Етикети

, ,

Паметта и нейните примери винаги носят в себе си позитивен заряд. Да помниш и да знаеш, е сила. Сила, която ти позволява да живееш пълноценно в настоящето, здраво стъпил върху темелите на миналото и гледащ с надежда в бъдещето.

Наскоро разговор с моя близка, ме провокира и от паметта ми изплува една мимолетна среща с един изключителен човек, състояла се някъде през 70-те години на ХХ век в тогавашия Научно-изследователски институт по курортология, физиотерапия и рехабилитация „Овча купел”.

Така се случи, че на няколко пъти по коридорите на тогавашния Институт засичах един човек в много тежко състояние. Беше почти изцяло обездвижен. И отпред, и отзад изглеждаше „равен като дъска”. Никакво изкривяване, никакво – макар и леко – прегърбване… Нищо. Просто равен от всякъде. И никакво движение в тялото. Придвижваше се много, много бавно с помощта на тежък метален стол, като стъпките му наистина бяха „миши”. Само живите му очи сякаш издайнически открехваха „завесата”, прикриваща душата му. Не зная кой и как му беше осигурил специално легло, благодарение на което се изправяше.

Един ден, непосредствено след една такава мимолетна коридорна среща, отидох на групова лечебна гимнастика. През онези дни груповите занимания по лечебна физкултура се провеждаха в големия спортен салон на тавана на минералната баня в Овча купел. Обикновено в тях участваха между 12 и 15 човека. Този ден, докато чаках да се съберем и започнем упражненията, попитах Мария Веселинова – основния и тогава май единствен рехабилитатор на хората с болест на Бехтерев, знае ли кой е този човек и с каква болест е. Чух една странна история. История за грешките на медицината…

Руси Шемелеков – това беше името на човека, за когото питах, бил студент пети курс медицина. Започнали силните болки, предизвикани от болестта на Бехтерев. Лекарите обаче сбъркали. Поставили му диагноза: костна туберколоза. И „оковали” Р. Шемелеков в гипсово корито. След шест месеца, когато свалили „коритото” станало ясно, за какво става дума. Но животът на младия човек бил окончателно и безвъзвратно променен. Тогава бъдещия лекар зарязал медицината и завършил журналистика.

– Има прекрасна жена и двама сина. А и той самия е невероятен човек. – завъши разказа си Мария Веселинова.

След няколко години, вече студент по социология в Софийския Университет, попаднах на една книга – „Пророци и чудотворци. Етюди за мистицизма” от Владимир Рожнов. И преводът на книгата бе направен от Руси Шемелеков. Помня, че тогава изпитах истинско уважение и преклонение пред този човек – в това състояние той твореше и работеше.

По-късно разбрах, че именно Руси Шемелеков е превел и други книги от руски език: „Звездни кораби” от Иван Ефремов, „По следите на призрака” от Николай Томин, „Човекът от глухата уличка” от Дмитрий Тарасенков, „Трима бързат на война” от Василий Чичков и др.

През целия ми живот този „близък-непознат” остана за мен пример за човек, който не може да бъде спрян – дори и от тежкото здравословно състояние, в което беше – да твори, да създава. Да се бори за и със себе си. Да се самоусъвършенства. А това, според мен, е привилегия само за духовни аристократи.

***

Руси Шемелеков, български журналист и преводач, баща на двама сина (лекар и инжинер), човек с болест на Бехтерев, приковала го към леглото за десетилетия. Човек, чийто полет на мисълта вероятно винаги е разкъсвал веригите на болестта, за да лети в света на красотата и духовното

Руси Шемелеков – гражданинът на света на духа!

Божидар Ивков.