Етикети

, ,

Жените обичат мъжът, който ги поразява, да бъде красив и брутален.

***

В дадения случай имах всички признаци на интелектуално заболяване – не можех да греша – включително основния симптом: „непоносимост и непреодолимо отвращение към всяка форма на глупостта”. Още от Университета тази болест не ме напускаше. Моите близки още не знаеха, че имам интелект и всичко отдаваха на хормоните ми.  – Пак ли си се скарал с някого Спри се! Те не разбираха, че всичко е в интелекта, в мисълта. Товареха ме с физически труд, който решаваше проблемите само временно.

***

Винаги ми се е струвало, че работя прекалено много. Работата ми харесва, очарова ме, прави ме да изглеждам човек. Мога да стоя и да гледам празния екран на компютъра с часове и да чакам мозъка ми да роди поне няколко думи, които да натъпча в празния екран. Мисълта, че все някой ден ще трябва да се разделя с празния екран, ме натъжава. Тогава кой ще прави моите парафрази?

***

Кафеварката не търпи принудата. Ако стоите и нетърпеливо чакате да изтече кафето ви, забравете… тя се влачи като охлюв. Трябва да се захванете с нещо друго – например да миете чиниите, все едно, че нямате никакво намерение да пиете кафе. Не, не, в никакъв случай не гледайте към нея и скоро ще чуете нейното задавено хъркане, когато водата свършва, сякаш най-отчаяно иска да ви напои с кафе, да ви отдаде жизнените си сокове.

***

На този свят всяко нещо има и друг ъгъл на видимост, друга страна на медала, както казваше един мой познат на погребението на тъща му, когато кашлицата го напъна.

***

Трябва да мислим за хората, без които не можем да живеем, а не за тези, без които някак ще изкараме. Същото е и с вещите.

***

Удивително е, колко бързо проглеждаш, когато си влюбен в жена-дърво. Опитваш се да я целунеш – кората й разкървавява устните ти. Опитваш се да я прегърнеш – усещаш клоните й… И тогава не мислиш „дали няма да избяга от мен”. Самият ти бягаш.

***

Знам по няколко думи от десетки езици. Ако бях учил класическа гимназия сигурно щеше да е по-добре. Днес всичко съм забравил по пътя… цялото знание. И се чувствам… лек и щастлив.

***

Молех се житейския кораб да бъде лек и хвърковат. Взех със себе си най-необходимото – дом, жена, деца, приятели и куче… Днес съм сам на кораба… сам с някаква наука и някакво знание – мърморещи старци, които не могат да се търпят, но не могат и да напуснат старото корито в открития океан на живота.

***

С годините трупаме опит, а той – оказва се – се заплащал. Не с пари, а с живот. И колкото и да плащаш, все си длъжник.

Божидар Ивков