Етикети

Въведение: самопомощ, или…?

Самопомощта съществува в живота на човека от най-древни времена. За това говорят в изследванията си много етнолози, антрополози, социолози и други изследователи. Археолозите от своя страна са открили материални доказателства, че още първите хора, населявали земята са оказвали помощ на своите по-слаби и болни съплеменници да преживяват суровите условия на живот по онова време.

Според известния руски революционер, теоретик на анархизма, географ, геоморфолог, историк и литератор П. Кропоткин, оказването на взаимна помощ е неотменен елемент от социялния живот на хората. Кропоткин се опитвал да докаже, че взаимната помощ е един от най-важните фактори човечеството да оцелее като вид, както и че представители на много други видове оцеляват благодарение на тази взаимопомощ[1].

Днес понятието взаимна помощ или самопомощ има по-тесен обхват. То се използва в социалната работа и практиката на различните социални институции за социално подпомагане най-често в процеса на борба със зависимостите. Понятието се използва и в НПО като му се приписват две значения.

Първото значение се използва основно по отношение на терапията на зависимостите и социалната работа и се отнася до тези дейности, които служат:

– за взаимно предоставяне на информация, как може човек да се справи с определени трудности. Пример могат да бъдат фейсбук страниците на Българското сдружение на болните от болестта от Бехтерев и Организацията на пациентите с ревматични заболявания, където хората обменят подобен род информация, свързана с достъп до лечение с биологични лекарства, смисъл и значение на един или друг вид изследване и т.н.;

– създаване в партньорите в социалните контакти на чувството, че не са сами в изпитваните трудности и процеса на тяхното преодоляване, и могат да разчитат на взаимна подкрепа. Това е друга социална функция, както на фейсгрупите на споменатите две НПО, така и на периодично организираните срещи между членове на сдруженията в различни градове на страната;

– взаимно материално подпомагане ако възниква такава необходимост. Този процес също може да се наблюдава между отделни членове на двете сдружения.

Самопомощта в този смисъл и значение се различава от другите форми на помощ, оказвана в процеса на преживяване на едни и същи трудности от всички участници в дадена група. В този тип самопомощ ключова роля имат хората, които по-добре успяват да се справят с тудностите, като със своите знания, поведение, опит, преживявания и воля служат за пример на останалите.

Основното в този вид самопомощ е предоставянето на такава помощ и подкрепа, която е доброволна, самостоятелна, без участието на професионалисти. Освен това тя се предоставя между хора, които имат идентични проблеми в своето ежедневие и психосоциално функциониране.

Известно е, че движението за самопомощ е инициирано през 1935 година в САЩ от двама алкохолици: хирургът Боб С. и борсовия посредник Бил У., които през 1939 година издали книга за метода за самопомощ в борбата с алкохолизма. Заглавието на книгата – „Анонимните алкохолици”, било възприето и от самото движение. Това движение най-напред прониква в Канада, след това в други страни, а днес е разпространено в над 160 страни, в т.ч. и в България.

Методът на анонимните алкохолици послужил като основа на борбата на хората с други зависимости. Към самопомощта започнали да се обръщат хора с най-различни индивидуални здравни, емоционални и интерперсонални проблеми, които най-често били загубили вярва във възможностите на професионалистите да им помогнат.

Този тип самопомощ приема различни, най-често слабо формализирани организационни форми, наричани групи за самопомощ. Тя е свързана преди всичко с оказването на взаимна помощ и подкрепа между хората в групата.

Второто значение на самопомощта се отнася до най-различни дейности на хората, които заменят или допълват дейността на органите на властта и създадените от тях институции, които са призвани да удовлетворяват многообразни социални потребности на хората. Този вид самопомощ е насочена към дейности за общото благо. В този смисъл самопомощта се разбира като противодействие спрямо безсилието пред съдбата, природните сили или авторитарната власт. Именно този вид самопомощ често се използва в дейността на неправителствените организации.

Ценности на движенията за самопомощ

Над 70 годишния опит в тази сфера е верифицирал ценностите, които могат да се отдиференцират в движенията за самопомощ. Франк Райсман (Frank Riessman) и Дейвид Керъл (David Carroll) – американски популяризатори и организатори на подобни движения, обръщат внимание в книгата си „Нова дефиниция на самопомощта. Политика и практика” на това, че субект на самопомощта е преди всичко конкретния човек, но може да бъде и дадена група или общност. Такъв субект прилага в самопомощта своите ресурси и силни страни.

