Етикети

Понякога човек – приличащ на почти заличените багри на прекрасен древен стенопис – избухва: изригва вулкан от чувства и емоции, сякаш с него иска да унищожи цялата си болка. Изригва – тихичко, без сили да се промени или да промени житейски ситуации и обстоятелства. А „лавата” е само мъка, болка, стопяваща душата му. И в мигове на страшна болка, на убийствено безсилие, човек посяга към молива и… пише. Стоварва върху листа цялата си мъка. И в мигове на титанична битка с онова, което се опитва да го обезличи, да го „изтрие”, се раждат минички мисловни форми.

Виновен съм. „Откраднах” тази малка форма. И я поставям тук. За тези, които могат да разбират, които могат от словото да черпят сили. За тези, които са запазили душата си.

Запазвам анонимността на авторката на тези кратки думи – това е нейното желание. Не си позволих да променя нищо. Така, родени в мъка, словата въздействат по-силно.

Позволих си само да поставя едно заглавие и да нарека авторката с името Далия – цветето, символ на достойнство и елегантност. Защото въпреки всичко, тя е точно това. Една Далия.

Божидар Ивков

***

ЖИВОТЪТ

Никой родител не е успял да предпази децата си от своите житейски грешки, както и никое дете не унаследява житейския опит на родителите си.

Децата трупат житейския си опит чрез собствените си грешки (и по ирония на съдбата), повтарящи най-сериозните житейски грешки на родителите си.

А ти стоиш ням и загубил посока и виждаш и знаеш, какво ще се случи (и пак не вярваш), а и не можеш да го спреш. И се питаш защо ти е опит, щом не можеш да го предадеш, нито да го сгънеш в джоба като надежда за утре. (И хем си тук, и хем те няма, живота ти е попилян, а въпросите болезнено събрани).

И си вътре в нещата, а те извън теб (обратното също е вярно).

Застанал си на пътя на транзитен влак, който те премазва, а ти си още (жив) и (защо ли) малко жив, но много безполезен.

ДАЛИЯ