Етикети

,

W wiezienju ciala

Jeżowska, B. (2013) W więzieniu ciała. Warszawska Firma Wydawnicza, Warszawa.

 

Всички, които са се докоснали до книгата, като че ли са единодушни: това не е лесна, не е приятна книга.Това е живот, облечен в слова, изписани и изстрадани с цялата искреност на авторката. А това изисква огромна смелост и духовна сила.

Книгата представлява запис на преживяванията на 43 годишна жена с детска церебрална парализа (ДЦП). Жена, която е решила да се бори за своята независимост – въпреки ограниченията, въпреки отношението на семейството и социалното обкръжение, въпреки всичко.

В сайтовете, които представят книгата, задължително се споменава, че всички събития, описани в книгата, всички герои, са автентични. Единствено имената на хората и местностите са променени. Башя Йежовска е псевдоним, избран от авторката, за да съхрани своята анонимност. Тази анонимност нито отнема, нито засенчва автентичността на историята, тъкмо обратното, сякаш отприщва, „унищожава” онези непознати и скрити бентове, които пораждат и поддържат нашите духовни и емоционални самоограничения при подобен род изповеди.

Книгата спира дъха, сърцето…, притиска, кара читателя нервно да стиска палци дано в крайна сметка историята има щастлив край.

Това са книги, достойни за уважение и преклонение. Забързани и затворени в нашето – мислено като велико безсмъртие – сиво и жалко ежедневие, концентрирани в гонитбата на власт, социални позиции и пари, ние забравяме себе си, забравяме тези до нас, „другите”, „различните”. Забравяме нашата човешка същност. И когато я срещнем, когато внезапно я открием отново – по-точно е да се каже, когато се сблъскаме с нея – в подобни книги, осъзнаването често е болезнено. Нетърпимо болезнено! Но полезно!

Ето и един малък фрагмент от книгата.

„Имаше моменти, когато исках да избягам също и от себе си. Веднъж опитах. Днес мисля, че повода беше идиотски. Да не мъча себе си и другите – мотив, еднакво добър, както всички останали. Но след това се появи подлата мисъл: „Защо трябва със самоубийство да уреждам проблема, те само биха се зарадвали”. Имаше моменти, когато единствено инатът ме държеше на този свят. Дълго време кутията с лекарствата стоеше на най-високия рафт, за да не мога да я достигна.

Стараех се да потискам негативните емоции, но накрая нещо в мен се прекърши. Всички емоции излетяха от мен като въздух от спукан балон. Родителите и баба ми ме успокояваха, най-напред внимателно ме питаха, какво се е случило. По този начин наливаха масло в огъня. Какво значи „какво ми се е случило”, как смеят да се преструват, че не знаят, че в края на крайщата плача заради тях, те са ме осъдили на затвор, те са виновни за всичко. И крещях. До последната сълза, до прегракване, до подуване на очите. Това можеше да продължава по няколко часа.

Исках да изхвърля всичко лошо от себе си, цялата болка, гняв и безсилие. За страничния наблюдател това вероятно е било ужасна гледка. Мама ме молеше: „Престани”, заплашваше и проклинаше, а понякога се опитваше да ме игнорира… Само баба беше като кухненска кърпа и на случаен принцип, където попадне, пародираше моя глас, израза на лицето ми.А аз се нахвърлях върху нея.

Когато се опомнях се презирах с цялото си същество. Кълнях се, че това повече никога няма да се случи. Но адът отново ме връхлиташе.

Сега знам, че не можеш да избягаш от страховете си. Можеш само сам да се бориш с тях.

Всеки ден се обръщам в мислите си към отец Пио. Мисля за него като за някой, при когото мога да отида за съвет и помощ, да му поверя грижите и собствените си страхове, а ги имам в изобилие.

Ще го помоля да ме подготви за всичко, което предстои. Да премина и през най-трудните преживявания с кураж и вяра, че развивам душата и човечността си.

Преди страшно се бунтувах срещу недъзите си, но това ми донесе само повече болка и саморазрушение. Тази рана все още не е заздравяла. Спохожда ме мисъл (дали не е от отеца?), че тази рана няма да изчезне. Трябва да черпя сили от нея за прошка и духовен растеж.

Но дали в пепелта може да се открие диамант?

***

Докато пишех това кратко представяне на книгата и превеждах малкия фрагмент от нея, се запитах: дали в България има такива хора и дали те могат да напишат също толкова силна книга? Отговорът бе мигновен, кратък и ясен – ДА!

След това се запитах: А дали ще се намери издател, който да инвестира в такъв текст? Отговорът се забави, търсеше път в мъглата на съмнението. И накрая се появи – жалък, одърпан и… твърде неопределен, сякаш бе призрак – едва ли, но…!

Накрая се запитах: дори да има текст, дори да се намери издател, кой ще прочете такава книга? И ако все пак някой я прочете, какво ще разбере за себе си и другите? Отговорът – така и не се появи!

Да, наистина, дали в пепелта на душата може да се открие диамант?

 

Източници:

http://www.niepelnosprawni.pl/ledge/x/167907?utm_source=biuletyn&utm_medium=email&utm_campaign=06.06.2013#.UbLPI-fIWbI

http://www.gandalf.com.pl/b/w-wiezieniu-ciala/

https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=447756525307260&id=433697476713165

доц. д-р Божидар Ивков