Етикети

, , ,

Ока и Боркман[1] поставят три ключови въпроса:

1. С каква цел е започнало създаването на групите за самопомощ и по какъв начин са се развивали?

2. Как дефинираме групите за самопомощ и организациите, свързани с тях?

3. С какви възгледи по отношение на групите за самопомощ най-често се срещаме?

Според двамата изследвоатели всичко започва от групите на Анонимните алкохолици. Когато през 1935 година тези групи се зараждат, главната им цел е била да се помогне на хората, зависими от алкохола. Тези групи се заемат със задача, която дотогавашната медицина не е била в състояние да реши. Чак до втората световна война обаче единствено алкохолизма е бил предмет и обект на дейност на групите за самопомощ.

През 60-те години на XX век тази ситуация се променя. По това време в развитите страни голяма популярност придобиват движенията за защита правата на човека. Тогава хората започнали все по-добре да разбират силите и процесите, протичащи в обществото и социалните групи. Това е времето, когато групите за самопомощ започнали да се развиват по-масово. В Япония всички социални движения постигнали най-голяма популярност в края на 50-те години, като едно от най-популярните движения било това за самопомощ.

През 70-те години започва отлив от масовите движения за сметка на тези социални дйествия, които са свързани със съществуването на малките групи. В Германия хората се заинтересовали значително повече от своя ежедневен живот в сравнение с абстрактния за тях политически живот. В Япония хората с увреждания и/или с хронични заболявания започнали да отделят значително повече внимание на дейностите, реализирани вътре в техните общности, отколкото на действията, насочени против властта. Нещо повече, в средта на 70-те години държавите на всеобщото благоденствие били подложени на остра критика за начина на разходване на публичните средства или били подложени на силен натиск за поддържането на неефективни публични институции. Тези критики се появили успоредно с нарастващата цена на нефта.

През 1976 година в Северна Америка били издадени две книги и два броя на списания, написани от учени в сферата на социалните науки, които се опитали да опишат и да дефинират групите за самопомощ. През същата година в Япония също се появила книга с подобна тематика. Тя била посветена на подробното описание на различните групи, в т.ч. и на тези за самопомощ на хората с увреждания. През 1977 във Великобритания, а през 1978 година в Германия и Белгия излизат поредните изследователски книги, посветени на групите за самопомощ. През 1979 година японски психолози публикували книга за самопомощта, показвайки докъде са стигнали учените в САЩ.

През 80-те години на ХХ век в САЩ и западна Германия започнали да възникват т.нар. центрове за контакт при самопомощ, чиято задача била да осигури информация и/или услуги на отделни хора, търсещи помощ в групите за самопомощ. Тези центрове – в Япония не били създавани такива – подкрепяли нововъзникващи и вече съществуващи груши за самопомощ.

През 80-те години възникнали и международни връзки между тези центрове за самопомощ. През 1980 година в европейското бюро на СЗО в Копенхаген било създадена група, работеща по посока на групите за самопомощ в сферата на здравето. През 1983 година бил издаден поредния доклад, в който се описвала дейността на групите за самопомощ във Великобритания, САЩ, Канада, Западна Германия и Нова Зеландия.

В резултат на интернационализирането на групите за самопомощ през 1992 година в Отава се провела конференция, на която присъствали хора от Еропа, Северна Америка и Азия.

През 90-те годни на ХХ век се появил нов тренд в сферата на самопомощта: интернет групите за самопомощ, каквито днес хората с ревматични заболявания са организирали чрез своите организации – БСБББ и ОПРЗБ. Интернет отстранил бариерите в комуникацията между хора, живеещи далеч един от друг и имащи специфични проблеми и потребности.

За ползата от подобни групи е достатъчно да се спомене, че членове на тези групи са хора с ревматични заболявания, живеещи в България, но и в Европа и Северна Америка.

 Дефиниция на групите за самопомощ и на организациите, свързани с тях

Една от най-разпространеите дефиниции на групите за самопомощ е създадена по време на работните срещи, посветени на самопомощтта и публичното здраве, организирани от US Surgeon General през 1987 година. Според тази дефиниция:

„Групите за самопомощ са самоуправляващи се групи, чийто членове имат общи интереси и здравни проблеми, предоставят си взаимна емоционална подкрепа или материална помощ, при което не получават никакво заплащане за предоставяната помощ и събират минимален членски внос. Членовете на тези групи отдават голямо значение на знанието, родено от преживяванията и на вярата, че само такова знание може да осигури специално разбиране на ситуацията, в която се намират хората от групата.

Групите за самопомощ, освен с помощта и взаимната подкрепа, предоставяна на членовете им, могат също да се ангажират с информиране, обучение и осигуряване на материална помощ, както и да консултират своите локални общности” (с. 40)

 

 Макар дефиницията да разглежда групи за самопомощ, свързани със здравни проблеми, не бива да се забравя, че съществуват най-различни видове такива групи: на самотни майки, етнически малцинства, хора с различна сексуална ориентация и др.