Благодарение на развитието на движенията за самопомощ нараства социалния ресурс като цяло, както и социалния ресурс на различните социални мрежи, за решаване на проблемите, за повишаване на личните възможности за справяне с трудностите, защото както посочват Райсмън и Керъл:

– намалява броя на хората единствено ползващи предлаганата помощ, а се увеличава броя на тези, които предоставят или са готови да предоставят помощ и подкрепа на другите. Макар и много бавен и мъчителен този процес може да се наблюдава в двете споменати по-горе НПО на хора с ревматични заболявания;

– хората, които получават помощ и подкрепа виждат и разбират, че самите те са в състояние да помогнат на другите и по този начин могат да избегнат деградацията, която преживяват тези, които са „осъдени” само да използват предлаганата помощ и подкрепа;

– благодарение на това, че много хора помагат на другите нараства потенциала и ресурса на цялото общество да оказва помощ и подкрепа.

Райсмън и Керъл посочват, че потенциалът, силата на самопомощта, е в стремежа към оказване на влияние върху собствената съдба и влияние отдолу нагоре. Самопомощта е съпротива срещу бюрократичността на институциите, създадени да обслужват гражданите, срещу тяхната безличност и прекалено голямата формализация на процедурите.

Самопомощта сближава хората по между им, защото се основава върху неформални, непосредствени контакти. Като си помагат един на друг хората започват да овладяват и да доминират над чувството за безпомощност, безсилие спрямо проблемите, които ги притискат, като например зависимости, социални патологии, хронични болести и др.

Самопомощта учи на акцептация (приемане) на самия себе си, на собствените слабости и различия. Благодарение на нея хората получават възможността да имат какво да кажат и възможността да го кажат, могат да повлияят върху процеса на промяна на собственото си обкръжение. „Подходът на самопомощ е изключително съществен за продължаване на световното движение за демокрация. Това движение се интересува преди всичко от проблемите с управлението, а философията за самопомощ разширява понятието за ангажираност на консуматорите извън чисто решаващата им роля по посока на производството на помощ и услуги. Важна е също така демократизацията на ежедневния живот и особено дестигматизацията на всички поведения, свързани с психичните заболявания и физическите увреждания”[2].

Много изследователи смятат, че в този контекст самопомощта е от изключително значение за функционирането на демократичните общества, защото обогатяват и засилват техния потенциал, както за развитие, така и за преодоляване на житейските трудности на индивидите и общностите. И все пак се смята, че за да бъдат успешни и да могат да реализират целите си, тези движения – освен индивидуалната подкрепа, се нуждаят и от политическа и правна подкрепа и приемане. Без това самопомощта е обречена на неуспех, ако въобще успее да възникне. Такива примери в България могат да се открият не един и два, когато едва възникнало някакво движение за самопомощ „угасва” поради липса на акцептация от страна на политици и общество.

Принципът за оказване на помощ (субсидиарност)

Понятието „субисидарност” (од англ. subsidiarity), също има множество значения. Според научното, представено в енциклопедиите, значение на термина става дума за:

1. Правомощията за вземане на решения трябва да бъдат поставени там, където се концентрира отговорността за последиците от тези решения;

2. Решенията трябва да бъдат вземани възможно най-близко до средата, в която ще бъдат реализирани.

Правомощията за вземане на решения трябва да се обвържат с отговорността за последиците, които те пораждат, което насочва към разумност и рационалност при използването на тези правомощия. Същевременно локализирането на правомощията за вземане на решения, както и на отговорността, за най-близките места, в които ще бъдат реализирани, увеличава шансовете за това, че при тяхното вземане ще бъдат взети предвид локалните особености.

Това разбиране на оказването на помощ е близко до формулираната от съвременната наука за организациите теория за успешното управление, която препоръчва делегирането на правомощията за вземане на решения, участие във вземането на решения и техните бъдещи изпълнители, както и за лицата, за които се отнасят тези решения. Такъв подход към управлението повишава вероятността от успех на взетите решения, защото тези хора внасят в процеса на вземане на решение своето знание за проблемите, които трябва да бъдат решени и получават импулс за участие в подкрепата и прилагането на тези решения, бидейки техни съавтори.

Влиянието на идеята за субсидиарност върху социалния живот не се ограничава само до споменатата област, а има далеч по-широко занчение. Тя присъства в европейската философия още от Аристотел, а ако представлява новост за България то вероятно е свързано с факта, че нейните основни ценности са автономия и самостоятелност на човека. Принципът на оказването на помощ едновременно се основава на тези две ценности и ги защитава.

