Рехабилитация („rehabilitates”, „rehabilitatio” – възстановяване на годността, на възможностите; от лат. re – отново, наново и habilis – изправен, използваем).

Днес в термина се влага широк смисъл. Възстановяването е част от рехабилитацията, но не се покрива напълно с нея. Понятието се дефинира по различен начин в зависимост от целите, които се поставят пред тези определения. Доскоро се разглеждаше предимно като медицински проблем, а понякога определенията са ориентирани към посочване на мерки, които биха могли да помогнат на индивида да започне работа.

Рехабилитацията е комплексна система от медицински, профилактични, образователни, педагогически, социално-икономически и психологически дейности, както и продължителен, социално (ре)адаптиращ, (рe)социализиращ и институционално-координиращ процес, насочен към възможно най-пълно възвръщане здравето на хората, (след травми, болести, недъзи или сензорни увреждания), към социална самостоятелност, творчески живот и пълно участие в живота на обществото в максимално възможната степен (Б. Ивков).

За да бъдат постигнати целите на рехабилитацията тя трябва да бъде:1) повсевместна т.е. достъпна за всеки, който се нуждае от рехабилитационни действия; 2) навременна – т.е. да започва във възможно най-ранния етап от възникване на необходимостта от рехабилитация; 3) комплексна – т.е. провеждана от екип специалисти в различни области и обхващата всички основни сфери на рехабилитацията; 4) продължителна – т.е. непрекъсната и продължителна.

В рехабилитацията, като комплексна дейност, се различават следните основни насоки на дейност: лечебно-медицинска, професионална, социална и психологическа. От тук са приети следните видове рехабилитация: медицинска, професионална, социална и психологическа рехабилитация.

 Медицинска рехабилитация. Насочена е към: 1) профилактика и предотвратяване появата и развитието на увреждания и инвалидност; профилактика срещу задълбочаване на недъзите и уврежданията на психическите и физическите възможности на децата с вродени, следродови или придобити увреждания, а също и на възрастните; 2) лечение на хроничните физически и психически заболявания или на трайинте увреждания и недъзи; 3) намаляване или отстраняване периодите на физическа и психическа нетрудоспособност, а също и на функционалните разстройства; 4) компенсиране, по различни начини и чрез различни средства, на загубените функции на увредените органи и системи на организма.

Медицинската рехабилитация включва дейности по идентификация на уврежданията, медицинска и функционална диагностика, кинезитерапия, физикална терапия, хидротерапия, трудотерапия, психотерапия и психологически консултации, ортопедично снабдяване и др.

 Професионална рехабилитация. Част от цялостния процес на рехабилитация и нейните цели са: 1) подготовка на инвалидите за работа; 2) осигуряване работа на инвалидите, която съотвества на здравословното им състояние, образование и професионална квалификация.

В процеса на професионалната рехабилитация се извършват следните действия: оценка на професионалната пригодност на инвалидите, професионални консултации, които се основават върху комплексната оценка на професионалната пригодност (или способност за работа), професионално обучение, осигуряване на заетост, квалификация и преквалификация, осигуряване на подходящи и необходими грижи в процеса на работа и др.

Дейностите в областта на професионалната рехабилитация трябва да се базират на две важни предпоставки: 1) Всеки инвалид, въпреки своето увреждане, недъг или инвалидност, запазва определени физически и психични функции и способности, и 2) работата не изисква от човека, който я извършва, да притежава всички функции и пълни възможности на организма.

 Социална рехабилитация. Има за цел интеграцията, реинтеграцията или социалното включване на инвалидите в обществото чрез оказване на помощ за приспособяване на човека към изискванията на всекидневния и семейния живот, към обществото и професионалната работа, премахвайки едновременно с това икономическите или социалните бариери, които биха могли да затруднят участието в процеса на рехабилитацията и социално включване. Дейностите, които се извършват в тази област са свързани със премахване на съществуващите в обществото бариери, създаването на условия за социални контакти, творчество и художествено-творчески изяви, рекреационни дейности, информация и др.

 Психологическа рехабилитация. Насочена е към възстановяване и поддържане на психическото равновесие и възможности за дейност. Тя е особено важна при децата с трайни увреждания, когато се налага да се пренастройват мечтите им, да се променят ценностни нагласи и мотивация. Психологическата рехабилитация може да бъде един от позитивните фактори при подпомагане процеса на социализация и социално включване. Необходимост от подобни действия може да възникне и при възрастните.

Методи на рехабилитация при деца с трайни увреждания

Метод на Пето (А. Peto). Същността на метода представлява обвързването на лечебния процес с психопедагогическия и с различните форми на социална адаптация. Главна цел е подготовка на детето с увреждане за самостоятелен живот.

