Етикети

,

Понякога във фейсбук могат да се срещнат политически мнения и коментари поднесени сериозно, аналитично, изпълнени с голяма доза познание и силна гражданска позиция. Такива са тези на Дима Варзновцев, Васил Проданов и др.

Понякога, пак във фейсбук, е възможно да се открие невероятна, предизвикваща смях и тъга, преклонение пред брилятните словесни пируети, сравнения и метафори политическа сатира, която за човек, който се опитва да мисли, също носи истинска наслада. Такива са „наброските” на д-р Тони Филипов, Ясен Ковачев и др.

За съжаление обаче мнозиството от менията и коментарите носят и излъчват интелектуалната немощ на своите „творци”, грубостта на посредствеността и безпардонността, истината от последна инстанция и какви ли не още „еволюционни шеги”, свързани с развитието на разума.

Та за последните – с тайната надежда, че и между тях има биологични единици, които се стремят да се качат на следващото стъпало на еволюцията – се решх да напомня кой е Петър Нйков и отново да „извадя на бял свят” забравените му гениални народопсихологични и политически прозрения и анализи.

***

Гоемият български дипломат и публицист Петър Нейков е роден в Браила през 1879 г. и умира в София през 1968 г. Биографичните данни – тип биографична статистика – ни казват малко за чувствителната душевност и невероятмия ум на великия българин. И все пак е добре да се знае, че той е учил в Браила, Свищов и София, а по-късно през 1903 г. завършва право в Женева. Петър Нейков сътрудничи на в. „Българан“, пишейки под псевдонима „Магнус“, а от 1928 г. сътрудничи на в. „Знаме“ и в. „La parole bulgare“.

През 1908 и 1909 г. e последователно служител в българските консулства в Сяр и Скопие. По-късно е назначаван на постове в посолствата ни в Букурещ, Цариград, Киев, а от ноември 1918 до 1920 г. е управляващ българската легация в Будапеща.

През 1927-1928 е общински съветник и помощник-кмет във Варна. През октомври 1930 г. участва в българската делегация на Първата балканска конференция, възстановен е на дипломатическа служба от дейците на Народния блок. В периода 1931-1935 г. е пълномощен министър в Атина, на който пост е заместен от Димитър Шишманов. От 1935 до 1937 е политически секретар на министерството на външните работи и изповеданията, като взима участие в конференцията в Монтрьо и заедно с Николай П. Николаев подписват като упълномощени български представители Конвенцията от Монтрьо. Посланик е в Прага за период от 14 месеца през 1937-1938 до назначението му в Австрия, когато поради аншлуса e освободен от служба поради закриване на поста.

Участва в делегацията на конференцията в Париж за подписване на Парижкия мирен договор през 1947 г.

Издава книга със спомени „Техните образи“ за литературни дейци.

***

По-долу помествам няколко цитата от неговите „Спомени”. Нямам смелост да коментирам словата на великия българин. Те сами по себе си са достатъчно красноречиви и показателни дори „само” със своята актулност и днес.

Не мога да се въздържа обаче да не възкликна: О неразумни юроде, укроти своята простотия, помни своя род и величие и се преклони пред тях. Ако, разбира се, си успял да разбереш, че това, върху което седиш е предназначено за мислене, а това с което мислиш, е предназначено за седене.

***

„Политиката… беше за мен, остава и до днес, зловеща игра на тренирани тимове, които търсят за сметка на народите власт, слава и богатства извън полето на производството и духовното творчество”. (с. 116)

„Предразсъдъците бяха непобедими, хората – безнадеждни, борбите – свирепи”. (с. 134)

„Не е излишно да отбележа тук колко неблагоприятни са били почти винаги впечатленията, които съм имал в течение на дългия си живот от честия си личен или служебен досег с наши държавници и висши военни. Неизменното ми чувство е, че на всеки един от тях е липсвало по нещо съществено: слаб усет за мярка или за съобразителност, отсъствие на лично достойнство; арогантност пред слабия, крайно лицеприятие пред силния; несъразмерна общителност, недостатъчно присъствие на духа, трудност за съответен възраз… а всичко това се покрива с един само общ за всички недостатък: липса на въображение. Не само на творческо, но и на най-обикновено въображение. А във всяка област на човешката дейност нищо велико и нищо трайно не се създава без въображение.

Личности с качества несъмнено сме имали. Но качества не събрани в едно и също лице. Едните са имали усет, други са имали воля, трети са имали гъвкавост. Най-малко трима би трябвало да събере човек на едно място, за да създаде един завършен политик или военен. Това е най-читата поука от продължителното ми общуване с първенците на държавата ни”. (с. 186).

