Етикети

,

На 27 март 2013 година във фейсгрупите на ОПРЗБ и БСБББ се появи следния коментар на Вени Цветанова:

„Здравейте приятели! Искам да споделя колко сме жалки ние пациентите Отношението на някои лекари към пациентите е меко казано отвратително. От известно време имам болки в горната лява част на корема с подуване и ми се повръща ходих на лекар изписа ми лекарства, но ефекта е нулев. Днес в късния след обед започнаха по силни болки и моя приятелка ме закара в спешното на Военна болница и там лекаря който преглеждаше се държеше толкова грубо и безразлично към всички – е уж ни прегледа и каза, че след като нямаме нищо общо с военните да отиваме в Пирогов. А пък там сигурно ще кажат, че не съм спешен случай. Стана ми мъчно за едно младо момче видях сълзи на очите му като го наруга и него лекаря, но нали ни боли стискаме зъби. Възмутена съм и отчаяна от безразличието на такива доктори, ето защо умираме българите защото на докторите не им пука дали си болен, а и нищо не можем да им направим те винаги си имат оправдание“.

И колкото повече се връщах към тези думи на Вени, толкова повече усещах как гневът и безсилието ме изпълваха. Докато накрая не „изригнах“:

„Прочетох отново „вопъла“ на Вени – една изключително мила, усмихната и силна жена. Замислих се и си дадох сметка, че безсилието пред простащината, арогантността, агресивната демонстрация на „мускули“ на „лекаря“ пред страдащия човек, поражда отчаяние, безсилие и самоунижение.

Безразличието е част от варварството, което може да породи подобна арогантност и безразличие. И в такива моменти си даваш сметка, че не човекът, изпитващ болка, и превиващ се под напора и натиска й е жалък. А онзи, другият, зовящ себе си лекар, е жалък и достоен за съжаление.

Поне за мен този човек, с подобно отношение, ми прилича на индивид с тежка, проявяваща се и чрез агресивност, шизофения, който обладан от демона на маркиз дьо Сад е открил болното място, раната и изпада в нечовешки възторг. сипвайки сол в нея.

Да Вени, дали ще запазим в страданието и болката някакво достойнство, зависи от нас. Но колкото и да не ни се отдава това в мигове на страдание не ние сме жалки, а индивиди като размахващия „властта“ си белодрешковец. Единствено слабите и безсилните, силно комплексирани човечета, могат да имат такова поведение – нека го наречем синдром на властващия и войнстващ „лекар“.

Скъпа приятелко, дори когато не приемам твоите думи, че сме жалки, аз виждам в теб и в сълзите на момичето, за което говориш, далеч повече достойнство и човещина, отколкото в цяла армия занаятчии в бели престилки.

Желая ти бързо оздравяване. За мен е чест, че те познавам!“

Докато създавах този малък документ на човешкото безразличие, се появи и коментара на Боряна Ботева:

„Дано Вени да е по-добре. А това отношение, особено от лекарите от спешната помощ е наистина адски, адски обидно. Недай боже да ти се наложи да ходиш при тях по празници. Била съм свидетел на това в Пирогов и ИСУЛ“.

Четеш, гледаш и… немееш. И подтикван от собственото си достойнство, човек – макар и трдуно – вдига глава, изправя се и с болка се пита:

QUО VADIS ЧОВЕЧЕ?!

Божидар Ивков