Лечението на децата по метода на Пето започва сравнително рано. То се извършва по системата на т.нар. „дирижирано обучение”. Ключова роля в това лечение изпълнява „диригента” – лицето, което провежда занятията с децата. Под негово ръководство се реализира назначената програма, обвързваща елементите на педагогиката и терапията.

Основна форма на работа на „диригента” са упражненията по „ритмична стабилизация”. Те се основават на гласното, хорово и съвместно с „диригента” описание с думи на извършваните движения, с цел постигането на търсената позиция. По време на „ритмичната стабилизация” е важно „диригентът” да не извършва мануални упражнения с детето. За да се повиши съзнанието за изпълняваната функция движението на детето се управлява единствено от гласа.

Програмата за действие е изработена подробно и се провежда в подходящо избрани колективи. Те са изградени от две квалифицирани лица и петима студенти. Целта на метода на Пето е децата всеки ден да придобиват ново умение.

Обзавеждането на залата, в която се провеждат занятията, се характеризира с простота и функционалност на мебелите. Характерна черта на метода Пето е стъпаловидния строеж на мебелите, изпълняващи многофункционална роля при лечението (служат за захващане, за поддържане на позицията).

В метода Пето съществува стремеж към интеграция на въздействията, основаващи се на това, усвояването на уроците да е свързано с лечебната физкултура. Този метод е много успешен при физическото възстановяване на детето с ДЦП. Той създава условия за равномерно и пълно развитие, оказва и влияние върху психосоциалните отношения.

Критиките към метода са в посока, че децата в центровете Пето са изолирани от родителите и връстниците си, което затруднява в бъдеще интеграцията им в средата на връстниците, както и че натоварва психически детето.

Интернет ресурси:

http://www.peto.hu/start/

http://www.dcp.org.ua/rus/parents/reabil/peto.html

Метод на Фая (Faya). Методът хипотетично предполага, че развитието на движенията при детето протича на етапи.

Най-ниската степен на това развитие е хомологичното пълзене (както при жабите). По времето на този етап крайниците н детето се придвижват едновременно. Вторият етап представлява хомолатералното пълзене. Тогава горният и долният крайник от едната страна на тялото се придвижват едновременно (като при саламандрите). Последният етап от развитието на движенията на детето е хетеролатералното пълзене, т.е. кръстосано – лява ръка, десен крак. Методът Фая препоръчва използването на тези образци при лечението в зависимост от възможностите за движение на детето на даден етап. По време на прилагането му, в методът Фая се използват допълнително средства, служещи за понижаване на спастичността и помагащи при овладяването на неволните движения. Упражненията при този метод са трудни и изискват многократно повтаряне през деня.

Метод на Доуман (G. Doman). Този метод е продължение на метода Фая. Възниква във връзка с дейността на физиотерапевта Глен Доуман. През 1976 г. той основава институт Фая във Филаделфия (т.нар. Институт за Изграждане на Човешките Възможности).

При този метод се изхожда от предпоставката, че по пътя на развитието на здравото дете се появяват шест най-важни сфери, служещи за пълното функциониране на човешката същност. Това са зрението, слуха, допира, движението, говора и сръчността на ръцете.

В метода на Доуман се приема ранната намеса при лечението на децата. То трябва да доведе до това, че здравата част от мозъка да приеме задачите на увредената част. На преден план тук излиза концепцията за интелигентността. При това се отбелязва, че мозъка расте и тогава той се развива добре, когато освен неговите индивидуални възможности му се осигуряват от страна на обкръжението максимални възможности за развитие на движението, говора, мануалните възможности.

При метода на Доуман се различават четири блока на развитие, в рамките на които се постига подобрение. Това са:

  • Блок на физиологичното развитие, в периода на който се препоръчва вземането на голямо количество витамини.
  • Блок на интелектуалното развитие, насочен към трайното развитие на интелекта, благодарение предаването на „битове интелигентност”.
  • Блок на социалното развитие, подготвящ за живот в обществото чрез предаване на правила и норми за съвместен социален живот и грижа за емоционалното развитие.
  • Блок на физическото развитие, предполагащ постигане на физическо съвършенство, с помоща на пълзене, изправено ходене, гимнастически упражнения.

Лечението по метода на Доуман представлява импулсиране на мозъка с подходящи сигнали. Благодарение напр. на многосензорната стимулация настъпва развитие на отделните сетива: допир, вкус, зрение, слух.