„Но не беше достатъчно да се издават закони. Те трябваше да се прилагат. И тук изпъква слабото място на комунистическия държавен строй. С малки изключения чиновническият апарат остана неизменен. И чиновниците на командни места, които с малки изключения принадлежаха на малката аристокрация (джентри), саботираха с бавения и отлагания новите законодателни мероприятия”. (с. 218)

„Призракът на Хабсбургите пак се явяваше на средноевропейската сцена с всичките си зловещи внушения. Но западните победители, които току-що бяха наложили своя мир на новата на вид Ваймарска Германия, искаха на всяка цена да преградят пътя на червената вълна и смятаха, че и призраците са добре дошли като съюзници”. (с. 226)

„Нищо демократично нямаше в схващанията му (на адмирал Хорти – б.м.-Б.И.). Той възприемаше формулата „всичко за народа”, но и добавката „всичко чрез народа”. Право за гласуване, да, не обаче и право за дейно участие в управлението. Селяни и работници да си гледат работата и властта да се упражнява от богопомазания елит”. (с. 229)

„… събитията в Европа се развиваха бързо по стръмен път, очертан от набраните през войната политически страсти. Договорите за мир бяха чисто и просто наказателни присъди”. (с. 231)

„… признателността никога не е била политическа добродетел. Тези държави, изникнали върху някогашни земи на велики сили, имаха своите националистически грандомании и своите стопански автакически амбиции. Уилсъновското народностно самоопределение създаде в края на крайщата нови народностни малцинства, много-по-опасни от старите, защото всяко едно от тях се допираше и опираше о някоя временно изнемощяла велика сила”. (с. 231)

„Събитията бяха съкрушили всички стари партии, които носеха солидарно отговорността за народните беди.

Самата логика на нещата налагаше властта да мине в ръцете на Земеделския съюз, чийто водачи бяха не само предвидили и предсказали грозящата катастрофа, но бяха предупредили смело отговорните. И Земеделския съюз беше дошъл на власт по конституционен ред, без сътресения, без жакерии, въпреки революционния дух на Радомир. Напротив, всичко беше останало здраво и общественото мнение на страната и трезвите групи в старите партии баха дали безусловна подкрепа на правителството на Стамболийски”. (с. 237)

„Но преди и след играта следях с внимание приказките и жестовете на нашите първенци. Правеше ми впечатление, че малцина от тях умееха да се държат достойно пред чужденците, които ги дебнеха. Несръчност у едните, лице приятие у другите, те като че ли не си даваха точно сметка какво може да се каже и какво да се премълчи. Тези, у които преобладаваше комарджийската страст, бяха по-безопасни от другите, опозиционно настървените, нямаха никаква мярка в приказките си. Представителите на съседните държави, които следяха със загриженост развитието на народната власт в България, бяха винаги нащрек и ловко предизвикваха най-невероятни изповеди. И зрелището съвсем не беше насърчително за съзнателния наблюдател”. (1990: 248)

„… винаги заявяваше (има се предвид А. Стамболийски – б.м.-Б.И.), че никоя малка държава не може да си позволи безумието да плува срещу течението”. (с. 251)

„… възможна ли е истинска демокрация в съвременните държави?

Априорният ми отговор беше не. Личните ми наблюдения в чужбина, дето бях прекарал много повече от половината на живота си, мо подсказваха, че със своята репрезентативна система, непозната на древните, модерната демокрация е една фикция, предназначена да приспи народните маси с внушението, че те участват дейно в управлението. Но трябваше да изследвам внимателно пътя на понятието „демокрация” от гръцките градове-държави, създатели на демократическите режими, през „Духът на законите” на Монтескьо и „Общественият договор” на Жан-Жак Русо до тъй наречените съвременни демокрации. Препрочетох с перо в ръка, всичко, което имах при себе си, главно Кроазо, Ранке, Бургхарт, Момзен, Фереро, Ренан, върху гръцката древност, Рим, първите христиански общества, свободните градове от средните векове и италианските градове от Възраждането, преди да мина към големите мислители на осемнадесети век, бащи на модерната демокрация. Тези проучвания ме доведоха до няколко заключения, между които следните три съществени: първо, понятието „демос” не е покривало целокупния народ, живеещ в даден град, а само част от него, именно пълноправните, привилегировани граждани; второ, тези пълноправни граждани са упражнявали пряко и постоянно своите права (представителната система им е била неизвестна) и, трето, нищо, или почти нищо от демократическата практика на Древността не може да се пренесе и приложи в съвременните многомилионни държави с пръснато и диференцирано общество”. (с. 277-278)

