Етикети

,

Площадът тънеше в тишината на обедната мараня. Лято в града. Хората се бяха изпокрили по кафенета и офиси. А жегата сякаш полагаше титанични усилия да стопи камъните, с които бяха заслани улиците, да проникне през стените на сградите и да сграбчи в лапите си човеците.

На ъгъла, в единия край на площада имаше малка цветарница. Дори цветята, потопени в живителната влага на водата, изглеждаха измъчени от жегата. Пред кофите с цветя се суетеше уморената снага на стара цветарка. Двамата младежи, разглеждащи стоката й, бяха мълчаливи, влюбени и не забелязваха жегата. Светът се бе свил до тях. Друго нямаше или те не го забелязваха.

Младежът плати цветята, подаде ги на момичето, а от очите му грееше толкова светлина, сякаш тази, която обливаше площада и го превръщаше в огнен ад, не бе достатъчна. Момичето ги притисна до гърдите си, завъртя се бавно и тръгна. Обърна глава към момчето и погледът й промълви:

– Обичам те! Благодаря ти, че те има.

Не можейки да откъсне очи от него, то стъпи на уличното платно. Направи две-три крачки… Скърцане на спирачки, тежък удар… Цветята се разпиляха, а момичето отхвръкна на няколко метра.

На площада повя хлад, сякаш слънцето онемя от болка. Момичето лежеше безжизнено, а в ръката си стискаше опаковката от букета.

Момчето застина. Не беше истина… не можеше да е истина… В миг животът му изгоря. Изчезна. Видя, че около любимата му се събират хора… И тогава „излетя”… Коленичи пред тялото й и я прегърна. От очите му рукна порой, тих, но страшен. Отвори уста и изрева… Никой от събралите се не чу викът му.

Младежът погледна лицето на любимата си. Тънка струйка кръв обагряше нежните устни. Притисна я в отчаяна прегръдка. И тогава… тогава от гърлото му се разнесе невероятна, нечувана до този миг песен. Хората замряха… Небесен ангел бе дошъл да прибере девойката. Гласът му се извисяваше над площада – чист, като планински ручей, звънък като камбана… А думите – това бе молитва, молитва за любов, молитва за живот. Песента проникваше навсякъде, дори в каменните сърца на хората без души.

За миг човеците на площада забравиха за трагедията, обладани от красотата на песента. Безкраен миг на мъка и любов в смъртта.

Изведнъж песента секна. Главата на момчето клюмна, тялото му се разтърси от конвулсии и… замря.

– О неее, не и това – една жена се притече до него и опипа шията му. Поклати глава. До нея застана току що появил се задъхан млад мъж и попита тревожно:

– Какво му стана?

– Последва момичето… мъртъв е… след такава песен.

– Каква песен… той ли пееше? – попита удивен и потресен мъжът.

– Да, той…

– Не може да бъде… та те бяха… той… той беше глух по рождение…

Божидар Ивков