Етикети

, , , , , , , , ,

Независимо от всички политически и правителствени декларации, от непреставащата битка на организациите на и за хора с увреждания, социалната политика в сферата на инвалидността не е приоритет. Това, от своя страна, води до сериозни негативни последици. И всъщност кризата в политиките към тази социална категория е факт далеч преди финансовата криза от 2008-2009 година.

Началото на 90-те години на ХХ век са белязани от сериозни промени в страната. Градената десетилетия система за комплексна рехабилитация на инвалидите само за няколко години бе разрушена. Относителния дял на лицата, заети в т.нар. кооперации и специализирани предприятия за инвалиди намаля над 10 пъти. И докато в редица други страни социалната политика към хората с увреждания вече се градеше на основата на т.нар. социален модел на инвалидността, при който основно внимание се отделя на отстраняване на социалните бариери, в България моделът на политиката към хората с увреждания от откровено медицински „прерасна” в административно-благотворителен, оставайки си в медикалисткото смислово пространство.

Кризите в политиките следваха една след друга. Но за разлика от икономическите кризи, тези в социалните политики, веднъж породени, трайно се настаняваха в живота на хората.

Могат да се посочат множество политики, които не само не са насочени към социалното включване на представители на различни субкатегории лица с увреждания в обществото, но са – повече или по-малко добре – прикрити политики за социално изключване. А това поражда сериозни системни социални проблеми.

Първо, профилактика на инвалидността като че ли изобщо не се извършва. Или ако все пак тя се появява някъде, е следствие на кампанийност и стихийност. Няма нито една политика, която трайно и почти всеобхватно да е насочена срещу предотвратяване на инвалидизацията на хора с хронични заболявания. Ярък пример в това отношение е здравната политика по отношение на хората с ревматични заболявания. Достъпът до лечение с т.нар. биологични лекарства е силно затруднен от множеството административни бариери, преодоляването на които е свързано със сериозен финансов ресурс. Достъпът на хора с болестта на Бехтерев до медицинска рехабилитация също – вместо възможност за два пъти годишно провеждане на медицинска рехабилитация по 20 дни, максималния брой дни, през които тези хора могат да правят рехабилитация е 14. Резултатът – по-бърза и по-всеобхватна инвалидизация на хората с ревматоидални заболявания.

Заболеваемостта от социално значими заболявания – диабет, туберколоза, сърдечно съдови и онкологични заболявания, придобива епидемиологични измерения. Смъртността изпреварва раждаемостта повече от едно десетилетие. Стареенето на населението е в пълен ход…

Здравеопазването като цяло бе превърнато в търговска сфера, обслужваща лични корпоративни интереси на здравни мениджъри, отделни лекари и фармацевтични компании. Пациентът – в името на когото и заради когото се осмисля съществуването на една толкова сложна и скъпо струваща система, като здравеопазването, бе изтласкан в маргиналните му полета и се превърна в клиент (източник на пари), който няма никакви гаранции, че ще получи качествени здравни услуги, за които дори е в състояние да плати.

Второ, под прикритието на красиви фрази и налагани идеологеми за пазарна икономика, бе направено всичко възможно множество хора с увреждания да бъдат изтласкани от пазара на труда, а мнозинството работодатели – пресирани от всевъзможни административни процедури, да загубят интерес към наемането на работа на хора с увреждания.

Постепенно държавата прехвърли изцяло финансирането на насърчителните мерки и програми за заетост на хората с увреждания върху еврофондовете. Така на практика тя се отказа от конституционно вменените й задължения, като ги „прехвърли” основно върху еврофондовете и организациите на и за хора с увреждания. Днес, повече от всякога, мерки и програми зависят само от едно – ще има ли финансиране. Липсата на пари е достатъчен и системно използван мотив за нарушаване на Конституция и Закони, за нарушаване или направо за потъпкване на човешки права. А някои твърдят, че сме правова държава.

Трето, в сферата на образованието на децата с увреждания доминират предразсъдъците и негативните стереотипи, а т.нар. ресурсни учители са „пресирани” от всевъзможни неадекватни административни норми и изисквания. Образованието, което получават децата с увреждания – в масовия случай, като че ли може да се нарече полу ограмотяване. Няма професионално ориентиране, почти няма професионална квалификация…

Четвърто, информираността на хората продължава да бъде проблем.

Пето, вместо да се търсят коренни промени в принципите и правилата на участие на държавата в процеса на социално включване на хората с увреждане, те са сведени до социално подпомагане и благотворителност.

Шесто, на практика Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания не се прилага в страната.

Седмо, в българския модел на социална политика акцентът е поставен върху медицинската рехабилитация и превръщането на хората в пациенти, в зависими от волята на лекаря, медицината и здравеопазването хора. Медикализацията е тотална и повсеместна.

И това далеч не са всичко проблеми.

Струва ми се, че професионалната рехабилитация е може би най-важния елемент от комплексната рехабилитация на хората с увреждания. Дори само поради това, че работещите хора с увреждания се превръщат в активни данъкоплатци и творци на материални и духовни блага. Българската държава вероятно губи милиарди левове ежегодно само поради това, че хората с увреждания са безработни.

Убеден съм, че проблемите и недъзите в модела на социална политика в сферата на инвалидността, в т.ч. и на заетостта на хората с увреждания, имат системен характер. Те могат да бъдат отстранени само ако системата за медико-социална експертиза и комплексна рехабилитация бъдат реформирани фундаментално.

За това обаче липсва политическа воля. И това, което ни очаква в бъдеще е задълбочаване и разширяване на кризите в политиките в сферата на инвалидността. Оттук и до задълбочаване на драстичните социални неравенства.

За първи път от 10 ноември 1989 година насам не мога да открия (дори с електронен микроскоп) никакъв оптимизъм по отношение на политиките в социалната сфера и смекчаване на социалните неравенства. Сякаш безнадеждността е единствената несменяема кралица в социалната действителност, в която живеят мнозинството хора с увреждания в България. А депривацията е единствената им жизнена стратегия, за да оцелеят физически.

 доц. д-р Божидар Ивков