Съвременните политически и правни разбирания на принципа за субсидиарност произлиза от концепцията на папа Пий XI, изложена в енцикликата Quadragesimo anno (Четирдесет години) от 1931 година, противопоставяща се на експанзията на идеите на тоталитарността, обхвщащи по това време Европа. Папа Пий пише: „(…) днес по повод на промяната в условията, само силни организации могат да реализират определни задачи, които преди са изпълнявали малки организации. Въпреки това все пак ненарушимо и неизменно остава това най-висше право на социалната философия: което човек може да направи по собствена инициатива и със собствени сили, това не трябва да бъде ограбвано от обществото; подобна несправедливост, социална вреда и нарушаване на устройството е отнемане от по-слабите и по-низшите социални групи на тези задачи, които могат да изпълняват, и прехвърлянето им върху по-силните и по-висшите. Всяка социална акция по своята цел и природа има характера на оказване на помощ; тя трябва да помага на членовете на социалния организъм, а не да ги унищожава или поглъща”[3].

Принципът за оказването на помощ, изведен от тази концепция, бил приет за устройствена основа на европейската интеграция от Европейската Комисия през 80-те години ан ХХ век.

Впечатляваща изглежда една от най-новите интерпретации за приложението на приниципа за субсидиарност, представена от позициите на католическата социална наука. Според нея този приницп трябва трайно да се отнася към конкретните условия на социалния живот, а разделението на компетенциите между индивида и общността да намаляват, a между общностите да се увеличава. Освен това той трябва трайно да се приспособява към конкретната социална ситуация. Всяко прехвърляне на компетенции от по-нисзши към по-висши инстанции трябва да се предшества от обществен дебат с участието на всички заинтересовани страни. Това ще позволи да се запазят по-малките субекти от обезвластяване, а държавата ще се предпази от прекомерно натоварване със задачи, които биха могли да се изпълняват от индивидите и по-малките общности.

Необходимо условие за релаизацията на принципа за оказване на помощ е активността на гражданите. Липсата на такава кативност може да се проявява както в общества, живели в условия на тоталитаризъм, които не са се научили на активно участие в обществения живот, така и в общества, живеещи в държави на всеобщото благоденствие, привикнали към развити системи за социално подпомагане. Социалните формациии, намиращи се между гражданите и държавата не създават последната, а активно общество, което само иска да взема решения за своята съдба.

 Библиография:

Drąźkiewicz, J. (1992) (red.) Koła samopomocy rodzin z dziećmi niepełnosprawnymi. Szkice monograficzne. Uniwersytet Warszawski, Instytut Polityki Społecznej, Warszawa 1992

Ks. Łuźyński, W. (2001), Funkcje zasady pomocniczości w pañstwie. W: Społeczeństwo, nr 1

Streeck, W. (2005) From Market Making to State Building? Reflections on the Political Economy of European Social Policy. In: Leibfried, S., P. Pierson (eds.) European Social Policy. Between Fragmentation and Integration. The Brookings Institute, Washington, D.C.

Winczorek, P. (1998) Zasada subsydiarności jako klucz do reform ustroju administracyjnego pañstw Europy Środkowej i Wschodniej (na przykładzie Polski). W: Milczarek, D. (red.) Subsydiarność, Warszawa

Wolf, P. J. (2001) Authority: Delegation. In: International Encyclopedia of the Social and Behavioral Sciences. Elsevier Science Ltd.

Zgud, Z. (1999) Zasada subsydiarności w prawie europejskim. Zakamycze, Kraków

 Допълваща литература:

Milczarek, D. (1998) (red.) Subsydiarność. Centrum Europejskie Uniwersytetu Warszawskiego, Warszawa

Millon-Delsol, C. (1995) Zasada pomocniczości. Znak, Kraków

Riessman, F., D. Carrol (2000), Nowa definicja samopomocy. Polityka i praktyka. Państwowa Agencja Rozwiązywania Problemów Alkoholowych, Warszawa

Бележка: Материалът е написан (и преведен) изцяло на основата на: Szmagalski, J. (2009) Fundamenty samopomocy. Socius. Polsko-niemieckie pismo o osobach z niepełnosprawnościami. № 4, ss. 16-17.

доц. д-р Божидар Ивков


[1] Виж: Кропоткин, П. (1995) Взаимопомощта – фактор на еволюцията. Артиздат 5, София.

 [2] Szmagalski, J. (2009) Fundamenty samopomocy. Socius. Polsko-niemieckie pismo o osobach z niepełnosprawnościami. № 4, ss. 16-17.

[3] Цитат по: Szmagalski, J. (2009) Fundamenty samopomocy. Socius. Polsko-niemieckie pismo o osobach z niepełnosprawnościami. № 4, ss. 16-17.