, който през 2012 година още не е завършил.

Най-напред се създават отделни закони за децата с увреждания, днес съществуват общи предписания за всички, но в тах има специални текстове за децата с увреждания.

След десетилетие дебати, през 1987 г. Конституционния съд на Италия се произнася и признава„пълното и безусловно право на всички деца с увреждания, в т.ч. с тежка инвалидност, да се обучават в средните училища, като наложил на всички субекти и преди всичко на училищната администрация, местната власт и здравните центрове, задължението да предоставят, в рамките на своите компетенции, услуги, подпомагащи процеса на включване на учениците с увреждания в общообразователните училища.

През 1992 г. излиза предписание, насочено към осигуряване на високо качество на включеното образование.След две години саприети препоръки, чиято цел е координиране на действията на всички местни здравни и образователни субекти по отношение на децата с увреждания.

През 2000 година излиза поредното важно законово предписание, според което всички училища – държавни, частни и религиозни, са длъжни да приемат ученици с увреждания, дори с тежка степен на увреждане. Училищата подлежат на правни санкции ако откажат приемането на ученик с увреждане, защото този отказ в Италия е незаконен.

През 2006 г. се гарантира удовлетворяването на потребностите на учениците с увреждания в договорите между различните институции.Правните норми след 2006 г. се отнасят до голяма степен до структурата на образователните иниституции, но не засягат въпросите за включване на ученицте с увреждания.

 

Решението

В Италия нито един от здравните, социалните, ръководещите образованието или административните органи нямат правото да решават дали ученикът с увреждане може или не може да се обучава в училище, нито да решават дали той трябва да отиде в специално или общообразователно училище[2]. Още в предучилищна възраст или в началното училище детето е диагностицирано. Направена му е функционална диагноза. Тя съдържа описание на психофизическата кондиция на ученика, нарушенията в неговото развитие, инвалидността, но също така и неговите умения и способности. Това описание съдържа и лични данни за ученика, за неговото семейство, етиологични фактори, медицинска история и др.п.

Следващата крачка е подготвоката на „динамичен функционален профил”, който се базира на функционалната диагноза на ученика и неговия потенциал в момента на развитието му. Профилът се изготвя от интердисциплинарен екип, съставен от: „учителите по съответните предмети, родителите на детето, специален педагог, социален и здравен работник, психолог, рехабилитатор и други специалисти”. Те подлагат на анализ следните аспекти от развитието на детето: „познавателен, емоционален, възможности за комуникация и влизане във взаимоотношения, езиков, сензорен, моторичен, невропсихологически, както и аспектите в сферата на самостоятелността и обучаемостта”. Екипът определя и близките, средносрочните и дългосрочните цели, които детето може да постигне в обучението си. Най-вече училището е отговорно за постигането на тези цели[3].

След това се изготвя индивидуален план за обучение, благодарение на който се улеснява включването на ученика в общата образователна система. Този план се изготвя съвемстно от учителя и специалния педагог, като той е адаптиран към възможностите и потребностите на ученика с увреждане.

Провежда се мониторинг и оценка на процеса на интеграция и включване на ученика. Това се прави с цел да се провери дали дейностите и оказваната подкрепа са подходящи и дали се постигат набелязаните цели. Италианските специалисти смятат, че това е ключов етап за извършване на евентуални промени, чиято цел е по-доброто когнитивно и социално развитие на учника с увреждане.

Адаптираният индивидуално план за обучение се нуждае от съответната подкрепа на отделни хора и от технически средства, приспособени към вида и степента на инвалидността на ученика с увреждания. Например учител, владеещ Брайловата азбука и приспособление за увеличаване на буквите (при слепите деца); слухови апарати, жестомимичен превод и др. (за глухите деца); помощ при придвижване от един в друг клас, при ползване на тоалетна и др. (при децата с физически увреждания) и т.н. Учениците с увреждания трябва да имат и осигурен – безплатен за тях – транспорт до и от училище.

 

Състав на класа

Според италианското законодателство в един клас може да има само едно или две деца с увреждания, ако техните увреждания не изискват специално внимание. Класът обикновено се състои от не повече от 20 деца, но никога от повече от 25 деца. Един специален педагог работи с две деца с увреждания, или ако детето е с тежка степен на инвалидност специалния педагог работи само с едно дете. И нещо изключително важно: специалния педагог „споделя отговорността за класа, той не е учител на детето с увреждане, а е учител на класа с ученик с увреждане”[4].

Специалните педагози освен своето висше педагогическо образование, завършват и специализиран двегодишен курс за работа с деца с увреждания.

Според италианското законодателство министърът на образованието отговаря за обучението, локалните здравни центрове отговарят за здравословното състояние на ученика (а също и студента) с увреждане и за задоволяване на неговите здравни потребности. Локалната власт е отговорна за останалата подкрепа, като отговаря за предучилищните заведения и основните училища и т.н.

Хората с увреждания в Италия имат право на заетост както в публичните фирми, така и в частните, съгласно приетия от правителството показател за заетост. От 1997 година със закон е установена квота от 7% – броят на работните места за хора с увреждания.

 

Висши училища

Всяко висше училище трябва да има професор, отговарящ за приема на лица с увреждания. Трябва да има помощници, които помагат на студентите с увреждания да преодоляват организационните трудности, свързани с програмите и курсовете. Университетите трябва да отстранят архитектурните бариери, както и да осигурят асистенти за хората в инвалидни колички в процеса на придвижване.

 

Малко данни

През 2002/2003 г. в Италия има 136 000 ученици с увреждания от предучилищна възраст до гимназия, т.е.2% от цялата популация. С тях работят 50 000 специални педагози, т.е. на двама ученика се пада един специален педагог.През 2011-2012 г. има почти 200 000 ученици с увреждания, или 2,95% от цялата училищна популация, а специалните педагози са 96 000[5].

 

Видове увреждания и инвалидност

В основните и средните училища се обучават 5% ученици с увреждане на зрението, 5% с увреждане на слуха, 14% с физически увреждания, 26% с дисфункции в обучението, 26% с проблеми с концентрацията и 40% с други увреждания, които (опростено) авторката нарича ментални увреждания (mentalretardation).

В средните училища преобладават учениците със сензорни и физически увреждания, като намалява относителния дял на лицата с други увреждания. В Университетите се обучават само лица със сензорни и физически увреждания.

***

В края на своето изложение Луиза Фази споделя, какво предстои да се прави в сферата на включеното образование в Италия – премахване навсякъде на архитектурните бариери, подобряване на системата за мониторинг и оценка и т.н.

Тя представя и статистически данни, които илюстрират нивото на равенство в образователния модел на Италия. Факт е, че в резултат на тези промени италианското общество днес е много по-отворено и позитивно настроено към различието. И въпреки постигнатото италинаските специалисти и родители на деца с увреждания гледат в бъдещото с желание за сериозни подобрения на образованието.

 

Източник:Fazzi, Luisa Bosisio (2010) Edukacja włączająca we Włoszech. W: NIEPEŁNOSPRAWNOŚĆ – NOWE SPOJRZENIE PUBLIKACJA POKONFERENCYJNA. Materiały z Międzynarodowej Konferencji nt. „Węzłowe Zagadnienia wdrażania Konwencji Narodów Zjednoczonych o prawach osób niepełnosprawnych oraz Europejskiej strategii w sprawie niepełnosprawności 2010-2020”. PFON, Warszawa.

превод от полски и преразказ доц. д-р Божидар Ивков


[1]Посочения източник, с 59.

[2]Пак там, с. 61.

[3]Пак там, с. 61

[4]Пак там, с. 62

[5]Пак там, с. 63