„Политиката ми се виждаше професия на хора, които никаква друга прилична работа не можеха да вършат, освен може би адвокатство. Някакви въобразими свръхграждани, които се смятаха призвани за властт, но без власт над собствените си страсти. Обичах да казвам, че политиката е единствената област на човешки действия, в която от самата зора на историята и до днес няма никакво облагородяване на човешките нрави и никакъв напредък. Поле на завоевателни инстинкти и на непрестанна хладна гражданска война, дето примирията са рядкост”. (с. 293)

„Останах крайно разочарован. Варненските дружбашки първенци бяха загубили ума и дума. Едните се бояха от сенките си, криеха се дето можеха, други, лишени от всякакво достойнство, правеха реверанси на властта… Страх юдейски, готовност за компромиси или пълна безсъзнателност. Явно беше, че нищо смислено не можеше да се върши с подони хора”. (с. 294)

„В природата на Ляпчев нямаше злоба, нито коварство. При други условия той можеше да стане един от най-свестните ни практично-делови държавници. Но ерата на беззакония и насилия, осветена от военен преврат, му налагаха компромиси, които парализираха и опитност, и добра воля”. (с. 320)

„Речите бяха цветисти, усукани и… подмолни. Във всеки по-сложен период трептеше съзяклятието, което целеше българите да бъдат притиснати до стената.

Но българите не се даваха. С дълбок поклон пред идеята за побратимяване на балканските народи, те недвусмислено очертаха своите позиции, формулираха своите резерви. И сензацията дойде, когато дядо Янко (Сакъзов – б.м.-Б.И.) се яви на трибуната. Французкият му език беше тромав, но развятата му бяла коса, тънкото му лице, старовремската му остра брадичка и яркочервената връзка, която се подаваше под нея и преди всичко стойката и жестовете на роден оратор завладяха публиката. Повече от всеки друг делегат в това събрание, той беше оправдан да говори за сближаване между народите на Балканите. Истините му бяха тежки и предупрежденията смели, но никой не можеше да се съмнява в искренността на слво, което звучеше (поради неуточнения език) като делфийски оракул”. (с. 328)

„… и в международната област, както и в частния живот, нищо здраво о нищо трайно не се постига със способите на хитростта, измамата и насилието”. (с. 332)

„Подкрепен от проф. Киров, Янко Сакъзов казваше, че българите са на път да станат, след две или три десетилетия, постепенно и еволюционно, господари на своите съдбини, превъзмогнали политическото иго душевно и веществено по пътя на културния, социалния и икономически напредък. Предивременно дадената отвън свобода, добавяше той, дойде да прекъсне благотворния еволюционен процес, който щеше да ни възпита и издигне нравствено, за да бъдем достойни за нея”. (с. 334)

„Българинът е доста сложна и предимно неравна натура, в която проличават щастливи и нещастни кръстосвания на племена, да не говорим и за векове на приобщаване към политическо робство. Ту ще кажеш, че страда от безнадеждно ниско самочувствие, ту ще речеш, че е обхванат от манията на веселието, че всичко знае и всичко може.

При първия случай българският дипломатически представител е безличен, безцветен и до известна степен безобиден. С ограничени познания в областта, които той няма амбиция да увеличи, със слаба общителност, която го прави чужд на собствената му среда, и често без сносно знание на един поне чужд език, той се свива в бюрократическата си черупка и стъпка не прави извън изричните наставления, които са обикновено твърде оскъдни.

При втория случай, българският дипломат встъпва в поста си завоевателски. С високо мнение за личните си дарби, той е склонен не само да тълкува по своему наставленията, които е получил, но и да надценява значението на страната си и да преувеличава силата й. Самоувереността му дава своеобразна общителност, педантска, дидактична, високопарна. Липсват му качества, които улесняват личните връзки – най-ценнист лост в информационната област – и той ги замества с натрапническо самомнение, което нетърпи поправки. Знаейки всичко, нищо не може да научи. Средата, в която се движи, неохотно го понася, но той вижда в това белег на превъзходство. С една дума по-лош и често по-пакостен от най-посредствения си колега, годен да съзнава от време на време своята безпомощност”. (с. 341-342)

***

Е, драги ми читателю, позна ли ги? Разбра ли?

Който иска да научи повече може да прочете „Спомени”-те на Петър Нейков. Уверявам те, драги ми читателю, усилието си заслужава. Най-меко казано.

Източници:

http://bg.wikipedia.org/wiki/Петър_Нейков

Нейков, П. (1990) Спомени. Издателство „Отечествен фронт”, София.

доц. д-р Божидар Ивков