Важно е да се знае, че освен групи за самопомощ, съществуват и групи за подкрепа. Ока и Боркман акцентират върху разликите между двата вида групи и както отбелязват независимо, че някои автори „наричат групите за подкрепа „професионално ръководени групи за самопомощ”, то все пак според стандартизираната терминология групата за самопомощ е нещо друго в сравнение с групата за подкрепа” (с. 40).

Групата за подкрепа е „такава група, в която крайната отговорност за ръководството на групата не се поема от нейните членове, а от подкрепящите я професионалисти, макар членовете на групата също да носят отговорност за нея” (пак там). При групите за самопомощ отсъства външна намеса и контрол, т.е. те принадлежат изцяло на своите членове. Това разграничение е много важно, но то не изключва възможността за съвместна работа, както и работата на групите за самопомощ с професионалисти.

Създадени са и т.нар. „агенции за самопомощ”, които осигуряват услуги срещу заплащане, но тяхната работа се основава предимно върху знанието, създавано в и от преживяванията на членовете на групите за самопомощ. Огромно количество подобни агенции в Япония са били създадени през последните години.

 Идеята за групите за самопомощ

Групите за самопомощ не са нещо ново, а дискусиите за тях започват през 70-те години на ХХ век. От тогава са създадени множество теории, но Ока и Боркман разглеждат само няколко в своя анализ.

През 1965 година Райсмън достига до интересното и по онова време новаторско заключение, че докато не можем да сме сигурни, че човека, получаващ помощ в рамките на дадена група, се чувства удовлетворен, то е сигурно, че човека, който оказва помощ на друг човек получава полза от това. Райсман нарекъл това явление „терапевтичен принцип на помагащия” (helper-therapy principle). Той го открил като наблюдавал, че хората с различни житейски проблеми забелязват, че техните болезнени и мъчителни преживявания могат да помогнат на други хора, които имат същите или подобни проблеми. Това на свой ред улеснило адекватната оценка на тежестта на човешките преживявания. Нещо повече, хората могат да задълбочат своето разбиране на затрудненията си като помагат на тези, които са попаднали в подобна ситуация.

Втори важен въпрос е знанието, формиращо се в и произлизащо от преживяванията. Още в самото начало на съществуването на гупите за самопомощ било забелязано, че „съществува разлика между професионалната и непрофесионалната помощ, предоставяна в рамките на групите, която е смес от самопомощ и лаическа помощ” (с. 41). Според Боркмън помоща може да се раздели на „професионална, лаическа и експериментална” (пак там). Това, което различава според Боркмън групите за самопомощ от лаиците е именно „собственото знание, основано на собствените преживявания”. Тази теория разкрива още един елемент: новосъздадените групи за самопомощ се превръщат в такива едва тогава, когато в тях вече идва знание от други групи, основано на преживяванията. Има конкуретна теория, според която трайната активност е „един от трите съществени фундамента, върху които се опира съществуването на групите за самопомощ”, а останалите два са „преживяванията и спонтанното участие” (с. 42)

Трето, подходът към проблемите, както и начинът за тяхното решаване при групите за самопомощ, са „напълно различни от медицинския и професионалния поглед върху същия този проблем и неговото решаване” (пак там). Toва дава възможност на членовете на групите да се чувстват по-добре, да гледат на себе си по-позитивно в сравнение със случаите, когато използват помощта на професионалистите. „Професионалистите не си дават сметка за това, колко силно тяхната помощ може да стигматизира и да лишава от уважение тези, които ползват тяхната помощ” (пак там).

Четвъртият въпрос е свързан с възгледа, че групите за самопомощ често са смятани за доброволни организации, а не за групи, които подпомагат терапията или лечението. Според Боркмън в литературата, посветена на групите за самопомощ, е отделено прекалено голямо внимание на теоретичната и индивидуалистичната перспектива, съсредоточавайки вниманието към такива въпроси, като: „по какъв начин индивидите се възползват от своето участие в групите” (пак там).

Един от позитивите на горната перспектива е това, че е по-лесно да се отграничат групите за самопомощ от групите, контролирани от професионалисти, местни органи на властта или други субекти, занимаващи се с публичното здраве. Освен всичко друго тази перспектива дава възможност да се зададат въпросите за това, по какъв начин групите за самопомощ участват в изграждането на гражданското общество, социалния капитал, или как влияят върху „промяната на подхода на професионалистите към даден проблем” (пак там).

доц. д-р Божидар Ивков


[1] Настоящият материал е изграден изцяло на основата на статията: Oka, T., T. Borkman (2003) Krótka historia, idea i teorie związane z istnieniem grup samopomocowych z perspektywy międzynarodowej. W: Od pomocy do samopomocy. Centrum wspieraniq aktywności lokalnej CAL, Warszawa. Всички цитати са от посочената статия.