Етикети

, , , , ,

Да пътуваш из България е невероятно изживяване. Уникална природа, спиращи дъха гледки, паметници и следи от величието и падението на един народ. Но дори и в паденията на народа, от който произлизам, има като че ли нещо велико, титанично, драматизъм, които те карат да се чувстваш свързан завинаги с тази земя. Кара те да се чувстваш горд, че си българин. Но в мига, в които обърнеш взора си, душата и мисълта към съвременността, в която живеем, сърцето започва да кърви, душата стене и… падаш на колене, привит, едва поемащ си дъх, сякаш някой те е изритал между краката. Гордостта е изчезнала – никой не живее само с миналото!

От месец пътувам из страната… и навсякъде едно и също. Привидно спокойствие, забавен темп на живот, а зад него ври и кипи… хората оцеляват. Оцеляват физически. Не всички, но една не малка част. Мизерия и бедност са притиснали и задушават хиляди българи. Други хиляди – работят за жълти стотинки и незнайно как успяват да изкарат до утре. И… малцина дебеловратници, угоени и без душа, нагли, безпардонни, превърнали се в стражи на собствената си тъпота и безполезност – мачкат, и мачкат, мачкат другите като валяк в услуга на нечии интереси.

И някъде там, сред мизерия и лукс, сред тотална духовна нищета, лустросана със скъпи дрънкулки и коли, сред плаха, едва оцеляваща духовност, облякла „дрипите на мечтите” за нещо по-добро, живеят онези, които като че ли рядко виждаме, на които рядко обръщаме внимание, потънали в собствените си проблеми и жалки опити да ги решават. Онези, „невидимите”, „забравените”, „инвалидите”, „хората с увреждания”, „ощетените от съдбата”… няма значение как ще ги наречем. Хора като нас – с усмивки или сълзи по лицата си, със сбъднати и не до там мечти, хора…

И когато се сблъскаш с някоя статистика ако имаш душа и сърце, ако поне се опитваш да мислиш, пред теб зейват „портите на ада” и те засмукват.

Във Враца съм. На площада ме посреща гордата гранитна фигура на Христо Ботев – най-добрия, най-достолепния паметник на гениалния поет. И… никъде няма надпис, някаква – дори мизерна, табела, която да каже на странника поне името на скулптора. Политици – глухи за култура и зинали за пари.

Малко зад и вдясно от паметника на Ботев, е историческия музей на Враца, побрал във витрините си огромно количество красота и величие на траки и българи. Влизаме и… музеят е празен. Ами да – врачани си знаят всичко, гости на града няма. Изобщо кой го е еня за история и красота, когато лицето му е навряно в калта на мизерията.

Няма ги и инвалидите или – ако предпочитате – хората с увреждания. Няма ги, те са изтласкани и заточени нейде там, в домовете си, между четири стени. А в общините Враца и Криводол живеят 600 лица с увреждания, нуждаещи се от чужда помощ, за да могат да живеят. През тази година средства за социалната услуга „личен асистент” са получили едва 47 човека. Да, точно така, колосалния брой – 47 човека или по-малко от 8% от нуждаещите се. А останалите 553-ма? Потръпнах от мисълта, как социалните работници са правели този избор, колко време им е отнело да се помирят със себе си и с това, което държавата ги е принудила да вършат – да решават кой е по-болен, по-нуждаещ се. А те са хора, добри хора, невероятни професионалисти. Видях ги, срещнах ги, говорих с тях. Такива са в цялата страна. Работят, по цял ден са потопени в мъката на хората, съпреживяват, съчувстват и са безсилини… безсилни да променят нещо. Работят, работят за 350-400 лв. Какво е това? Работещи бедни! Бедни, успели да се издигнат сантиметри над линията на мизерията.

Във врачанското бюро по труда са регистрирани около 430 лица с увреждания, а от началото на годината няма пари нито за мерките по Закона за насърчаване на заетостта, нито по различните програми за заетост. Незнайно как, все пак 43 човека с увреждания започнали работа, т.е. 10%. И – какво търсежство на съпричастност – само един работодател е изявил желание и е наел 1 лице с увреждане извън всякакви мерки и програми.

Говоря си с хората. Споделят, а в душите им чернилка, болка. Яде ги! След въвеждането на т.нар. „социална оценка” в средата на 90-те години на ХХ век имало силен първоначален наплив. След това нещата поутихнали и на месец се извършвали около 100 социални оценки за общините Враца и Криводол. Днес техния брой е 400, т.е. 4 пъти повече. Зад всяка такава оценка стои конкретен човек. Около 30% от тях са хора с експертни решения на ТЕЛК от психодиспансера, почти още толкова – хора с туберколоза и белодробни заболявания. Всеки месец умират по 40 лица с увреждания в двете общини, но на тяхно място идват нови 60 – първично инвалидизирани.

Зад всичко това стои бедност, незаинитересованост, високо ниво на риск, на несигурност, стрес… какво ли не. А зад тези фактори ясно прозират неадекватните и неефективни политики на държавата или дупките, в които няма дори намек за политики.

Чувствам как ме обзема ярост – яростта на безсилието и безнадеждността. Идва ми да крещя, но само влага напира в очите ми… Защото това е картинката – малко-по-добра или по-лоша другаде, но е това. Мизерия, бедност и безразличие към другия, различния. Политики – на думи най-прекрасни, които изолират, а понякога дори убиват. Убиват човека с увреждане и близките му.

Да пътуваш из България е невероятно изживяване. Уникална природа, спиращи дъха гледки, паметници… да, прекрасно е, ако не срещаш хора или по-точно сенките на хората. Хора с увреждания и не само. Бедността се е лепнала като леке върху хиляди и не мож я изтри. Тя се е пропила в душата, в костите и мускулите и няма отърване… Няма!

Бедността, изолацията, потискането – това са лекетата и лицето на политиците и техните политики. Мръсни и вонящи на безчовечност.

А ние, ние т.нар. човеци? Къде сме? Какви сме? Щом това е възможно да става до нас и да не реагираме?

Питам се какви сме и… отговорите започват да ме блъскат в гърдите със своята жестокост.

Ако си човек или поне се опитваш да бъдеш такъв, да пътуваш из България е невероятно тежко изживяване – виждаш бавната гибел на една древна цивилизация и на един древен народ. Виждаш агонията… краят. И си безсилен. Нямаш надежда…

Виждаш, чувстваш, усещаш и все пак мълвиш, може би не всикчо е загубено, може би… все пак… въпреки всичко…

Дали!

Божидар Ивков