Интернет ресусрси

http://www.drebcho.bg/stories/27/Metodite_na_Glen_Doman/Za_i_protiv_metoda_za_rannoto_razvitie_na_Glen_Doman.htm

http://www.drebcho.bg/stories/138/Metodite_na_Glen_Doman/Kak_da_obuchite_deteto_si_po_metoda_na_Doman.htm

Метод на Шербърн (Sherbourne). През 60-те години на ХХ век Вероника Шербърн разработва метод под названието „Развиващото движение”. Корените на медота трябва да се търсят при Р. Лейбъм – създател на експресивната гимнастика, а също и в опита на самата авторка. Цел на метода е подпомагането на правилното развитие на детето и корекцията на неговите увреждания. Оттук важно значение в метода имат многосензорната психомоторична и социална стимулация, основаваща се върху движението, като подпомагащ фактор. Препоръчаната терапевтична система от упражнения се извежда от периода на ранното детство чрез т.нар. забавление, което съдържа в себе си елемент на физическа и емоционална близост. Това, по мнението на Шербърн, е естествена потребност на детето да задоволява тези потребности чрез контакт с възрастните хора. Възникващите през този период упражнения от преживявания, изплуващи от собственото тяло и усещането му в контекстта с елементи на обкръжението, дават на детето чувството за неговата индивидуалност.

Характерна черта на метода е развитието чрез движение: съзнанието за собственото тяло и усъвършенстването на движенията, съзнанието за пространството и действия в него, както и поделянето на пространството с други хора и създаването на контакти с тях. Методът на В. Шербърн често се разглежда като форма на невербален интерперсонален тренинг. Занятията се провеждат индивидуално или групово и продължават около 30 минути. Партньори на децата често са техните родители. Все пак децата не се принуждават да участват в занятията.

В метода се разграничават четири групи упражнения:

  • упражнения, водещи до познаване на собственото тяло
  • упражнения, помагащи да се придобие сигурност в себе си
  • упражнения, улесняващи създаването на контакти и съвместна работа с партньорите от групата
  • творчески уоражнения.

Методът на В. Шербърн се препоръчва при деца с увреждане на конструкцията на тялото. Чрез препоръчваните упражнения се постига интеграция със собственото тяло и неговото опознаване (тук е важно да се усети централната част на тялото, т.е. корема и туловището). Чувството за взаимност и близост с партньорите по време на упражненията улеснява възприемането на несъвършеното тяло от детето. Упражненията дават чувството за безопасност и доверие към себе си и към другите. Упражненията, изпълнявани в група, изграждат групови и интерперсонални връзки. Занятията по метода на В. Шербърн представляват елемент на чудесна забава. Предоставят моменти на отпускане, фактор са за разреждане на напрежението и с това понижават спастичността.

Интернет ресурси:

http://www.sherbornemovementuk.org/

Метод на Кифарт (Kephart). Н. К. Кифарт препоръчва своя метод като перцепционно-моторична система за децата, преживяващи трудности и неуспехи в училище. Той смята, че в обучението трябва да се взимат пред вид целостта на перцепционно-моторичните процеси, като се обръща особено внимание на тяхната неотделимост.

Методът на Кифарт описва подробно задачите, даващи възможност за перцепционно-моторично наблюдение върху поведението на децата. Подавани са и за използването на подходящи упражнения в случаите на подтвърдени забавяния в развитието. Много от препоръчваните и интересни упражнения на Кифарт може би са въведени и изпозвани и днес в обучението на децата, при които се наблюдават трудности в училище.

Интернет ресурси:

http://www.healthgrades.com/physician/dr-kenneth-kephart-2h5g2/background-check

Метод на Нил (Knill). Кристофър Нил – създателят на програмата Активност, е работник в норвежки институт и работи с деца, младежи и възрастни, засегнати от тежки увреждания на опорнодвигателния апарат, в познавателното и социалното си развитие. Програмите за активност се наричат: „Съзнание за тялото”, „Контакт и Комуникация”.

Методът на Нил е опит за използване постиженията на психологията на развитието в работата с всички, които независимо от възрастта и причините за уврежданията си, не създават контакти с най-близкото си обкръжение. Те са в мълчаливия свят на стереотипите, те са далеч, но са чувствителни към нашите опити за комуникация, податливи са на нараняване и отхвърляне. Бранят своите граници, но очакват помощ.

Интернет ресурси:

http://www.pedagogika.com/content/view/27/33/

http://www.youtube.com/watch?v=plLq5fUC7q4

Метод на Монтесори (Montessori). Методът на Мария Монтесори, като метод за ранна социална интеграция на детето със смущения в развитието в семейството, в предучилището и училището, взема под внимание неврофизиологическите основи на активното обучение и специалното място в този процес на осезателните органи. Работейки самостоятелно по метода на опитите и грешките, използвайки дидактичен материал, изработен от М. Монтесори, детето се обучава да извършва ежедневните дейности, развива сетивата си и се приобщава към социалната група.

Интернет ресурси:

http://montessori-gradina.com/index.php?option=com_content&view=article&id=48&Itemid=27

http://sirius1-bg.net/sirius/buletini/2007/br1_102007.html

http://www.rebenok.com/info/earlydevelopment/montessory/

Метод на Блис (Bliss). Методът на Блис е форма на международна комуникация, при която „думите и понятията се представят чрез условни образни символи, а не чрез абстрактните буквени знаци, които придават фонетична ценност на езиковите единици”.

