Етикети

,

В едно малко градче в южна Полша, на малка масичка на тротора пред едно малко кафене, седеше застаряващ мъж. Пред него на масата имаше огромна, полупразна чаша с изстинало кафе, пълен пепелник и бележник, в който от време на време мъжът нахвърляше на непознат език някакви думи.

Сервитьорката – младо момиче на около 20 години – симпатизираше на този странен чужденец, появил се от нищото и всеки момент готов да отплува в него отново. Вече трети ден го обслужваше – мълчалив, добродушен и… много тъжен. И сякаш с всеки изминат ден тъгата му се засилваше. От малкото разменени думи с този странник разбра, че е някакъв учен, професор в някаква академия, в някаква балканска страна. Беше тих, вглъбен, леко грозноват, но с живи очи. Когато я гледаше имаше чувството, че прониква и в най-тайните кътчета на душата й. Усещаше, че чака някой. Кого ли можеше да чака един професор в нейното малко градче?

На четвъртия ден всичко се повтаряше, само тъгата дълбаеше следи по лицето му. Професорът дойде, поръча си кафе. Изпи го бавно с много цигари и от време на време нахвърляше по няколко думи в бележника си. В един миг, когато момичето дойде да изчисти пепелника, лицето му светна. В очите му заблестяха слънца. Професорът се промени – сякаш пред нея стоеше напълно друг човек – младеж, обладан от бял демон. Обърна се и проследи погледа му.

Изад ъгъла се бе появила жена на средна възраст. Вървеше с гордо вдиганата глава. Тялото й – тържество на материята – сякаш вибрираше при всяка крачка. Беше облечена скромно, но с вкус. Позна я – местната знаменитост. Художничката, както всички я наричаха с нескрита възхита и уважение. Жената погледна мимоходом към кафенето и продължи да върви. Направи няколко крачки и изведнъж се закова на място. Бавно, много бавно се обърна. Вгледа се в професора и вцепенената сервитъорка и… на лицето й грейна усмивка. Тръгна към тях.

С мъка професорът се изправи – имаше някаква болест, която почти го бе обездвижила и прегърбила леко. Приклекна, за да може да я види. Художничката се изправи пред него, усмихна се тъжно и леко, като ефирна пеперуда, докосна лицето му.

Двамата седнаха и се загледаха един друг в очите. Момичето не можеше да мръдне. Не беше виждала толкова оживен и с неизречени слова разговор. Говореше любовта. Преди да посегне към бележника, художничката й се усмихна и каза:

– Един чай, моля ви!

Момичето се стресна, извини се и побърза към вътрешността на кафенето. Когато се върна художничката четеше бележника на професора. Сълзите й свободно и без свян се плъзгаха по лицето й. Професорът седеше като отнесен – леко усмихнат, впил поглед в нея с неизмерима тъга, замъгляваща погледа му. За малко да разлее чая върху него. Не бе забелязала, кога този човек бе изпълнил толкова много страници. От формата на редовете предположи, че това са стихове. А щом художничката не можеше да откъсне очи от листовете, сигурно беше нещо хубаво.

В един момент жената вдигна поглед към професора и промълви:

– Неверoятно…

Професорът се изчерви и притоври очи – не можеше да движи главата си. Момичето се усети и напусна масата. След десетина минути, когато излезе да обслужи други клиенти, видя, че масата на професора е празна. Огледа се, усмихна се и… изпита радост, че ще може да почерпи тази невероятна двойка. Когато доближи масата забеляза, че под чашата на професора имаше затиснати 100 злоти. Момичето поклати глава. Не беше срещала човек, който така щедро раздаваше парите си. Беше уверена, че въобще не поглеждаше каква банкнота дава. Пресметна целия бакшиш, който й беше оставил и изтича до книжарницата от среща. Купи си едно тънко томче с любовна лирика.

***

В едно малко градче в южна Полша, на малка масичка пред едно малко кафене на тротора, седеше възрастна жена. Момиче и момче се зачудиха защо на съседната маса нямаше никой. Само при възрастната жена имаше два свободни стола. Младежите седнаха. Момчето възкликна:

– Ха, масата на професора…

– За чужденец говорите прекрасен полски, млади човече.

– Благодаря ви – момчето се изчерви. – Има ли някаква тайна с тази маса на професора? Или е просто туристически трик!

– Постойте и ако имате късмет ще разберете.

Младите хора поръчаха кафе и забравиха за съседната маса. Възрастната жена се усмихна добродушно.

В един миг момчето замълча и не вярваше на очите си. Момичето проследи погледа му и видя възрастен човек да пие кафе, да издухва дима от цигарата и да пише нещо в бележника си. Спогледаха се и… и след това масата отново бе празна. Нямаше я и възрастната жена от тяхната маса.

– Да не би да видяхте професора – запита ги усмихната младата сервитьорка?

– Ннне знам… – заекна момчето!

Сервитьорката се засмя добордушно и каза:

– Видели сте го. Ние си го знаем и затова масата му винаги е свободна до обяд. И така е от цели 46 години.

– Кккакво… 46 години… значи… този човек е бил… тук…

– Да, майка ми ми е разказвала за него. Била е на 20 години. Дошъл от някъде, чакал нашата художничка, срещнали се и … майка ми така и не разбрала, какво се случило с тях. Сигурна е само в едно. Били много влюбени. Но художничката продължила да живее тук, със семейството си. Всичко започнало след около 5 години.

Един ден – разказваше майка ми – художничката дошла и седнала на неговата маса. Била облечена в черен костюм. И като никога си поръчала кафе. Запалила цигара и я оставила да дими в пепелника. Майка ми казваше: „Не го виждах, но цигарата гореше така, сякаш някой пушеше. Сигурна съм, че беше там”. И след няколко месеца започнал да идва всеки ден. „Не го виждах, но знаех че е там. Усещах аромата на цигарите му”. Бил си все същия, все така добър и усмихнат, както и вие сте го видели. Рядко го виждал някой. Майка ми казваше, че само истински влюбени хора можели да го видят. Тя го видяла в деня, в който баща ми й предложил да се оженят.

Сервитьорката се отдалечи. Момчето се озърна и видя в далечината бавно отдалечаващата се възрастна жена. Тя вдигна ръка и му помаха за сбогом. Една мъжка ръка я прегърна и… изчезнаха в маранята на жегата.

***

Осветлението в киносалона светна. Залата мълчеше. Изведнъж бурни овации я разтърсиха. Филмът се беше получил. Невероятен. Магия.

Никой не видя двете сенки, които напуснха залата хванати за ръка…

Божидар Ивков