Етикети

, ,

Знам разбира се, че всички са чели книгата на Гадамер „Актуалност на прекрасното”, по-точно този сборник от статии. И все пак ето една извадка от статията „Неспособността за разговор”, която е доста свързана с една от тези теми, които засягам във „Феноменология на преподавателския опит”. Курсивът е мой. Ако Гадамар отделя аспекта на монологичността в преподаването, то аз бих искал да обърна внимание на елемента принудителност към същата тази монологичност, „задължението” в негативния смисъл на думата. Преподавателят е длъжен да говори, той няма право да мълчи. А да говориш не винаги можеш и не винаги ти се иска, особено ако при това мислиш за това, за което говориш.

„Обаче в ситуацията, в която се манира учителят, има една трудност и пред нея мнозинството отстъпва. Това е трудността да поддържаш в себе си способността за разговор. Този, който обучава, предполага, че е длъжен да говори, че той е в правото си да говори; колкото по-последователно и свързано говори, толкова повече се убеждава в това, че е способен да предава на другите своето знание. Такава е известната на всички опасност, която крие в себе си катедрата. Имам спомен от судентските си години – семинар, който водеше Хусрл. Известно е, че такива семинари трябва да бъдат по възможност разговори – обсъждане на научен проблем, в краен случай беседа на учителя с учениците. Хусрл, в началото на 20-те години, вдъхновен от съзнанието за своята философска мисия, този фрайбургски маестро-феноменолог, наред с другите неща се занимаваше и с преподавателска дейност, която действително беше изключителна. Но той не беше майстор във воденето на разговори. На споменатия семинар той постави в самото начало въпрос, получи кратък отговор и след това, разглеждайки този отговор, говори без прексъване два часа. Излизайки накрая от аудиторията, той се обърна към асистента си Хайдегер с думите: „Да, днес се получи интересна дискусия…”.

Подобен род факти са довели до днешната криза на лекционните курсове. Тук вината за неспособността да се води разговор пада върху преподавателя, а доколкото той представлява науката, то той е представител и на монологическата структура на съвременната наука, на научната теория. Опити да се рабива лекцията с дискусия, са предприемани нееднократно във висшето училище, но всеки се разубеждавал с противоположното; на слушателя му е крайно трудно да преминава от рецептивната установка към въпроси, към възражения, само рядко му се удава да прояви инициатива. В края на крайщата непреодолимата трудност се свежда до самата ситуация на преподаване – от момента, в който учителят вече не води беседата в малък, интимен кръг ученици. Още Платон е знаел за тази трудност; не трябва да се води разговор с много хора едновременно, не трябва да се води разговор дори в присътствие на много хора. „Нашите дискусии на сцена, на маса – това са наполовина мъртви разговори”.

Източник:

Богатов, М. (2012) Вместо главы из „Феноменологии преподавательского опыта”http://mikbogatov.livejournal.com/204048.html

Превод от руски език

доц. д-р Божидар Ивков

Реклами