Независимо, че взаимната помощ между хората е съществувала от най-древни времена, едва от скоро този феномен – наричн самопомощ, се превърна в предмет и обект на научен интерес и изследвания. Все още се водят дискусии за дефиницията на самопомощта, за нейната същност. Алфред Кац и Еужен Бендер, едни от най-известните изследователи на взаимната помощ, я идентифицират посредством четири категории групи за самопомощ:

– група, която се концентрира върху удовлетвореността от себе си и личното развитие на членовете на групата;

– група, оказваща психосоциална подкрепа и помощ;

– група, която предлага алтернативни начини на живот;

– група, с цел запазване на „различните”[1].

Движението за самопомощ и динамичното му развитие е очевидно в много страни. Малки или по-големи групи се създават, поддържат и развиват, за да предлагат различни подходи и начини, с помощта на различни специалисти, за оказване на помощ и подкрепа при решаването на психосоциални и здравни проблеми на техните членове. Идеите и философията на самопомощта могат да се открият, както в движението за независим живот, така и в смисъла на съществуване и дейността на множество неправителствени организации (НПО) на хора с увреждания.

Според американски учени (на основата на множество изследвания) всеки пети човек в течение на своя живот ще участва в срещи на такива групи за самопомощ, a всеки четвърти пациент, който е бил лекуван по-рано амбулаторно, ще се възползва от услугите на такива групу[2].

Групите за самопомощ се занимават с решаването на множество въпроси, като например: алкохолизъм (в САЩ известните групи на анонимните алкохолици), групи на диабетици, на жени с рак на гърдата, безработни и др. Според данните от изследване на самопомощта, проведено в Полша през 2006 година, огромното мнозинство от групите (90%) сътрудничат със специалисти, свързани със сътветната област или проблем. Всяка трета група има и своя лидер[3].

В САЩ Роналд Кеслер, за потребностите на Националния Институт за Ментална Помощ, формулира дефиниция, според която групите за самопомощ са „групи, организирани и ръководени от хора, имащи подобни преживявания и опит, с цел взаимна помощ и подкрепа”[4]. Нещо много важно, което подчертава Кеслер и което трябва да се има предвид от българските НПО на хора с увреждания, е че групите, създавани и ръководени от лекари, психолози, социални работници или други професионалисти, не могат да се разглеждат като групи за самопомощ[5].

Т. Ока и T. Боркмън дефинират групите за самопомощ като „самоуправляващи се групи, чийто членове споделят общи здравни интереси и проблеми, предоставят си взаимно емоционална подкрепа или материална помощ, при което не получават никакво заплащане за предоставената помощ и събират мнимален членски внос. Членовете на тези групи придават голямо значение на занието, пораждано от преживяванията и опита на другите и вярват, че само знание от този тип може да предостави специално разбиране на ситуацията, в която се намират членовете на групата[6].” Освен това авторите добавят, че „групите за самопомощ – освен помощта и подкрепата, която предоставят, могат да бъдат ангажирани с информиране, обучение и предоставяне на материална помощ, а също и да предоставят съвети на локалните общностни, в които функционират[7].”

Групите за самопомощ често могат да бъдат част от дейността на НПО – нещо, което ясно може да се забележи в Българското сдружение на болните от болест на Бехтерев и Организацията на пациентите с ревматични заболявания. Самопомощта може да се превърне в основен елемент от дейността на НПО. Често се наблюдава специфично „разделение на труда”. Групите за самопомощ се занимават с оказване на помощ и подкрепа, а НПО с обучението и профилактиката в рамките на местните общности.

В групата за самопомощ се придава много голямо значение на личността на всеки нейн член и неговата самодостатъчност, от гл.т. на различните емоционални импулси. Особено внимание заслужават групите за самопомощ на хората с увреждания и техните семейства.

Освен със справянето със собствената инвалидност и ежедневното преодоляване на физическите бариери, те трябва да се борят със социалната изолация и със стереотипите и предразсъдъците спрямо даден вид инвалидност и/или увреждане, особено спрямо видимите такива.

Обичайно групите за самопомощ са свързани с определни НПО и това е един от факторите, който сериозно затруднява създаването на статистически данни за тези групи. Много често в НПО на хора с увреждания действат по няколко групи за самопомощ. Има и много групи за самопомощ, които работят неформално, което също затруднява определянето на техния брой.

В групите за самопомощ „дреме” огромен социален потенциал и в този смисъл правилната и ефективна легитимация и регулация е от изключително голямо значение. Правната регулация би трябвало не само да съхрани свободната им дейност, автономност и спонтанност, но и да създава усовия за тяхното развитие. Социологическите анализи на американското общество недвусмислено са показали, че е много важно да се инвестира в самопомощта. Изследванията върху лица, лекували се амбулаторно и които са участвали в групи за самопомощ показват, че резултатите при втория тип респонденти са много по-добри. Нещо повече, в краткосрочен и дългосрочен план това лечение е и по-евтино в сравнение с лечението в медицински заведения[8].

Ако се вземе предвид факта, че хората с увреждания непрекъснато са принудени да се борят за своите права, а липсата нa знание за уврежданията в обществото стеснява перспективите за тяхното развитие, то групите за самопомощ са едно от възможните условия, които биха им позволили да се справят с ежедневните си проблеми и могат да предоставят шансове за по-добро бъдеще.

 Бележка. Материалът е подготвен на основата на: Sobierajski, T. (2009) Samopomoc. W: Socius. Polsko-niemieckie pismo o osobach z niepełnosprawnościami . № 4, ss. 16-17.

доц. д-р Божидар Ивков


[1] Katz, A. H., E. I. Bender (1976) The Strength in Us: Self-Help Groups in the Modern World. New Viewpoints, New York.

[2] Powell, T. J. (2005) Circles of Recovery: Self-Help Organizations for Addictions. In: Psychiatric Rehabilitation Journal, Winter, vol. 28, issue 3.

[3] Samopomoc. Prawne, ekonomiczne i społeczne uwarunkowania ruchu samopomocowego w Polsce, WRZOS, Warszawa 2006.

[4] Riesseman, F. (1996) Understanding the Self-Help Organization (Book), In: Addiction, Vol. 91, Issue 6, June, s. 887.

[5] Frank Riesseman, Understanding…, op. cit., s. 887.

[6] Oka, T., T. Borkman (2003) Krótka historia, idea i teorie związane z istnieniem grup samopomocowych z perspektywy międzynarodowej, przekł. Adam Paradowski. W: Od pomocy do samopomocy, Centrum Wspierania Aktywnoœci Lokalnej, Warszawa.

[7] Tomofumi Oka, Thomasina Borkman, Krótka historia, idea i teorie…, op. cit., s. 40.

[8] Humphreys, K. (1997) Individual and Social Benefits of Mutual Aid Self-Help Groups. In: Social Policy, Spring, Vol. 27, Issue 3.