Методът е проста и логична система от знаци, в която влизат образи, символи, идеи и понятия. Символите представят конкретни мисли и думи, а поставени в различни комбинации дават ново значение. В методът на Блис се различават три вида символи: пиктографски (представят конкретни предмети), идеографични (изразяват понятия) и арбитрални (служат за изразяване в граматическа форма). Условие за овладяване на метода е тясната зависимост между мисленето и създаването, между предаването и получаването на информация.

Методът е създаден за хората, които не могат да си служат с говор.

Интернет ресурси:

http://blissmethod.com/

http://www.computing.dundee.ac.uk/…/BlissTranslat…

Хипотерапия. Хипотерапията представлява процес на психофизическо възстановяване на децата, младежите и възрастните с различни увреждания и смущения в развитието.

Ценността на конната езда е известна още в древността, но все пак едва през 50-те години на 20 в. започва използването на хипотерапията в сферата на медицината (в неврологията, ортопедията и психиатрията). Упражненията по хипотерапия винаги протичат под контрола на лекар. Провеждащият я терапевт трябва да има опит при работа с коне. По време на ездата на коня терапевта изпълнява предпазваща роля, осигурявайки безопасност. По време на ездата той виниги се намира откъм по-слабата страна на детето, придържа го, контролира неговата стойка и изпълнява с него упражненията.

В хипотерапията се вземат пред вид и подходящите черти на коня. Конят трябва да бъде кротък, послушен и на подходяща възраст (7-10 години).

Сред упражненията в хипотерапията се прилага встъпителен етап, чиято цел е детето да привикне с коня, както и да се научи да седи върху него. В програмата на хипотерапията се използва стъпката на коня, неговия спокоен марш, или тръс, в случай, че детето има известни умения да се задържа върху коня, без да губи равновесие по време на ездата и смяната на посоката. В хипотерапията могат да се използват, също така, елементи от науката да се язди кон. Детето изпълнява такива движения като държане на поводите, управление на коня.

В процеса на терапевтичните занятия се използват различни вид помощни средства за запазване на равновесието върху коня, напр. специални колани за задържане, седла и др.п.

Хипотерапията е предназначена за лечение на деца с детска церебрална парализа. Програмата на упражненията е съобразена с различните видове увреждания на детето при ДЦП, както и с неговата индивидуалност. Хипотерапията служи, между другото, за коригиране стойката на тялото, за регулиране на напрежението в мускулите чрез приемането на разпускащи позиции.

Моделът на движение на седящото върху коня дете съотвества на бавното движението на коня. Така се извършват едно след друго движения напред и назад на таза, движение на тялото напред и назад, както и леко ротационно движение на гръбначния стълб. Елемент на терапия са също така допълнителните махове на краката по време на ездата. Упражненията по хипотерапия стабилизират и увеличават мускулното натоварване. Основно преимущество на хипотерапията е това, че децата извършват такива движения, които при други условия им причиняват огромни трудности.

Хипотерапията е противопоказана да се използва при обездвижени мускули на бедрото, при наличието на страх в детето от коня и конната езда, при епилептични припадъци. Хипотерапията е атрактивна форма на лечение на децата и влияе значително върху психосоциалната им сфера. Лечебните упражнения, провеждащи се по този начин, мотивират детето към сътрудничество в процеса на лечение. И тъй като те се провеждат при естествени условия (напр. в гората, на полето) те му предоставят възможност за контакт с природата.

Източници:

Ивков, Б. (2003) Инвалидност и социални бариери. Преодоляване на социалните бариери от инвалидите, техният социален статус и житейска ситуация в България. ИС при БАН, София. (дисертация, непубликуван материал)

Препоръка (1992) Последователна политика за рехабилитация на инвалидите. Препоръка No R (92) 6. София. Предварително издание.

Haftek, J. (1994) Aktualne zagadnenia kompleksowej rehabilitacji. W: Rehabilitacja medyczna i społeczna. T.1, Pierwszy Europejski kongres „Niepełnosprawni bliźej Europy”, Krakòw, с. 75.

Sokołowska, M., А. Ostrowska (1976) Socjologia kalectwa i rehabilitacji. Wybrane problemy. Ossilineum, IFiS PAN, Krakòw 1976.

Zablocki, K. J. (1998) Mòzgowe poraźenie dziecięce w teorii i terapii. Wydawnictwo Akademickie „Źak”, Warszawa, с.51-55

Podstawowa terminologia z rehabilitacji http://www.idn.org.pl/sonnszz/rehabilitacja_terminy.htm

доц. д-р Божидар Ивков