Етикети

, , ,

Ровейки в електронния си архив открих долните записки, оформени като есе (може би?). Прочетох ги и реших да не променям нищо. Сториха ми се актуални и днес. Затова бързам да ги споделя с всеки, който е готов да ме последва в „царството на бедността“. Е, драги ми читателю (ако въобще те има) да вървим, пък „каквото сабя покаже“.

***

Аз съм Човек и Гражданин.

Аз съм социолог, доктор по социология. В този момент, когато пиша тези думи съм безработен. Имам богат набор от социални роли.

Аз съм баща на две деца, но съм разведен.

Аз съм нетипичен човек. Човек с физическо увреждане, или, както много хора казват, инвалид.

Започнах с това изброяване на част от личностните си характеристики съвсем целенасочено и по точно определен ред.

Преди всичко, всеки, който може да положи макар и една буква (без значение дали е смислена или не) до и/или върху изписания текст, или може да прочете (или да разпознае поне, че тези знаци са букви) нещо от текста, е Човек. Всички ние на първо място, независимо от всичко останало, сме човеци. Едни повече, други по-малко, едни по-добри, по-мъдри и по-можещи, други по-глуповати, по-лоши или по-неможещи. В реалния живот всеки човек е комбинация от тези и още много, много други индивидуални характеристики, които често изразяваме с прилагателни.

Онези от хората, които са се научили да не бъдат поданници, са Граждани. Граждани, които живеят и творят в съответните локални, професионални, семейни, съседски и други общности и социални групи. И като такива те имат своите професии, своите ценностни йерархии и ориентации, своите…

Що за глупости са това? Да се пишат такива елементаризми, че и на всичкото отгоре да се публикуват!” – вероятно повечето читатели ще си кажат точно това.

И може би ще са прави. А може би… не съвсем.

За всеки е нормално и естествено, когато това се налага, най-напред да спомене каква професия има (например Аз съм инжинер, лекар, психолог, стругар, актьор…”). Този естествен вербален акт при мнозинството от инвалидите е доведен до социална аномалия”. Те най-напред се представят така: „Аз съм инвалид…“ и после всичко останало. Според мен тук не може и не трябва да се говори за някакъв вид девиация или патология, макар че понякога и това е възможно. Така една биологическа характеристика се извежда в ранг на социално-статусно самоопределение. Социалната аномалия” често трудно може да се отграничи от социалната патология и между тях рядко има ясно изразена граница. Тези инвалиди при среща с други хора, както вече споменах, най-вече някакви държавни, общински или друг вид служители, инвалиди или не-инвалиди, обикновено започват своя контакт с думите:

– Аз съм инвалид… – и едва след това следва всичко останало.

Този социален, по своята същност, феномен (или тази социална аномалия) наблюдавам от 1974 г. насам. В началото не си давах сметка за нея, но днес тази по същество вербална автомаргинализация ме кара да се замислям и да си задавам множество въпроси:

Защо точно по този начин се процедира? Нима инвалидите не осъзнават, че с такава саморепрезентация се самомаргинализират? Кой, или по-точно кои хора, социални групи и/или общности и при какви условия създават социалния климат и социалната канава, или онова, което наричаме социална среда, в рамките на които (на която) се поражда, затвърждава и възпроизвежда една такава автостереотипизираща и автопредразсъдъчна социална представа за самите себе си? Нима инвалидите, които правят на себе си такава вербална характеристика не разбират, че с нея декларират” готовността си да бъдат изтласкани”, да бъдат изключени от достъпа до много изконни техни права и по-специално от достъпа до средствата, чрез които се задоволяват техните потребности и се спазват техните човешки права? И т.н. Въпроси, въпроси… без край, а отговорите?

*   *   *

Ако някой се разрови по-внимателно из моите файлове ще види, че аз съм един доста разпилян човек. Мисълта ми прелита ту към едни проблеми, ту към други и рядко се задържа на едно място. Такива хора не оставят диря след себе си. Е, няма как. Единственото ми оправдание е, че твърде много време отделям, за да се боря с физическата болка, която ме разяжда вече тридесет години и непрекъснатата бедност и лишения през последните пет години.

Интересно! Загубата на функционални възможности, израждането на тялото ми, на походката ми, не сломиха духа ми. А сега бедността, недоимъка са на път да го сторят. Не мога да се храня нормално, не мога да осигурявам необходимите ми лекарства, ерго не мога да се лекувам адекватно. Не мога да осигуря образование на децата си, не мога да осигуря що годе приличен живот за майка си…

Твърде често употребявам думите не мога”. Красивите лафове за това, че трябва сами да си помогнем, сами да изтеглим собствената си каручка от блатото са чиста илюзия. Сам човек се оправя или ако мошенник, или ако е невероятен късметлия. За другите трябва да има условия – условия, създавани от обществото и неговата формална организация държавата, с и чрез нейните институции. Другото е пропагандна идеологема.

Между индивидуалност и социалност трябва да има равновесие. Ако преобладава индивидуалността се отива към едноличен режим (демократичен или не – обикновенно е по-далече от демократичността), ако преобладава социалността се отива към колективния социализъм, който поражда само социални ленивци. Нужно е равновесие, необходим е баланс. Демокрацията като че ли е в този баланс и в гарантирането на човешките права и свободи.

*   *   *

Реших да записвам връхлитащите ме мисли. Не че става често и не че са кой знае какви тези мисли, но са си мои.

Напоследък ме вълнува непрекъснато социалната политика на държавата, в която съм принуден да живея. А това е социална политика на изключване. Изключване от достъп до… какво ли не, включително и до и от живот. За какъв живот можем да говорим, когато в страната ни вече има клошари, хора-бездомници, които умират от студ. Хора, които някак (незнайно как) съществуват с по 50-60 лева на месец?!

Глад, мизерия, болести, корупция, социална изолация и социално изключване, висока престъпност, буксуваща и ръждясала правосъдна система… и какво ли не още… А той, министър председателя, царя… ми казва, да гледам положително.

Положително на какво? На неговата България? А тя къде е? Не е при моята, не е в моята…неговата България е някъде в Европа и аз, и милиони като мене нямаме достъп до нея. Моята България е тук, където е домът ми, където са децата ми… където гладувам и бавно умирам…

И какво да оставя на децата си като завет? Съжалявам милички, татко ви е бедняк, затова и вие ще сте бедняци. Защото от това блато измъкване няма… има само възпроизвеждане на бедността… на смрадта на блатото, която се пропива в дрехите, в месото и костите… и остава там… во веки веков.

Беднотия. Мъка и безсилие. Няма работа. Безсилен да променя каквото и да е? Не знам, как да променя нещата. Няма и кой да попитам, още повече – няма кой да ми помогне. И все пак…може би лошото не продължава до безкрай…

Божидар Ивков