Етикети

, ,

Все по-очевидна става неспособността не само на българското общество, но и на интелигентните му представители да очертаят някакви пътища за изход от дълбоката ценностна криза, в която се намиара обществото. Намирам за нужното да представя, разбира се, фрагментарно и схематично, обяснението за това състояние на големия немски социален мислител К. Манхайм. Той разглежда ситуацията, която в много черти се доближава до българската, където интелигенцията в по-голямата си част загуби своя социален статус и остана някак без глас в публичното пространство, отдаден на малкото „говорящи глави”. Ето какво казва той в своите „Студии по социология на културата” – „Сега се обръщаме към онези класи, и в частност към онези интелектуалци, чийто социални очаквания не са сбъднати. По отношение на тях Е. Ледерер говори за тенденции на изолация и самовъзхвала. За един грубо отхвърлен до своята първоначална позиция слой е излишно да се старае да подражава на висшите класи. Вместо това той възприема защитна позиция и развива мисловни и поведенчески модели на отрицание. Самата ситуация провокира подобно отношение…

…До голяма степен положениието им е резултат на изместване от издигнали се самозванци…

…Нека сега маркираме обичайните, открити пред интелигенцията пътища в процеса на декласиране.

Първа фаза. Един типичен повод за фрустрация е споменатата по-горе финансова неспособност за поддържане на конвенционалните условности. Обикновено възприемаме своите привички и очаквания за даденост, и докато са обезпечени, не се замисляме особено за икономическите им предпоставки. Започваме да осмисляме навиците и наклонностите си, когато някаква икономическа промяна ни принуди да ги модифицираме и адаптираме към нова ситуация.

Рефлексията при индивиди, интелектуализирали се в този процес на откъсване е белег за втората фаза и протича по следния начин:

Преживяването на промяната е свързано с поддържане на идентификацията с предишната ситуация. Когато това преживяване се генерализира, достигаме до философията на „доброто старо време“ – идеологията на традиционализма. Неспособните ясно да я артикулират индивиди спонтанно фокусират носталгичните си мечти върху миналото и го превръщат в идеал

Третата фаза завършва процеса и окончателно отхвърля променената ситуация. Често тя е завършек на някаква рязка промяна, която не позволява постепенна реадаптация и категорично отхвърля надеждата за по-добри времена. Сега традиционната нагласа става всеобща и се превръща в реакция срещу променения социален ред или неговите защитници.

… В първата фаза на съзнателното си самоутвърждаване те реагират на условностите на висшите класи като налагат свои обичаи и създават една утопия, която едновременно е и противоположен образ на съществуващия ред, и критиката на неговата идеология. Едва след дълъг период на консолидация импулсът за различие се трансформира в рационална критика на обществото и в реалистична опозиция.

…Подобни утопии и контра-образи са творения на отделни индивиди, а не на неудовлетворените, но неспособни на ясен изказ маси, въпреки че нереализирали се интелектуалци могат да се превърнат в техни съюзници и говорители. Масовото единомислие и съвместно действие кристализира именно чрез артикулираното от интелектуалците недоволство и чрез съзнателните им контра-символи”. С тези мисли на К. Манхайм се опитах да дам отговор на въпросите, които доста често се поставят тук по повод конкретните събития в днешната ситуация.

Коментар на автора. Ще си позволя да „продължа” разсъжденията на Манхайм, защото вижда конкретните опити за новото консилидиране на масите около идеи, представяне като обяснение на света от днешните български интилектуалци. Рои се нещо като епидемия за прости и „доходчини” обяснения, новото митотворчество в духа на ресантиманта на Ницше, но във версия на един от неговите нацистки последователи – Алфред Розенберг, в които боговете слизат на земята, за да установят новия съвършен свят.

доц. д-р Дмитрий Варзоновцев

Бележка: Публикува се с любезното съгласие на доц. д-р Д. Варзоновцев.